Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Блакуел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Master of the Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 123 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Корекция
liliyosifova (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Сидни Шелдън. Диамантената династия

Американска. Второ издание

ИК „БАРД“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Всичко започна случайно преди месец и половина. В средата на един натоварен ден Дейвид получи съобщение, че Тим О’Нийл — приятелят на важен американски купувач на диаманти — е в Клипдрифт и би искал да се видят и вероятно да вечерят. Дейвид нямаше време за пилеене с туристи, но не искаше да обиди клиента си. Щеше да помоли Кейт да забавлява посетителя, ако тя не бе на обиколка из заводите. „Нямам избор“, каза си Дейвид. Обади се в хотела, където беше отседнал О’Нийл, и го покани на вечеря още същата вечер.

— С мен е дъщеря ми — уточни О’Нийл. — Дано нямате нищо против да взема и нея.

Дейвид не беше в настроение да прекарва вечерта с дете, но учтиво отговори:

— Разбира се. — Щеше да направи така, че вечерята да трае кратко. Срещнаха се в ресторанта на Грандхотела. Когато Дейвид пристигна, О’Нийл и дъщеря му вече седяха на масата. О’Нийл беше хубав прошарен американец от ирландски произход малко над петдесетте. — Дъщеря му, Джоузефин, беше най-красивата жена, която Дейвид беше виждал. Беше на тридесетина години с поразително красива фигура, мека руса коса и ясни сини очи. Дейвид се слиса.

— Аз… извинявайте, че закъснях. Задържах се по работа.

Джоузефин се забавляваше от начина, по който той реагира на вида й.

— Понякога това се оказва по-вълнуващо — невинно рече тя. — Баща ми спомена, че сте важна клечка, господин Блакуел.

— Не чак толкоз… и се казвам Дейвид.

— Хубаво име — кимна тя. — Предполага голяма сила.

Преди края на вечерята Дейвид реши, че Джоузефин О’Нийл е много повече от една хубавелка. Беше умна, имаше чувство за хумор и умееше да предразполага. Усети, че тя искрено се интересува от него. Зададе му въпроси за самия него, каквито никой друг не му беше задавал. Когато вечерята свърши, той вече беше почти влюбен в нея.

— Къде живеете? — попита Дейвид госта си.

— В Сан Франциско.

— Скоро ли се връщате? — постара се да попита уж нехайно.

— Другата седмица.

— Ако Клипдрифт се окаже интересен, колкото обещава да бъде — усмихна се Джоузефин на Дейвид, — може и да убедя татко да останем малко повече.

— Смятам да го направя възможно най-интересен — увери я той. — Искате ли да слезете в диамантена мина?

— С удоволствие, благодаря — отговори тя. Преди време Дейвид беше придружавал важните посетители долу в мините, но отдавна беше прехвърлил тази задача на подчинените си. Сега се чу да казва:

— Ще ви бъде ли удобно утре сутринта? — За тогава бе предвидил шест срещи, но те изведнъж му се сториха маловажни.

 

 

Дейвид заведе дъщерята и бащата в шахта на около триста тридесет и шест метра под земята. Бе метър и осемдесет широка и шест метра дълга и беше разделена на четири отделения — едно за помпане, две за вдигане на изкопаната пръст, съдържаща диаманти, и едно с двуетажна подемна клетка за сваляне и качване на миньорите.

— Винаги ми е било интересно — обади се Джоузефин — защо диамантите се измерват в карати.

— Карат идва от названието на семето на рожкова — обясни Дейвид, — заради теглото. Един карат е равен на двеста милиграма, или на една сто четиридесет втора от унцията.

— Страшно очарована съм, Дейвид.

Той се запита дали Джоузефин има предвид само диамантите. Близостта й беше опияняваща. Всеки път, когато я погледнеше, чувстваше нов прилив на вълнение.

— Наистина трябва да разгледате провинцията — каза Дейвид на бащата и дъщерята. — Ако сте свободни утре, с радост ще ви разведа.

— Би било чудесно — изпревари Джоузефин баща си.

 

 

Оттук нататък Дейвид всеки ден бе с Джоузефин и баща й и с всеки изминал ден се чувстваше все по-влюбен, никога не беше познавал по-омайваща жена.

Една вечер, когато отиде да ги вземе за вечеря, Тим О’Нийл каза:

— Малко съм уморен тази вечер, Дейвид. Ще имаш ли нещо против, ако не дойда?

— Не, господине, влизам ви в положението — опита се да скрие задоволството си Дейвид.

— Аз ще се постарая да те забавлявам — обеща Джоузефин и закачливо се усмихна на Дейвид.

Заведе я на ресторант в един току-що открит хотел. Беше препълнено, но го познаваха и веднага му дадоха маса. Някакво трио свиреше американска музика.

— Танцува ли ти се? — попита Дейвид.

— С удоволствие.

След миг Джоузефин беше в ръцете му на дансинга. Беше вълшебно. Дейвид притисна красивото й тяло и усети, че тя откликва.

— Джоузефин, влюбен съм в теб.

Тя сложи пръст на устните му.

— Моля те, Дейвид… недей…

— Защо?

— Защото не мога да се омъжа за теб.

— Обичаш ли ме?

Тя се усмихна с блеснали сини очи.

— Луда съм по теб, скъпи. Не можеш ли да разбереш?

— Тогава защо не можеш?

— Защото не мога да живея в Клипдрифт. Ще полудея.

— Опитай все пак.

— Дейвид, изкушавам се, но зная какво ще се случи. Ако се омъжа за теб и трябва да живея тук, ще се превърна в креслива опърничава жена и ние ще се намразим. Предпочитам да се разделим влюбени.

— Не искам да се разделяме.

Тя го погледна в очите и Дейвид усети как тялото й се разтапя.

— Дейвид, има ли някаква възможност ти да живееш в Сан Франциско?

Беше абсурдно.

— Какво ще правя там?

— Хайде да закусим заедно утре сутринта. Поговори с баща ми.

 

 

— Джоузефин ми разказа за разговора ви снощи — каза О’Нийл. — Вие двамата, изглежда, имате проблем. Но аз може и да предложа решение, ако това ви интересува.

— Интересува ме, господине.

О’Нийл взе едно кафяво кожено куфарче и извади няколко сини хелиографни копия.

— Знаеш ли нещо за замразените храни?

— Май не.

— В Съединените щати за пръв път започнахме да замразяваме храна през 1865 година. Проблемът е да я превозваме на големи разстояния, без да се размрази. Имаме хладилни вагони, но никой засега не е изобретил хладилни камиони. — О’Нийл потупа копията. — Засега. Току-що получих патента. Това ще бъде революция в хранителната промишленост, Дейвид.

— Това не ми говори много, господин О’Нийл — каза Дейвид, хвърляйки поглед на хелиографните копия.

— Няма значение. Не търся специалист по техниката. Имаме колкото щеш. Търся капитал и човек, който да ръководи начинанието. Това не е празна мечта. Разговарял съм с най-големите технолози по преработка на храни. Ще бъде нещо голямо, по-голямо, отколкото си представяш. Имам нужда от човек като теб.

— Седалището на компанията ще бъде в Сан Франциско — добави Джоузефин.

Дейвид мълчеше и осмисляше думите му.

— Казвате, че сте получили патента.

— Точно така. Твърдо съм се заел и няма да спра до тук.

— Ще имате ли нещо против, ако взема тези хелиографни копия и ги покажа на един човек?

— Не.

 

 

Най-напред Дейвид проучи кой е Тим О’Нийл и разбра, че той се ползва с добро име в Сан Франциско, че оглавява научния отдел в колежа Бъркли и е високо уважаван. Дейвид не знаеше нищо за замразяването на храни, но възнамеряваше да научи.

— Ще се върна след пет дни, скъпа. Изчакайте ме с баща ти.

— Ще те чакаме колкото кажеш. Ще ми липсваш — рече му Джоузефин.

— Ти също.

Беше по-сериозен, отколкото тя предполагаше.

Дейвид взе влака за Йоханесбург и уговори среща с Едуард Бродерик, собственик на най-големия месопреработвателен завод в Южна Африка.

— Искам мнението ти за нещо. — Дейвид му подаде хелиографните копия. — Ще стане ли нещо от това?

— Не разбирам нищичко от замразени храни и хладилни камиони, но познавам хора, които са наясно. Ако дойдеш следобед, ще извикам няколко специалисти.

 

 

В четири часа следобед се върна в месопреработвателния завод. Усети, че е нервен и че изпитва несигурност, защото не знаеше точно как желае да протече срещата. Преди половин месец би се изсмял на всеки, който дори само споменеше, че той някога би напуснал „Кругър-Брент“. Компанията беше част от него. Би се изсмял още по-силно, ако му бяха казали, че ще обмисля дали да оглави малка компания; за хранителни продукти в Сан Франциско. Това беше лудост, ако не се брои едно: Джоузефин О’Нийл.

В канцеларията при Едуард Бродерик имаше двама мъже.

— Това са д-р Крофърд и господин Кауфман. Дейвид Блакуел.

Ръкуваха се.

— Господа, имахте ли възможност да погледнете тези хелиографни копня? — попита Дейвид.

— Разбира се, господин Блакуел. Разгледахме ги внимателно.

— Е? — пое дълбоко дъх Дейвид.

— Доколкото разбирам, патентната служба на Съединените щати е патентовала това.

— Точно така.

— Господин Блакуел, човекът, получил патента, ще стане много богат.

Дейвид бавно кимна, изпълнен с противоречиви чувства.

— Като при всички велики открития е толкова просто, че се чудиш защо някой не се е сетил по-рано. Няма начин да не успее.

 

 

Дейвид не знаеше как да реагира. Беше се надявал, че решението няма да взима той. Ако изобретението на Тим О’Нийл се окажеше безполезно, съществуваше някаква вероятност да убеди Джоузефин да остане в Южна Африка. Но онова, което О’Нийл му бе казал, беше вярно. Изобретението беше ценно. Сега вече Дейвид трябваше да реши сам.

Докато се връщаше в Клипдрифт, мислеше единствено за това. Приемеше ли предложението, трябваше да напусне компанията и да поеме по нов, непознат път. Беше американец, но Америка му беше чужда. Заемаше важен пост в една от най-могъщите компании в света. Обичаше работата си. Някога Джейми и Маргарет Макгрегър се бяха отнесли добре с него. А сега тук беше Кейт. Грижеше се за нея още откакто тя беше пеленаче. Наблюдаваше я как расте и от вироглава палавница с мръсно личице се превръща в чудесна млада жена. Животът й беше като фотоалбум в съзнанието му. Той разгръщаше страниците и виждаше Кейт на четири, осем, десет, четиринадесет, двадесет и една години — уязвима, непредвидима…

Когато влакът пристигна в Клипдрифт, Дейвид беше взел решение. Щеше да напусне компанията „Кругър-Брент“.

Отиде с колата право до грандхотела и се качи в апартамента на О’Нийл. Отвори му Джоузефин.

— Дейвид!

Той я прегърна, жадно я целуна и усети как топлото й тяло се притиска в неговото.

— О, Дейвид, толкова ми липсваше! Не искам повече да съм далеч от теб.

— Няма да се наложи — каза й нежно той. — Идвам в Сан Франциско…

 

 

С все по-голямо безпокойство очакваше завръщането на Кейт от Съединените щати. След като вече бе решил, бързаше да започне новия си живот и изгаряше от нетърпение да се ожени за Джоузефин.

И когато Кейт беше отново тук, той се изправи пред нея с думите:

— Ще се женя.

Кейт го чу и ушите й забучаха. Внезапно почувства, че отмалява, и се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. „Искам да умра. Нека умра!“

Нали имаше силна воля, успя да се усмихне.

— Разкажи ми за нея, Дейвид. — Почувства се горда, че го е изрекла толкова спокойно. — Коя е?

— Казва се Джоузефин О’Нийл. Тук е на посещение с баща си. Зная, че вие двете ще станете добри приятелки, Кейт. Тя е чудесна жена.

— Сигурно, щом я обичаш, Дейвид.

— Има още нещо, Кейт — запъна се той. — Напускам компанията.

Светът се срути върху нея.

— Това, че се жениш, не означава, че трябва да…

— Става дума за друго. Бащата на Джоузефин създава нова компания в Сан Франциско. Имат нужда от мен.

— И така ще заминеш за Сан Франциско.

— Да, Кейт. Брад Роджърс лесно ще се оправи с моята работа, ще наберем неколцина ръководители, които да му помагат. Аз… не мога да ти опиша колко трудно ми беше да взема това решение.

— Разбира се, Дейвид. Ти сигурно много я обичаш. Кога ще се запозная с булката?

— Още днес на вечеря, ако си свободна — усмихна се Дейвид, доволен, че Кейт така леко приема новината.

— Да, свободна съм.

Тя успя да сдържи сълзите си, докато не остана сама.

 

 

Четиримата вечеряха в къщата на Макгрегър. В мига, в който видя Джоузефин, Кейт пребледня. „О, Господи! Нищо чудно, че е влюбен в нея!“

Беше ослепителна. В нейно присъствие Кейт се почувства тромава и грозна. Още по-лошо, Джоузефин беше изискана и очарователна и очевидно много силно влюбена в Дейвид. „По дяволите!“

По време на вечерята Тим О’Нийл разказа на Кейт за новата компания.

— Намирам го за много интересно — рече тя.

— Е, да, не е „Кругър-Брент“, госпожице Макгрегър. Ще започнем от нещо съвсем малко, но под ръководството на Дейвид, ще се оправим някак.

— С ръководител като Дейвид няма да загубите — увери го Кейт.

Тази вечер беше истинска мъка. В един и същ катастрофален миг Кейт загуби мъжа, когото обичаше, и незаменимия в „Кругър-Брент“ човек. Продължи разговора и издържа някак, но после не си спомняше какво бе казала или правила. Знаеше само, че всеки път, когато Джоузефин и Дейвид се погледнеха или докоснеха, й идеше да се самоубие.

Докато се връщаха в хотела, Джоузефин каза:

— Тя е влюбена в теб, Дейвид.

— Кейт ли? — усмихна се той. — Ние с нея сме приятели още откакто тя беше бебе. Много те хареса.

Джоузефин се усмихна. „Мъжете са толкова наивни.“

 

 

На другата сутрин Тим О’Нийл и Дейвид седяха един срещу друг в кабинета на Дейвид.

— Трябват ми около два месеца, за да сложа нещата си тук в ред — каза по-младият. — Мисля за капитала, с който ще започнем. Ако отидем при някоя от големите компании, те ще ни погълнат и ще получим малък дял от акциите, след което фирмата вече няма да ни принадлежи. Смятам, че трябва да я финансираме сами. Според мен като начало ще са необходими осемдесет хиляди долара. Спестил съм около четиридесет хиляди. Трябват ни още четиридесет хиляди.

— Аз разполагам с десет хиляди намеси се О’Нийл. — И имам брат, който ще ми даде на заем още пет хиляди.

— Значи не ни достигат двадесет и пет хиляди долара. Ще се опитаме да ги заемем от някоя банка.

— Веднага заминаваме за Сан Франциско — каза О’Нийл на Дейвид — и ще подготвим нещата.

 

 

След два дни Джоузефин и баща й тръгнаха за Съединените щати.

— Дейвид, изпрати ги до Кейптаун с моя вагон — предложи Кейт.

— Много щедро от твоя страна.

Сутринта, когато Джоузефин си тръгна, Дейвид се почувства така, сякаш са му отнели част от живота. Нямаше търпение да отиде при тях в Сан Франциско.

Следващите няколко седмици търсиха хора, които да помагат на Брад Роджърс. Много внимателно беше съставен списък на възможните кандидати. Кейт, Дейвид и Брад обсъждаха с часове всеки от тях.

— Тейлър е добър техник, но не разбира от управление.

— Какво ще кажеш за Симънс?

— Бива го, но не е готов — прецени Брад. — Дай му още пет години.

— А Бабкок?

— Става. Хайде да го обсъдим.

— Ами Питърсън?

— Не става за компанията — каза Дейвид. — Прекалено погълнат е от себе си. — Казвайки това, той се почувства виновен, че изоставя Кейт.

Продължиха със списъка. Към края на месеца го бяха свели до четирима души, които да помагат на Брад Роджърс. Всички работеха в чужбина и ги повикаха, за да разговарят с тях. Първите два разговора минаха добре.

— Ще се радвам да работя и с единия, и с другия — увери Кейт двамата мъже.

Сутринта, когато трябваше да се състои третият разговор, Дейвид влезе в кабинета на Кейт с пребледняло лице.

— Мястото ми още ли е вакантно?

Кейт видя изражението му и разтревожена се изправи:

— Какво има, Дейвид?

— Аз… аз. — Той се стовари в един стол. — Нещо се е случило.

Кейт в миг изскочи иззад бюрото и отиде до него.

— Кажи ми!

— Получих писмо от Тим О’Нийл. Продал е компанията.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах. Приел е оферта за двеста хиляди долара и хонорар за патента си от месопреработвателната компания „Три стар“ в Чикаго. — Гласът на Дейвид беше изпълнен с горчивина. — Компанията е готова да ме назначи за директор. Съжалявал, че ми е създал притеснения, но не могъл да се откаже от толкова пари.

— А Джоузефин? — изгледа го внимателно Кейт. — Какво казва тя? Сигурно е много ядосана на баща си.

— Получих писмо и от нея. Ще се оженим веднага след като ида в Сан Франциско.

— Няма ли да заминеш?

— Разбира се, че не! — избухна Дейвид. — Преди можех да предложа нещо. Щях да я превърна в голяма компания. Но те се полакомиха за парите.

— Дейвид, не си справедлив, като казваш „те“. Просто бъди…

— О’Нийл никога нямаше да сключи тази сделка без одобрението на Джоузефин.

— Аз… не зная какво да ти кажа, Дейвид.

— Няма какво да се казва. Освен това, че аз щях да извърша най-голямата грешка в живота си.

Кейт отиде при бюрото, вдигна списъка с кандидатите и бавно започна да го къса.

 

 

Следващите няколко седмици Дейвид се зарови в работата, за да забрави горчивината и болката. Получи няколко писма от Джоузефин О’Нийл и ги хвърли, без да ги чете. Но не можеше да я забрави. Кейт, която напълно разбираше болката на Дейвид, му каза, че може да разчита на нея в случай на нужда.

 

 

Измина половин година, откакто Дейвид получи писмото от Тим О’Нийл. През това време те с Кейт продължиха да работят заедно и да пътуват заедно, най-често само двамата. Кейт се опитваше как ли не да го зарадва. Обличаше се специално за него, организираше неща, които той би могъл да хареса, и се стараеше да направи живота му възможно най-щастлив. Но доколкото виждаше, това не даваше никакъв резултат. Накрая загуби търпение.

Двамата бяха в Рио де Жанейро, за да проучат, едно ново находище на минерали. Бяха вечеряли в хотела и до късно останаха в стаята на Кейт, аз да проверяват някакви цифри. Кейт си беше сложила хубаво кимоно и пантофи. Щом свършиха, Дейвид се протегна и каза:

— Смятам да си лягам.

— Не е ли време да излезеш от траура си — тихо го попита Кейт.

— Какъв траур? — изненадано я погледна той.

— За Джоузефин О’Нийл.

— Тя е вън от живота ми.

— Тогава покажи го.

— Какво точно искаш да правя, Кейт? — попита я грубо той.

Кейт се ядоса. Ядоса се, че Дейвид е толкова сляп и тя е пропиляла толкова време.

— Ще ти кажа какво искам да направиш… целуни ме.

— Какво?

— По дяволите, Дейвид! Аз съм ти началничка, да му се не види! — Тя се приближи до него. — Целуни ме.

Притисна устни до неговите и го прегърна. Усети го да се съпротивлява и да се дръпва. Но после ръцете му бавно обвиха тялото й и той я целуна.

— Кейт…

— Мислех си, че никога няма да поискаш… — прошепна тя до устните му.

 

 

Ожениха се след месец и половина. Беше най-голяма сватба, каквато Клипдрифт беше виждал и щеше да види. Брачната церемония се състоя в най-голямата черква на града, после имаше гощавка в залата на общината, на която бяха поканени всички. Имаше планини от лакомства и безброй каси с бира, уиски и шампанско, имаше музика, празненството продължи до зори. Когато слънцето се показа, Кейт и Дейвид незабелязано се оттеглиха.

— Ще отида у дома и ще свърша с опаковането на багажа — каза Кейт. — Вземи ме след час.

 

 

В бледата светлина на зората Кейт влезе сама в огромната къща и се качи в спалнята си. Отиде до една картина на стената и натисна рамката й. Картината се отмести и в стената се откри сейф. Кейт го отвори и извади един договор — беше за месопреработвателния завод „Три стар“ в Чикаго, купен от нея. До този договор имаше друг — на месопреработвателната компания „Три стар“, откупила срещу двеста хиляди долара патента на Тим О’Нийл за хладилни камиони. Кейт се поколеба за миг, след което върна документите в сейфа и го заключи. Сега Дейвид й принадлежеше. Винаги й беше принадлежал. На нея и на „Кругър-Брент“. Двамата заедно щяха да превърнат компанията в най-могъщата на света.

Точно както Джейми и Маргарет Макгрегър биха желали.