Сидни Шелдън
Диамантената династия (2)

Първа глава

— За Бога, това е истинска гръмотевична буря! — каза Джейми Макгрегър. Бе израснал сред бурите на шотландските планини, но никога не беше виждал такава необуздана стихия. Огромни облаци пясък внезапно закриха следобедното небе и в миг превърнаха деня в нощ. Проблясъци от мълнии — weerlig, както ги наричаха африканците — осветяваха прашното небе и пърлеха въздуха. Следваха ги donderslag — гръмотевиците. После идваше потопът — завеси от дъжд, който плющеше по безбройните палатки и ламаринени колиби и превръщаше непавираните улици на Клипдрифт в бесни кални потоци. Небето се раздираше от търкалящия се тътен на гръмотевиците, избухващи една след друга като артилерийски залпове в някаква небесна битка.

Джейми Макгрегър бързо отскочи встрани, когато една иззидана от кирпич къща рухна и се превърна в купчина кал. Чудеше се дали Клипдрифт ще оцелее.

Клипдрифт не беше истински град. Приличаше по-скоро на огромен пренаселен лагер от палатки, колиби и фургони, струпани на брега на река Ваал, в който живееха непоправими мечтатели. В Южна Африка ги бе събрала от всички краища на света една и съща натрапчива мисъл: диамантите.

Джейми Макгрегър беше един от мечтателите. Бе едва на осемнадесет, красиво момче, високо и русокосо, с поразителни светлосиви очи. Излъчваше очарователна чистосърдечност и трогателно желание да печели симпатии. Имаше безгрижен характер и изпълнена с оптимизъм душа.

Беше пропътувал почти дванадесет хиляди километра от фермата на баща си в шотландските планини до Единбург, Лондон и Кейптаун и сега до Клипдрифт. Беше се отказал от своя дял от земята, която той и братята му обработваха заедно с баща си, но не съжаляваше. Знаеше, че ще бъде възнаграден хилядократно. Бе напуснал сигурността на единствения живот, който познаваше, и бе дошъл в това далечно затънтено селище, защото мечтаеше да бъде богат. Не се плашеше от тежката работа, но обработката на каменистата малка ферма северно от Абърдийн даваше нищожна печалба. От изгрев до залез се беше трудил заедно с братята и сестра си Мери, с майка си и баща си, а какво бяха получили? Веднъж бе ходил на панаира в Единбург и бе видял чудесните неща, които можеха да се купят с пари. Парите правеха живота по-лек, когато си здрав, и осигуряваха всичко, от което се нуждаеш, когато силите те напуснат. Джейми беше виждал твърде много приятели и съседи да живеят и умират в бедност.

Спомняше си как се бе развълнувал, когато за пръв път чу за новооткритите диамантени находища в Южна Африка. Най-големият диамант в света беше намерен там да се търкаля в пясъка и се говореше, че целият район е същински сандък със съкровища, който само чака да бъде отворен.

Джейми беше съобщил новината на близките си една съботна вечер, след като се нахраниха. Седяха около нераздигнатата маса в бедната, обкована с греди кухня, когато той заговори плахо, но и гордо:

— Отивам в Южна Африка да търся диаманти. Тръгвам следващата седмица.

Пет чифта очи се впериха в него, сякаш бе полудял.

— Ще хукнеш да търсиш диаманти? — попита баща му. — Сигурно си си загубил ума, момче. Всичко това са измислици, изкушение, с което дяволът иска да попречи на хората да си вършат честно работата.

— Защо не ни кажеш откъде ще вземеш пари да заминеш? — попита брат му Йън. — Та това е на другия край на света! Ти нямаш пукнат грош.

— Ако имах пари — възрази му Джейми, — нямаше да ми се налага да отивам да търся диаманти. Там никой няма пари. Ще бъда равен между равни. Умът ми работи и гърбът ми е як. Няма да пропадна.

Сестра му Мери каза:

— Ани Корд ще бъде разочарована. Надяваше се един ден да се омъжи за теб, Джейми.

Джейми обожаваше сестра си. Тя беше по-голяма от него, на двадесет и четири години, а изглеждаше на четиридесет. Никога през живота си не бе имала хубава дреха. „Ще се погрижа да не бъде повече така“, обеща си той.

Майка му мълчаливо вдигна съда с остатъците от горещото шкембе и отиде до желязната мивка.

Късно същата вечер тя се приближи до леглото му. Нежно сложи ръка на рамото му и той почувства как силата й се прелива в него.

— Постъпи, както си решил, сине. Не зная дали там има диаманти, но ако има, ти ще ги намериш. — Извади иззад гърба си протрита кожена кесия. — Скътала съм няколко фунта. Няма защо да казваш на другите. Бог да те благослови, Джейми.

Когато замина за Единбург, имаше в джоба си петдесет фунта.

 

 

Пътуването до Южна Африка беше трудно и на Джейми Макгрегър му беше необходима почти цяла година, за да стигне дотам. Хвана се келнер в една работническа кръчма в Единбург, докато не прибави още петдесет фунта в кесията си. Тогава тръгна за Лондон. Беше поразен от огромния град, от многолюдните тълпи, шума и големите, теглени от коне омнибуси, които се носеха с осем километра в час. Навсякъде имаше кабриолети, возещи красиви жени с широкополи шапки, набрани поли и изящни обувчици с копчета догоре. Гледаше удивен как дамите слизат от кабриолетите и каляските да пазаруват на „Бърлингтън Аркейд“, умопомрачителен рог на изобилието с магазини за сребърни прибори, съдове, дрехи, кожи и керамика, с аптеки, претъпкани с тайнствени шишенца и бурканчета.

Джейми си намери квартира на Фицрой Стрийт 32. Струваше му десет шилинга на седмица, но беше най-евтината, която откри. Прекарваше дните си на пристанището в търсене на кораб, който да го закара до Южна Африка, а вечер разглеждаше смайващите забележителности на Лондон. Една вечер зърна Едуард, Уелския принц, който влизаше през страничната врата в един ресторант близо до Ковънт Гардън, под ръка с красива млада дама. Джейми си помисли колко добре би стояла на сестра му голямата шапка с цветя, която носеше жената.

Отиде на концерт в Кристъл Палас, построен за Голямото изложение през 1851 година. Посети „Друъри Лейн“ и през антракта надникна в театър „Савой“, първата обществена сграда в Британия, където беше инсталирано електрическо осветление. Някои от улиците се осветяваха с електричество и Джейми научи, че е възможно да разговаряш с някого в другия край на града с помощта на чудесното ново изобретение, телефона. Чувстваше, че вижда бъдещето.

Въпреки многото нововъведения и бурния живот, тази зима Англия беше затънала в задълбочаваща се икономическа криза. Улиците бяха пълни с безработни и гладни, имаше масови демонстрации и сблъсъци. „Трябва да се махам оттук — мислеше си Джейми. — Нали дойдох, за да избягам от бедността?“ На следващия ден постъпи като стюард на „Уолмър Касъл“, който потегляше за Кейптаун, Южна Африка.

 

 

Пътуването по море продължи три седмици. Спряха в Мадейра и на Света Елена, за да заредят въглища. Беше тежко, бурно плаване в края на зимата и морската болест връхлетя Джейми още с потеглянето на кораба. Но той не загуби нито за миг доброто си настроение, защото с всеки ден се приближаваше към сандъка със съкровищата. Когато корабът наближи екватора, климатът се промени. Като по чудо зимата започна да преминава в лято и покрай африканския бряг дните и нощите станаха горещи и влажни.

„Уолмър Касъл“ пристигна в Кейптаун в ранни зори. Внимателно премина през тесния канал, който отделяше от сушата голямото селище за прокажени на остров Робън, и хвърли котва в залива Тейбъл.

Джейми излезе на палубата още преди съмване. Гледаше омаян как ранната утринна мъгла се вдига и разкрива величествената гледка към планината Тейбъл, извисяваща се над града. Беше пристигнал.

 

 

Веднага щом корабът бе привързан към кея, палубата бе залята с орди от най-странните хора, които Джейми беше виждал някога. Имаше агенти на всевъзможни хотели — чернокожи, жълти, мургави и червенокожи мъже, които трескаво предлагаха да носят багажа, и хлапетии, които тичаха насам-натам с вестници, сладкиши и плодове за продан. Кочияши на двуколки — метиси, индийци или чернокожи, приканваха с викове клиенти. Амбулантни търговци и хора, бутащи колички с напитки, се опитваха да привлекат вниманието към стоката си. Въздухът гъмжеше от огромни черни мухи. Моряци и носачи се блъскаха и си пробиваха път през тълпата, докато пътниците напразно се опитваха да държат багажа си накуп. Беше същинско вавилонско стълпотворение от гласове и шум. Хората говореха помежду си на език, който Джейми никога не бе чувал.

— Yulle kom van de Kaap, neh?

— Het julle mine papa zyn wagen gezien?

— Wat bedui’di?

— Huistoe!

Не разбираше нито дума.

 

 

Кейптаун беше напълно различен от всичко, което Джейми беше виждал. Нямаше и две къщи, които да си приличат. До голям склад на два-три етажа, построен от тухли или камък, се гушеше малка гостилница от поцинкована ламарина, следваше бижутерски магазин с витрина от ръчно изработено стъкло, до който пък беше долепена тясна зарзаватчийница, а до нея — порутено магазинче за цигари.

Джейми гледаше като хипнотизиран мъжете, жените и децата, тълпящи се по улиците. Видя туземец, издокаран в стари карирани панталони от униформата на 78-ми шотландски полк, надянал вместо жакет чувал с прорези за ръцете и главата. Вървеше подир двама хванати за ръце китайци, които бяха облечени в сини памучни халати, а плитките им бяха грижливо прибрани под островърхите сламени шапки. Имаше дебели, червенобузи бурски селяни с изсветляла от слънцето коса, чиито каруци бяха натоварени с картофи, зърно и марули. Мъже в кафяви кадифени панталони и жакети, с широкополи филцови шапки и дълги глинени лули вървяха пред съпругите си, облечени целите в черно, с плътни, черни воалетки и шапки от черна коприна със силно издадени периферии. Перачки индийки с големи вързопи мръсни дрехи на главите си пробиваха път покрай войници в червени мундири и каски. Беше смайващо зрелище.

Първото нещо, което Джейми предприе, беше да потърси евтиния пансион, който му бе препоръчал един моряк на кораба. Собственичката беше набита едрогърда вдовица на средна възраст. Тя го измери с поглед и се усмихна.

— Zoek yulle goud?

Той се изчерви.

— Съжалявам, не разбирам.

— Англичанин, а? Дошъл си да търсиш злато? Диаманти?

— Диаманти. Да, госпожо.

Тя го дръпна вътре.

— Тук ще ти хареса. Имам всички удобства за млад човек като теб.

Джейми се питаше дали не е някоя от „онези“. Надяваше се да не е.

— Аз съм госпожа Венстер — каза жената скромно, — но приятелите ме наричат Ди-Ди. — Усмихна се, откривайки златен зъб отпред. — Имам чувството, че ще се сприятелим. На твое разположение съм.

— Много любезно от ваша страна — рече Джейми.

— Можете ли да ми кажете къде да намеря карта на града?

 

 

С картата в ръка Джейми тръгна на разузнаване. В края на града, навътре в сушата бяха предградията Рондебош, Клермон и Вайнберг, разпрострели се върху петнадесетина километра покрай все по-оредяващи плантации и лозя. На другия край бяха крайбрежните предградия Сий Пойнт и Грийн Пойнт. Джейми се разхождаше из богатите квартали, по Странд Стрийт и Брий Стрийт, възхищаваше се на големите двуетажни сгради с плоски покриви и свежо боядисани фасади — високи тераси, издигащи се над улицата. Вървя, докато най-накрая мухите не го принудиха да се, прибере. Те сякаш имаха да му отмъщават за нещо. Бяха големи и черни и нападаха на рояци. Когато Джейми се върна в пансиона, намери и стаята си пълна с мухи. Покриваха стените, масата, леглото.

Отиде да поговори с хазяйката.

— Госпожо Венстер, не можете ли да направите нещо с тези мухи в стаята ми? Те са…

Тя се разлюля от мазен смях и плесна Джейми по бузата.

— Myn magtig. Ще свикнеш с тях. Ще видиш.

 

 

Канализацията в Кейптаун бе първобитна и недостатъчна. Когато слънцето напичаше, зловонието покриваше града като одеяло от миазми. Беше непоносимо. Но Джейми знаеше, че ще издържи. Трябваше да спечели още пари, за да замине. „Няма да оцелееш на диамантените находища, ако нямаш пари — го бяха предупредили. — Там ще те накарат да плащаш и за въздуха, който дишаш.“

На втория ден в Кейптаун Джейми се хвана да кара конски впряг в една снабдителска фирма. На третия започна работа и в един ресторант, където след затварянето миеше чинии. Живееше от останките, които събираше и носеше в пансиона, но намираше храната странна на вкус и копнееше за пилешката супа с праз, овесената каша и топлите, прясно изпечени хлебчета на майка си. Не се оплакваше дори пред себе си, тъй като жертваше храна и удобства, за да увеличи капитала си. Бе направил своя избор и нищо нямаше да го спре, нито тежката работа, нито лошият въздух, който дишаше, нито мухите, от които нощем почти не можеше да мигне. Чувстваше се отчайващо самотен. Не познаваше никого в този странен град и му липсваха приятелите и близките. Джейми обичаше уединението, но самотата му причиняваше несекваща болка.

Най-после вълшебният ден настъпи. Кесията му съдържаше невероятната сума от двеста фунта. Беше готов. На следващата сутрин щеше да напусне Кейптаун и да потегли за диамантените находища.

 

 

Местата за дилижансите до диамантените находища Клипдрифт се запазваха във Вътрешноконтиненталната транспортна компания, малка дървена барака до пристанището. Когато Джейми отиде там в седем часа сутринта, около бараката вече имаше такава тълпа, че не успя и да припари до нея. Стотици търсачи на съкровища се бореха за места в дилижансите. Бяха надошли от такива далечни страни, като Русия, Америка, Австралия, Германия и Англия. Крещяха на десетки различни езици, молеха обсадените билетопродавачи да им намерят места. Джейми видя как някакъв як ирландец излиза сърдито от бюрото и разблъсква навалицата, за да си пробие път до тротоара.

— Извинете — каза Джейми, — какво става там вътре?

— Нищо — изръмжа възмутено ирландецът. — Проклетите дилижанси са разпродадени за месец и половина напред. — Видя смайването, което се изписа върху лицето на Джейми. — И това не е най-лошото, момче. Тези безбожни копелета взимат по петдесет фунта на човек.

Направо невероятно!

— Сигурно има и друг начин да се стигне до диамантените находища.

— Има два начина: можеш да вземеш холандския експрес или да тръгнеш пеша.

— Какво е това холандски експрес?

— Каруци. Тътрят се с три километра в час. Докато стигнеш, няма да остане нищо от проклетите диаманти.

Джейми Макгрегър нямаше никакво намерение да чака, докато диамантите се свършат. Прекара остатъка от сутринта в търсене на друго транспортно средство. Намери го точно преди обед. Минаваше покрай една конюшня за смяна на впрягове с табела „Поща“. Воден от някакъв инстинкт, влезе вътре. Там най-слабият човек, когото някога бе виждал, товареше големи пощенски чували на висока двуколка. Джейми го наблюдава известно време.

— Извинете — каза той, — за Клипдрифт ли карате пощата?

— Да. Сега я товаря.

Джейми почувства внезапен прилив на надежда.

— Взимате ли пътници?

— Понякога. — Мъжът вдигна поглед и заразглежда Джейми. — На колко години си?

Странен въпрос.

— На осемнадесет. Защо?

— Не взимаме никого, който е на повече от двадесет и една — двадесет и две години. Здрав ли си?

Още по-странен въпрос.

— Да, сър.

Слабият човек се изправи.

— Виждаш ми се издръжлив. Тръгвам след един час. Таксата е двадесет фунта.

Джейми не можеше да повярва на късмета си.

— Чудесно! Ще си взема куфара и…

— Никакъв куфар. Имаш място само за една риза и четка за зъби.

Джейми погледна по-внимателно двуколката. Беше малка и с груба изработка. Представляваше сандък, в който беше натоварена пощата, над него имаше съвсем тясно пространство, където човек би могъл да седне с гръб към коларя. Пътуването щеше да бъде доста неприятно.

— Става — каза Джейми. — Отивам да си взема ризата и четката за зъби.

Когато се върна, коларят запрягаше коня в откритата двуколка. До нея стояха двама яки младежи. Единият беше нисък и мургав, другият — висок рус швед. Те подадоха пари на коларя.

— Чакайте малко! — викна Джейми. — Нали казахте, че идвам аз?

— Всичките идвате — отсече коларят. — Скачайте вътре.

— И тримата?

— Ами да.

Джейми нямаше представа как коларят смята да се сместят всичките в малката двуколка, но знаеше, че ще бъде в нея, когато тя потегли.

Представи се на двамата си спътници.

— Казвам се Джейми Макгрегър.

— Валах — каза ниският мургав младеж.

— Педерсон — отвърна високият блондин.

Джейми поде:

— Имаме късмет, че открихме това. Добре, че не всички знаят за пощенските двуколки.

Педерсон отговори:

— О, знаят ги, Макгрегър. Само че малцина са достатъчно издръжливи или достатъчно отчаяни, за да пътуват с тях.

Преди Джейми да е попитал какво има предвид, коларят ги подкани:

— Да тръгваме!

Тримата младежи — с Джейми по средата — се наместиха на седалката, притиснаха се един до друг със свити колене и опряха гърбове в дървената облегалка на коларя. Нямаше място нито да помръднат, нито да дишат. Не е зле, успокояваше се Джейми.

— Дръж се! — пропя коларят и миг по-късно вече се носеха по улиците на Кейптаун на път за диамантените находища в Клипдрифт.

С каруца пътуването бе сравнително удобно. Каруците, превозващи пътници от Кейптаун до диамантените находища, бяха големи и просторни, с платнища, които предпазваха от жаркото зимно слънце. Всяка побираше десетина пасажери и се теглеше от впряг коне или мулета. Имаше редовни спирки, на които беше осигурена храна. Пътуването траеше десет дни.

Пощенската двуколка беше друго. Изобщо не спираше, освен за смяна на конете и коларите. Препускаше в галоп по разбити пътища, полета и коловози. Нямаше ресори и всяко раздрусване беше като удар от конско копито. Джейми стискаше зъби и си мислеше: „Ще издържа, докато спрем за през нощта. Ще похапна, ще поспя и на сутринта ще бъда добре“. Но когато настъпи нощта, имаше само десет минути почивка за смяна на коня и коларя, и отново потеглиха в галоп.

— Кога ще спрем да се нахраним? — попита Джейми.

— Няма да спираме — изръмжа новият колар. — Продължаваме нататък. Караме поща, господине.

Препускаха на лунна светлина цялата дълга нощ по прашни неравни пътища. Малката двуколка подскачаше нагоре по стръмнините, гмуркаше се в долините и прелиташе над равнините. От непрекъснатото тръскане Джейми беше натъртен и ожулен от глава до пети. Беше изтощен, но бе невъзможно да заспи. Всеки път, когато задрямваше, биваше събуждан от поредното раздрусване. Тялото му беше мъчително свито, нямаше къде да се протегне. Умираше от глад и му се гадеше от люлеенето. Нямаше представа колко дни ще минат, докато отново се нахрани. Трябваше да пропътуват деветстотин километра и Джейми Макгрегър не беше сигурен, че ще стигне жив. Нито пък, че го иска.

В края на второто денонощие несгодите се бяха превърнали в непоносимо мъчение. Спътниците на Джейми бяха в същото жалко състояние, вече нямаха сили дори да се оплакват. Сега вече разбираше защо компанията държи пасажерите й да бъдат млади и силни.

Когато настъпи следващото утро, навлязоха в Голямото плато, където започваше истинският пущинак. Чудовищната равнина се бе разпростряла под безмилостното слънце и се губеше в безкрайността. Пътниците се задушаваха от жега, прах и мухи.

От време на време Джейми виждаше през зловонната мараня групи хора, които упорито вървяха пеша. Срещаха самотни ездачи и десетки каруци, теглени от по осемнадесет-двадесет вола. Каруцарите размахваха дълги кожени камшици и викаха:

— Писта! Писта!

Огромните каруци бяха натоварени с тонове продукти и стоки, палатки, инструменти за копаене, печки за дърва, брашно, въглища и газени лампи. Караха кафе, ориз, руски коноп, захар и вино, уиски и ботуши, свещи от Белфаст и одеяла. За търсачите на съкровища в Клипдрифт те бяха артерията на живота.

 

 

Едва когато пощенската двуколка прекоси Оранжевата река, убийствената монотонност на равнината започна да отстъпва. Храстите постепенно ставаха по-високи и зелени. Почвата беше по-червена, с туфи трева, която се люлееше на вятъра. Тук-там се появяваха и ниски трънливи дървета.

„Ще оживея — помисли си безучастно Джейми. — Ще оживея.“

И почувства как надеждата се раздвижи в изнуреното му тяло.

Бяха пътували, без да спират, четири безкрайни денонощия, когато най-после пристигнаха в покрайнините на Клипдрифт.

Младият Джейми Макгрегър не бе имал представа какво го очаква, но разкрилата се пред уморените му, кървясали очи картина не приличаше на нищо от това, което въображението му бе рисувало. Клипдрифт беше огромно пространство от палатки и фургони, струпани покрай главната улица и бреговете на река Ваал. Непавираните улици гъмжаха от бантуси, които нямаха на гърба си нищо, освен широки пъстроцветни ризи, от брадати търсачи на диаманти, касапи, хлебари, крадци, проповедници. В центъра на Клипдрифт редици дървени и ламаринени бараки служеха за магазини, гостилници, билярдни зали, ресторанти, бюра за изкупуване на диаманти и адвокатски кантори. На един ъгъл се намираше порутеният хотел „Ройъл Арч“, низ от стаи без прозорци.

Джейми слезе от двуколката и веднага се строполи на земята, изтръпналите му нозе отказваха да го държат. Остана да лежи със замаяна глава, докато не събра достатъчно сили, за да се изправи. Запрепъва се към хотела, като си пробиваше път през шумната тълпа, изпълнила улиците и тротоарите. Стаята, която му дадоха, беше малка, задушна и гореща и гъмжеше от мухи. Но в нея имаше походно легло. Джейми се свлече на него, както беше облечен, и моментално заспа. Спа осемнадесет часа.

 

 

Когато се събуди, цялото тяло го болеше и беше невероятно схванато, но душата му ликуваше. „Ето ме тук! Успях!“ Изгладнял като вълк, той тръгна да търси храна. В хотела не се сервираше, но отсреща на улицата имаше малък препълнен ресторант, където Джейми излапа голяма печена риба, подобна на щука, едно carbonaatje — нанизани на шиш дребни късчета овнешко, печени на скара върху жарава от дърва, агнешко бутче и за десерт — koeksister, напоени в сироп пържени бухти.

Стомахът му, лишаван толкова дълго от храна, започна да дава тревожни сигнали. Джейми реши да му позволи малка почивка, преди да продължи да се храни, и насочи вниманието си към това, което го заобикаляше. Мъжете на масите около него трескаво обсъждаха най-важната за всекиго тема — диамантите.

— Около Хоуптаун все още са останали малко диаманти, но основните залежи са в Ню Ръш…

— Населението на Кимбърли е по-многобройно и от това на Йоханесбург…

— … Находката в Дътоитспен миналата седмица ли? Казват, че там имало повече диаманти, отколкото човек може да носи.

— … Открили са нова жила в Кристиана. Утре отивам там…

Значи беше вярно. Навсякъде беше пълно с диаманти! Младият Джейми беше така развълнуван, че едва успя да допие огромната чаша кафе. Беше потресен от голямата сметка. Два фунта и три шилинга за един обед! „Трябва много да внимавам с парите“, мислеше си той, когато излезе на гъмжащата от хора шумна улица.

Някой зад него каза:

— Още ли смяташ да забогатееш, Макгрегър?

Джейми се обърна. Беше Педерсон, младият швед, с когото бяха пътували в двуколката.

— Ами да — отвърна Джейми.

— Тогава да идем, където са диамантите. — Той посочи с ръка: — Река Ваал е нататък.

Тръгнаха.

Клипдрифт се намираше в долина, заобиколена от хълмове, и доколкото Джейми можеше да види, в нея нямаше и стръкче трева или храст. Във въздуха се издигаше гъста червена прах, човек едвам си поемаше дъх. Река Ваал бе на половин километър и когато я наближиха, стана по-хладно. По двата бряга се тълпяха стотици мъже, някои копаеха за диаманти, други промиваха чакъл, като разклащаха сандъчетата, трети сортираха камъни върху саморъчно стъкмени паянтови масички. Екипировката им беше най-разнообразна — като се почне от научна апаратура за промиване до стари сандъци за руда и ведра. Хората бяха загорели от слънцето и небръснати, бяха с чудати цветни и раирани фланелени ризи без яка, кадифени панталони и гумени ботуши, бричове за езда и гамаши с връзки, филцови шапки с широки периферии и защитни, шлемове. Всички носеха широки кожени колани с джобчета за диаманти и пари.

Джейми и Педерсон отидоха до самата вода и загледаха как едно момче и един по-възрастен човек се мъчат да отместят голям валчест камък, за да стигнат до чакъла под него. Ризите им бяха прогизнали от пот. Недалеч други двама товареха на количка чакъл за промиване. После единият започна да люлее сандъчето, докато другият сипваше отгоре кофи вода, за да отмие пръстта. След това останалите в сандъчето камъни биваха изсипвани върху набързо скован плот и изследвани с голямо вълнение.

— Изглежда лесно — усмихна се Джейми.

— Не разчитай на това, Макгрегър. Разговарях с някои от копачите, които са тук от доста време. Голяма грешка сме направили.

— Защо?

— Знаеш ли колко копачи има по тези места, всичките с надеждата да забогатеят? Двадесет хиляди! Но няма толкова диаманти, че да стигнат за всички, приятелю. А дори и да има, започвам да се питам дали си струва. Сваряваш се през зимата, мръзнеш през лятото, прогизваш от проклетите им гръмотевични бури и се опитваш да свикнеш с прахта, мухите и вонята. Не можеш да си позволиш баня или прилично легло и в този отвратителен град няма канализация. Всяка седмица има удавени във Ваал. Някои се давят случайно, но ми казаха, че за повечето от тях това е изход, единственият начин да избягат от тази преизподня. Чудя се защо ли тези хора още висят тук.

— Аз зная. — Джейми погледна изпълненото с надежда момче с напоената от пот риза. — В лопатата му пак има само пръст.

Но когато се отправиха обратно към града, Джейми трябваше да признае, че думите на Педерсон не са лишени от основание. Минаха покрай умрели волове, овце и кози, оставени да се разлагат извън палатките, до широко открити ями, които служеха за нужници. Мястото вонеше до бога. Педерсон наблюдаваше Джейми.

— Какво смяташ да правиш?

— Да си набавя инструменти.

 

 

В центъра на града имаше магазин с ръждива табела, на която пишеше: „САЛОМОН ВАН ДЕР МЕРВЕ, УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН“. Висок чернокож младеж, горе-долу на възрастта на Джейми разтоварваше каруца пред магазина. Беше широкоплещест, мускулест, един от най-красивите мъже, които Джейми бе виждал. Имаше катраненочерни очи, орлов нос и горда брадичка. Излъчваше достойнство и спокойно равнодушие. Вдигна на рамо тежък дървен сандък с пушки и както се обръщаше, се подхлъзна на листо, изпаднало от количка със зеле. Джейми инстинктивно протегна ръка да го подкрепи. Чернокожият с нищо не показа, че е забелязал присъствието му. Обърна се и влезе в магазина. Един бур, който впрягаше мулето си, се изплю и каза с отвращение:

— Това е Банда от племето на баролонгите. Работи за Ван дер Мерве. Не зная защо държи този нагъл негър. Скапаните бантуси си въобразяват, че земята е тяхна.

 

 

В магазина беше прохладно, тъмно и приятно след горещината и ослепителното слънце навън. Помещението беше изпълнено с екзотични миризми. На Джейми му се стори, че всеки сантиметър площ е натъпкан със стока. С възхищение заразглежда магазина. Имаше земеделски сечива, бира, гюмове с мляко и делви с масло, цимент, фитили и динамит, барут за пушки, грънци, мебели, галантерия, пушки, газ, бои, лакове, бекон, сушени плодове, сарашки стоки, хамути, дезинфекционен разтвор за паразити по овцете, сапун, алкохол, канцеларски материали и хартия, и захар, и чай, и тютюн, и енфие, и цигари… Десетина рафта бяха натъпкани от горе до долу с фланелени ризи и одеяла, обувки, дамски шапки и седла. „Който притежава всичко това — помисли си Джейми, — е богат човек.“

Някой зад него каза меко:

— Мога ли да ви помогна?

Джейми се обърна и видя пред себе си младо момиче. Прецени, че е около петнадесетгодишно. Имаше интересно лице с фини черти и сърцевидна форма като на сантиментална картичка, чип нос и живи зелени очи. Косата й бе тъмна и къдрава. Когато погледна фигурата й, Джейми отсъди, че трябва да е по-скоро към шестнадесет.

— Аз съм търсач на диаманти — съобщи той. — Дошъл съм да си купя екипировка.

— Какво ви е необходимо?

Кой знае защо, Джейми почувства, че трябва да направи впечатление на това момиче.

— Ами аз… нали знаете, обичайното.

Тя се усмихна и в очите й проблеснаха пакостни пламъчета.

— Кое е обичайното, сър?

— Ами… — Той се поколеба. — Лопата.

— Това ли е всичко?

Джейми видя, че тя го взима на подбив. Захили се и си призна:

— Да ви кажа право, новак съм. Не зная какво ми трябва.

Момичето му се усмихна като зряла жена.

— Зависи къде смятате де копаете, господин…

— Макгрегър. Джейми Макгрегър.

— Аз съм Маргарет ван дер Мерве.

Тя нервно погледна към задната част на магазина.

— Радвам се, че се запознахме, госпожице Ван дер Мерве.

— Сега ли пристигнахте?

— Да, вчера. С пощенската двуколка.

— Трябвало е някой да ви предупреди. Случвало се е пътници да умират, докато пътуват с нея.

В очите й се четеше гняв.

Джейми се захили.

— Много добре ги разбирам. Но аз съм си жив и здрав.

— И тръгвате на лов за mooi klippe.

— Mooi klippe ли?

— Това е нашата холандска дума за диаманти. Хубави камъчета.

— Вие холандка ли сте?

— Семейството ми е от Холандия.

— Аз съм от Шотландия.

— Досетих се. — Момичето пак погледна притеснено към дъното на магазина. — Тук наоколо има диаманти, господин Макгрегър, но трябва да знаете къде да ги търсите. Повечето копачи се щурат насам-натам и гонят собствените си опашки. Когато някой направи удар, другите събират остатъците. Ако искате да забогатеете, трябва сам да откриете находище.

— Как да го открия?

— Може би баща ми ще бъде в състояние да ви помогне. Той знае всичко. Ще се освободи след час.

— Ще дойда пак — увери я Джейми. — Благодаря ви, госпожице Ван дер Мерве.

Излезе под палещото слънце на седмото небе от щастие, напълно забравил за болките си. Ако Саломон ван дер Мерве го посъветваше къде да търси диаманти, нямаше начин да не успее. Щеше да ги удари в земята всичките. Разсмя се с глас просто от радост, че е млад, че е жив и е на път да забогатее.

 

 

Тръгна по главната улица, мина покрай една ковачница, една билярдна зала и пет-шест кръчми. Стигна пред табелата на някакъв порутен хотел и спря. На нея пишеше:

Р. Д. МИЛЕР, ТОПЛИ И СТУДЕНИ ВАНИ

ОТВОРЕНО ВСЕКИ ДЕН ОТ 6 СУТРИНТА

ДО 8 ВЕЧЕРТА, ЧИСТА, УДОБНА СЪБЛЕКАЛНЯ

Джейми се замисли. „Кога се къпах за последен път? А, да, с ведрото на кораба. Това беше…“ Изведнъж осъзна, че сигурно се е вмирисал. Спомни си как всяка седмица се къпеше в коритото у дома в кухнята и сякаш чу майка си да вика:

— Да не забравиш да се измиеш отдолу, Джейми!

Обърна се и влезе в банята. Вътре имаше две врати, едната за жени, другата за мъже. Джейми отиде в мъжкото отделение и се приближи до възрастния касиер.

— Колко струва ваната?

— Десет шилинга за студена вана, петнадесет — за горещата.

Джейми се поколеба. Трудно му бе да устои на мисълта за гореща баня след дългото пътуване.

— Студена — каза той.

Не можеше да си позволи да си пилее парите за глезотии. Имаше да купува миньорска екипировка…

Касиерът му подаде калъпче жълт сапун и протрита кърпа за ръце и му посочи:

— Ето там, приятел.

Джейми влезе в тясно помещение, в което имаше само голяма вана от поцинкована ламарина в средата и няколко закачалки на стената. Служителят започна да пълни ваната с голямо дървено ведро.

— Приготвих ви всичко, господине. Закачете си дрехите на тези закачалки.

Джейми го почака да излезе и се съблече. Погледна надолу към покритото си с мръсотия тяло и натопи единия си крак във ваната. Водата наистина беше студена. Стисна зъби и скочи вътре. Започна яростно да се сапунисва от главата до петите. Когато накрая излезе от ваната, водата беше черна. Избърса се, доколкото бе възможно, с износената ленена кърпа и откачи дрехите си. Панталоните и ризата му се бяха втвърдили от мръсотия и никак не му беше приятно да ги облича отново.

Налагаше се да си купи още един кат за смяна, а това му напомни още веднъж с колко малко пари разполага. И пак беше гладен.

Излезе от банята и си запробива път по оживената улица към пивница, наречена „Нощната птица“. Поръча си бира и обед: агнешки котлети с домати, наденица с картофена салата и туршия. Докато се хранеше, слушаше обнадеждаващите разговори наоколо.

— Подочух, че при Коулсбърг са намерили камък, тежък двадесет и един карата. От мен да го знаеш, щом там има един диамант, има и много повече…

— Открили са ново диамантено находище в Хъбрън. Мисля да отида там…

— Ти си глупак. Големите диаманти са в Оранжевата река…

На тезгяха някакъв брадат клиент в раирана фланелена риза без яка и кадифени панталони пестеливо посръбваше от голяма халба бира.

— В Хъбрън ме ограбиха — сподели той с бармана. — Търся някой, който да ми поеме разноските за копаенето срещу дял от печалбата.

Барманът беше едър, набит, плешив човек със счупен, изкривен нос и хитри очички. Той се разсмя.

— И ти си един, кой не търси! Защо, мислиш, работя тук? Събера ли достатъчно пари, веднага отпрашвам за Оранжевата река. Той изтри бара с мръсен парцал. — Но ще ти кажа какво можеш да направиш, мой човек. Иди при Саломон ван дер Мерве. Той е собственик на универсалния магазин и на половината град.

— Защо да ходя при него?

— Ако те хареса, може да те финансира.

Клиентът го погледна.

— Така ли? Наистина ли мислиш, че ще го направи?

— Правил го е за неколцина, доколкото зная. Ти влагаш труда си, той влага парите. Делите наполовина.

Мислите на Джейми Макгрегър литнаха напред. Беше смятал, че сто и двадесетте фунта, които бе заделил, ще стигнат да купи екипировка и храната, която щеше да му бъде необходима, за да преживее, но цените в Клипдрифт бяха смайващи. В магазина на Ван дер Мерве бе забелязал, че петдесеткилограмов чувал австралийско брашно струва пет фунта, а половин килограм захар — един шилинг. Бутилка бира вървеше по пет шилинга. Бисквитите бяха по три шилинга половинката, а пресните яйца се продаваха по седем шилинга дузината. При тези цени парите му нямаше да стигнат за дълго. „Господи — помисли си Джейми, — у дома бихме могли да живеем цяла година с това, което тук плащаш за три обеда.“ Но ако успееше да получи подкрепата на някой заможен човек като господин Ван дер Мерве… Джейми набързо плати и забърза обратно към универсалния магазин.

Саломон ван дер Мерве стоеше зад тезгяха и вадеше пушките от дървения сандък. Беше дребен човек със слабо, тясно лице и дълги бакенбарди. Имаше пясъчноруса коса, малки черни очички, нос като картоф, устните му бяха присвити. „Дъщеря му сигурно се е метнала на майка си“, рече си Джейми.

— Извинете, господине…

Ван дер Мерве вдигна поглед.

— Да?

— Вие господин Ван дер Мерве ли сте? Казвам се Макгрегър, сър. От Шотландия съм. Дойдох да търся диаманти.

— Е и?

— Чух, че понякога помагате на търсачите.

Ван дер Мерве измърмори:

— Myn magtig! Кой разпространява тези приказки? Помогнах на няколко копачи и сега всички мислят, че съм Дядо Коледа.

— Спестил съм сто и двадесет фунта — каза сериозно Джейми. — Но виждам, че тук няма да купя много с тях. Ако се наложи, ще ида и с една лопата, но шансовете ми вероятно ще са много по-големи, ако имам муле и подходяща екипировка.

Ван дер Мерве го изучаваше с малките си черни очички.

— Wat denk ye? Какво те кара да мислиш, че точно ти ще намериш диаманти?

— Пропътувах половината свят, за да дойда тук, господин Ван дер Мерве, и няма да си тръгна, докато не стана богат. Ако там някъде има диаманти, ще ги намеря. Ако ми помогнете, ще направя и двама ни богати.

Ван дер Мерве изръмжа, обърна гръб на Джейми и продължи да разопакова пушките. Момчето остана на мястото си — притесняваше се, не знаеше какво повече да каже. Когато Ван дер Мерве отново заговори, въпросът му изненада Джейми.

— С каруца ли дойде?

— Не. С пощенската двуколка.

Старецът се обърна да огледа още веднъж момчето. Накрая каза:

— Ще поговорим по въпроса.

 

 

Обсъдиха го същата вечер, докато се хранеха в помещението зад магазина, където Ван дер Мерве живееше. Беше малка стаичка, която служеше за кухня, трапезария и спалня — две походни легла, отделени със завеса. Долната половина на стените бе иззидана от камъни и глина, а горната беше покрита с мукава от кашони с провизии. Част от стената беше изрязана и четириъгълната дупка служеше за прозорец. При влажно време можеше да се затваря с дървен капак. Масата представляваше дълга дъска, подпряна на две щайги. Обърнат настрани голям сандък се използваше за бюфет. Джейми се досещаше, че Ван дер Мерве не е от хората, които лесно се разделят с парите си.

Дъщеря му се движеше тихо и приготвяше вечерята. От време на време хвърляше бързи погледи към баща си, но нито веднъж не погледна Джейми. „Защо ли е така наплашена?“, питаше се той.

Когато седнаха на масата, Ван дер Мерве каза:

— Да се помолим. Благодарим ти, о, Боже, за щедростта, с която ни даряват ръцете ти. Благодарим ти, че ни прощаваш греховете и ни сочиш праведния път, и ни избавяш от изкушенията в живота. Благодарим ти за дългия и плодотворен живот и за това, че поразяваш със смърт всички, които те обиждат. Амин! — И без да си поеме дъх, се обърна към дъщеря си: — Подай ми месото.

Вечерята беше оскъдна: парченце печено свинско, три варени картофа и сготвени листа от ряпа. Порцията, която сложи на Джейми, беше малка. Двамата мъже почти не разговаряха, докато се хранеха, а Маргарет не каза нито дума.

Когато приключиха с вечерята, Ван дер Мерве рече:

— Много беше вкусно, дъще! — В гласа му се чувстваше гордост. Обърна се към Джейми: — Да пристъпваме към работа, нали?

— Да, сър.

Ван дер Мерве взе от дървения шкаф дълга глинена лула. Напълни я от малка кесийка с ароматен тютюн и я запали. Острите му очички внимателно се взираха в Джейми през кълбата дим.

— Който копае тук, в Клипдрифт, е глупак. Твърде малко диаманти и твърде много копачи. Човек може цяла година да превива гръб и да няма с какво друго да се похвали, освен със schlenters.

— Аз… страхувам се, че тази дума не ми е позната, сър.

— Диаманти на глупаците. Нямат никаква стойност. Разбираш ли?

— Аз… Да, сър. Май ви разбирам. Но какъв е изходът, сър?

— Гриките.

Джейми го погледна озадачено.

— Африканско племе на север. Хората от него наистина намират диаманти — големи диаманти. Понякога ги носят при мен и аз им ги разменям срещу стока. — Холандецът сниши гласа си до заговорнически шепот. — Зная къде ги намират.

— Но защо не отидете да си ги приберете, господин Ван дер Мерве?

Мъжът въздъхна.

— Не, не мога да оставя магазина. Ще ме окрадат до шушка. Трябва ми човек, на когото да се доверя и който да отиде и да донесе камъните. Щом намеря подходящ човек, ще му предоставя цялата екипировка, от която се нуждае. — Ван дер Мерве замълча и дръпна от лулата. — И ще му кажа къде са диамантите.

Джейми скочи на крака с разтуптяно сърце.

— Господин Ван дер Мерве, аз съм човекът, когото търсите. Повярвайте ми, сър, ще работя ден и нощ. — Гласът му беше изпълнен с вълнение. — Ще ви донеса повече диаманти, отколкото можете да преброите.

Ван дер Мерве го гледа безмълвно, както му се стори, цяла вечност. Когато най-после проговори, каза само една-единствена дума:

— Да.

Следващата сутрин Джейми подписа договора. Той беше съставен на африкански:

— Ще трябва да ти го обясня — рече Ван дер Мерве. — В него се казва, че сме равноправни съдружници. Аз влагам капитала, ти — труда. Делим всичко по равно.

Джейми погледна договора в ръцете на мъжа. Сред всички неразбираеми думи успя да разчете само една цифра: два фунта. Посочи я.

— Какво е това, господин Ван дер Мерве?

— Това означава, че освен половината от всичките диаманти, които намериш, ще получиш и допълнително по два фунта за всяка седмица работа. Макар да зная, че там има диаманти, може да не намериш и нищо, момче. Така ще получиш поне нещичко за труда си.

Човекът постъпваше повече от почтено.

— Благодаря ви. Много ви благодаря, сър.

На Джейми му идеше да му се хвърли на врата. Ван дер Мерве каза:

— Сега да се погрижим за екипировката.

 

 

Отне им два часа да подберат екипировката, която Джейми щеше да вземе със себе си: малка палатка, завивки, готварски принадлежности, две сита, сандъче за промиване, кирка, две лопати, три кофи и една смяна чорапи и долни дрехи. Имаше и брадва, и фенер, и газ, и кибрит, и сапун. Имаше консерви с храна, сушено месо, плодове, захар, кафе и сол. Накрая всичко беше готово. Чернокожият прислужник, Банда, безмълвно помагаше на Джейми да наслага всичко в раници. Мъжагата нито веднъж не погледна момчето, не каза и дума. „Той не говори английски“, реши Джейми. Маргарет беше в магазина и обслужваше клиентите, но и да знаеше, че Джейми е там, с нищо не го показваше.

Ван дер Мерве се приближи.

— Мулето е отвън — рече той. — Банда ще ти помогне да го натовариш.

— Благодаря ви, господин Ван дер Мерве — отвърна Джейми. — Аз…

Мъжът забоде очи в покрито с цифри листче.

— За всичко ми дължиш сто и двадесет фунта.

Момчето го погледна с недоумение.

— Как? Нали влиза в договора? Ние…

— Wat bedui di? — Тясното лице на Ван дер Мерве поморавя от гняв. — Значи очакваш да ти дам всичко това и хубавото муле, да те направя съдружник и на всичкото отгоре да ти плащам по два фунта на седмица? Ако искаш да получиш нещо срещу нищо, криви са ти сметките. — И започна да сваля една раница от гърба на мулето.

Джейми каза бързо:

— Не! Моля ви, господин Ван дер Мерве. Аз… аз просто не разбрах. Всичко е наред. Ето, парите са в мен. — Той бръкна в кесията и сложи последните си спестявания на тезгяха.

Ван дер Мерве се подвоуми.

— Добре — съгласи се той без желание. — Може наистина да се е получило недоразумение. Градът гъмжи от измамници. Трябва да внимавам с кого се захващам.

— Да, сър. Така си е — отвърна Джейми.

Във вълнението си не беше разбрал добре договорката. „Имам късмет, че ми дава още една възможност“, помисли си той.

Ван дер Мерве бръкна в джоба си и извади малка измачкана карта, начертана на ръка.

— Ето тук ще намериш mooi klippe. На север оттук при Магердам, на северния бряг на Ваал.

Момчето разгледа картата и сърцето му се разтуптя.

— На колко километра е?

— Тук мерим разстоянията във време. С мулето би трябвало да стигнеш за четири-пет дни. Връщането ще ти отнеме повече време, диамантите ще натежат.

Джейми се захили.

— Да.

Когато отново излезе на улиците на Клипдрифт, вече не беше турист. Беше търсач, копач, поел към съкровището си. Банда бе приключил с товаренето на багажа върху крехкото на вид муле, завързано пред магазина.

— Благодаря — усмихна му се Джейми.

Банда се обърна и го погледна в очите, после си тръгна, без да промълви и дума. Момчето отвърза юздите и каза на мулето:

— Да тръгваме, приятелю. Време е за mooi klippe.

Поеха на север.

 

 

Когато падна нощта, Джейми опъна палатката край един поток, разтовари, напои и нахрани мулето, приготви си малко сушено говеждо, сушени кайсии и кафе. Нощта беше изпълнена със странни звуци. Той чуваше ръмженето, воя и стъпките на дивите животни, които слизаха към водата. Беше беззащитен, обкръжен от най-опасните зверове в света, в една чужда, първобитна страна. Стряскаше се от всеки звук. Непрекъснато очакваше върху него от тъмното да се нахвърлят с нокти и зъби неизвестни хищници. Мислите му се понесоха. Спомни си за топлото легло вкъщи, за удобствата и сигурността, които винаги беше смятал за нещо естествено. Спа на пресекулки, сънищата му бяха изпълнени с нападащи го лъвове и слонове и едри брадати мъже, които се опитват да му отнемат огромен диамант.

На сутринта, когато се събуди, мулето беше умряло.