Сидни Шелдън
Диамантената династия (30)

Двадесет и девета глава

Джордж Мелис не се обади пак на Александра. Нито този ден, нито следващия, нито до края на седмицата, всеки път, когато телефонът звънеше, тя се втурваше да го вдигне, но винаги беше разочарована. Не проумяваше къде е сбъркала. Постоянно си припомняше вечерта: „Мисля, че ти си единствената жена, която ще промени всичко това. Завинаги“ и „Обадих се на семейството си и съобщих за чудесната жена, с която съм прекарал вечерта“. Изреди всички причини той да не се обади.

Беше го обидила, без да усети.

Той я харесваше прекалено много, страхуваше да не се влюби и беше решил вече никога да не я вижда.

Беше отсъдил, че тя не е неговият тип.

Случило му се е нещо ужасно и сега лежи беззащитен в някоя болница.

Или е мъртъв.

Когато вече не издържаше, Александра позвъни на Ив. Насили се да дърдори дреболии, но накрая изплю камъчето.

— Ив, да си чувала случайно нещо за Джордж Мелис?

— Не съм, защо? Мислех, че ще ти се обади да вечеряте заедно.

— Ние вечеряхме… миналата седмица.

— И оттогава не ти се е обаждал?

— Не.

— Вероятно е зает.

„Никой не може да бъде чак толкова зает“, помисли си Александра, а на глас изрече:

— Вероятно.

— Скъпа, забрави за Джордж Мелис. Искам да те запозная с един много готин канадец. Собственик е на авиокомпания и…

Когато затвори, Ив се облегна и се усмихна. Де да можеше баба й отнякъде да узнае колко добре е обмислила всичко.

— Ей, какво те тормози? — попита Алис Копел.

— Извинявай — отговори Александра.

Цяла сутрин бе кисела с всички. Вече половин месец не беше чувала Джордж Мелис и беше ядосана — не на него, а на себе си, че не е в състояние да го забрави. Той не й дължеше нищо. Те бяха двама непознати, прекарали заедно вечерта, а тя се държеше, като че очакваш той да се ожени за нея, за Бога! Защо, по дяволите, трябваше да я иска?

Дори баба й забеляза колко раздразнителна е станала.

— Какво има, моето дете? Да не те претоварват с работа в тази агенция?

— Не, бабо. Просто… просто не спя добре напоследък.

А когато спеше, сънуваше еротични сънища с Джордж Мелис. „Да върви по дяволите!“ Искаше й се Ив никога да не я е запознавала с него.

 

 

Той я потърси в службата следващия следобед.

— Алекс? Обажда се Джордж Мелис.

Тя като че ли не бе чувала този дълбок глас в сънищата си.

— Алекс, там ли си?

— Да.

Беше изпълнена със смесени чувства: не знаеше дали да се смее, или да плаче. Джордж беше вятърничав и себелюбив егоист и на нея й беше все едно дали ще го види отново.

— Исках да ти се обадя по-рано — извини се Джордж, — но преди няколко минути се върнах от Атина.

Сърцето на Александра се разтопи.

— В Атина ли беше?

— Да. Спомняш ли си вечерта, която прекарахме заедно?

Александра я помнеше.

— На следващата сутрин брат ми се обади, че баща ми е получил сърдечен удар.

— О, Джордж! — Тя се чувстваше толкова виновна за ужасните мисли, които й бяха минали през главата. — Как е той?

— Ще се оправи, слава Богу. Но аз просто място не можех да си намеря. Молеше ме да се върна в Гърция и да поема семейната фирма.

— Ще го направиш ли? — Александра притаи дъх.

— Не.

Тя въздъхна.

— Вече знам, че мястото ми е тук. Непрекъснато си мислех за теб. Кога мога да те видя?

„Веднага!“

— Довечера съм свободна, можем да вечеряме заедно.

Той почти се изкуши да спомене още един от любимите ресторанти на Александра, но вместо това каза:

— Чудесно. Къде искаш да отидем?

— Където и да е, няма значение. Защо не и в къщата?

— А, не. — Още не беше готов да се срещне с Кейт. „Каквото и да правиш, засега стой настрана от Кейт Блакуел. Тя ще ти пречи най-много.“ — Ще те взема в осем — каза й Джордж.

Александра затвори, целуна Алис Копел, Винс Барне и Марти Бъргхаймър и рече:

— Изчезвам на фризьор. Ще ви видя утре.

Те я изгледаха как изхвърча от кабинета.

— Явно е хлътнала по някого — каза Алис Копел.

 

 

Вечеряха в „Максуалс Плъм“. Салонният управител ги поведе покрай претъпкания бар с формата на подкова близо до входа нагоре по стълбите към ресторанта. Те дадоха поръчката.

— Мислеше ли си за мен, докато ме нямаше? — попита Джордж.

— Да. — Александра чувстваше, че трябва да е напълно искрена с този мъж, който беше толкова открит и уязвим. — Аз… уплаших се. Едва ли щях да издържа още един ден.

„Тази Ив няма грешка“ — рече си Джордж. „Кротувай — беше отсякла тя. — Аз ще ти кажа кога да й се обадиш.“ За първи път Джордж имаше усещането, че планът наистина ще успее. Досега само му минаваше през ума, че ще сложи ръка върху невероятното богатство на Блакуел, но всъщност не се беше осмелявал да повярва в това. Те с Ив просто си играеха. Ала сега, докато гледаше Александра, която седеше срещу него с очи, пълни с обожание, си даде сметка, че това вече не е игра. Александра беше негова. Това беше първата крачка в плана. Другите стъпки може и да бяха опасни, но с помощта на Ив той щеше да се справи.

„В една лодка сме, Джордж, и ще делим всичко наполовина.“

Джордж Мелис не вярваше на съдружници. След като получеше онова, което искаше, след като се освободеше от Александра, щеше да се погрижи и за Ив. Тази мисъл му доставяше огромно удоволствие.

— Усмихваш се — каза Александра.

Той сложи ръка върху нейната и допирът му я стопли.

— Мислех си колко ни е хубаво да сме заедно тук. Да сме заедно, където и да е. — Посегна към джоба си и извади една кутийка със скъпоценности. — Донесох ти нещо от Гърция.

— О, Джордж…

— Отвори я, Алекс.

В кутията имаше скъпа диамантена огърлица.

— Красива е.

Беше огърлицата, която бе взел от Ив. Тя му беше казала: „Тази е безопасна, Александра не я е виждала.“

— Прекаляваш. Наистина.

— Изобщо не е достатъчно. Ще ми доставя радост да те гледам с нея.

— Аз… — Александра трепереше. — Благодаря ти.

Джордж погледна чинията й.

— Нищо не си хапнала.

— Не съм гладна.

Видя израза в очите й и усети познатото окриляващо чувство, че я владее. Беше виждал този поглед в очите на толкова жени: красиви, грозни, богати, бедни. Беше ги използвал. По един или друг начин те му бяха дали по нещо. Тази обаче щеше да му даде повече, отколкото всички, взети заедно.

— Какво ти се прави? — В дрезгавия му глас прозвуча покана.

Тя прие — просто и открито:

— Искам да бъда с теб.

 

 

Джордж Мелис имаше пълно право да се гордее с жилището си. То беше едно малко бижу, бе обзаведено с вкус от благодарни любовници — мъже и жени, опитали се да купят обичта му със скъпи подаръци, бяха успели — но винаги за кратко.

— Какъв чуден апартамент! — възкликна Александра.

Той отиде при нея и бавно я обърна така, че диамантената огърлица проблесна в приглушената светлина на стаята.

— Отива ти, скъпа.

Целуна я лекичко, после по-настоятелно и Александра почти не разбра как я е завел в спалнята. Всичко в нея бе в синьо, мебелите издаваха мъжко присъствие. В средата имаше огромно легло. Джордж отново прегърна Александра и усети, че тя трепери.

— Добре ли си, кале му^[1]?

— Аз… малко съм притеснена.

Тя изпитваше ужас, че може да разочарова този мъж. Пое си дълбоко дъх и се зае да разкопчава роклята си.

Джордж прошепна:

— Нека аз.

Започна да разсъблича тъничката блондинка и си спомни думите на Ив: „Владей се. Ако нараниш Александра и тя разбере каква свиня си, никога повече няма да я видиш, разбра ли? Спести си юмруците за курвите и за хубавите момченца.“

И така, Джордж нежно разсъблече Александра и започна да разглежда голото й тяло. Беше същото като тялото на Ив: красиво, зряло и съвършено. Прииска му се неудържимо да покрие с рани бялата нежна кожа, да удря, да я души, да я накара да крещи. „Ако я нараниш, никога повече няма да я видиш.“

Той съблече Александра и я придърпа към себе си. Стояха и се гледаха в очите, после Джордж внимателно заведе Александра до леглото и започна да я целува бавно и с любов, а езикът и пръстите му изследваха всяка гънка по тялото й, докато тя повече не можеше да издържа.

— Моля те — каза Александра. — Хайде!

Той легна отгоре й и тя се потопи в неудържим екстаз. Накрая притихна в ръцете му и каза с въздишка:

— О, скъпи, дано и на теб да ти е било толкова хубаво!

Той излъга:

— Беше божествено.

Тя го притисна до себе си и заплака, без да знае защо, само беше благодарна за щастието и радостта, с които я бе дарил.

— Стига! — успокои я Джордж. — Всичко е прекрасно.

И наистина беше.

Ив щеше да бъде много горда с него.

Във всяка връзка има неразбирателства, ревност, малки обиди, но не и в любовта между Джордж и Александра. С внимателните напътствия на Ив той си играеше умело с всяко чувство на Александра. Познаваше страховете и мечтите й, страстите и антипатиите й и винаги беше подръка, за да й даде точно онова, от което се нуждаеше. Знаеше кое я разсмива и кое — разплаква. Александра беше на седмото небе, когато се любеше с него, но Джордж беше неудовлетворен. В леглото с нея, докато слушаше животинските й викове, се възбуждаше до краен предел. Искаше да я обладае диво, да я накара да крещи за милост и така да се изпразни и той, но знаеше, че направи ли го, ще разруши всичко, и от това се чувстваше още по-безсилен. Колкото повече се любеха, толкова повече той презираше Александра.

Имаше места, където Джордж Мелис можеше да намери удоволствие, но той си даваше сметка, че трябва да е много предпазлив. Късно през нощта обикаляше тайни пивници за самотници и дискотеки за педерасти и си хващаше самотни вдовици, търсещи утеха за една вечер, млади хомосексуалисти, жадни за любов, проститутки, алчни за пари. Водеше ги в някой от западналите хотели в Уест Сайд — в „Бауъри“ и „Гринич Вилидж“. Никога не се връщаше в същия хотел — пък и не бе от желаните гости. Обикновено намираха партньорите му в безсъзнание, пребити, с тела, покрити понякога с изгаряния от цигара.

Джордж избягваше мазохистите. Те се наслаждаваха на болката, която им причиняваше, и това го лишаваше от удоволствието. Не, той искаше да ги слуша как крещят и се молят за милост, както баща му го бе карал да крещи и моли за милост, когато Джордж беше малък. И за най-малкото провинение го пребиваше от бой и Джордж изпадаше в несвяст. Когато беше на осем годинки, баща му го завари гол с едно съседско момче и го би, докато от ушите и носа му не рукна кръв, та никога повече да не прегрешава, а сетне лепна запалена цигара на пениса му. Белегът заздравя, но белегът в душата му остана да го мъчи.

Джордж Мелис притежаваше дивия, страстен характер на елинските си предци. Не можеше да понася някой друг да го командва. Примиряваше се с подигравките и унижението, на които го подлагаше Ив Блакуел, само защото се нуждаеше от нея. Когато се сдобиеше с богатството на Блакуел, той смяташе да я накаже така, че тя да го моли да я убие. Това, че беше срещнал Ив, беше най-големият късмет в живота му. „Късмет за мен — мислеше си Джордж, — но не и за нея.“

Александра непрекъснато се чудеше откъде Джордж знае какви цветя да й изпрати, какви плочи да й купи, какви книги ще й доставят удоволствие. Когато я водеше в някой музей, той се вълнуваше от същите картини, които обичаше и тя. За Александра беше невероятно, че вкусовете им са толкова еднакви. Търсеше някакъв недостатък у Джордж Мелис, но не намираше. Той беше съвършен. Тя ставаше все по-нетърпелива да го запознае с баба си.

Само че Джордж винаги намираше някакъв повод да избегне срещата с Кейт Блакуел.

— Но защо, скъпи? Тя ще те хареса. Освен това искам да се изфукам с теб.

— Сигурен съм, че е симпатяга — каза Джордж по момчешки. — Страх ме е да не си помисли, че не съм достоен за теб.

— Глупости! — Неговата скромност я развълнува. — Баба ще се прехласне по теб.

— Скоро — каза той на Александра. — Скоро, нека събера кураж.

Една вечер го обсъди с Ив.

След като размисли, тя каза:

— Добре. Рано или късно трябва да преодолееш и това препятствие. Само че бъди непрекъснато нащрек. Тя е мръсница, но в никакъв случай не е изкуфяла — не я подценявай и за секунда. Ако заподозре, че имаш нещо наум, ще ти изтръгне сърцето и ще го хвърли на кучетата.

— Тя за какво ни е? — попита Джордж.

— Защото, ако настроиш Александра срещу нея всички оставаме извън играта.

 

 

Александра не помнеше някога да е била толкова нервна. Щяха да вечерят заедно за първи път — Джордж, Кейт и Александра — и тя се молеше всичко да мине добре. Най-много й се искаше баба й и Джордж да се харесат, баба й да разбере какъв прекрасен човек е той, а Джордж да оцени Кейт Блакуел.

Кейт не беше виждала внучката си толкова щастлива. Александра се познаваше с какви ли не младежи, все подходящи партии, но не бе проявила интерес към никого. Старицата смяташе да проучи до десето коляно мъжа, пленил внучка й. Имаше голям опит с мъже, гонещи зестра, и нямаше никакво намерение да позволи на някой такъв да обсеби Александра.

С нетърпение очакваше да се запознае с Джордж Мелис. Имаше чувството, че той отлага срещата с нея, и се питаше защо.

Кейт чу звънеца на външната врата и след минута Александра въведе в салона висок, класически красив непознат, който държеше за ръка.

— Бабо, това е Джордж Мелис.

— Най-после — рече Кейт. — Вече си мислех, че ме отбягвате, господин Мелис.

— Точно обратното, госпожо Блакуел — нямате представа колко много очаквах този момент. — Беше му на устата да каже: „Вие сте дори по-красива, отколкото ми е споменавала Алекс“, но се въздържа навреме.

„Внимавай! Никакви ласкателства, Джордж! На старата й действат като червено на бик!“

Влезе един слуга, разля питиетата и дискретно се оттегли.

— Заповядайте, седнете, господин Мелис.

— Благодаря.

Александра седна до него на канапето с лице към баба си.

— Доколкото разбирам, често се виждате с внучка ми.

— Да, и с огромно удоволствие.

Кейт го изучаваше с бледосивите си очи.

— Александра ми спомена, че работите в брокерска къща.

— Да.

— Честно казано, струва ми се доста странно, господин Мелис, че сте предпочели да сте обикновен служител на заплата, след като можете да оглавите много печелившата семейна фирма.

— Бабо, обясних ти, че…

— Искам да го чуя от господин Мелис, Александра.

„Бъди учтив, но за Бога, не се дръж раболепно с нея. Ако покажеш и най-малък знак за слабост, ще те разкъса.“

— Госпожо Блакуел, не съм свикнал да обсъждам личния си живот. — Той се поколеба, сякаш взимаше решение. — И все пак при сегашните обстоятелства предполагам, че… — Джордж погледна Кейт Блакуел в очите и каза: — Аз съм много независим и не приемам подаяния. Ако бях основал „Мелис и сие“, сега щях да я управлявам, но компанията е основана от дядо ми и е разработена от баща ми. Нямам място в нея. Имам трима братя, достатъчно кадърни да я управляват. Предпочитам да бъда служител на заплата, както се изразихте, докато намеря нещо, което сам да изградя и с което да се гордея.

Кейт кимна бавно. Този мъж изобщо не отговаряше на очакванията й. Тя бе сметнала, че ще види някой плейбой, който ламти за зестра, някой от онези, които преследваха внучките й открай време. Този изглеждаше различен. И все пак у него имаше нещо, което я смущаваше и което тя не можеше да определи. Изглеждаше прекалено съвършен.

— Доколкото разбрах, семейството ви е богато.

„Трябва да повярва само, че си ужасно богат и че си лудо влюбен в Александра. Бъди чаровен. Сдържай се и ще успееш.“

— Парите, разбира се, са нужни, госпожо Блакуел. Но има стотици други неща, които ме интересуват повече.

Кейт беше проверила брутната печалба на компания „Мелис“ — според отчета на Дън и Бладстрийт тя възлизаше на повече от тридесет милиона долара.

— Поддържате ли връзка със семейството си?

Джордж се оживи.

— Може би дори прекалено. — На устните му заигра усмивка. — У дома си имаме една поговорка, госпожо Блакуел: ако някой си пореже пръста, на всички им тече кръв. Непрекъснато държим връзка един с друг.

А не беше разговарял с никой от семейството си повече от три години.

Кейт кимна одобрително.

— Вярвам в здравите семейства.

Хвърли поглед към внучка си: по лицето й се беше изписало обожание. За миг това й напомни за нея и Дейвид през онези отдавна отминали години, когато бяха толкова влюбени един в друг. Годините не бяха замъглили спомена как се бе чувствала тогава.

В стаята влезе Лестър.

— Вечерята е сервирана, госпожо.

 

 

Разговорът по време на вечерята изглеждаше по-непринуден, но въпросите на старицата бяха съвсем целенасочени. Джордж беше подготвен за най-важния въпрос, когато тя му го зададе.

— Обичате ли децата, господин Мелис?

„Душа дава за правнук!… Иска го повече от всичко друго на света.“

Джордж се обърна към Кейт изненадан.

— Дали обичам децата ли? А какво е човек без синове и дъщери? Опасявам се, че когато се оженя, бедната ми съпруга ще бъде постоянно заета. В Гърция един мъж се оценява по броя на децата, които е създал.

„Изглежда искрен — помисли си Кейт, — но човек не може да бъде толкова внимателен. Утре ще пратя Брад Роджърс да провери как е с парите.“

 

 

Преди да си легне, Александра се обади на Ив. Беше й казала, че Джордж Мелис е поканен на вечеря.

— Нямам търпение да чуя как ще мине, скъпа — беше й споменала Ив. — Да ми се обадиш веднага щом той си тръгне. И да ми разкажеш всичко от игла до конец.

И сега Александра го правеше.

— Мисля, че баба доста го хареса.

Ив усети тръпка на удоволствие.

— И какво каза?

— Зададе на Джордж сто лични въпроса, но той се справи отлично.

„Значи се е държал както трябва.“

— А-ха! И ще се женят ли двете влюбени гълъбчета?

— Аз… Още не ми е предложил, Ив, но май ще го направи.

Ив долавяше колко щастлив е гласът на Александра.

— И баба ще се съгласи ли?

— О, да, разбира се. Смята да провери как е с парите, но това естествено не е проблем.

Сърцето на Ив подскочи, Александра продължи:

— Нали я знаеш колко е предпазлива.

— Да — проточи Ив. — Знам.

С тях беше свършено. Освен ако тя бързо не измислеше нещо.

— Дръж ме в течение — каза Ив.

— Добре. Лека нощ.

Едва затворила, Ив набра номера на Джордж, но той още не се бе прибрал. Тя звънеше през десет минути и когато накрая Джордж вдигна, му каза:

— Можеш ли много бързо да намериш един милион долара?

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Кейт ще проверява сметките ти.

— Бабичката знае колко притежава семейството ми. Тя…

— Не говоря за семейството ти, а за теб. Казах ти, че не е вчерашна.

Настъпи тишина.

— Откъде да го намеря тоя милион?

— Хрумна ми нещо — каза Ив.

Когато на следващия ден отиде в кабинета си, Кейт Блакуел нареди на своя помощник:

— Кажи на Брад Роджърс да провери сметките на Джордж Мелис, работи в „Хансън и Хансън“.

— До утре Роджърс е извън града, госпожо Блакуел. Може ли да изчакаме, или?…

— Утре става.

 

 

В долния край на Манхатън, на Уолстрийт, Джордж Мелис седеше на бюрото в брокерската къща „Хансън и Хансън“. Борсите бяха отворени и в огромното помещение цареше пълна какофония. В седалището на фирмата работеха двеста двадесет и петима служители: брокери, аналитици, счетоводители, компютърни оператори и представители на клиенти, и всички се трудеха като пчели. Всички, с изключение на Джордж Мелис. Той седеше на бюрото като попарен. Провалеше ли се, затворът не му мърдаше. Ако успееше, щеше да притежава света.

— Няма ли да вдигнеш телефона?

Един от съдружниците стоеше над Джордж и той чу, че телефонът звъни от… откога ли? Трябваше да се държи естествено и да не прави нищо, с което да буди подозрения. Грабна слушалката: „Джордж Мелис“ и се усмихна окуражаващо на съдружника.

Цяла сутрин приемаше поръчки за покупки и продажби, но от мислите му не излизаше планът на Ив да откраднат един милион долара. „Толкова е просто Джордж. Трябва само да вземеш за една нощ няколко борсови сертификата. На другата сутрин ще ги върнеш и никой няма да пострада.“

Всяка борсова къща притежава милиони долари в акции и облигации, които за удобство на клиентите се пазят в нейните трезори. Някои борсови сертификати са с името на притежателя, но повечето са с код, по който се установява самоличността на собственика. Сертификатите не могат да бъдат преотстъпвани, ала Джордж Мелис не смяташе да ги осребрява. Беше намислил друго. В „Хансън и Хансън“ акциите се пазеха в огромно помещение на седмия етаж, охранявано от въоръжен полицай, и човек можеше да проникне в него само с пластмасов пропуск с код върху него. Джордж Мелис не притежаваше такъв пропуск, но познаваше една жена, която имаше.

Хелън Тачър беше самотна вдовица, прехвърлила четиридесетте. Имаше приятно лице и сравнително прилично тяло и готвеше забележително. Беше омъжена цели двадесет и три години и смъртта на съпруга й бе оставила празнота в живота й. Тя имаше нужда от мъж, който да се грижи за нея. Проблемът й беше, че повечето жени, работещи в „Хансън и Хансън“, бяха по-млади и по-привлекателни за брокерите. Никой не канеше Хелън.

Тя работеше в счетоводството на етажа над Джордж Мелис. От първия миг, в който видя Джордж, Хелън реши, че той е идеалният съпруг за нея. Беше го канила пет-шест пъти на вечеря вкъщи и беше намеквала, че освен храна ще му предложи още нещо, но Джордж винаги беше намирал някакво извинение. Тази сутрин телефонът иззвъня, тя каза: „Счетоводството, госпожа Тачър“, и чу гласа на Джордж Мелис.

— Хелън? Обажда се Джордж.

Говореше мило и това я развълнува.

— С какво мога да ти услужа, Джордж?

— Имам малка изненада за теб. Можеш ли да слезеш в моя кабинет?

— Сега ли?

— Да.

— Знаеш ли, тъкмо…

— О, ако си заета, няма нищо, може да почака.

— Не, не… Ще дойда веднага.

Телефонът на Джордж отново иззвъня, но той не му обърна внимание. Грабна тесте листове и тръгна към асансьорите. Огледа се и след като се увери, че не го наблюдава никой, подмина асансьорите и тръгна по задните стълби. Качи се на горния етаж, увери се, че Хелън е излязла от кабинета си, и влезе вътре небрежно, сякаш отиваше по работа. Ако го хванеха… Но нямаше кога да мисли за това. Отвори средното чекмедже, където знаеше, че Хелън държи пропуска си за трезора. Беше там. Взе го, мушна го в джоба си, излезе от кабинета и забърза надолу по стълбите. Когато стигна при бюрото си, Хелън вече беше там и го търсеше с поглед.

— Извинявай — каза Джордж. — Извикаха ме за малко.

— О, няма нищо. Кажи ми каква е изненадата.

— Ами едно птиченце ми подшушна, че днес имаш рожден ден. И аз те каня на обяд — рече Джордж, наблюдавайки израза на лицето й.

Тя се двоумеше дали да му каже истината и така да пропусне шанса да обядва с него.

— Това е… много мило от твоя страна — каза тя. — С удоволствие ще обядвам с теб.

— Чудесно — отвърна той. — В един ще те чакам в „Тони“.

Можеше да определи срещата и по телефона, но Хелън беше прекалено развълнувана, за да го разпитва. Джордж я изпрати с поглед. На часа се захвана за работа — имаше да свърши доста неща, преди да върне пластмасовия пропуск.

Взе асансьора до седмия етаж и отиде в охраняваната зона, където пред затворената решетъчна врата стоеше пазачът. Джордж вкара пластмасовата карта и вратата се отвори. Тръгна да влиза, но пазачът каза:

— Досега не съм ви виждал тук.

Сърцето на Джордж се разтуптя. Той се усмихна:

— Не, обикновено не работя в зоната. Един от клиентите ми внезапно реши, че иска да види борсовите си сертификати, затова трябва да ги открия. Дано не ми отнеме целия следобед.

Пазачът се усмихна съчувствено.

— Късмет!

Гледаше след него, докато Джордж влизаше в трезора. Помещението беше от бетон и бе с размери девет на пет метра. Джордж отиде при огнеупорните сейфове, където се съхраняваха акциите, и дръпна металните чекмеджета. Вътре имаше стотици борсови сертификати — дяловете на фирмите на Нюйоркската и Американската стокова борса. Броят на дяловете, от един до сто хиляди, беше написан върху лицевата страна. Джордж прегледа набързо и вещо сертификатите. Избра няколко на процъфтяващи фирми, възлизащи на един милион долара. Мушна ги във вътрешния джоб на сакото си, затвори сейфа и се върна при пазача.

— Стана бързо — каза му той.

Джордж поклати глава.

— Компютрите са дали погрешни кодове, утре сутринта трябва да оправям бъркотията.

— Проклети компютри — рече съчувствено пазачът. — Един ден ще ни погубят всичките.

Когато се върна при бюрото си, Джордж откри, че е плувнал в пот. „Но дотук добре.“ Вдигна слушалката и се обади на Александра.

— Скъпа — каза й, — довечера искам да се срещна с теб и баба ти.

— Мислех, че имаш делова среща, Джордж.

— Имах, но я отложих. Трябва да ти кажа нещо много важно.

Точно в един часа следобед отиде в кабинета на Хелън Тачър и върна пропуска в чекмеджето на бюрото й, докато тя го чакаше в ресторанта. Ужасно му се искаше да задържи пропуска, защото пак щеше да му трябва, но знаеше, че ако пропускът не бъде предаден вечерта, на следващата сутрин компютърът ще го анулира. В един и десет Джордж вече обядваше с Хелън Тачър.

Той я хвана за ръката.

— Ще ми се да обядваме заедно по-често — каза Джордж, като я гледате обнадеждено. — Свободна ли си утре на обяд?

Лицето й грейна.

— Разбира се, Джордж.

Когато този следобед излезе от кабинета, Джордж Мелис носеше у себе си борсови акции на стойност един милион долара.

 

 

Отиде в къщата на Блакуел точно в седем часа и бе отведен в библиотеката, където го чакаха Кейт и Александра.

— Добър вечер — каза Джордж. — Дано не съм ви объркал плановете, но се налага да говоря и с двете. Той се обърна към Кейт. — Знам, че е много старомодно от моя страна, госпожо Блакуел, но бих искал да получа вашето разрешение да се оженя за внучка ви. Обичам Александра и вярвам, че тя също ме обича. Но и двамата ще бъдем щастливи, ако ни дадете своята благословия. — Джордж бръкна в джоба на сакото си, извади борсовите акции и ги хвърли на масата пред Кейт. — Давам й един милион долара като сватбен подарък. Тя няма да има нужда от вашите пари, но и двамата имаме нужда от благословията ви.

Кейт погледна борсовите акции, които Джордж небрежно разхвърли върху масата, и разпозна имената на всички фирми. Александра се беше доближила до Джордж с грейнали очи.

— О, скъпи! — Обърна се към баба си с питащ поглед. — Бабо?

Кейт ги погледна и разбра, че няма начин да им откаже. За миг усети, че им завижда.

— Имате благословията ми — каза тя.

Джордж се ухили и отиде при старицата.

— Може ли?

И я целуна по бузата.

 

 

Следващите два часа те оживено обсъждаха сватбата.

— Не искам да е голяма, бабо — каза Александра. — Не е нужно, нали?

— Съгласен съм — отговори Джордж. — Любовта е личен въпрос.

Накрая решиха церемонията да е малка и да бъдат бракосъчетани от един съдия.

— Баща ти ще дойде ли за сватбата? — запита Кейт.

Джордж се засмя.

— То оставаше да не дойде. Ще присъстват и баща ми и тримата ми братя и двете ми сестри.

— Изгарям от нетърпение да се запозная с тях.

— Сигурен съм, че ще ти харесат.

Джордж пак извърна очи към Александра.

Кейт беше много развълнувана от случило се тази вечер. Беше щастлива заради внучка си — бе доволна, че се омъжва за човек, който я обича толкова много. „Дано не забравя — помисли си тя — да кажа на Брад да не се безпокои за сметките на Джордж.“

Преди да си тръгне, докато беше сам с Александра той й рече между другото:

— Едва ли един милион долара в ценни книжа трябва да стоят в къщата. Засега ще ги прибера в моя сейф.

— Чудесно — съгласи се Александра.

Джордж взе сертификатите и ги сложи обратно в джоба на сакото си.

На следващата сутрин повтори сцената с Хелън Тачър. Докато тя слизаше по стълбите, за да се срещне с него („Имам нещичко за теб“), той вече беше в кабинета й и вземаше пропуска. Даде й един шал на „Гучи“ — „закъснял подарък за рождения ден“ — и потвърди срещата за обед. Този път проникна в трезора като че ли по-лесно. Прибра на място ценните книжа, върна пропуска и се срещна с Хелън Тачър в един ресторант наблизо.

Тя го хвана за ръката и каза:

— Джордж, дали довечеря да не приготвя една хубава вечеря само за нас двамата?

А той й отвърна:

— Боя се, че няма да стане, Хелън. Ще се женя.

 

 

Три дни преди сватбата отиде в къщата на Блакуел — на лицето му беше изписана тревога.

— Току-що научих нещо ужасно — каза той. — Баща ми пак е получил сърдечен удар.

— О, съжалявам — рече Кейт. — Ще се оправи ли.

— Цяла нощ говорих с нашите по телефона и те смятат, че ще се вдигне на крака, но естествено няма да присъстват на сватбата.

— Бихме могли за медения месец да отидем в Атина и да ги видим — предложи Александра.

Джордж я погали по бузата.

— Имам други планове за медения ни месец. Никакво семейство, само ние двамата.

 

 

Сватбената церемония се състоя в салона на Блакуел. Гостите бяха към десетина и сред тях бяха Винс Барне, Алис Копел и Марти Бъргхаймър. Александра беше молила как ли не баба си да разреши да присъства и Ив, но Кейт беше непреклонна.

— Сестра ти никога вече няма да бъде добре дошла в тази къща.

Очите на Александра се напълниха със сълзи.

— Бабо, жестока си! Аз ви обичам и двете. Не можеш ли да й простиш?

За секунди Кейт се изкуши да разкаже колко коварна е Ив, но се въздържа.

— Правя, каквото смятам, че е най-добро за всички.

Един фотограф правеше снимки на цялата церемония и Кейт чу как Джордж поръчва няколко допълнителни копия за семейството му. „Колко е внимателен“, помисли си старицата.

След като разрязаха тортата, Джордж прошепна на Александра:

— Мила, трябва да се покрия за час-два.

— Да не се е случило нещо?

— Разбира се, че не, но шефовете склониха да ме пуснат няколко дни за медения месец едва след като обещах да довърша едва работа за много важен клиент. Няма да се бавя. Самолетът излита в пет.

Тя се усмихна.

— Връщай се бързо! Не ми се ходи сама на меден месец.

Когато Джордж отиде в жилището на Ив, тя го посрещна в прозрачен халат.

— Как беше сватбата, скъпи?

— Великолепна. Малка, но изискана и мина без засечки.

— Знаеш ли защо, Джордж? Заради мен. Никога не забравяй.

Той я погледна и изрече бавно:

— Няма. Заедно сме до края.

— Разбира се.

Ив се усмихна.

— Да, да, значи си женен за малката ми сестричка.

Джордж погледна часовника си.

— Да, и трябва да се връщам.

— Още не — каза Ив.

— Защо?

— Защото първо ще ме любиш, скъпи. Искам да се изчукам със съпруга на сестра си.