Сидни Шелдън
Диамантената династия (19)

Осемнадесета глава

Тони и преди беше ходил в Париж, но сега беше различно. Градът на светлината бе помръкнал от германската окупация, но после, когато го обявиха за отворен, бе спасен от разрушение. Парижани се бяха намъчили и въпреки че нацистите бяха плячкосали Лувъра, Тони видя, че Париж не е пострадал много. Освен това сега той щеше да живее там, да бъде част от него, нямаше да е просто турист. Можеше да остане в мансардата на Кейт на авеню „Маршал Фош“, която не беше разрушена по време на окупацията. Ала предпочете да наеме необзаведен апартамент в стара, пригодена за живеене постройка зад Монпарнас. Жилището се състоеше от всекидневна с камина, малка спалня и миниатюрна кухня без хладилник. Между спалнята и кухнята имаше баня с вана с извити крачета, малко зацапано биде и неприятен клозет със счупена дъска.

Когато хазяйката започна да се извинява, Тони я спря:

— Чудесно е.

Прекара съботата на битпазара. В понеделник и вторник обиколи оказионните магазини по левия бряг. До сряда вече разполагаше с най-необходимите мебели, разтегаемо канапе, издраскана маса, два тапицирани стола с неудобни седалки, стар гардероб с богата дърворезба, лампи и паянтова кухненска маса с два дървени стола. „Мама ще се ужаси“, помисли си Тони.

Можеше да има апартамент, наблъскан с безценни антики, но така щеше да се вживее в ролята на американски художник в Париж, а той го искаше.

Следващата стъпка беше да влезе в добро художествено училище. Най-престижното беше училището за изящни изкуства в Париж. В него се влизаше трудно и приемаха съвсем малко американци. Тони кандидатства. „Никога няма да ме приемат — мислеше си той. — Ами ако ме приемат!“ Трябваше някак да покаже на майка си, че е взел правилно решение.

Представи три от картините си и чака цял месец, докато разбере дали е приет. В края на четвъртата седмица портиерът му донесе писмо от училището. Трябваше да се яви там следващия понеделник.

Училището за изящни изкуства се помещаваше в голяма каменна сграда на два етажа, с дванадесет класни стаи, пълни с курсисти. Тони се представи на директора, маестро Жесан — много висок, злобен мъж без врат и с най-тънките устни, които Тони беше виждал.

— Вашите рисунки са любителски — отсече той, — но в тях има нещо. Комисията ви избра по-скоро за онова, което липсва в картините ви, отколкото за това, което има в тях. Разбирате ли?

— Не съвсем, маестро.

— Ще разберете с времето. Предавам ви на маестро Кантал. Той ще ви преподава следващите пет години, ако изобщо издържите толкова дълго.

„Ще издържа“, обеща си Тони.

Маестро Кантал беше много нисък, със съвсем плешива глава, на която носеше пурпурночервено таке. Имаше тъмнокафяви очи, голям, закръглен и месест нос и устни като наденички. Първите му думи, с които поздрави Тони, бяха:

— Американците са дилетанти, диваци. Какво търсите тук?

— Искам да уча, маестро.

Маестро Кантал изсумтя.

 

 

В курса имаше двадесет и пет души, повечето французи. В стаята бяха сложени стативи и Тони избра един до прозореца, който гледаше към работническо бистро. Из помещението бяха пръснати гипсови отливки на различни части на човешкото тяло, направени от гръцки статуи. Тони се огледа за модел, но не видя.

— Започвайте — каза маестро Кантал.

— Извинете — обади се Тони, — аз… не си нося боите.

— Няма да си ви нужни. Първата година ще учите как да рисувате правилно.

Маестрото посочи гръцките статуи.

— Ще рисувате тях. Ако ви се струва толкова просто, ще ви предупредя: до края на тази година повече от половината ще отпаднете. — Той заговори по-сърдечно: — В първи курс ще учите анатомия. Във втори онези, които продължат, ще рисуват модели с маслени бои. В трети, когато, уверявам ви, ще бъдете още по-малко, ще рисувате с мен, в моя стил, като естествено ще се стремите да го подобрявате. В четвърти и пети курс ще създадете свой стил, свой почерк. Хайде сега да работим!

Курсът се залови за работа. Маестрото вървеше из стаята и спираше при всеки статив, за да критикува или коментира. Когато стигна при рисунката на Тони, отсече.

— Не! Така не може. Сега виждам ръката отвън. Искам я отвътре — мускулите, костите, сухожилията. Искам да усетя как тече кръвта. Знаете ли как да го направите?

— Да, маестро. Мислено си я представяш, виждаш я, усещаш я и накрая я рисуваш.

Когато не беше в клас, Тони обикновено скицираше в апартамента. Можеше да рисува от зори до зори. Рисуването му даваше чувство за свобода, каквато не беше познавал. Само когато седеше пред статива с четка в ръка, се чувстваше бог. Можеше да създаде цели светове с едната си ръка. Можеше да сътвори дърво, цвете, човек, вселена. Изживяването беше опияняващо. Сякаш бе роден за това. Когато не рисуваше, бродеше из улиците на Париж и разглеждаше приказния град, който беше сега неговият град, мястото, където се раждаше неговото изкуство. Имаше два Парижа, разделени от Сена на ляв и десен бряг, и те бяха два отделни свята.

Левият бряг принадлежеше на студентите, художниците, мизерстващите хора на изкуството. Там се намираха Монпарнас, булевард „Распай“ и Сен Жермен де Пре, кафене „Флор“, Хенри Милър и Елиот Пол. За Тони този Париж беше същински дом. Седеше с часове в „Бул Бланш“ или „Ла Купол“ със състуденти и заедно обсъждаха своя тайнствен свят.

— Разбрах, че художественият директор на музея Гугенхайм бил в Париж и купувал всичко, което му попадне пред очите.

— Кажи му да ме почака!

Те всички четяха едни и същи списания и си ги разменяха, защото бяха скъпи: „Стюдио“, „Кайе д’Ар“, „Форм е Кульор“ и „Газет де Боз Ар“.

Тони беше научил френски в „Льо Розе“ и лесно се сприятели с другите в курса, защото ги обединяваше една и съща страст. Те нямаха представа от какво семейство е Тони и го приемаха като равен. Бедните и мизерстващи художници се събираха в кафене „Флор“ и „Ле Дьо Маго“ на булевард Сен Жермен и се хранеха в „Льо По д’Етиан“ на улица Канет или на Университетска. Никой от тях не беше влизал в „Ласер“ или „Максим“.

През 1946 година в Париж творяха велики живописци. От време на време Тони мяркаше Пабло Пикасо, а веднъж с един негов приятел видяха Марк Шагал — едър, биещ на очи мъж на петдесетина години, с гъста рошава коса, започнала да посивява. Шагал седеше в кафенето, потънал в разговор с неколцина души.

— Късмет е, че го виждаме — прошепна приятелят на Тони. — Много рядко идва в Париж. Живее във Ванс близо до Средиземно море.

Там беше Макс Ернст, който отпиваше аперитива си в едно открито кафене, великият Алберто Джакомети — висок, слаб и кокалест, приличащ на някоя от скулптурите си, който се разхождаше по улица Риволи. Тони се изненада, като видя, че той е с деформирани крака. Запозна се с Ханс Белмер, който си създаваше име с еротични картини на млади момичета, превърнати в осакатени кукли. Но може би най-вълнуващият миг за него бе, когато се запозна с Брак. Художникът беше сърдечен, ала Тони онемя от смущение.

Бъдещите гении бродеха из новите художествени галерии и изучаваха конкуренцията. В галерия „Драун-Давид“ бяха изложени творбите на неизвестен млад художник, Бернар Бюфе, учил в училището за изящни изкуства, на Сутин, Утрило и Дюфи. Студентите се събираха в Есенния салон, в галерия „Шарпантие“ и галерията на госпожица Руса на улица „Сен“ и често клюкарстваха по адрес на преуспелите си съперници.

 

 

Кейт се смая, когато за пръв път видя жилището на Тони. Мъдро не се възмути, но си помисли: „По дяволите! Как може моят син да живее, в такава мрачна дупка?“ А на глас каза:

— Много е мило, Тони. Не виждам хладилник. Къде държиш храната?

— На перваза.

Кейт отиде до прозореца, отвори го и си взе една ябълка.

— Нали не ям някой от предметите, които рисуваш.

— Н-не, мамо — засмя се Тони.

— А сега — настоя Кейт, отхапвайки от ябълката, — разкажи ми за рисуването.

— Още няма много за казване — призна синът й. — Тази година само скицираме.

— Харесваш ли този маестро Кантал?

— Прекрасен е. Важното е дали той харесва мен. Само една трета от курса ще премине втора година.

Кейт не спомена нито веднъж Тони да заработи в компанията.

 

 

Маестро Кантал не беше щедър на похвали. „Мисля, че съм виждал и по-лоши работи“, промърморваше той, или: „Май съзирам нещо под повърхността“. Това беше най-големият комплимент, който Тони получаваше.

До края на семестъра беше сред осмината студенти, преминали втора година. За да го отпразнуват, Тони и другите отпуснали се от напрежението курсисти отидоха на бар в Монмартър, напиха се и прекараха нощта с някакви млади англичанки, които бяха на екскурзия във Франция.

През новата учебна година Тони започна да работи с маслени бои и живи модели. Сякаш бе напуснал детска градина. След годината, през която бе скицирал части на тялото, чувстваше, че познава всеки мускул, нерв и жлеза. Онова беше не рисуване, а копиране. А сега с четка в ръка и жив модел пред себе си, Тони започна да твори. Дори маестро Кантал беше впечатлен.

— Имаш усет — неохотно каза той. — Сега трябва да работим по техниката.

Имаше около дванадесет модели, които позираха в училището. От тях маестро Кантал най-често използваше Карлос — млад мъж, който следваше медицина, Анет — ниска закръглена брюнетка с гъсти червени косми долу и с обсипан с белези от акне гръб, и Доминик Масон — красива, млада и тъничка блондинка с деликатни скули и тъмнозелени очи. Доминик позираше също и на няколко известни художници. Беше любимката на всички. Всеки ден след часовете студентите се трупаха около нея, опитвайки се да си уредят среща.

— Никога не смесвам удоволствието с работата — казваше им тя и след това ги закачаше: — Във всеки случай няма да е честно. Вие всички сте видели какво имам да предложа. Откъде да зная какво можете да предложите вие?

И нецензурният разговор продължаваше. Но Доминик не тръгна с нито един студент от училището.

Веднъж надвечер, когато всички си бяха отишли, а Тони довършваше картината, Доминик неочаквано се приближи.

— Носът ми е прекалено дълъг.

— О, извинявай. Ще го променя — смути се той.

— Не, не. Носът на картината е хубав. Истинският ми е прекалено дълъг.

— Страхувам се, че не мога да направя нищо — усмихна се Тони.

— Един французин би казал: „Носът ти е съвършен, шери.“

— Аз го харесвам, но не съм французин.

— Очевидно. Никога не си ме канил да излезем. Чудя се защо.

— Н-не зная — изненада се Тони. — Предполагам, защото всички други са те канили, но никога не си излизала с тях.

— Всеки си има някого, с когото излиза — усмихна се Доминик. — Лека нощ.

И си тръгна.

Тони забеляза, че заседеше ли се до по-късно, Доминик се обличаше, връщаше се, заставаше зад него и го наблюдаваше как рисува.

— Много си добър — каза тя един следобед. — Ще станеш голям художник.

— Благодаря, Доминик. Дано си права.

— За теб рисуването е нещо сериозно.

— Oui.

— Дали един мъж, който ще стане известен художник, е готов да ме заведе на вечеря? — Тя видя изненадания му поглед. — Не ям много. Трябва да си пазя фигурата.

— Разбира се — засмя се Тони. — За мен ще е удоволствие.

Отидоха в бистро близо до „Сакре Кьор“ и разговаряха за художници и рисуване. Тони беше очарован от разказите й за известни живописци, на които беше позирала. Докато пиеха капучино, Доминик сподели:

— Трябва да ти кажа, че не отстъпваш на някои от тях.

Тони беше много поласкан, но отвърна простичко:

— Предстои ми дълъг път.

Щом излязоха от кафенето, Доминик го попита:

— Ще ме поканиш ли да видя жилището ти?

— Добре, щом искаш. Но не е нещо особено.

Когато пристигнаха, Доминик огледа малкия разхвърлян апартамент и поклати глава:

— Беше прав. Наистина не струва. Кой се грижи теб?

— Един път седмично идва чистачка.

— Уволни я. Тук е мръсно. Нямаш ли приятелка?

— Не.

Тя го изгледа за миг.

— Да не си педераст?

— Не.

— Добре. Би било жалко. Намери ми кофа с вода и малко сапун.

Доминик се залови за работа. Чисти, стърга и накрая разтреби жилището.

— Засега стига — каза тя, щом свърши. — Божичко, трябва да се изкъпя.

Влезе в малката баня и пусна водата във ваната.

— Как се побираш в това? — извика му.

— Вдигам си краката.

— Я да видя — засмя се Доминик.

След петнадесет минути излезе от банята с кърпа около кръста, влажната й руса коса се беше навила. Имаше хубава фигура, сочни гърди, тясна талия и дълги тънки крака. Преди Тони не я бе възприемал като жена. Тя беше просто гола фигура, която трябваше да нарисува върху платното. Но много странно, кърпата промени всичко, Тони внезапно почувства, че се възбужда.

Доминик го наблюдаваше.

— Искаш ли да се любим?

— Много.

— Я да видя. — И тя бавно махна кърпата.

 

 

Тони не беше познавал жена като Доминик. Тя му даваше всичко и не го молеше за нищо. Наминаваше почти всяка вечер, за да му готви. Когато се хранеха навън, настояваше да ходят в евтини бистра или в барчета, на сандвичи.

— Трябва да пестиш парите — караше му се тя. — Дори за един добър художник е трудно да започне. А ти си добър, шери.

Рано сутрин ходеха в Халите и ядяха супа от лук в „Пие дьо Кошон“. Отбиваха се в „Мюзе Карнавале“ и в затънтени кътчета, където не отиваха туристи, като гробището „Пер Лашез“, където бяха погребани Оскар Уайлд, Фредерик Шопен, О’норе дьо Балзак и Марсел Пруст. Посетиха катакомбите и прекараха една спокойна седмица в разходки по Сена с голяма лодка, собственост на един познат на Доминик.

На Тони му бе приятно да е с Доминик. Тя притежавате невероятно чувство за хумор и изпаднеше ли той в депресия, Доминик го разсейваше със смеха си. Изглежда, познаваше всички в Париж и го водеше на гости при интересни хора, където той се срещна с някои от най-известните личности, като поета Пол Елюар и Андре Бретон, уредник на престижната галерия „Мает“.

Доминик постоянно вдъхваше кураж на Тони.

— Ти ще бъдеш по-добър от всички тях, шери. Повярвай ми. Зная го.

Ако Тони беше в настроение да рисува нощем, Доминик на драго сърце му позираше, въпреки че беше работила целия ден. „Господи, аз съм късметлия“, мислеше си той. За пръв път беше сигурен, че някой го обича такъв, какъвто е, и грижливо пазеше чувството. Страхуваше се да каже на Доминик, че ще наследи едно от най-големите богатства в света, страхуваше се, че тя ще се промени и двамата ще загубят онова, което имат. Но не устоя и за рождения ден й купи палто от руски рис.

— Това е най-красивото нещо, което съм виждала през живота си! — Доминик се загърна в палтото и затанцува из стаята. Спря по средата на едно завъртане. — Откъде си го взел? Тони, къде намери пари, за да го купиш?

— Току-що го откраднах — даде й той готовия си отговор. — Купих го от някакъв дребен мъж пред музея „Роден“, бързаше да се отърве от него. Струваше почти колкото обикновено палто от щанда за конфекция.

Доминик го изгледа и избухна в смях.

— Ще го нося, та ако ще и двамата да отидем в затвора! — После прегърна Тони и се разплака. — О, Тони, глупак такъв. Обичам те, глупак такъв.

Наистина си струваше да я излъже, реши Тони.

Една нощ Доминик предложи на Тони да се премести в нейното жилище. Като модел в училището за изящни изкуства и за някои от най-известните художници в Париж беше успяла да наеме голям и модерен апартамент на улица „Претр Сен Северен“.

— Не бива да живееш тук, Тони. Ужасно е. Ела при мен, няма да плащаш никакъв наем. Аз ще ти пера и готвя и…

— Не, Доминик. Благодаря ти.

— Но защо?

Как да й обясни? В началото можеше да й каже, че богат, но не и сега. Тя вероятно щеше да си помисли, че я прави за смях. Затова рече:

— Това би означавало ти да ме храниш. Вече си ми дала толкова много.

— Тогава аз ще се откажа от апартамента и ще се преместя тук. Искам да бъда с теб.

Пренесе се на другия ден.

Между тях съществуваше прекрасна, естествена близост! Те прекарваха съботите и неделите извън Париж, ядяха в малки пансиони, Тони разполагаше статива си и рисуваше пейзажи. Когато огладнееха, Доминик изваждаше обеда за пикника, който беше приготвила, и се хранеха на някоя поляна. След това продължително и сладко се любеха. Тони никога не бе изпитвал такова пълно щастие.

Напредваше в рисуването. Една сутрин маестро Кантал вдигна картината на Тони и каза пред курса:

— Погледнете това тяло. Вижда се как диша.

Вечерта Тони едва дочака Доминик, за да й каже.

— Знаеш ли как постигнах така добре дишането? Държа модела в ръцете си всяка нощ.

Доминик възторжено се засмя, после стана сериозна:

— Тони, не ти трябват още три години в училището. Вече си готов. Всички в училището го виждат, дори Кантал.

Тони се страхуваше, че не е достатъчно добър, че засега просто един от многото художници, че работите му ще се изгубят сред потока картини, които всекидневно рисуват хиляди живописци по света. Не можеше да го понесе. „Важно е да победиш, Тони! Запомни го.“ Понякога, щом свършеше картина, се изпълваше с въодушевление и си казваше: „Имам талант. Наистина.“ Друг път поглеждаше платното с мисълта: „Аз съм тъп аматьор.“

Поощряван от Доминик, ставаше все по-уверен в работата си. Самостоятелно беше завършил около двадесет и три-четири картини — пейзажи и натюрморти. Имаше една картина на Доминик, легнала гола под дърво, а по тялото й играеха слънчеви зайчета. На преден план бяха нарисувани сако и риза и зрителят усещаше, че жената очаква любимия си. Щом видя платното, Доминик извика:

— Трябва да направиш изложба!

— Ти си полудяла, Доминик! Не съм готов.

— Не си прав, мон шери.

Веднъж Тони се прибра късно следобед и видя, че Доминик не е сама. С нея беше Антон Гьорг, слаб мъж с огромно шкембе и изпъкнали светлокафяви очи. Беше собственик и уредник на „Гьорг“ — скромна галерия на улица „Дофин“. Картините на Тони бяха подредени из стаята.

— Какво става? — попита той.

— Става това, господине — възкликна Антон Гьорг, — че намирам работите ви за великолепни. — Той потупа Тони по гърба. — За мен би било чест да уредя в галерията си ваша изложба.

Тони погледна Доминик, която щастливо му се усмихваше.

— Аз… аз не зная какво да кажа.

— Вие вече сте го казали — отвърна Гьорг. — Върху тези платна.

Тони и Доминик стояха будни до късно след полунощ и обсъждаха изложбата.

— Мисля, че не съм готов. Критиците ще ме разпънат на кръст.

— Не си прав, шери. Това е чудесно за теб. Галерията е малка. Ще дойдат и ще те оценяват само местни хора. Няма как да те разпънат. Господин Гьорг никога не би ти предложил да направиш изложба, ако не вярваше в теб. Съгласи се с мен, че ще станеш много известен художник.

— Добре — каза накрая Тони. — Кой знае? Може дори и да продам някоя картина.

 

 

Телеграмата гласеше: „Пристигам Париж събота. Моля вечеряй с мен. Обич, мама.“

Първата мисъл на Тони, докато наблюдаваше как майка му влиза в ателието, беше: „Колко хубава е“. Беше на петдесет и пет години, не боядисваше прошарените си коси. Носеше в себе си заряд от жизненост. Веднъж Тони я беше попитал защо не се е омъжила повторно и тя тихо му бе отговорила: „Само двама мъже са имали значение в живота ми — баща ти и ти“.

Сега, застанал срещу майка си в малкия парижки апартамент, той каза:

— Радвам се, че те виждам!

— Тони, изглеждаш чудесно! Пуснал си брада. — Тя се засмя и прокара пръсти през брадата му. — Изглеждаш като младия Ейб Линкълн. — Хвърли бърз поглед на малкото жилище. — Слава Богу, взел си добра чистачка. Къщата е съвсем различна.

Отиде при статива с картината, върху която Тони беше работил. Спря и дълго я гледа. Той стоеше и нервно очакваше реакцията на майка си.

Когато тя проговори, гласът й беше много нежен.

— Великолепна е, Тони. Наистина.

Не направи усилие да скрие гордостта си. Никой не можеше да я измами по отношение на изкуството и тя бе обзета от буен възторг, че синът й е толкова талантлив.

— Нека видя и други! — обърна се Кейт към Тони.

Следващите два часа разглеждаха неговите картини. Кейт в големи подробности обсъждаше всяка. В гласа й нямаше снизхождение. Опитът й да сложи живота на Тони под свой контрол не беше успял и младежът се възхищаваше, че майка му понася поражението си толкова ведро.

— Ще ти уредя изложба — каза Кейт. — Познавам няколко търговци на произведения на изкуството, които…

— Благодаря, м-мамо, но н-не е нужно да го правиш. Откривам изложба следващия п-петък.

Кейт протегна ръце и прегърна Тони.

— Това е прекрасно! В коя галерия?

— „Г-гьорг“.

— Май не я зная.

— Малка е, но още не съм готов за „Хамър“ или „Уилденщайн“.

Кейт посочи картината с Доминик под дървото.

— Не си прав, Тони. Мисля, че тази…

Вратата се отвори.

— Страшно ми се иска, шери. Сваляй… — Доминик съгледа Кейт. — О, по дяволите! Извинете. Аз… аз не знаех, че не си сам, Тони.

— Доминик, това е м-майка ми. М-мамо, позволи да ти представя Доминик Масон.

Двете жени стояха и се изучаваха с поглед.

— Здравейте, госпожо Блакуел.

— Възхищавам се на вашия портрет, който синът ми е нарисувал — рече Кейт. И премълча останалото.

Пак последва неловко мълчание.

— Тони каза ли ви, че ще има изложба, госпожо Блакуел?

— Да. Прекрасна новина.

— Можеш ли да останеш за изложбата, м-мамо?

— Бих дала всичко да съм тук, но вдругиден имам управителен съвет в Йоханесбург и няма как да не отида. Ако знаех по-рано… Щях да наредя другояче програмата си.

— Няма н-нищо. Разбирам — каза Тони, изнервен да не би майка му да спомене нещо за компанията пред Доминик, но Кейт мислеше за картините.

— Важно е на изложбата ти да дойдат нужните хора.

— Кои са тези нужни хора, госпожо Блакуел?

— Които създават мнението, критиците. Някой като Андре д’Юсо.

Андре д’Юсо беше най-уважаваният художествен критик във Франция. Беше като цербер, охраняващ храма на изкуството, и само една негова рецензия можеше изведнъж да създаде или провали някой художник. Канеха Д’Юсо на откриването на всяка изложба, но той посещаваше само най-важните. Собствениците на галерии и художниците трепереха в очакване на неговите рецензии. Той беше майстор на словото и саркастичните му забележки се превръщаха в отровни крилати фрази. Беше най-мразеният и най-уважаваният човек сред хората на изкуството в Париж. Търпяха хапливото му остроумие и безпощадната му критика поради знанията и опита му.

— Ето това се казва м-майка — обърна се Тони към Доминик, после към Кейт. — Андре д’Юсо не х-ходи в малките галерии.

— О, Тони, той на всяка цена трябва да дойде. Може да те направи прочут.

— Или да ме провали.

— Не вярваш ли в себе си? — Кейт наблюдаваше сина си.

— Разбира се, че вярва — обади се Доминик. — Но ние не смеем да се надяваме, че господин Д’Юсо ще дойде.

— Може би ще намеря приятели, които го познават. Лицето на Доминик грейна.

— Би било прекрасно! — Тя се обърна към Тони: — Шери, знаеш ли какво би означавало неговото присъствие на откриването на изложбата ти?

— Пълна забрава?

— Я не се занасяй, Тони! Познавам вкуса му. Зная какво харесва. Ще се възхити от твоите картини.

— Няма да се опитвам да уреждам неговото идване, освен ако не го искаш, Тони — каза Кейт.

— Разбира се, че иска, госпожо Блакуел.

— Страх ме е — въздъхна дълбоко Тони. — Но какво пък! Да опитаме.

— Ще видя какво мога да направя. — Кейт дълго гледа картината на статива, после се обърна към сина си. В очите й имаше тъга. — Утре трябва да напусна Париж. Ще може ли да вечеряме заедно?

— Разбира се, мамо — отговори Тони. — Ние сме с-свободни.

Кейт се обърна към Доминик и изискано й предложи.

— Какво ще кажете да вечеряме в „Максим“ или…

— Ние с Доминик знаем чудесно малко кафене недалеч оттук — бързо я прекъсна Тони…

Отидоха в едно бистро на площад „Виктоар“. Кухнята беше добра, виното — отлично. Двете жени, изглежда, се разбираха и Тони страшно се гордееше с тях. „Това е една от най-хубавите вечери в живота ми — помисли си той. — Аз съм с майка си и с жената, за която ще се оженя.“

На другата сутрин Кейт се обади от летището.

— Говорих по телефона с шестима души — обясни тя на Тони. — Никой не можа да ми даде конкретен отговор за Андре д’Юсо. Но каквото и да стане, скъпи, аз се гордея с теб. Картините ти са прекрасни. Тони, обичам те.

— Аз също те о-обичам, м-мамо.

 

 

Галерия „Гьорг“ беше достатъчно голяма, за да не бъде смятана за intime^[1]. В последните минути преди откриването по стените закачиха трескаво двадесет и четирите картини на Тони. Върху мраморния бюфет имаше нарязано сирене, бисквити и бутилки вино. В галерията бяха само Антон Гьорг, Тони, Доминик и младата помощничка, която сложи и последната картина.

Антон Гьорг погледна часовника си.

— В поканата пише „седем часа“. Хората трябва да дойдат всеки момент.

Тони не беше очаквал, че ще е толкова нервен. „И не само че съм нервен — мислеше си той, — ами съм и паникьосан!“

— А ако не дойде никой? — попита той. — Искам да кажа, какво ще стане, ако не се появи и един-единствен човек?

— Тогава всичкото сирене и вино ще бъдат за нас — засмя се Доминик и го погали по бузата.

Хората започнаха да пристигат. Най-напред по един-двама, после на големи групи. Господин Гьорг възторжено ги посрещаше на вратата. „Не ми приличат на купувачи на произведения на изкуството“, помисли си мрачно Тони. С набитото си око ги раздели на три категории: художници и студенти, които ходеха по всички изложби, за да видят конкуренцията, търговци на картини, които не пропускаха изложба, за да разпространяват унизителни приказки за амбициозните художници, и тълпата с претенции за артистизъм, състояща се най-вече от хомосексуалисти и лесбийки, които, изглежда, прекарваха живота си в периферията на артистичния свят. „Няма да продам нито една картина“, реши Тони, когато видя, че господин Гьорг му маха от другия край на помещението.

— Не ми се иска да се запознавам с никого от тези хора — прошепна той на Доминик. — Дошли са, за да ме разкъсат.

— Глупости. Дошли са да се запознаят с теб. Бъди мил, Тони.

И той беше мил. Запозна се с всички — щедро им се усмихваше и на комплиментите отвърна със съответните любезности. „Наистина ли са комплименти?“ — чудеше се Тони. С годините артистичните среди си бях изградили речник, до който прибягваха, за да отразяват изложбите на неизвестни художници. Това бяха фрази, които значеха и всичко, и нищо.

— Наистина чувстваш, че си там…

— Никога не съм виждал стил като вашия…

— Ето, това е картина!

— Тя ми говори…

— Не бихте могли да я нарисувате по-добре…

Продължиха да прииждат хора и Тони се питаше дали са привлечени от картините му или от безплатното вино и сирене. Не беше продадена нито една от картините му, но виното и сиренето лакомо биваха поглъщани.

— Бъдете търпелив — прошепна господин Гьорг на Тони. — Проявяват интерес. Първо трябва да усетят миризмата на картините. Виждат някоя, която им харесва, час по час се връщат при нея, после питат за цената и когато клъвнат, готово! Налапали са въдицата!

— Господи! Чувствам се като на риболов — каза Тони на Доминик.

Господин Гьорг забърза към него.

— Продадохме една! — възкликна той. — Нормандският пейзаж. За петстотин франка.

Тони щеше да помни този момент, докато е жив. Някой беше купил негова картина! Беше я оценил, за да плати за нея, да я окачи в дома или кантората си, да я гледа, да живее с нея, да я показва на приятели. Това беше малко късче вечност, начин да живееш повече от един живот, едновременно да се намираш на няколко места. Един преуспяващ художник присъстваше в стотици домове, кантори и музеи по целия свят и доставяше удоволствие на хиляди, понякога и на милиони хора. Тони се почувства така, сякаш бе влязъл в пантеона на Да Винчи, Микеланджело и Рембранд. Вече не беше любител, а професионалист. Някой беше платил пари за творбата му.

Доминик забърза към него със светнали от възторг очи:

— Току-що се продаде още една, Тони!

— Коя? — нетърпеливо попита той.

— С цветята.

Сега вече малката галерия беше изпълнена, с хора, висока глъч и звънтене на чаши. Внезапно в помещението се възцари тишина. Всички зашушукаха и извърнаха очи към вратата.

В галерията влизаше Андре д’Юсо. Беше на петдесет и пет години, висок за французин, със силно лъвско лице и бяла, гъста като грива коса. Носеше свободно палто с къса пелерина и шапка тип Борсалино. Следваше го свита поклонници. Всички в галерията машинално му направиха път. Сред присъстващите нямаше човек, който да не го познава.

— Той дойде! — каза Доминик и стисна ръката на Тони. — Той е тук!

Никога дотогава на господин Гьорг не бе оказвана такава чест и той не беше на себе си. Кланяше се и раболепничеше пред прочутия мъж, правеше какво ли не, само дето не го дърпаше за перчема.

— Господин Д’Юсо — дърдореше той. — Какво удоволствие! Каква чест! Мога ли да ви предложа малко вино и сирене?

Проклинаше се, че не е купил свястно вино.

— Благодаря — отговори Д’Юсо. — Дошъл съм само да доставя наслада на очите си. Запознайте ме с художника.

— Ето го — каза господин Гьорг. — Господин Андре д’Юсо, това е Тони Блакуел.

— Приятно ми е, сър — намери Тони сили да проговори. — Благодаря ви, че дойдохте.

Андре д’Юсо леко се поклони и се приближи до картините по стените. Всички се отдръпнаха, за да му направят място. Той бавно си проправи път — продължително и внимателно гледаше всяка картина, след това отиваше пред следващата. Тони се опита да отгатне какво мисли, но лицето му не изразяваше нищо. Д’Юсо нито се намръщи, нито се усмихна. Спря се и дълго гледа една картина — голата Доминик, след което продължи — обиколи изцяло галерията, не пропусна нищо. Тони беше плувнал в пот.

Когато свърши, Андре д’Юсо се приближи до него и каза само:

— Радвам се, че дойдох.

Няколко минути след като прочутият критик си тръгна всички картини в галерията бяха продадени. Раждаше се нов голям художник.

— Никога не съм виждал подобно нещо — възкликна господин Гьорг. — Андре д’Юсо дойде в моята галерия. В моята галерия! Утре сутринта цял Париж ще прочете новината. „Радвам се, че дойдох.“ Андре д’Юсо не си хаби думите. Трябва да го полеем с шампанско. Хайде да празнуваме.

По-късно същата вечер Тони и Доминик си организираха свое празненство. Доминик се сгуши в ръцете му.

— Спала съм с други художници — каза тя, — но никога с толкова прочути, колкото ще бъдеш ти. Утре цял Париж ще научи кой си.

И беше права.

 

 

В пет часа на другата сутрин Тони и Доминик бързо се облякоха и излязоха, за да купят новия брой на сутрешния вестник, който току-що беше получен на павилиона. Тони грабна вестника и го разлисти на раздела за изкуствата. Рецензията беше на челно място и той зачете на глас под реда с името на Андре д’Юсо.

— „Снощи в галерия «Гьорг» бе открита изложба на един млад американски художник — Антъни Блакуел. На нея критикът натрупа голям опит. Посещавал съм толкова много изложби на талантливи художници, че съм забравил как изглеждат истински лошите картини. Снощи ми се наложи да си спомня…“

Лицето на Тони пребледня.

— Моля те, не чети повече — рече Доминик и се опита да измъкне вестника от Тони.

— Остави ме — нареди й той и продължи да чете: — „Първо си помислих, че си правят шега. Не можех да повярвам, че някой е имал смелостта да окачи такива аматьорски картини и да ги нарече изкуство. Потърсих и най-малка искрица талант. Уви, талант нямаше. Трябвало е да увесят художника вместо картините му. Сериозно бих посъветвал объркания господин Блакуел да се върне към истинската си професия; предполагам само, че е бояджия.“

— Не мога да повярвам — прошепна Доминик. — Не мога да повярвам, че не е видял. Ах, какъв мръсник!

И тя безпомощно заплака. Тони изпита чувството, че гърдите му са пълни с олово. Дишаше трудно.

— Видял го е и знае, Доминик — каза той. — Наистина знае. — Гласът му беше пълен с мъка. — Господи! Толкова боли. Какъв глупак съм бил! — и тръгна към вратата.

— Къде отиваш, Тони?

— Не зная.

 

 

Скиташе из студените предизгревни улици, без да усеща, че по лицето му се стичат сълзи. След няколко часа всички в Париж щяха да прочетат рецензията. Той щеше да стане за присмех. Но най-много го болеше от заблудата. Наистина беше повярвал, че има бъдеще на художник. Андре д’Юсо поне го бе спасил от тази грешка. „Картини за потомството ли! — мрачно си мислеше. — Боклуци!“ Влезе в първото отворено кафене и се напи до пълна забрава.

Когато най-после се върна в жилището, беше пет на следващата сутрин. Доминик го чакаше обезумяла.

— Къде беше, Тони? Майка ти се опитва да се свърже с теб. Поболяла се е от тревога.

— Прочете ли й го?

— Да, настоя. Аз…

Телефонът иззвъня. Доминик погледна Тони и вдигна слушалката.

— Ало? Да, госпожо Блакуел. Току-що влезе — и подаде слушалката на Тони.

Той се поколеба, но след това я взе.

— Здравей, м-мамо.

Гласът на Кейт беше пълен с мъка.

— Тони, скъпи, чуй ме. Мога да го накарам публично да се извини. Аз…

— Мамо — прекъсна я уморено Тони, — това не е т-търговска сделка, а мнение на критик. Той смята, че аз трябва да бъда увесен вместо картините.

— Миличък, не искам да те боли така. Няма да го понеса.

Гласът й секна, тя не можа да продължи.

— Няма нищо, м-мамо. П-поживях си малко. Опитах, но не с-стана. Всичко е съвсем просто. Безкрайно м-мразя Д’Юсо, но той е най-добрият критик в света. Трябва да му се п-признае. Спаси ме от у-ужасна грешка.

— Тони, искам да ти кажа нещо…

— Д’Юсо каза всичко. П-по-добре е, че го р-разбрах сега, отколкото след д-десет години, нали? Трябва да се м-махна от този град.

— Изчакай ме там, скъпи. Утре тръгвам от Йоханесбург и заедно ще се върнем в Ню Йорк.

— Добре — съгласи се Тони, затвори телефона и се обърна към Доминик. — Съжалявам, Доминик. Ти не избра, когото трябва.

Доминик не каза нищо. Само го погледна с очи, пълни с неизразима скръб.

 

 

Следобед на другия ден Кейт пишеше чек в кантората на „Кругър-Брент“ на улица „Матиньон“. Мъжът, седнал пред бюрото срещу нея, въздъхна.

— Жалко. Синът ви има талант, госпожо Блакуел, и би могъл да стане известен художник.

Кейт студено го изгледа.

— Господин Д’Юсо, по света има десетки хиляди художници. Моят син не е роден да бъде един от тълпата. — Тя му подаде чека. — Вие изпълнихте вашата част от сделката. Готова съм да изпълня моята. Компания „Кругър-Брент“ ще спонсорира музеи в Йоханесбург, Лондон и Ню Йорк. Вие ще отговаряте за подбора на картините, разбира се, срещу добра комисионна.

Изпълнена с дълбока тъга, Кейт продължи да седи на бюрото дълго след като Д’Юсо си беше отишъл. Толкова много обичаше сина си. Ако той разбереше някога… Кейт знаеше какъв риск поема, но не можеше да стои със скръстени ръце и да гледа как Тони захвърля наследството. Каквото и да й струваше, трябваше да го предпази. Компанията трябваше да бъде защитена. Кейт се изправи и внезапно се почувства много уморена. Време беше да вземе Тони и да го заведе у дома. Щеше да му помогне да преодолее удара и той да се залови с онова, за което бе роден. Да управлява компанията.