Сидни Шелдън
Диамантената династия (32)

Тридесет и първа глава

Джордж Мелис беше потресен от случилото се — беше на косъм от това да прати по дяволите всичко, към което се стремеше. Дотогава не бе осъзнавал колко много значи за него да притежава „Кругър-Брент“. Бе живял като волна птичка с подаръците, които му даваха самотни жени, но сега вече негова съпруга бе Александра Блакуел и той имаше възможност да сложи ръка върху компания, за каквато баща му не бе и мечтал. „Я ме виж, тате. Отново съм жив. Притежавам компания, по-голяма от твоята.“ Това вече не беше игра — Джордж знаеше, че е готов да убие, за да получи каквото иска.

Правеше какво ли не, за да си създаде име на идеален съпруг — прекарваше всеки свободен миг с Александра, закусваха заедно, той я водеше на обяд и се стараеше вечер да се прибира рано. В края на седмицата ходеха на вилата, която Кейт Блакуел притежаваше в Ийст Хамптън, на Лонг Айланд или със самолета на компанията — „Чесна 620“, в Дарк Харбър. Там беше любимото място на Джордж. Допадаше му огромната старинна къща с красиви антики и безценни картини и той се мотаеше безцелно из огромните стаи. „Скоро всичко това ще бъде мое“, мислеше си Джордж и това чувство го опияняваше.

Беше и идеалният зет. Обграждаше Кейт с внимание. Тя беше на осемдесет и една години, оглавяваше съвета на „Кругър-Брент“ и беше учудващо силна и енергична жена. Джордж се стараеше те с Александра да обядват с нея веднъж седмично и през няколко дни й телефонираше, за да си побъбрят — внимателно изграждаше образа на обичащ съпруг и грижовен зет.

Никой нямаше да се усъмни, че е убил двама души, които е обичал толкова много.

 

 

От това задоволство внезапно го извади доктор Джон Харли, който му се обади по телефона.

— Уредих ви час при психиатър, доктор Питър Темпълтън.

Гласът на Джордж стана топъл и подкупващ:

— Вече не е нужно, доктор Харли, мисля, че…

— Не ме интересува какво мислите, ние се споразумяхме: аз няма да ви издам на полицията, а вие ще идете на психиатър. Ако искате да нарушим спо…

— Не, не — отсече бързо Джордж. — Щом толкова настоявате, добре.

— Телефонът на доктор Темпълтън е 565-31-61, днес той очаква да му се обадите. — След което затръшна слушалката.

„На всяко гърне похлупак“, помисли си ядосано Джордж. Последното нещо, което искаше, бе да си губи времето с някакви си психиатри, но и не биваше да рискува. Щеше да се обади на този доктор Темпълтън. Щеше да иде при него един-два пъти и толкоз.

 

 

Ив позвъни на Джордж в службата.

— Вкъщи съм.

— Ти… — Страх го беше да попита. — Добре ли си?

— Ела и се увери сам. Довечера.

— Точно сега ще ми бъде трудно. Ние с Алекс…

— В осем.

Не можеше да повярва на очите си: Ив стоеше пред него ослепително красива, както винаги. Той я разгледа отблизо и не намери никакви следи от ужасните наранявания, които й бе нанесъл.

— Но това е невероятно! Ти… изглеждаш същата!

— Да, все още съм красива, нали, Джордж?

Тя се усмихна лукаво при мисълта за онова, което смяташе да направи с него. Той беше болно животно, което не заслужаваше да живее. Щеше да си плати скъпо и прескъпо за това, което й беше причинил, но не сега. Стояха и се усмихваха един на друг.

— Ив, просто не знам как да ти се извиня…

Тя вдигна ръка.

— Да не говорим за това, било, каквото било. Нищо не се е променило.

Джордж обаче си спомни, че нещо все пак се е променило.

— Обади ми се Харли — рече той. — Уредил ми е час при някакъв проклет психиатър.

Ив поклати глава.

— Не. Кажи му, че нямаш време.

— Опитах се, но ако не отида, той ще съобщи за… случилото се в полицията.

Тя стоеше, потънала в размисли.

— Кой е?

— Психиатърът ли? Някой си Темпълтън, Питър Темпълтън.

— Чувала съм за него, има добро име.

— Не се тревожи. Мога да полежа на кушетката петнадесет минути, без да говоря. Ако…

Ив не го слушаше. Беше й хрумнало нещо и тя го обмисляше.

Обърна се към Джордж:

— Това вероятно е най-доброто, което е могло да се случи.

 

 

Питър Темпълтън беше към тридесет и пет годишен, бе висок около метър и осемдесет, с широки рамене, изчистени черти и пронизващи сини очи. Приличаше повече на ръгбист, отколкото на лекар. Гледаше със сбърчено чело какво е вписал в графика си: „Джордж Мелис — зет на Кейт Блакуел“.

Проблемите на богаташите не го интересуваха, макар че много от колегите му на драго сърце се занимаваха с известни в обществото пациенти. Когато Питър Темпълтън отвори кабинет, и той мина през това увлечение, но скоро разбра, че не може да съчувства на проблемите им. При него идваха заможни вдовици, които буквално крещяха, че не са били поканени на някоя светска сбирка, финансисти, които заплашваха, че щели да се самоубият, защото бяха изгубили пари на борсата, домакини с наднормено тегло, които или се тъпчеха като невидели, или ходеха по санаториуми да отслабват. Светът беше пълен с проблеми и доста отдавна Питър Темпълтън беше решил, че не си струва да се занимава с такива глупости.

„Джордж Мелис“. Без желание се бе съгласил да го приеме — само от уважение към доктор Джон Харли.

— Я го прати при друг, Джон — беше му казал Питър Темпълтън. — Графикът ми наистина е запълнен.

— Смятай, че ми правиш услуга, Питър.

— Какъв е проблемът?

— Ти ще кажеш. Аз съм само един възрастен провинциален лекар.

— Е, добре — беше се съгласил Питър. — Кажи му да ми се обади.

Сега той беше тук. Доктор Темпълтън натисна копчето на вътрешния телефон върху бюрото си.

— Да влезе господин Мелис.

Беше виждал негови снимки по вестници и списания, но пак не бе подготвен за агресивната жизненост на този човек. Сега вече разбра, че думата „чар“ има още едно значение.

Здрависаха се и Питър каза:

— Седнете, господин Мелис.

Джордж погледна към кушетката:

— Там ли?

— Където ви е удобно.

Джордж седна на стола срещу бюрото, погледна лекаря и се усмихна. Беше си мислил, че този момент ще е страшен, но след разговора с Ив се успокои — доктор Темпълтън щеше да бъде негов съюзник, негов свидетел.

Питър огледа мъжа срещу себе си. Когато идваха при него за първи път, пациентите неизменно бяха нервни. Някои го прикриваха с перчене, други мълчаха или приказваха прекалено много, или се защитаваха. У този човек Питър не забеляза никакъв признак на нервност — напротив, той като че ли се забавляваше. „Виж ти!“, помисли си лекарят.

— Доктор Харли ми каза, че имате някакъв проблем.

Джордж въздъхна.

— Боя се, че са два.

— Защо не ми разкажете за тях?

— Толкова ми е неудобно. Затова… настоявах да ме приемете. — Той се наведе, както седеше на стола, продължи сериозно: — Сторих нещо, което не съм правил никога досега: ударих жена.

Питър чакаше.

— Скарахме се, притъмня ми пред очите и когато дойдох на себе си, аз… бях я ударил. — Понижи леко глас. — Беше ужасно.

Вътрешният глас на Питър Темпълтън му подсказа какъв е проблемът на Джордж Мелис — харесваше му да бие жени.

— Жена си ли ударихте?

— Балдъза си.

От време на време Питър беше чел по списанията и вестниците за близначките Блакуел, когато те се появяваха на благотворителни прояви или по светски сбирки. Спомни си, че си приличат като две капки вода и са поразително красиви. И така този мъж беше ударил балдъза си. На Питър му стана интересно. Заинтригува го и фактът, че според Джордж Мелис той просто я е шляпнал един-два пъти. Ако беше истина, Джон Харли нямаше да настоява Питър да го прегледа.

— Казахте, че сте я ударили. Наранихте ли я?

— Всъщност нараних я доста лошо. Както ви казах, докторе, причерня ми и когато се съвзех… просто не можах да повярвам.

„Когато се съвзех — класическото оправдание. Не го направих аз, а моето подсъзнание.“

— Имате ли представа коя е причината?

— Напоследък си имах неприятности. Баща ми е сериозно болен, преживя няколко сърдечни удара и аз бях ужасно притеснен. Ние сме много задружно семейство.

— Баща ви тук ли е?

— В Гърция.

А, онзи Мелис.

— Казахте, че проблемите ви са два.

— Да, жена ми Александра… — Джордж млъкна.

— Имате семеен проблем ли?

— Не в този смисъл — ние се обичаме много. Просто… — Подвоуми се. — Александра не е добре напоследък.

— Физически ли?

— Душевно. Постоянно е в депресия и непрекъснато говори за самоубийство.

— Потърсила ли е лекарска помощ?

Джордж се усмихна тъжно.

— Не иска.

„Лошо — помисли си Питър. — Някой лекар на Парк Авеню се е разминал с цяло състояние.“

— Споменавали ли сте на доктор Харли?

— Не.

— Препоръчвам ви да говорите с него, нали ви е семеен лекар. Ако той смята за необходимо, ще ви прати при някой психиатър.

Джордж Мелис каза нервно:

— Не, не бих искал Александра да остане с чувството, че съм я обсъждал зад гърба й. Боя се, че доктор Харли ще…

— Добре, господин Мелис, ще му се обадя аз.

 

 

— Ив, загазихме — изсъска Джордж. — И то много.

— Какво стана?

— Направих каквото ми каза — обясних, че съм занижен за Александра, понеже говори за самоубийство.

— Е, и?

— Оня негодник ще се обади на Джон Харли и ще разговаря с него.

— О, Господи! Само това не!

Ив закрачи нервно и изведнъж спря.

— Добре, аз ще се заема с Харли. Имаш ли друг час при Темпълтън?

— Да.

— Запази го.

 

 

На другата сутрин Ив отиде при доктор Харли в кабинета му. Той обичаше семейство Блакуел. Децата бяха израснали пред очите му, беше преживял трагедията от смъртта на Мариан и мъките на Кейт, беше свидетел и как Тони е отишъл в психиатрия. Кейт беше страдала толкова много, а и тоя разрив между нея и Ив! Нямаше представа какво го е причинило, но и не го и интересуваше — работата му беше да се грижи за физическото здраве на семейството.

Когато Ив влезе в кабинета, доктор Харли я погледна и каза:

— Кийт Уебстър е свършил фантастична работа!

Единствената издайническа следа беше един много тънък, едва доловим червен белег през челото й. Ив рече:

— След около месец доктор Уебстър ще махне белега.

Харли я потупа по ръката:

— С него си още по-красива, Ив. Много съм доволен — Посочи й един стол. — С какво мога да ти помогна?

— Не става дума за мен, Джон, а за Алекс.

Доктор Харли се намръщи.

— Тя ли има някакъв проблем? Да не е нещо, свързано с Джордж?

— А, не — каза Ив бързо. — Джордж се държи превъзходно. Всъщност е загрижен за нея. Напоследък е станала някак особена — много е потисната и все говори за самоубийство.

Доктор Харли погледна Ив и отвърна безизразно:

— Не ми се вярва. Не й е в стила.

— Знам. Аз също не го повярвах и затова отидох да я видя. Бях смаяна от промените в нея. Тя е в дълбока депресия и наистина съм разтревожена, Джон. Не мога да говоря с баба… затова дойдох при теб. Трябва да направиш нещо. — Очите й се замъглиха. — Загубих баба си. Няма да понеса да загубя и сестра си.

— Откога е така?

— Не знам. Помолих я да разговаряме. Отначало отказваше, но накрая успях да я убедя. Трябва да й помогнеш.

— Разбира се, че ще й помогна. Нека дойде утре сутринта, а ти не се безпокой. Има нови лекарства, които правят чудеса.

Харли я изпрати до вратата на кабинета си. Искаше му се Кейт да не е толкова непреклонна — Ив беше такъв състрадателен човек.

Когато се прибра, Ив старателно изчисти с кола крем червения белег върху челото си.

 

 

На следващата сутрин в десет часа сестрата на Харли му съобщи:

— Госпожа Мелис е тук, иска да ви види, докторе.

— Поканете я да влезе.

Тя пристъпи в кабинета бавно и несигурно. Беше бледа, с тъмни сенки под очите.

Джон Харли я хвана за ръката и й каза:

— Радвам се да те видя, Александра. Какво чувам, имала си проблеми?

Гласът й беше тих.

— Чувствам се много глупаво, че те безпокоя, Джон. Сигурна съм, че ми няма нищо, и ако Ив не беше настояла, никога нямаше да дойда. Физически съм добре.

— А душевно?

— Не спя добре.

— Друго?

— Изнервена съм.

— Имах друго впечатление от теб, Александра.

Тя сведе очи.

— Потисната съм през цялото време. Тревожно ми е и съм уморена. Джордж прави невъзможното, за да съм щастлива, чуди се с какво да ме развлича и къде да ме води. Проблемът е, че не ми се прави нищо и не ми се ходи никъде. Всичко ми изглежда толкова… безнадеждно.

Лекарят я гледаше и попиваше всяка, нейна дума.

— Друго?

— Аз… иде ми да сложа край на живота си. — Гласът й беше толкова тих, че едва я чуваше. Александра го погледна и допълни: — Дали полудявам?

Той поклати глава.

— Не, едва ли. Чувала ли си за хронична умора?

Младата жена поклати глава.

— Биологично разстройство със симптомите, които ми описа. Среща се често, но има нови хапчета, с които се лекува лесно. Те са без странични ефекти и са много ефикасни.

Ще те прегледам, но съм сигурен, че няма да открия нищо обезпокояващо.

Когато прегледът приключи и тя се облече, доктор Харли каза:

— Давам ти рецепта за уелбутрин — нов транквилант, който прави чудеса.

Александра го наблюдаваше като вкаменена как пише рецептата.

— Ела пак след седмица. Междувременно, ако имаш някакъв проблем, ми се обади, независимо дали е ден или нощ. — Той й подаде рецептата.

— Благодаря ти, Джон. Дано поне се махне тоя сън.

— Какъв сън?

— О, не ти ли казах? Всяка нощ сънувам едно и също: че съм в лодка, духа вятър и аз чувам как морето ме вика. Отивам при перилата, поглеждам надолу и виждам как се давя във водата…

От кабинета на Харли Александра излезе на улицата. Облегна се на стената и пое дълбоко дъх. „Направих го — помисли си Ив ликуващо. — Свърших и тая работа.“ И изхвърли рецептата.