Сидни Шелдън
Диамантената династия (37)

Тридесет и шеста глава

На Кейт й се струваше, че колелото на времето се върти все по-бързо и пришпорва дните, слива зимата с пролетта и лятото с есента, докато всички сезони и години не се превърнеха в едно. Тя вече наближаваше деветдесетте. Бе на осемдесет и колко? Понякога забравяше на колко години е. Не страдаше, задето остарява, но не можеше да си позволи да се занемари и затова полагаше огромни усилия за външността си. Когато се погледнеше в огледалото, виждаше спретнатата и изправена осанка на една горда и несломима жена.

Все още ходеше в кабинета си всеки ден, но това бе дребна хитрост, с която се предпазваше от смъртта. Присъстваше на всяко заседание на управителния съвет, ала нещата вече не й бяха толкова ясни, както преди. Като че ли всички наоколо говореха прекалено бързо. Най-тревожното бе, че умът й правеше номера — минало и настояще постоянно се смесваха. Светът й се затваряше, смаляваше се все повече.

Ако имаше някакъв спасителен пояс, за който Кейт се държеше, някаква движеща сила, която я караше да живее, това беше страстното й убеждение, че един ден някой от семейството ще поеме „Кругър-Брент“. Нямаше никакво намерение да позволява на чужди хора да заграбят онова, което Джейми Макгрегър и Маргарет, тя и Дейвид бяха изстрадали и за което се бяха борили толкова дълго и толкова упорито. Ив, на която Кейт бе залагала на два пъти големи надежди, беше убийца, а също и грозотия. Нямаше нужда Кейт да я наказва — беше я видяла веднъж. Това, което й се беше случило, бе достатъчно наказание.

В деня, когато видя лицето си в огледалото, Ив реши да се самоубие. Изгълта цяло шишенце с приспивателно, но Кийт й проми стомаха и я заведе вкъщи, където непрекъснато я държеше под око. Наложеше ли се да отиде в болницата, денонощно я пазеха сестри.

— Остави ме да умра — молеше тя съпруга си. — Не искам да живея такава.

— Сега ми принадлежиш — каза й Кийт — и аз винаги ще те обичам.

Сегашното й лице се беше запечатало в съзнанието на Ив. Тя увещаваше Кийт да освободи сестрите — не искаше хората да я гледат, да се взират в нея.

Александра непрекъснато й се обаждаше, но Ив отказваше да я приеме. Всички неща биваха оставяни пред вратата, за да не вижда никой лицето й. Единствен я виждаше Кийт. Само той й беше останал. Беше единствената й връзка със света и Ив се ужасяваше, че той може да я напусне и тя ще остане сама с грозотата си — със своята непоносима грозота.

Всяка сутрин в пет часа Кийт ставаше, за да отиде в болницата или клиниката, и Ив винаги се събуждаше преди него, за да му приготви закуска. Всяка вечер му правеше и вечеря и ако той закъснееше, се изпълваше с мрачни опасения. „Ами ако си е намерил друга? Ами ако не се върне при мен!“

Щом чуеше ключа във вратата, се втурваше да отвори и притискаше Кийт до себе си. Не отваряше дума да се любят, защото се страхуваше, че Кийт ще й откаже, но когато мъжът й я любеше, Ив се чувстваше така, сякаш той й прави огромна услуга.

Веднъж го попита кротко:

— Скъпи, не ме ли наказа достатъчно? Няма ли да ми оправиш лицето?

Той я погледна и изрече гордо:

— То не може да се оправи.

С времето Кийт стана по-взискателен и по-деспотичен, докато накрая Ив се превърна в негова робиня и започна да угажда на всичките му прищевки. Грозотата й го свърза с него по-здраво и от железни вериги.

Александра и Питър имаха син на име Робърт — умно и красиво момченце. То напомняше на Кейт за. Тони като малък. Робърт скоро щеше да навърши осем години, но беше много развит за възрастта си. „Дори прекалено — помисли си Кейт. — Наистина забележително дете!“

Всички членове на семейството получиха поканите в един и същ ден. На тях пишеше:

„Госпожа Кейт Блакуел има честта да ви покани на деветдесетия си рожден ден в имението «Кедров хълм» в Дарк Харбър, щата Мейн, в 20 часа на 24 септември 1982 година. Облекло — официално“.

Когато прочете поканата, Кийт погледна Ив и каза:

— Отиваме.

— А, не! Не мога! Ти иди. Аз ще…

Кийт отсече:

— Отиваме и двамата.

Тони Блакуел рисуваше в градината на психиатричната клиника, когато при него дойде санитарят.

— Имаш писмо, Тони.

Той отвори плика и лицето му бе осветено от слаба усмивка.

— Чудесно — каза Тони. — Обичам рождените дни.

Питър Темпълтън разглеждаше поканата.

— Не мога да повярвам, че старата навършва деветдесет. Наистина е изумителна.

— Нали? — съгласи се Александра и добави замислено: — Да ти кажа ли нещо приятно? Робърт също получи покана, адресирана лично до него.

Гостите, останали за през нощта, отдавна си бяха отишли със самолет и ферибот, и членовете на семейството се бяха събрали в библиотеката на „Кедров хълм“. Кейт ги огледа един по един и видя всеки удивително ясно. Тони — приятелски ухилен, нейният син, който сега вегетираше и се беше опитал навремето да я убие и на когото тя бе възлагала толкова надежди. Ив — убийцата, която, можеше да притежава света, стига да не носеше в себе си семето на злото. Каква ирония на съдбата, помисли си Кейт, че Ив бе наказана така жестоко от хрисимото нищожество, за което се бе омъжила. После идваше Александра — красива, любеща и нежна — най-горчивото й разочарование от всички. Беше предпочела личното си щастие пред процъфтяването на компанията. Не се интересуваше от „Кругър-Брент“ и се бе омъжила за човек, който отказваше да има нещо общо с компанията. И двамата я бяха предали. И за какво се бе мъчила Кейт? „Не — помисли си тя. — Няма да позволя такъв край. Не всичко е загубено. Изградих огромна династия. Една болница в Кейптаун носи моето име. Построих училища и библиотеки и помогнах на народа на Банда.“ Заболя я главата. Стаята бавно се изпълваше с призраци. Джейми Макгрегър и Маргарет — изглеждаше толкова красива, и Банда, който й се усмихваше. И Дейвид, който толкова я обичаше и сега бе протегнал ръце. Кейт разтърси глава, за да прогони привиденията. Още не беше готова за тях. „Скоро — каза си тя. — Скоро.“

В стаята имаше още един член на семейството. Тя се обърна към красивия си правнук и каза:

— Ела тук, миличък.

Робърт тръгна към нея и я хвана за ръката.

— Празникът беше страхотен, бабо.

— Благодаря ти, Робърт. Радвам се, че ти е харесал. Как си в училище?

— Само отлични оценки, както ми каза. Пръв съм в класа.

Кейт погледна Питър.

— Да пратиш Робърт в училището „Уортън“, когато порасне. То е най-доброто…

Питър се засмя.

— За Бога, Кейт, скъпа, никога ли не се предаваш? Робърт ще прави точно това, което иска. Той има удивителен музикален талант и иска да свири класическа музика. Сам ще решава как ще живее.

— Прав си — въздъхна Кейт. — Вече съм възрастна и нямам право да се бъркам. Ако иска да бъде музикант, нека бъде неговото. — Тя се обърна към момчето с очи, грейнали от обич. Виж какво, Робърт, не ти обещавам нищо, но ще се опитам да ти помогна. Познавам един човек, който е много близък на Зубин Мета…