Сидни Шелдън
Диамантената династия (13)

Дванадесета глава

В една гореща лятна нощ на 1914 година Кейт Макгрегър работеше сама в кабинета си в новата сграда на компания „Кругър-Брент“ в Йоханесбург, когато изведнъж чу шум на приближаващи се автомобили. Остави документите, които четеше, отиде до прозореца и погледна навън. Пред сградата бяха спрели две полицейски коли и една камионетка. Кейт загледа намръщена как шест униформени полицаи скочиха от колите и бързо препречиха двата входа и изходите на сградата. Беше късно и улиците бяха пусти. Кейт улови начупеното, си отражение в стъклото. Беше красива, със светлосивите очи на баща си и закръглената фигура на майка си.

На вратата на канцеларията са почука и тя извика:

— Влезте.

Вратата се отвори и вътре влязоха двама униформени мъже. Единият бе с нашивки на полицейски началник.

— Какво, става тук, за Бога? — попита Кейт.

— Извинете, че ви притесняваме в този късен час, госпожице Макгрегър. Аз съм полицейски началник Комински.

— Какво се е случило?

— Съобщиха ни, че преди малко са видели да влиза в тази сграда избягал от затвора убиец.

— Да влиза в тази сграда ли? — погледна го смаяна.

— Да. Той е въоръжен и е опасен.

— В такъв случай аз ще ви бъда много благодарна, ако го намерите и изкарате оттук — каза нервно тя.

— Точно това смятаме да направим, госпожице Макгрегър. Не сте ли видели или чули нещо подозрително?

— Не. Но съм сама, а тук има много места, където човек би могъл да се скрие. Нека вашите хора претърсят основно сградата.

— Веднага започваме!

Полицейският началник се обърна и викна на хората си, които стояха в коридора:

— Разпръснете се! Започнете от сутерена и претърсвайте етаж по етаж до покрива. Има ли заключени канцеларии? — обърна се той към Кейт.

— Не мисля — отговори тя, — но ако има, ще ги отворя.

Полицейският началник Комински видя колко притеснена е жената, беше съвсем обяснимо. Щеше да е дори по-нервна, ако знаеше колко дързък и безразсъден е човекът, когото търсеха.

— Ще го намерим — увери я той.

Кейт взе доклада, над който работеше, но не беше в състояние да се съсредоточи. Чуваше как полицаите сноват из сградата и влизат от канцелария в канцелария. Дали щяха да го намерят? Тя потрепери.

Полицаите се движеха бавно и методично претърсваха от сутерена до покрива всяко кътче, където беше възможно човек да се укрие. След четиридесет и пет минути полицейският началник Комински се върна в канцеларията на Кейт.

— Не го открихте — погледна го тя в очите.

— Още не, но вие не се безпокойте…

— Безпокоя се, началник. Ако в сградата има избягал убиец, държа да го откриете.

— Ще го намерим. Водим обучени полицейски кучета.

От коридора се чу лай и след миг в канцеларията влезе мъж с две големи немски овчарки на каишки.

— Кучетата обиколиха цялата сграда, сър. Претърсиха всичко, освен тази канцелария.

— Излизали ли сте от канцеларията през последните един-два часа?

— Да. Ходих да потърся някои данни в картотеката. Мислите ли, че той може да е?… — Кейт потрепери. — Моля ви, проверете и моя кабинет.

Полицейският началник даде сигнал, човекът с кучетата ги пусна от каишките и изкомандва: „Следи!“

Овчарките побесняха. Изтичаха при една затворена врата и диво залаяха.

— Божичко! — извика Кейт. — Той е там!

— Отворете я! — заповяда началникът и издърпа пистолета си.

Двамата полицаи се приближиха с извадено оръжие вратата на стаичката и я отвориха. Беше празна. Едно куче изтича до друга врата и започна стръвно да я драска с лапа.

— Накъде води? — попита Комински.

— Към тоалетната.

Двамата полицаи застанаха от двете страни на вратата и рязко я отвориха. Вътре нямаше никой.

— Никога не са се държали така — смаяно се обади мъжът с овчарките, които тичаха, обезумели, из стаята. — Надушили са го — продължи той. — Но къде ли е? И двете кучета изтичаха до бюрото на Кейт и продължиха да лаят пред чекмеджето.

— Ето къде е отговорът — опита се да се усмихне Кейт. — Той е в чекмеджето.

Комински беше смутен.

— Съжалявам, че се наложи да ви безпокоя, госпожице Макгрегър — каза той на Кейт. После се обърна към полицая с овчарките и отсече: — Изведи кучетата.

— Нали няма да си отивате? — Гласът на Кейт прозвуча загрижено.

— Госпожице Макгрегър, мога да ви уверя, че сте в пълна безопасност. Моите хора претърсиха педя по педя сградата. Имате личното ми уверение, че беглецът не е тук. Страхувам се, че тревогата е била фалшива. Извинявайте.

— Вие наистина знаете как да изпълните с изживявания вечерта на една жена.

Застанала до прозореца, Кейт видя как и последната полицейска кола потегля. Когато се изгубиха от погледа, отвори чекмеджето на бюрото и извади чифт изцапани с кръв платнени обувки. Отнесе ги в дъното на коридора, при врата с надпис: „Влизането забранено. Само за упълномощени служители!“, и влезе. Стаята беше празна, ако не се брои големият вграден сейф, където компания „Кругър-Брент“ държеше диамантите си, преди да ги превози. Кейт бързо набра комбинацията на сейфа и отвори огромната врата. От двете страни на хранилището имаше десетки метални сейфове, всички препълнени с диаманти. На пода в средата на помещението лежеше почти в безсъзнание Банда.

— Отидоха си — каза Кейт и коленичи до него.

Банда бавно отвори очи и успя слабо да се усмихне.

— Кейт, знаеш ли колко богат щях да бъда, ако имаше как да се измъкна от това хранилище?

Тя внимателно му помогна да се изправи на крака. Негърът потрепери от болка, когато жената го докосна по ръката. Кейт я беше бинтовала, но кръвта беше избила и се стичаше.

— Можеш ли да си сложиш обувките?

Беше му ги свалила и за да заблуди полицейските кучета, каквито знаеше, че ще доведат, и се бе разхождала из канцеларията, обута с тях, а след това ги беше скрила в чекмеджето.

— Хайде! — подкани Кейт. — Трябва да те измъкнем, оттук.

— Сам ще се оправя — разтърси глава Банда. — Ако те пипнат, че ми помагаш, ще си създадеш повече грижи, отколкото си представяш.

— Остави аз да се тревожа за това.

Банда хвърли прощален поглед на хранилището.

— Ако искаш мостри, можеш да си вземеш — предложи Кейт.

Банда я погледна и видя, че тя говори сериозно.

— Веднъж, преди много време, баща ти ми предложи същото.

— Зная — усмихна се кисело Кейт.

— Нямам нужда от пари. Трябва само да се махна от града за известно време.

— Как мислиш, че ще се измъкнеш от Йоханесбург?

— Ще намеря начин.

— Чуй ме. Полицията вече е блокирала пътищата. Всички изходи от града са под наблюдение. Няма да успееш сам.

— Ти направи достатъчно — заинати се той.

Обу някак обувките. Беше жалка гледка с разкъсаната и окървавена риза и сако. По лицето му имаше белези, косата му бе побеляла, но когато се вгледа в него, Кейт видя високия и хубав мъж, когото помнеше от първата им среща като дете.

— Банда, ако те хванат, ще те убият — каза спокойно тя. — Ще дойдеш с мен.

Беше сигурна, че полицията ще блокира пътищата. По всички изходи от Йоханесбург щяха да дебнат полицейски патрули. Залавянето на Банда беше от първостепенна важност и властите го искаха жив или мъртъв. Железопътните гари и пътищата щяха да са под наблюдение.

— Дано твоят план е по-добър, отколкото някогашният на баща ти — каза Банда.

Гласът му беше тих. Кейт се запита колко ли кръв е изгубил.

— Не говори! Пази си силите. Просто остави на мен.

Говореше по-уверено, отколкото самата тя се чувстваше. Животът на Банда беше в ръцете й и ако нещо му се случеше, тя нямаше да го понесе. За стотен път съжали, че Дейвид не е там. Е, трябваше да се справи без него.

— Ще докарам колата до алеята — каза Кейт. — Изчакай ме десет минути, след това излез. Ще отворя задната врата на колата. Качи се и легни на пода. Ще има одеяло, с което да се покриеш.

— Кейт, те ще претърсват всеки автомобил, който напуска града. Ако…

— Няма да пътуваме с кола. В осем сутринта има влак за Кейптаун. Наредих да прикачат личния ми вагон.

— Ще ме измъкнеш с личния си вагон ли?

— Точно така.

— Вие от фамилия Макгрегър сте авантюристи — усмихна се Банда.

След тридесет минути Кейт влезе с колата си в гарата. Банда лежеше на пода до задната седалка, скрит под одеялото. Без усилие минаха през блокираните шосета в града, но щом Кейт сви в жп депото, срещу тях лумна светлина и тя видя, че няколко полицаи са преградили пътя й. Една позната фигура закрачи към колата й.

— Полицейски началник Комински! — представи се той и след това изненадано попита: — Госпожице Макгрегър, какво правите тук?

По лицето на Кейт пробягна бегла загрижена усмивка.

— Началник, може да си помислите, че съм глупава и слаба жена, но онова, което се случи в кабинета, направо ми изкара акъла. Реших да напусна града, докато заловите издирвания убиец. Или може би сте го намерили?

— Още не, но ще го намерим. Имам чувството, че ще тръгне насам, към жп депата. Където и да бяга, ще го пипнем.

— Наистина се надявам да го направите!

— Вие накъде сте тръгнали?

— Моят вагон е спрян там, в един страничен коловоз. Ще отида с него до Кейптаун.

— Желаете ли някой от моите хора да ви придружи?

— О, благодаря, началник, но няма да е необходимо. Сега, след като зная къде сте вие и вашите хора, ще дишам по-спокойно, повярвайте ми.

След пет минути Кейт и Банда благополучно се настаниха в личния й вагон.

 

 

— Извинявай, че е тъмно — каза Кейт. — Не искам да паля лампите.

Тя помогна на Банда да легне на леглото.

— Тук ще ти бъде добре до сутринта. Щом потеглим, ще се скриеш в тоалетната.

— Благодаря ти — кимна Банда.

Кейт дръпна транспарантите.

— Имаш ли лекар, който да се погрижи за теб, когато отидем в Кейптаун?

— Когато отидем ли? — погледна я той в очите.

— Да не си въобразяваш, че ще те оставя да пътуваш сам, а аз ще се лиша от цялото това забавление?

Банда отметна глава и се разсмя. Крушата не пада по-далеч от дървото! — рече си той.

 

 

На зазоряване един локомотив спря до личния вагон и го изтегли на главния коловоз, зад влака, който потегляше за Кейптаун. Докато го прикачваха за влака, вагонът се залюля напред-назад.

Точно в осем часа влакът напусна гарата. Кейт беше оставила съобщение, че не иска да я безпокоят. Раната на Банда пак кървеше и тя се грижеше за него. Не бе имала възможност да разговаря с Банда по-рано онази вечер, когато той влезе, препъвайки се, полумъртъв, в канцеларията й.

— Кажи ми какво се случи, Банда — попита го.

Банда я погледна и се замисли: „Откъде да почна? Как бих могъл да й обясня за преселниците бури, прогонили бунтовниците от земите на прадедите им? С тях ли започна всичко? Или с огромния Ом Паул Кругър, президент на Трансваал, който в реч пред парламента на Южна Африка заяви: «Ние трябва да бъдем господари на черните и да ги превърнем в подчинена раса…» Или пък с великия строител на империята. Сесил Роудс, чийто девиз беше «Африка за белите»? Как мога да обобщя в едно изречение историята на своя народ?“ Банда се помъчи да намери някакъв начин и каза:

— Полицаите убиха моя син.

Случилото се ясно изплува в съзнанието му. По-големият му син, Нтомбентле, беше на политически митинг, когато полицията нахлу, за да разпръсне демонстрантите. Последваха няколко изстрела и започна бунт. Нтомбентле беше арестуван и на следната сутрин го намериха обесен в килията му.

— Казаха, че се е самоубил — продължи Банда да разказва на Кейт, — но аз познавам сина си. Беше убийство.

— Господи, беше толкова млад — прошепна Кейт. Спомни си колко често бяха играли и се бяха смели заедно. Нтомбентле беше такъв хубавец. — Мъчно ми е, Банда. Много ми е мъчно. Но защо те преследват?

— След като го убиха, аз започнах да обединявам чернокожите. Трябваше да се съпротивлявам, Кейт. Не можех да седя със скръстени ръце. Полицията ме обяви за враг на държавата. Арестуваха ме за кражба, която не бях извършил, и ме осъдиха на двадесет години затвор. Четирима от нас избягаха. Някой застреля един надзирател и сега обвиняват мен. А аз никога през живота си не съм носил оръжие.

— Вярвам ти — рече Кейт. — Първо трябва да идем някъде, където ще си в безопасност.

— Съжалявам, че те намесих във всичко това.

— Не си ме намесил в нищо. Ти си ми приятел.

Банда се усмихна.

— Знаеш ли кой е първият бял човек, когото съм чул да ме нарича приятел? Баща ти. — И въздъхна. — Как смяташ да ме измъкнеш от влака в Кейптаун?

— Няма да ходим в Кейптаун.

— Но нали каза…

— Аз съм жена и имам право да променям решението си.

В полунощ, когато влакът спря на гарата на Устър, Кейт уреди да откачат личния й вагон и да го изтеглят в страничен коловоз. Когато сутринта се събуди и отиде до леглото на Банда, тя видя, че е празно. Банда беше избягал. Отказал се беше да я излага повече на риск. Имаше много приятели, които щяха да се погрижат за него. „Дейвид ще се гордее с мен“, помисли си Кейт.

 

 

— Не мога да повярвам, че си проявила такава глупост кресна Дейвид, когато Кейт се върна в Йоханесбург и му разказа какво се е случило. — Изложила си на опасност не само себе си, но и компанията.

— Да, но те щяха да го убият — каза предизвикателно Кейт.

Дейвид потри отчаяно челото си.

— Нищо ли не разбираш?

— Съвсем прав си да питаш. Разбирам. Разбирам, че си студен и безчувствен. — Очите й горяха от гняв.

— Все още си дете.

Тя вдигна ръка да го удари, но Дейвид я сграбчи за китките.

— Кейт, въздържай се!

Тези думи отекнаха в главата й. „Кейт, научи се да се въздържаш…“

Беше толкова отдавна. Тя беше четиригодишна, и се бе сбила с едно момче, осмелило се да я дразни. Когато Дейвид се появи, хлапето избяга. Кейт се спусна към него, но Дейвид я хвана.

— Чакай, Кейт. Научи се да се въздържаш. Младите дами не се бият с юмруци.

— Аз не съм млада дама — сопна се Кейт. — Пусни ме. — Дейвид я остави.

Розовата й рокличка висеше, кална и разкъсана, а бузата й беше ожулена.

— Я да те изчистя, докато не те е видяла майка ти — каза той.

— Ако ме беше оставил, щях да го натупам — погледна със съжаление Кейт към отдалечаващото се момче.

Дейвид се взря в разгорещеното й личице и се засмя.

— Вероятно би могла да го направиш.

Укротена, Кейт му позволи да я вдигне и да я отнесе вкъщи. Обичаше той да я носи. Всичко у него й харесваше. Беше единственият възрастен, който я разбираше. Винаги когато беше в града, й отделяше време. В моменти на отдих Джейми беше разказвал на младия Дейвид за перипетиите си с Банда и сега Дейвид предаваше историите на Кейт. Тя не можеше да им се наслуша.

— Разкажи ми пак за сала, който са построили.

И Дейвид й разказваше.

— Разкажи ми за акулите… Разправяй за морската мъгла… Кажи ми за деня…

Кейт не се виждаше много с майка си. Маргарет беше прекалено заета да ръководи компанията „Кругър-Брент“. Правеше го заради Джейми.

Разговаряше с него всяка нощ, точно както в годината, преди той да умре.

— Дейвид толкова ми помага, Джейми, ще бъде подръка и когато Кейт поеме компанията. Не искам да те тревожа, но не зная какво да правя с това дете…

Кейт беше упорита, своенравна и невъзможна. Отказваше да се подчинява на майка си или на госпожа Тали. Изберяха ли й някаква рокля, тя я оставяше и предпочиташе друга. Не се хранеше както трябва. Ядеше каквото и когато си поиска, не помагаха никакви заплахи или увещания. Когато я насилваха да иде на някой рожден ден, намираше начини да разтури празненството. Нямаше приятелки. Отказваше да ходи на уроци по танц и вместо това вечно играеше ръгби с големите момчета. Когато накрая тръгна на училище, постави рекорд по палавост. Маргарет беше принудена да се среща поне веднъж месечно с директорката, за да я склони да прости на Кейт и да я остави в училището.

— Не я разбирам, госпожо Макгрегър — въздишаше директорката. — Тя е изключително будна, но се бунтува абсолютно срещу всичко. В чудо съм се видяла с нея.

Маргарет също.

Единствен Дейвид можеше да излезе на глава с Кейт.

— Разбрах, че днес следобед си канена на рожден ден — каза й той.

— Мразя рождените дни.

Дейвид се наведе и застана срещу личицето й.

— Зная, Кейт, но бащата на момиченцето, което има рожден ден, ми е приятел. Ако не присъстваш и не се държиш като дама, ще му се сторя лош.

— Добър приятел ли ти е? — погледна го Кейт.

— Да.

— Тогава ще ида.

Този следобед тя се държа безупречно.

— Не зная как го постигаш — сподели Маргарет с Дейвид. — Прилича на някаква магия.

— Просто е буйна — засмя се той. — Ще се отучи. Важното е да внимаваме да не пречупим този неин дух.

— Ще ти издам една тайна — каза мрачно Маргарет. — Често ми иде да й счупя главата.

 

 

— Искам да се срещна с Банда — каза Кейт на Дейвид, когато стана на десет години.

— Страхувам се, че е невъзможно — погледна я изненадан той. — Неговата ферма е далеч оттук.

— Ще ме заведеш ли, Дейвид, или да ида сама?

Следващата седмица Дейвид заведе Кейт във фермата на Банда. Беше голяма, около осемдесет и пет-шест декара, на която Банда отглеждаше пшеница, овце и щрауси. Живееха в кръгли колиби, със стени от изсушена кал. Коничният сламен покрив се поддържаше от колове. Банда стоеше отпред и наблюдаваше как Кейт и Дейвид спират колата и слизат от нея. Погледна източеното момиченце със сериозно лице, застанало до Дейвид, и каза:

— Познах, че сте дъщерята на Джейми Макгрегър.

— И аз познах, че сте Банда — рече сериозно Кейт. — Дойдох да ви благодаря, че сте спасили живота на баща ми.

— Някой ви е разказвал врели-некипели — засмя се Банда. — Влезте и се запознайте със семейството ми.

Жена му беше красива, от племето банту и се казваше Нтаме. Имаха двама синове — Нтомбентле, седем години по-голям от Кейт, и Магена, шест години по-голям от нея. Нтомбентле беше одрал кожата на баща си. Имаше същите хубави черти, гордо поведение и вътрешно достойнство.

Кейт прекара целия следобед в игра с двете момчета. Вечеряха в кухнята на малката и спретната фермерска къща. Дейвид изпита неудобство, че се храни със семейството на чернокожи. Уважаваше Банда, но по традиция двете раси не общуваха помежду си. Освен това се безпокоеше от политическата дейност на Банда. Носеха се слухове, че бил последовател на Джон Тенго Джавабу, който се бореше за резки социални промени. Тъй като собствениците на мини не можеха да наберат достатъчно работници сред местното население, правителството беше наложило данък от десет шилинга за онези, които не ставаха миньори. По тази причина цяла Южна Африка бе разтърсвана от бунтове.

— Хайде да си тръгваме, Кейт. Чака ни дълъг път — каза Дейвид късно следобед.

— Още не — възпротиви се Кейт и се обърна към Банда: — Разкажи ми за акулите…

От този момент, когато Дейвид беше в града, Кейт винаги го караше да я води на гости при Банда и семейството му.

 

 

Увереността на Дейвид, че с годините Кейт ще преодолее буйния си характер, не се оправда. Ако у нея изобщо се наблюдаваше някаква промяна, тя се състоеше в това, че с всеки изминал ден Кейт ставаше все по-своенравна. Категорично отказваше да се занимава с онова, което правеха връстничките й. Настояваше да слиза в мините с Дейвид, да ходи с него на лов, риболов и излети. Обожаваше това. Един ден бяха за риба на река Ваал, Кейт победоносно извади пъстърва, по-голяма от всички риби, които Дейвид беше хващал, и той й каза:

— Трябвало е да се родиш момче.

— Не ме разсмивай, Дейвид — обърна се тя раздразнена към него. — Тогава нямаше да мога да се омъжа за теб.

Дейвид прихна.

— Ти знаеш, че ще се оженим.

— Страхувам се, че не, Кейт. Аз съм двадесет и две години по-голям от теб. Достатъчно стар съм да ти бъда баща. Един ден ще срещнеш някое момче, хубав млад мъж…

— Не искам хубав млад мъж — рече дяволито тя. — Искам теб.

— Ако наистина говориш сериозно, аз ще ти кажа истината за това как се стига до мъжкото сърце.

— Кажи ми! — нетърпеливо настоя Кейт.

— През стомаха на мъжа. Изчисти тази пъстърва, и да обядваме.

 

 

Кейт ни най-малко не се съмняваше, че ще се омъжи за Дейвид Блакуел. За нея той беше единственият мъж на света.

Веднъж седмично Маргарет го канеше на вечеря в голямата къща. Кейт обикновено предпочиташе да вечеря в кухнята със слугите, където не й се налагаше да обръща внимание на обноските си. Но в петък вечер, когато идваше Дейвид, сядаше в голямата трапезария. Най-често той пристигаше сам, но понякога водеше на гости някоя жена, която Кейт моментално намразваше.

Дръпваше го за момент и сладко и невинно му казваше: „Никога не съм виждала руса коса с такъв оттенък“ или „Тя има много особен вкус при избора на роклите“, или пък „Била ли е от момичетата на мадам Агнес?“

 

 

Когато стана на четиринадесет години, директорката на училището изпрати да повикат Маргарет.

— Ръководя престижно училище, госпожо Макгрегър. Страхувам се, че Кейт влияе лошо на другите.

— Какво е направила пак? — попита с въздишка Маргарет.

— Учи другите деца на думи, каквито никога не са чували. — Лицето й беше мрачно. — Бих могла да добавя, госпожо Макгрегър, че и аз не съм чувала никога някои от тях. Мога да си представя къде ги научава.

Маргарет също можеше. Кейт ги усвояваше от уличните си приятели. „Е — реши майката, — време е да се сложи край на всичко това.“

— Поговорете с нея — настоя директорката. — Ще й дадем още една възможност, но…

— Не, хрумна ми нещо по-добро. Ще изпратя Кейт в училище далеч оттук.

 

 

Когато сподели идеята си с Дейвид, той се засмя:

— Няма да й хареса.

— Нямам избор. Този път директорката се оплаква от езика на Кейт. Учи го от търсачите на диаманти, около които се навърта. Дъщеря ми започва да говори като тях, да прилича на тях, да вони като тях. Откровено казано, Дейвид, изобщо не я разбирам. Не зная защо се държи така. Хубава е, умна е…

— Може би е прекалено умна.

— Прекалено умна или не, ще ходи на училище далеч от тук.

 

 

Когато следобед Кейт се върна у дома, Маргарет й съобщи неприятната вест.

— Ти се опитваш да се отървеш от мен! — побесня момичето.

— Разбира се, че не, скъпа. Просто си мисля, че ще ти е по-добре.

— По-добре ми е тук. Опитваш се да ме отделиш от приятелите ми.

— Ако ми говориш за онази сган, ти…

— Не са сган. Добри са като всички останали.

— Кейт, няма да споря с теб. Заминаваш в девически пансион и толкоз.

— Ще се самоубия — отсече Кейт.

— Добре, скъпа. Горе има бръснач, а ако се поогледаш, сигурно ще намериш в къщата най-различни отрови.

— Моля те, не ми прави това зло, майко — избухна в сълзи Кейт.

Маргарет я прегърна.

— За твое добро е, Кейт. Скоро ще бъдеш млада жена. Предстои ти да се омъжиш. Никой мъж няма да се ожени за момиче, което се облича, държи и говори като теб.

— Не е вярно — подсмърчаше Кейт. — Дейвид няма нищо против.

— Какво общо има Дейвид?

— Ние ще се женим.

— Ще кажа на госпожа Тали да ти опакова багажа — въздъхна Маргарет.

 

 

Имаше шест престижни английски пансиона за благородни девици. Маргарет реши, че „Челтнам“ в Глостършир е най-подходящ за Кейт. Училището беше известно със суровата си дисциплина. Беше на територия, заобиколена от високи бойници, и според устава бе основано за дъщерите на благородници и джентълмени. Дейвид работеше със съпруга на директорката, госпожа Кийтън, и затова без трудности уреди Кейт да бъде записана там.

Когато чу къде ще ходи, тя наново избухна:

— Чувала съм за това училище! Ужасно е. Ще се върна като една от ония препарирани английски кукли. Това ли искате?

— Това, което искам, е да се научиш на малко обноски — каза й Маргарет.

— Нямам нужда от обноски. Имам си мозък.

— Това не е първото, което мъжът търси у жената — отсече сухо Маргарет, — а ти вече ставаш жена.

— Не искам да ставам жена — изпищя Кейт. — Защо, по дяволите, не ме оставите на мира!

— Няма да ти позволя подобен език!

И това продължи до сутринта, когато Кейт трябваше да тръгне. Тъй като Дейвид отиваше в Лондон по работа, Маргарет го попита:

— Имаш ли нещо против да се погрижиш за Кейт да стигне благополучно до училището? Един Бог знае къде ще иде, ако тръгне сама.

— На драго сърце — отговори той.

— Ах, ти! Не си по стока от майка ми! Нямаш търпение да се отървеш от мен.

— Грешиш — засмя се Дейвид. — Смятам да почакам.

Цял месец пътуваха. Първо с личен вагон от Клипдрифт до Кейптаун и оттам с параход до Саутхамптън. Гордостта на Кейт не й позволяваше да го признае, но тя се вълнуваше от пътешествието с Дейвид. „Като меден месец е — казваше си, — само дето още не сме женени.“

Докато бяха на кораба, Дейвид работеше през повечето време в кабината. Сгушена на койката, Кейт мълчаливо го наблюдаваше, доволна че е близо до него.

— Не ти ли омръзва да работиш с всички тези цифри, Дейвид? — попита го веднъж тя.

Той остави писалката и я погледна.

— Те не са просто цифри, Кейт. Зад тях се крият цели разкази.

— Какви разкази?

— Ако знаещ как да ги четеш, това са разкази за компании, от които купуваме или на които продаваме, за хората, които работят за нас. Хиляди хора по целия свят изкарват прехраната си благодарение на компанията, основана от баща ти.

— Приличам ли по нещо на баща си?

— В много отношения, да. Той беше упорит и независим човек.

— Аз упорита и независима жена ли съм?

— Ти си една разглезена хлапачка. Животът на мъжа, който се ожени за теб, ще бъде истински ад.

„Горкичкият Дейвид“, замечтано се усмихна Кейт.

Когато бяха в трапезарията последната вечер от пътуването по море, Дейвид попита:

— Защо си такъв костелив орех, Кейт?

— Вярно ли е?

— Знаеш, че си такава. Влудяваш майка си.

— А теб влудявам ли те?

И сложи ръката си върху неговата. Дейвид се изчерви.

— Престани. Не те разбирам.

— Разбираш.

— Защо не можеш да бъдеш като другите момичета на твоята възраст?

— Предпочитам да умра. Не искам да бъда като никой друг.

— И Господ знае, че не си.

— Ти няма да се ожениш за никоя друга, докато не порасна достатъчно, нали, Дейвид?

Нейната настойчивост го трогна. Той взе ръката й и каза:

— Когато се оженя, искам дъщеря ми да бъде точно като теб.

Кейт се изправи и изрече с глас, който прокънтя из цялата трапезария:

— Защо не вървиш по дяволите, Дейвид Блакуел!

И изхвръкна под смаяните погледи на всички.

 

 

Прекараха три дни заедно в Лондон. Кейт беше на седмото небе от щастие.

— Имам нещо приятно за теб — каза й Дейвид. — Взел съм билети за „Госпожа Уигс от Земята на зелките“.

— Благодаря ти, Дейвид. Искам да отида на Вариетето.

— Не може. Програмата е вариететна. Не е за теб.

— Откъде да знам, докато не я видя! — настоя тя.

Отидоха на Вариетето.

Кейт хареса Лондон — гъмжилото от коли и карети, жените, облечени в красиви дантели, тюл, светъл атлаз и лъскави бижута, и мъжете с официални облекла, жилетки и бели нагръдници от пике. Вечеряха в хотел „Риц“, а по-късно отидоха да похапнат в „Савой“. А когато стана време да си тръгват, Кейт реши в себе си, че те с Дейвид ще се върнат тук.

Щом пристигнаха в „Челтнам“, ги въведоха в кабинета на госпожа Кийтън.

— Искам да ви благодаря, че записахте Кейт — каза Дейвид.

— Сигурна съм, ще сте доволни, че е тук. За мен е удоволствие да удовлетворя желанието на приятел на моя съпруг.

В този миг Кейт разбра, че е измамена. Не друг, а Дейвид беше пожелал да я изпрати далеч и беше уредил идването й тук.

Беше толкова разгневена и обидена, че отказа да се сбогува с него.