Сидни Шелдън
Диамантената династия (29)

Двадесет и осма глава

Още от мъничка Ив Блакуел знаеше, че е способна да манипулира хората. Дотогава това беше за нея игра, но сега тя гледаше на всичко много сериозно. Сестра й, която непрекъснато плетеше интриги, и отмъстителната й баба, се бяха отнесли с нея подло, бяха я лишили от огромно наследство, което по право й принадлежеше. Щяха да си платят и мисълта за това доставяше на Ив такава неописуема радост, че стигаше почти до оргазъм. Техният живот сега беше в ръцете й.

Ив изработи плана си внимателно и педантично, като претегляше всеки ход. В началото Джордж Мелис се включи в заговора без особено желание.

— Господи, прекалено опасно е. За какво ми е да се замесвам! — опъваше се той. — Получавам си парите, които ми трябват.

— Как? — питаше Ив презрително. — Като чукаш дебелани със сини коси? Така ли смяташ да прекараш остатъка от живота си? А какво ще стане, когато напълнееш и се сбръчкаш около очите? Не, Джордж, никога няма да имаш друга такава възможност. Ако ме слушаш, ние с теб можем да притежаваме един от най-големите конгломерати в света. Чуваш ли? Да го притежаваме.

— Откъде знаеш, че планът ще успее?

— Никой не познава по-добре от мен баба ми и сестра ми. Повярвай ми, ще успеем.

Говореше убедено, но и тя имаше някои съмнения и те бяха свързани с Джордж Мелис. Ив знаеше, че тя ще си изиграе ролята, но не беше сигурна дали той ще се справи със своята. Той беше неуравновесен, а не можеха да си позволят грешки. Само една грешка — и целият план отиваше на вятъра.

Тя му каза:

— Решавай. Хващаш ли се, или не?

Джордж я гледа дълго.

— Да. — Доближи се до нея и я погали по раменете. Гласът му беше дрезгав. — До края.

Ив усети, че я разтърсва сексуална тръпка.

— Добре — прошепна тя, — но ще го направим, както аз искам.

Бяха в леглото. Без дрехи, Джордж беше най-великолепният самец, когото Ив беше виждала. И най-опасният, но това само засилваше желанието й. Сега вече тя имаше оръжие, с което да го владее. Започна да го целува, като се смъкваше надолу към слабините му, от което пенисът му се втвърди.

— Чукай ме, Джордж — каза Ив.

— Обърни се.

— Не, както искам аз.

— Така не ми харесва.

— Знам. Иска ти се да съм някое момченце със стегнато дупе, нали, скъпи? Само че не съм. Аз съм жена. Легни върху мен.

Той се покатери върху нея и вкара огромния си пенис.

— Така не мога да се изпразня, Ив.

Тя се засмя.

— Не ме интересува, скъпи. Затова пък аз мога.

Ив започна да движи бедрата си и усети, че той прониква все по-надълбоко в нея. Изпитваше оргазъм след оргазъм и наблюдаваше как Джордж се разстройва все повече и повече. Той искаше да я нарани, да я накара да пищи от болка, но не смееше.

— Още! — изкомандва Ив. И Джордж се стоварваше с тялото си върху нея, докато тя стенеше от удоволствие. — Аххх! Засега стига.

Той стана и легна встрани от нея, после я докосна по гърдите.

— Сега е мой…

— Обличай се.

Джордж се надигна от леглото, разтреперан от гняв.

Ив лежеше и с непроницаема усмивка на лицето го наблюдаваше как се облича.

— Беше добър, Джордж. Време е да си получиш наградата. Ще ти пусна Александра.

 

 

За една нощ всичко за Александра се промени. Това, което трябваше да бъде последният й ден в „Бъркли и Матюс“, се превърна в неин триумф. От бойкотирана се бе превърнала в героиня. Новината за лудорията й плъзна по цялото Медисън Авеню.

— Ти си легендата на своето време — хилеше се Винс Барне.

Сега тя беше една от тях.

Обичаше работата си, особено заседанията на творческите екипи, които се провеждаха всяка сутрин. Знаеше, че не иска да се занимава с реклама до края на живота си, но не беше сигурна какво точно иска. Беше получила поне десетина предложения за женитба и се беше изкушила един-два пъти, но все нещо не достигаше. Просто още не беше намерила мъжа на своя живот.

В петък сутринта Ив й се обади и я покани на обяд.

— Има един нов френски ресторант. Чух, че кухнята е чудесна.

Александра се зарадва на сестра си. Беше загрижена за Ив. Обаждаше й се два-три пъти седмично, но Ив или не си беше вкъщи, или беше прекалено заета, за да се види с нея. Затова сега, макар че бе заета, Александра й каза:

— С удоволствие ще обядвам с теб.

 

 

Ресторантът беше шикозен и скъп, а барът беше пълен с постоянни посетители, които чакаха за свободни места. Наложи се Ив да използва името на баба си да получи резервация. Това я подразни и тя си помисли: „Само почакайте! Един ден ще ме молите да дойда в скапания ви ресторант.“ Вече беше седнала, когато дойде Александра. Наблюдаваше я, докато оберкелнерът я водеше към масата, и имаше странното усещане, че гледа себе си.

Поздрави сестра си, като я целуна по бузата.

— Изглеждаш страхотно, Алекс. Май работата ти се отразява добре.

Направиха поръчката и започнаха да си разказват как живеят.

— Как е в службата? — попита Ив.

Александра й разправи всичко, което й се беше случило, а Ив й представи внимателно редактирана версия на своя живот. Насред разговора погледна нагоре. Пред тях стоеше Джордж Мелис. Гледаше близначките и за момент се обърка. „Господи — осъзна Ив, — та той не знае коя от двете съм!“

— Джордж! — извика тя.

Той се обърна към нея с облекчение.

— Ив!

— Каква приятна изненада! — каза тя и кимна към Александра. — Май не познаваш сестра ми. Алекс, да ти представя Джордж Мелис.

Джордж пое ръката на Александра и рече:

— Очарован съм.

Ив беше споменала, че със сестра си са близначки, но не му беше хрумвало, че си приличат като две капки вода.

Александра се взираше запленена в Джордж. Ив поде:

— Защо не седнеш при нас?

— На драго сърце, но закъснявам за една среща. Може би друг път. — Той погледна Александра. — Надявам се, скоро.

Те го наблюдаваха как излиза.

— О, божичко! — възкликна Александра. — Кой беше този?

— А, един приятел на Нита Лудвиг. Запознах се с него на купон у тях.

— Аз ли не съм в ред, или той наистина е неотразим?

Ив се засмя.

— Не е моят тип, но жените май го намират привлекателен.

— И на мен ми харесва. Женен ли е?

— Не. Но не защото няма кандидатки, скъпа. Джордж е много богат. Може да се каже, че има всичко — външност, пари, социално положение. — И Ив майсторски смени темата.

Когато поиска сметката, оберкелнерът й каза, че вече е платил господин Мелис.

Александра не беше в състояние да не мисли за Джордж Мелис.

В понеделник следобед Ив й се обади и й каза:

— Е, изглежда, удари десетката, скъпа. Джордж Мелис ми звънна и поиска телефонния ти номер. Да му го дам ли?

Александра с изненада усети, че се усмихва.

— Ако си сигурна, че ти не се интересуваш от…

— Казах ти, Алекс, той не е моят тип.

— Тогава нямам нищо против.

Побъбриха си още малко и Ив затвори. Остави слушалката на вилката и погледна Джордж, който лежеше гол на леглото до нея.

— Дамата каза „да“.

— Кога да й звънна?

— Когато ти кажа.

 

 

Александра се помъчи да забрави, че Джордж Мелис ще й се обади, но колкото повече се опитваше да го прогони от главата си, толкова повече мислеше за него. Не си падаше по хубавците, тъй като намираше повечето от тях за самовлюбени. Но Джордж Мелис, мислеше си Александра, изглеждаше различен. В него имаше нещо, което веднага грабваше. Само докосването на ръката му я беше разтърсило. „Ти си луда — каза си тя. — Видя го само за две минути.“

Тази седмица той не й се обади и чувствата на Александра преминаха от нетърпение през униние до ярост. „Да върви по дяволите — помисли си тя. — Намерил си е някоя друга. Чудо голямо!“

Когато в края на следващата седмица телефонът иззвъня и Александра чу гърления дрезгав глас на Джордж, гневът й изчезна като дим.

— Обажда се Джордж Мелис — поде той. — Срещнахме се за малко, когато обядвахте със сестра си. Ив каза, че нямате нищо против да ви се обадя.

— Спомена, че може да се обадите — заяви Александра небрежно. — Между другото, благодаря ви за обяда.

— Вие заслужавате пиршество. Заслужавате паметник.

Александра се засмя, наслаждавайки се на щедростта му.

— Чудя се дали ще приемете да вечеряте с мен?

— Ами… да, на драго сърце.

— Чудесно. Ако бяхте казали не, щях да се самоубия.

— Моля ви, недейте — рече Александра. — Не обичам да ям сама.

— И аз. Знам един малък ресторант на Малъбри Стрийт, казва се „Мантус“. Малко е забутан, но храната е…

— „Матунс“ ли? Обожавам го! — възкликна Александра. — Той ми е любимият.

— Знаете ли го? — В гласа му имаше изненада.

— О, да.

Джордж погледна Ив и се ухили. Не можеше да не се възхити на изобретателността й. Тя го беше осведомила какво харесва и какво не харесва Александра. Джордж Мелис знаеше всичко, което можеше да се знае за сестрата на Ив.

Когато накрая остави слушалката, Ив си помисли: „Започна се.“

 

 

Това беше най-прекрасната вечер в живота на Александра. Един час преди да дойде Джордж Мелис, тя получи десетина розови балона, привързани с орхидея. Александра се страхуваше, че въображението й може да я е подвело и тя да очаква твърде много, но в мига, в който видя Джордж отново, всичките й съмнения се разсеяха. Тя усети още веднъж непреодолимото му привличане.

Изпиха едно питие в къщата и след това продължиха в ресторанта.

— Ще видиш ли листа с менюто? — попита Джордж. — Или аз да поръчам вместо теб?

Тук сервираха любимите ястия на Александра, но тя искаше да достави удоволствие на Джордж.

— Защо не поръчаш ти?

Той поръча всичките й любими неща и Александра имаше опияняващото чувство, че мъжът срещу нея чете мислите й. Вечеряха пълнени ангинари, специалитета на заведението, и „Ангелска коса“ — спагети с лек сос. Ядоха и салата, която Джордж сръчно размеси на масата.

— Можеш ли да готвиш? — попита Александра.

— Да, това е една от страстите ми. Научила ме е майка ми. Беше голяма готвачка.

— Поддържаш ли тесни връзки със семейството си, Джордж?

Той се усмихна и Александра си помисли, че това е най-очарователната усмивка, която е виждала.

— Аз съм грък — каза той простичко. — Най-големият от трима братя и две сестри, но ние сме като едно цяло. — По лицето му се мярна тъга. — Най-трудно ми беше да ги напусна. Баща ми и братята ми ме молеха да остана, защото фирмата ни е доста голяма и според тях съм нужен там.

— Защо не остана?

— Може би ти изглеждам глупав, но предпочитам сам да си проправям пътя. Винаги ми е било трудно да приемам подаръци от някого, а фирмата беше подарък, направен от дядо ми на баща ми. Не, няма да взема нищо от баща си. Нека братята ми си поделят и моя дял.

Сега вече Александра се възхищаваше от него.

— Освен това — добави Джордж меко, — ако бях останал в Гърция, нямаше никога да те срещна.

Александра усети, че се изчервява.

— Никога ли не си бил женен?

— Не. Сгодявах се едва ли не всеки ден — подразни я той, — но в последния момент все усещах, че нещо не достига. — Той се наведе и заговори сериозно. — Красива Александра, може и да ме смяташ за много старомоден, но когато се оженя, ще бъде завинаги. Една жена ми стига, ала трябва да е истинската.

— Прекрасно — пророни тя.

— А ти? — запита я Джордж Мелис. — Влюбвала ли си се някога?

— Не.

— Колко Лошо — каза той, — но пък е хубаво за…

В този момент се появи сервитьорът с десерта. Александра изгаряше от нетърпение да помоли Джордж да довърши изречението, но се боеше.

Никога не се беше чувствала толкова хубаво с някого. Изглежда, Джордж Мелис бе толкова искрено заинтересуван от нея, че тя му разказа за детството си, за живота и спомените, които съхраняваше и ценеше. Джордж Мелис се гордееше, че е голям познавач на жените. Знаеше, че красивите са най-несигурни, тъй като мъжете се вторачваха в хубостта им и ги оставяха да се чувстват като предмети, а не като човешки същества. Когато беше с някоя хубавица, Джордж никога не говореше за външността й. Даваше й да разбере, че се интересува от мнението и чувствата й, че е сродна душа, която споделя мечтите й. За Александра това беше едно изключително преживяване. Тя разказа на Джордж за Кейт, за Ив.

— Сестра ти не живее ли с теб и баба ти?

— Не. Тя… Ив искаше да живее в свой апартамент.

Александра не можеше да проумее защо Джордж Мелис не е харесал сестра й. Каквато и да беше причината, тя беше благодарна. По време на вечерята забеляза, че всички жени в ресторанта току извръщаха глави към Джордж, но той нито веднъж не се огледа, нито пък отмести поглед от нея.

По време на кафето й рече:

— Не зная дали обичаш джаз, но има един клуб на площад „Сейнт Маркс“, казва се „Файв Спотс“…

— Където свири Сесил Тейлър ли?

Той погледна Александра изумен.

— Ходила ли си там?

— Често! — Александра се засмя. — Обожавам го! Невероятно, имаме еднакви вкусове.

Джордж отговори тихо:

— Това е като някакво чудо.

Слушаха завладяващото изпълнение на пианиста Сесил Тейлър, дългите сола, които разтърсваха салона с арпежи и разкъсващи глисанди. Оттам отидоха в един бар на Блийкър Стрийт, където посетителите пиеха, ядяха пуканки, играеха на стрелички и слушаха добрия пианист. Александра загледа как Джордж започна да се състезава по мятане на стрели с един редовен клиент. Джордж играеше с мрачна съсредоточеност, която я уплаши. Беше само игра, а той се бе вживял, сякаш от това зависеше съдбата му. „Джордж е човек, който не умее да губи“, помисли си тя.

Беше два часът след полунощ, когато си тръгнаха от бара, и на Александра й беше много неприятно, че трябва да се разделят.

Джордж седеше до нея в ролс-ройса, който беше наел заедно с шофьора. Не говореше — само я гледаше. Приликата между двете сестри беше поразителна. „Дали и телата им са еднакви?“ Представяше си как Александра се гърчи и крещи от болка в леглото с него.

— За какво мислиш? — попита го тя.

Джордж погледна встрани, за да не разбере Александра по очите му.

— Ще ми се смееш.

— Няма, обещавам.

— Няма да ти се сърдя, и да ми се присмиваш. Май ме смятат за нещо като плейбой. Нали знаеш как живеем — яхти, купони…

— Да.

Той спря тъмните си очи върху Александра.

— Мисля, че ти си единствената жена, която ще промени всичко това. Завинаги.

Александра усети как пулсът й се учестява.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Моля те, не казвай нищо.

Устните му бяха много близо до нейните и Александра беше готова. Той обаче не се помръдна. „Не прави нищо — го беше предупредила Ив. — Поне първата вечер. Ако направиш нещо, се нареждаш на дългата опашка от ромеовци, даващи мило и драго да пипнат нея и богатството й. Тя трябва да направи първата крачка.“

И така, Джордж Мелис просто държеше ръката на Александра, докато колата не спря плавно пред къщата на Блакуел. Джордж изпрати Александра до външната врата. Тя се обърна към него и му каза:

— Не мога да ти опиша колко се забавлявах тази вечер.

— Беше вълшебно.

Усмивката на Александра беше толкова лъчезарна, че можеше да освети улицата.

— Лека нощ, Джордж — прошепна тя и се скри вътре.

 

 

След петнадесет минути телефонът й иззвъня:

— Знаеш ли какво направих току-що? Обадих се на семейството си им съобщих за чудесната жена, с която съм прекарал вечерта. Лека нощ, прекрасна Александра!

Когато затвори, Джордж Мелис си помисли: „След като се оженим, наистина ще им се обадя и ще им кажа да вървят по дяволите!“