Сидни Шелдън
Диамантената династия (27)

Двадесет и шеста глава

Когато се върна в Ню Йорк, Ив отседна в хотел в центъра на града, както беше инструктирана. След един час позвъни Брад Роджърс.

— Баба ви се обади от Париж, Ив. Очевидно има някакъв проблем между вас двете.

— Е, не съвсем — изсмя се Ив. — Просто малък семеен…

Тъкмо щеше да се впусне в многословна защита, когато внезапно усети надвисналата опасност. Оттук нататък трябваше да бъде много внимателна. Досега не й се бе налагало да мисли за пари. Те винаги й бяха подръка. Сега не й излизаха от главата. Нямаше представа колко голяма ще бъде издръжката й и за първи път в живота си почувства страх.

— Каза ли ви, че ще направи ново завещание? — попита Брад.

— Да, спомена нещо такова.

Ив беше решила да се държи безразлично.

— Май е за предпочитане да го обсъдим на четири очи. Какво ще кажете за понеделник в три часа?

— Добре, Брад.

— В моя кабинет става ли?

— Ще дойда.

 

 

В три без пет Ив влезе в сградата на „Кругър-Брент“. Беше поздравена почтително от охраната, от момчето, което викаше асансьора, и дори от мъжа, който натискаше бутоните. „Всички ме познават — помисли си тя. — Аз се казвам Блакуел.“ Асансьорът я закара до етажа на шефовете и след няколко минути Ив седеше в кабинета на Брад Роджърс.

Той бе много изненадан, когато Кейт му се обади и му каза, че лишава Ив от наследство — знаеше колко много държи старицата точно на тази своя внучка и какви планове има за нея. Чудеше се какво ли се е случило. Е, не му влизаше в работата. Ако Кейт искаше да го обсъжда с него, щеше да го направи. Неговата работа беше да изпълнява заповедите й. Изведнъж му домъчня за младата жена пред него. Кейт не бе много по-голяма от нея, когато Брад я срещна за пръв път. Той също. А сега беше стар глупак с побелели коси, който все още се надяваше, че един ден Кейт Блакуел ще разбере, че има някой, който я обича дълбоко.

Брад каза на Ив:

— Трябва да подпишете някои документи. Ако искате, ги прочетете…

— Не е нужно.

— Ив, важно е да разберете — започна той да обяснява. — Според завещанието на баба ви наследявате твърда сума под попечителство, възлизаща на пет милиона долара. Ваш попечител е баба ви. По нейно усмотрение парите могат да ви се изплатят по всяко време между двадесет и първата и тридесет и петата ви година. — Брад се изкашля. — Тя е предпочела парите да ви се изплатят, когато навършите тридесет и пет.

Сякаш й удариха шамар.

— От днес ще получавате седмична издръжка от двеста и петдесет долара.

Това беше невъзможно! Една прилична рокля струваше повече. Бе изключено да живее с двеста и петдесет долара на седмица. Искаха да я унижат. Тоя мръсник вероятно играеше по свирката на баба й. Седеше зад масивното бюро и с наслада й се присмиваше. Идеше й да грабне голямото месингово преспапие и да му размаже главата с него. Почти усети хрущенето на костите под ръката си.

Брад продължаваше да опява:

— Нямате право да теглите от никоя сметка — лична или фамилна, — нито пък да използвате името Блакуел в нито един магазин. Всичко, което купувате, трябва да се плаща в брой.

Кошмарът ставаше все по-лош и по-лош.

— И още. Ако в някой вестник или списание — американско или чуждестранно — се появи клюка, свързана с името ви, седмичната ви издръжка ще бъде спряна. Ясно ли е?

— Да — прошепна тя.

— Баба ви бе направила на вас и на сестра ви Александра застраховки на стойност пет милиона долара. Тази сутрин вашата бе анулирана. В края на годината — продължи Брад, — ако баба ви е доволна от вашето поведение, седмичната ви издръжка ще се удвои. — Той се подвоуми. — Има още едно последно условие.

„Решила е да ме направи за смях на всички.“

— Какво?

Брад Роджърс изглеждаше затруднен.

— Баба ви не желае да ви вижда, Ив.

„Е, аз пък искам да те видя още веднъж, бабичко. Искам да те видя как умираш в кански мъки.“

Гласът на Брад се процеди през водовъртежа от мисли в главата на Ив:

— Ако имате някакви проблеми, обадете ми се. Тя не иска да идвате пак в тази сграда, нито пък да посещавате семейните имения.

По този въпрос той се беше опитал да спори с Кейт:

— Господи, Кейт, та тя ти е внучка, твоя кръв и плът, а се държиш с нея като с прокажена.

— Тя е прокажена.

И спорът приключи.

Сега Брад каза притеснено:

— Това май е всичко. Имате ли въпроси, Ив?

— Не.

Беше смаяна.

— Тогава остава само да подпишете тези документи…

След десет минути Ив беше отново на улицата, а в чантата й имаше чек за двеста и петдесет долара.

 

 

На другата сутрин се обади на един агент за недвижими имоти и започна да си търси жилище. В мечтите си бе представяла красива двуетажна мансарда с изглед към Сентръл Парк, със стаи, боядисани в бяло, и с модерни мебели и тераса, на която да забавлява гостите.

Действителността направо я зашемети. Оказа се, че на Парк Авеню няма мезонети за човек със седмичен доход от двеста и петдесет долара. По джоба й бе само едно ателие в италианския квартал с канапе, което ставаше на легло, една ниша, която агентът меко нарече „библиотека“, кухненски бокс и миниатюрна баня със захабени плочки.

— Това… това ли е най-доброто, което имате? — попита Ив.

— Не — осведоми я агентът. — Има къща с двадесет и две стаи на Сатън Плейс за половин милион долара, без парното, тока и водата.

„Гадняр!“, помисли си Ив.

Ив съвсем се отчая следващия следобед, когато се пренесе. Новото й жилище бе същински затвор. Дрешникът й у дома беше голям колкото цялата гарсониера. Тя се сети за Александра, която се ширеше в огромната къща на Пето Авеню. „Господи, защо Александра не изгоря? Беше на косъм!“ Ако тя беше умряла и Ив беше останала единствената наследница, щеше да бъде по-различно. Баба й нямаше да посмее да я лиши от наследство.

Но ако Кейт Блакуел си въобразяваше, че Ив възнамерява да се откаже от наследството толкова лесно, тя просто не познаваше внучка си. Ив нямаше намерение да се опитва да живее с двеста и петдесет долара седмично. Принадлежаха й пет милиона долара, вложени в банка, а тази дърта проклетия не й ги даваше. „Все има начин да се докопам до парите и аз ще го намеря.“

Решението й хрумна на следващия ден.

 

 

— С какво мога да ви услужа, госпожице Блакуел? — попита почтително Алвин Сийграм.

Беше подуправител на банка „Нашънъл Юниън“ и всъщност беше готов да направи почти всичко за нея. Кои ли благосклонни орисници бяха довели младата жена при него? Ако осигуреше сметката на „Кругър-Брент“ — или поне част от нея, — да е в тяхната банка, щеше да направи главоломна кариера.

— Има едни пари под попечителство за мен — обясни Ив. — Пет милиона долара. Според условията на попечителството няма да ги получа, докато не навърша тридесет и пет години. — Тя се усмихна лъчезарно. — Изглежда ми толкова далече!

— Разбира се, на вашата възраст — усмихна се и банкерът — Вие сте… на деветнадесет?

— На двадесет и една.

— И сте красива, с ваше разрешение, госпожице Блакуел.

Ив пак се усмихна престорено:

— Благодаря, господин Сийграм.

Щеше да бъде по-просто, отколкото си го представяше. „Пълен кретен!“

Банкерът усещаше симпатията, зародила се помежду им. „Тя ме харесва.“

— Как по-точно можем да ви помогнем?

— Дали е възможно да тегля заем от сметката под попечителство? Разбирате ли, сега парите ми трябват повече, отколкото след това. Сгодена съм, предстои ми да се омъжа. Годеникът ми е строителен инженер и работи в Израел, ще се върне чак след три години.

Алвин Сийграм излъчваше съчувствие.

— Напълно ви разбирам.

Сърцето му лудо биеше. Естествено, щеше да изпълни молбата й. Непрекъснато отпускаха пари срещу такива сметки. А след като го стори, тя ще изпрати при него други членове на фамилията Блакуел и той ще задоволи и техните желания. И още как! След това нямаше вече какво да го спре. Щяха да го изберат в управителния съвет на банка „Нашънъл Юниън“, а може би един ден и за управител! И той дължеше всичко това на хубавката блондинка, която седеше от другата страна на бюрото.

— Нямате никакъв проблем — увери Алвин Сийграм Ив. — Просто ще прехвърлим сумата. Вие, естествено, разбирате, че не можем да ви дадем цялата сума, но със сигурност ще ви отпуснем… да речем, един милион веднага. Достатъчно ли е?

— Напълно — каза Ив, опитвайки се да скрие радостта си.

— Добре тогава. Ако обичате, дайте ми номера на сметката.

Той взе химикалката.

— Можете да се свържете с Брад Роджърс в „Кругър-Брент“. Той ще ви даде цялата необходима информация.

— Веднага ще му се обадя.

Ив стана.

— За колко време ще стане?

— Не повече от ден-два. Ще се заема лично.

Тя му протегна прекрасната си издължена ръка.

— Много сте любезен.

 

 

В мига, в който Ив излезе от кабинета му, Алвин Сийграм вдигна слушалката.

— Свържете ме с господин Брад Роджърс от „Кругър-Брент“. От самото име усети сладка тръпка по гърба си.

След два дни Ив се върна в банката и беше въведена в кабинета на Алвин Сийграм. Първите му думи бяха:

— Страхувам се, че няма да съм в състояние да ви помогна, госпожице Блакуел.

Ив не можеше да повярва на ушите си.

— Не разбирам. Вие казахте, че е просто. Казахте…

— Съжалявам. Не бях запознат с фактите.

Банкерът ясно си спомняше разговора с Брад Роджърс:

— Да, на името на Ив Блакуел има сметка под попечителство за пет милиона долара. Вашата банка има пълното право да й отпусне авансово сумата, която сметнете за добре. Между другото обаче мой дълг е да ви предупредя, че Кейт Блакуел няма да го възприеме като приятелски жест.

Не беше нужно Брад Роджърс да изрежда какви ще са последиците. „Кругър-Брент“ имаше влиятелни приятели навсякъде. И ако тези приятели започнеха да си изтеглят парите от „Нашънъл Юниън“, не бе нужно Алвин Сийграм да се чуди дълго какво ще стане с кариерата му.

— Съжалявам — повтори той на Ив. — Нищо не мога да направя.

Тя го погледна разстроена. Нямаше обаче да му позволи да разбере какъв удар й е нанесъл.

— Благодаря, че си направихте труда. В Ню Йорк има и други банки. Приятен ден!

— Госпожице Блакуел — каза й Алвин Сийграм, — няма банка в света, която ще ви заеме и пени срещу тази сметка.

 

 

Александра не можеше да се начуди. Дотогава баба й изобщо не бе крила, че предпочита Ив. Сега всичко се бе променило само за една нощ. Александра знаеше, че между Кейт и сестра й се е случило нещо ужасно, но нямаше представа какво.

Опиташе ли се да отвори дума, баба й отсичаше:

— Няма какво да обсъждаме. Ив избра свой начин на живот.

Александра не можеше да изкопчи нищо и от сестра си.

Кейт Блакуел започна да прекарва много време с Александра. Любопитството на момичето беше събудено. То не само стоеше с баба си, но започваше да се превръща в част от нейния живот. Старицата сякаш я виждаше за първи път. Александра имаше странното чувство, че я преценява колко струва.

Кейт наистина виждаше внучка си сякаш за първи път и тъй като веднъж вече беше жестоко измамена, беше двойно по-внимателна, когато си съставяше мнение за близначката на Ив. Прекарваше всяка възможна минута с Александра, разучаваше я, разпитваше я и я слушаше. Накрая остана доволна.

Не беше лесно да се опознае Александра. Тя беше затворена, по-сдържана от сестра си. Притежаваше бърз, пъргав ум, а нейната невинност заедно с красотата й я правеха още по-привлекателна. Винаги бе получавала безброй покани за празненства, вечери и театър, но сега вече Кейт решаваше кои ще приеме и кои ще отхвърли. Фактът, че някой ухажор е добра партия, не беше достатъчен, искаше се и друго. Това, което търсеше Кейт, беше мъж, който да е в състояние да помага на Александра да управлява династията на старицата. На момичето тя не казваше нищо за това. Щеше да има предостатъчно време, когато Кейт намереше подходящия мъж за внучка си. Понякога, събудеше ли се рано, си мислеше за Ив.

 

 

А тя се справяше блестящо. Случката с баба й беше наранила толкова дълбоко себелюбието й, че за миг Ив бе забравила нещо много важно: беше забравила колко е привлекателна за мъжете. На първото празненство, на което я поканиха след преместването й в новото жилище, даде телефонния си номер на шестима мъже — четирима от тях женени — и през следващите двадесет и четири часа и шестимата й се обадиха. От този ден нататък Ив знаеше, че не трябва да се безпокои за парите, обсипваха я с подаръци: скъпи бижута, картини и най-често с пари в брой.

— Поръчала съм си нов бюфет, а чекът за издръжката ми още не е получен. Ще ми услужиш ли, скъпи?

И те винаги го правеха.

Когато се появяваше на публични места, Ив правеше така, че да я придружават неженени мъже. С женените се срещаше следобед в жилището си. Беше много предпазлива. Внимаваше да опази името си от клюкарските колони не защото се страхуваше, че ще й спрат издръжката, а защото беше убедена, че един ден баба й ще дойде, и ще й се хвърли в краката. Кейт Блакуел имаше нужда от наследница, която да управлява „Кругър-Брент“. „Александра има качества да бъде само една тъпа домакиня“, злорадстваше Ив.

Един следобед, както прелистваше новия брой на някакво списание, Ив попадна на снимка на Александра, която танцуваше с някакъв привлекателен мъж. Тя обаче гледаше не Александра, а мъжа. Разбра, че ако Александра се омъжи и роди син, това ще бъде катастрофа за нея и за плановете й.

Доста дълго се взира в снимката.

Цяла година Александра й се обаждаше редовно и я канеше на обяд или вечеря, а Ив винаги отказваше под някакъв предлог. Сега реши, че е време да си поговори със сестра си, и я покани в жилището си.

Александра не беше виждала гарсониерата и Ив се подготви за съчувствените й слова. Александра обаче каза само:

— Очарователно е, Ив. Много е уютно.

Сестра й се усмихна.

— Устройва ме. Исках нещо интимно.

Беше заложила достатъчно бижута и картини, за да се премести в хубав апартамент, но Кейт щеше да научи и щеше да се поинтересува откъде идват парите. Засега най-важното бе Ив да не разлайва кучетата.

— Как е баба? — попита тя.

— Добре. — Александра се поколеба. — Ив, не зная какво се е случило между вас двете, но ако има нещо, с което мога да помогна, ще…

Ив въздъхна.

— Не ти ли е казала?

— Не. Не иска да говорим за това.

— Не я виня. Милата, сигурно се чувства ужасно виновна. Запознах се с един чудесен млад лекар. Смятахме да се оженим. Преспахме и баба научи. Изгони ме, не искала да ме вижда повече. Боя се, че е много назадничава, Алекс.

Тя наблюдаваше смутеното лице на Александра.

— Ужасно! Трябвало е да отидете двамата при баба. Сигурна съм, че тя щеше…

— Той загина при самолетна катастрофа.

— О, Ив! Защо не си ми казала?

— Беше ме срам да го споделя с някого, дори с теб. — Тя стисна ръката на сестра си. — А знаеш, че ти казвам всичко.

— Нека поговоря с баба. Ще й обясня…

— Не. Прекалено горда съм. Обещай ми, че никога няма да говориш за това с нея. Никога!

— Но аз съм сигурна, че тя…

— Обещай!

Александра въздъхна.

— Е, добре.

— Повярвай, тук съм много щастлива. Излизам и се прибирам, когато поискам. Страхотно е!

Александра погледна сестра си и си помисли колко й липсва тя.

— Хайде, стига сме говорили за мен. Кажи ми какво става с твоя живот. Срещна ли вече Принца? Обзалагам се, че си го срещнала!

— Не съм.

Ив огледа сестра си. Беше нейно огледално копие и тя бе твърдо решена да го разруши.

— На всяка цена ще го срещнеш, скъпа.

— Не бързам. Реших, че е време да започна да си изкарвам прехраната. Говорих с баба. Другата седмица имам среща с директора на една рекламна агенция.

Обядваха в малко бистро близо до жилището на Ив и тя настоя да плати. Не искаше нищо от сестра си. Когато си вземаха довиждане, Александра каза:

— Ив, ако имаш нужда от пари…

— Не ставай смешна, скъпа, имам предостатъчно.

Александра настоя.

— И все пак, ако закъсаш, можеш да имаш всичко, което имам аз.

Ив я погледна в очите и каза:

— Разчитам на теб. — После се усмихна. — Но аз наистина нямам нужда от нищо, Алекс.

Не се нуждаеше от трохи. Смяташе да притежава цялата торта. Въпросът беше как да се добере до нея.

 

 

В края на седмицата организираха празненство в Насау.

— Няма да бъде същото без теб, Ив. Ще дойдат всичките ти приятели.

Обаждаше й се Нита Лудвиг, която Ив познаваше от училището в Швейцария.

Щеше да се запознае с нови мъже. От сегашните й бе дошло до гуша.

— Звучи забавно — каза Ив. — Ще дойда.

Следобеда тя заложи изумрудената гривна, която беше получила преди седмица от хлътнал по нея застрахователен агент с жена и три деца, и си купи няколко нови летни тоалета от магазина „Лорд и Тейлър“, както и билет за отиване и връщане до Насау. На следващата сутрин се качи на самолета.

 

 

Лудвиг имаха огромно имение, разпростряло се на плажа. В централната сграда имаше тридесет стаи и най-малката беше по-широка от цялата гарсониера на Ив. Униформената прислужница я заведе в стаята й и разопакова багажа й, докато тя се освежаваше. После Ив слезе долу при другите гости.

В салона имаше шестнадесет души, които си приличаха по едно: всички бяха богати. Нита Лудвиг твърдо вярваше във философията, че всяка жаба трябва да си знае гьола. Тези хора споделяха еднакви мнения, чувстваха се добре заедно, защото говореха на един и същ език. Свързваха ги и други неща: най-добрите пансиони и колежи, разкошни имения, яхти, частни самолети и данъчни проблеми. Един журналист от жълтата хроника ги беше нарекъл „каймака на обществото“ — прозвище, което те пред другите иронизираха и на което тайно се радваха. Те бяха привилегированите, малцината избрани, отделени от другите от някакъв далновиден бог. Нека останалите си въобразяват, че парите не могат да купят всичко. Тези хора знаеха, че не е така. Парите им купуваха красота и любов, и разкош, и място в рая. И от всичко това Ив беше изключена поради прищявката на една тесногръда бабичка. „Но не за дълго“, помисли си тя.

Влезе в салона и разговорите веднага секнаха. В стаята, пълна с красавици, тя беше най-хубавата. Нита я разведе да поздрави приятелите си и да се запознае с хората, които виждаше за пръв път. Ив беше очарователна и приятна и изучаваше всеки мъж с набито око, като вещо подбираше жертвите си. По-възрастните мъже бяха почти всички женени, но това само улесняваше нещата.

При нея дойде плешив мъж в широк кариран панталон и хавайска спортна риза.

— Обзалагам се, че ти е писнало да ти казват колко си красива, сладурче.

Ив го изгледа с топла усмивка.

— Може ли да ми писне от това, господин…?

— Петерсън. Наричай ме Дан. Трябва да бъдеш холивудска звезда.

— Боя се, че нямам талант за актриса.

— Басирам се обаче, че имаш много други таланти.

Ив се усмихна загадъчно.

— Човек никога не знае, докато не опита, нали, Дан?

Той се облиза.

— Сама ли си тук?

— Да.

— Яхтата ми е на котва в залива. Защо утре не се поразходим в морето?

— Страхотно — каза Ив.

Той се ухили.

— Чудя се как не сме се срещали досега. Познавам от години баба ти Кейт.

Ив продължи да се усмихва, каквото и да й костваше това.

— Баба е симпатяга — каза Ив. — Я да идем при другите.

— Разбира се, сладурче. — Той й намигна. — Не забравяй за утре.

От този момент нататък Дан все не успяваше да уцели Ив сама. На обяд тя го избягваше, а следобед вземаше един от автомобилите в гаража специално за гости и отпрашваше към града. Минаваше покрай кулата Блакбиърд и прекрасния парк Ардастра, където се разхождаха прелестни фламинги. Спря при брега да погледа лодките, от които рибарите разтоварваха улова си от гигантски костенурки, огромни раци, тропически риби и какви ли не брилянтно оцветени раковини, които щяха да излъскат и да продадат на летовниците.

Заливът беше спокоен и морето лъщеше като диамант. На отсрещната му страна Ив виждаше дъгата на Паръдайз Айланд Бийч. Една моторница се откъсна от кея на плажа и докато набираше скорост, на фона на небето внезапно изникна фигурата на един мъж, който се извиси над лодката. Гледката беше изумителна. Мъжът висеше на метална пръчка, прикрепена към син парашут, а високото му стройно тяло се бе изопнало срещу вятъра. Воден парашут! Ив наблюдаваше очарована. Докато моторницата пърпореше към пристана, човекът във въздуха се приближаваше към нея. Лодката отиде при кея, направи рязък завой и само за миг Ив съгледа мургавото красиво лице на мъжа във въздуха — веднага след това то изчезна.

След пет часа тя влезе в салона на Нита Лудвиг и усети, че човекът с парашута е там. Знаеше си, че ще се появи. Отблизо изглеждаше дори по-хубав. Беше висок към метър и деветдесет, с идеални загорели от слънцето черти, черни очи и стройна атлетична фигура. Засмя се и белите му равни зъби блеснаха. Усмихна се на Ив, докато Нита го представяше.

— Това е Джордж Мелис. Ив Блакуел.

— Господи, та вие сте за Лувъра! — ахна Джордж Мелис, гласът му беше гърлен и дрезгав, с лек неопределен акцент.

— Ела, скъпи — изкомандва Нита. — Ще те представя на другите гости.

Той махна към нея.

— Не се безпокой. Току-що се запознах с всички.

Нита изгледа замислено двамата.

— Е, добре. Ако ви трябвам за нещо, повикайте ме.

И се отдалечи.

— Не бяхте ли малко груб с нея? — запита Ив.

Мъжът се ухили.

— Не отговарям за това, което говоря или върша. Влюбен съм.

Ив се засмя.

— Наистина! Вие сте най-красивото нещо, което съм виждал през живота си.

— И аз си мислех същото за вас.

Не я интересуваше дали този човек има пари, или не. Беше очарована от него. И не само от външността му. У него имаше някакъв магнетизъм и властност, които я вълнуваха. Досега никой мъж не й беше влиял така.

— Кой сте вие? — попита го.

— Нита ви каза. Джордж Мелис.

— И все пак кой сте? — повтори тя.

— А-а, във философския смисъл ли? Истинският аз. Боя се, че няма нищо интересно за казване. Грък съм. Семейството ми отглежда маслини и разни други неща.

А, за тези Мелис ли ставало дума! Храните с тяхната марка можеха да се видят във всяка бакалия и супермаркет в Щатите.

— Женен ли сте? — попита Ив.

Той се ухили.

— Винаги ли сте толкова пряма?

— Не.

— Не съм.

Кой знае защо, й стана приятно. Само като го гледаше, Ив искаше да го притежава и да бъде притежавана от него.

— Защо напуснахте обяда?

— Истината ли да ви кажа?

— Да.

— Имах лична работа.

Тя продължи да чака.

— Трябваше да убеждавам една млада дама да не се самоубива. — Каза го твърде делово, като че ли става дума за някаква обичайна случка.

— Надявам се да сте успели.

— Засега. А аз се надявам вие да не сте склонна към самоубийства.

— Не. Дано и вие да не сте.

Джордж Мелис се изсмя високо.

— Обичам ви — рече й. — Наистина.

Хвана я за ръката и от допира тя потрепери.

Той стоя с Ив цялата вечер, като я обграждаше с внимание и не забелязваше никой друг. Имаше дълги красиви ръце, които постоянно правеха нещо за нея: носеха й питиета, палеха й цигарите, докосваха я дискретно. Близостта му я възпламеняваше и тя изгаряше от нетърпение да бъдат сами.

Малко след полунощ, когато гостите започнаха да се разотиват по стаите, Джордж Мелис попита:

— В коя стая си?

— В дъното на северния коридор.

Той кимна, а очите му под дългите мигли я пронизаха.

 

 

Ив се съблече, изкъпа се и си сложи нов черен прозрачен халат, който прилепваше към тялото й. В един часа през нощта на вратата се почука тихичко. Тя забърза да отвори, влезе Джордж Мелис.

Спря с очи, пълни с възхищение.

— Матя му^[1], Венера Милоска изглежда вещица пред теб!

— Имам едно предимство пред нея — прошепна Ив. — С две ръце съм.

И тя го обгърна с ръце и го привлече към себе си. От неговата целувка сякаш се взриви отвътре. Устните му се притиснаха силно до нейните и Ив усети как езикът му изучава устата й.

— Господи! — изстена тя.

Джордж започна да сваля сакото си и Ив му помогна. Само след минута той се освободи от панталона и слипа и застана гол пред нея. Този мъж имаше най-невероятното тяло, което тя беше виждала. Беше възбуден.

— Бързо — каза Ив. — Люби ме! — Тя отиде на леглото с пламнало тяло.

Той изкомандва:

— Обърни се! Дай си задника!

Тя погледна нагоре към него:

— Аз… аз не…

Джордж я удари през устата. Тя замря, стъписана.

— Обърни се, де!

— Не!

Той я удари отново — този път по-силно — и стаята се завъртя пред нея.

— Моля те, недей!

Джордж я удари за трети път — още по-жестоко. Тя усети как силните му ръце я преобръщат и я слагат на колене.

— За Бога, спри! — изпъшка Ив. — Ще викам!

Той стовари силната си ръка отзад на врата й и тя започна да губи съзнание. Смътно усети как Джордж вдига бедрата й. Раздели полукълбата й и тялото му се притисна в нейното. Проникна в нея и изведнъж тя почувства раздираща болка. Отвори уста да закрещи, но спря ужасена, когато си помисли какво би могъл да й направи. Замоли го:

— Недей, боли…

Опита се да се откопчи, но той я държеше здраво за бедрата, влизаше в нея отново и отново и я разкъсваше с огромния си пенис. Болката беше непоносима.

— О, Господи, недей! — прошепна Ив. — Спри! Моля те, спри!

Джордж продължи да прониква в нея — по-дълбоко и по-бързо — и последното нещо, което Ив си спомняше, беше едно диво стенание, което се изтръгна от гърдите му и сякаш я оглуши.

Когато се свести и отвори очи, тя видя, че Джордж Мелис седи на стола облечен и пуши. Той дойде при леглото й и я погали по челото. Ив се сви от докосването му.

— Как си, скъпа?

Ив се опита да седне, но я болеше прекалено силно. Чувстваше се като разкъсана на две.

— Проклето животно такова… — прошепна дрезгаво тя.

Той се засмя.

— Но аз бях нежен с теб.

Ив го погледна невярващо.

— Понякога мога да бъда много груб — каза Джордж с усмивка и я погали отново по косата. — Но те обичам и затова бях нежен. Ще свикнеш, приси му^[2], обещавам ти.

Ако имаше оръжие в този момент, Ив би го убила.

— Ти си луд!

Видя отблясъка в очите му, видя как ръката му се сви в юмрук и за миг разбра какво значи истински ужас. Той наистина беше луд! Бързо каза:

— Нямах предвид това. Аз… Просто не съм го правила никога. Моля те, сега искам да поспя. Моля те.

Джордж Мелис я изгледа втренчено, след това се отпусна. Стана и отиде при тоалетната масичка, където Ив беше сложила бижутата си. Сред тях имаше една платинена гривна и скъпа диамантена огърлица. Той грабна огърлицата, разгледа я и я пъхна в джоба си.

— Ще я взема за спомен.

Тя се страхуваше да отвори уста и да възрази.

— Лека нощ, скъпа! — И Джордж се върна при леглото, наведе се и целуна нежно Ив по устните.

Тя го изчака да излезе и изпълзя от леглото. Тялото й гореше от болка, всяка стъпка бе нова мъка. Едва когато заключи вратата на спалнята, Ив се почувства в безопасност. Не беше сигурна дали ще стигне до банята, затова се строполи на леглото в очакване болката да я отпусне. Не можеше да дойде на себе си от ярост. Той я беше обладал отзад — ужасно и жестоко. Какво ли бе направил на онова момиче, че то да иска да се самоубива?

Когато най-накрая се довлече до банята и се погледна в огледалото, Ив беше ужасена. Лицето й беше разранено и бледо там, където я беше удрял, а едното й око почти се бе затворило, толкова се бе подуло. Напълни ваната с гореща вода и с триста мъки влезе в нея като ранено животно с надеждата успокояващата вода да отмие болката й. Лежа дълго и накрая, когато водата започна да изстива, тя излезе от ваната и се опита да направи няколко стъпки. Болката беше намаляла, но все още беше мъчителна. Ив не мигна до сутринта, обзета от ужаса, че Джордж може да се върне. Когато се надигна от леглото на зазоряване, видя, че чаршафите са покрити с петна кръв. Той щеше да й плати. Влезе в банята, като се движеше внимателно, и отново напълни ваната с гореща вода. Лицето й беше още по-подуто, а раните й бяха посинели. Потопи една хавлия в студената вода и я допря до бузата и окото си. После се излегна във ваната, мислейки за Джордж Мелис. В цялото му поведение имаше нещо озадачаващо, което не бе свързано със садизма му. Внезапно разбра какво е то. Огърлицата. Защо я беше взел?

След два часа Ив слезе при другите гости за закуска, макар че изобщо не й се ядеше. Имаше голяма нужда да поговори с Нита Лудвиг.

— Господи! Какво ти е на лицето? — попита Нита.

Ив се усмихна мрачно:

— Най-глупавото нещо. Станах посред нощ да отида до клозета и понеже ме мързеше да светна лампата, се блъснах в една от тия твои модерни врати.

— Искаш ли да повикам лекар?

— Няма нужда — увери я Ив. — Заради някаква си драскотина. — Тя се огледа. — Къде е Джордж Мелис?

— Навън, играе тенис. Един от най-добрите е. Каза ми да ти предам, че ще се видите на обяд. Май наистина те харесва, скъпа.

— Разкажи ми за него — рече Ив нехайно. — Какъв е произходът му?

— На Джордж ли? Наследник е на голям род богати гърци. Той е най-големият син и направо не си знае парите. Работи в брокерска къща — „Хансън и Хансън“ — в Ню Йорк.

— Не е ли във фамилния бизнес?

— Не. Сигурно мрази маслините. Макар че с наследството на рода Мелис едва ли му се налага да работи. Предполагам, че го прави колкото да си запълва времето. — Тя се ухили и допълни: — Нощите му са достатъчно пълни.

— Така ли?

— Скъпа, Джордж Мелис е най-изгодната партия. Момичетата се надпреварват да си свалят гащите за него. Всички си въобразяват, че ще станат госпожа Мелис. Честно казано, ако мъжът ми не беше толкова ревнив, и аз щях да опитам. Не е ли страхотен?

— Страхотен е — съгласи се Ив.

 

 

Джордж Мелис излезе на терасата, където Ив седеше сама, и противно на волята си тя усети, че я пронизва страх.

Той се приближи до нея и каза:

— Добро утро, Ив. Добре ли си? — На лицето му четеше искрена загриженост. Джордж я докосна леко по ожулената буза. — Скъпа, толкова си красива. — Издърпа един стол, яхна го срещу нея и посочи към проблясващото море. — Виждала ли си нещо по-прекрасно?

Сякаш предишната нощ въобще не съществуваше. Ив отново почувства как Джордж Мелис продължава да говори и отново почувства колко силно я привлича този мъж. Дори след кошмара, който бе преживяла, усещаше онова. Беше невероятно. „Прилича на гръцки бог. Мястото му е в музея. Мястото му е в лудницата.“

— Довечера трябва да се връщам в Ню Йорк — каза Джордж Мелис. — Къде мога да ти се обадя?

— Току-що се преместих — отговори бързо Ив — и още нямам телефон. Нека ти се обадя аз.

— Добре, скъпа. — Той се усмихна широко. — Миналата нощ наистина ти хареса, нали?

Ив не можеше да повярва на ушите си.

— Имам да те науча на много неща, Ив — прошепна й Джордж.

„И аз имам на какво да те науча, господин Мелис“ — обеща си Ив.

 

 

Веднага щом се върна вкъщи, Ив се обади на Дороти Холистър. В Ню Йорк, където неколцина неуморни репортери само това и правеха — да следят кой от така наречените бомонд е пристигнал и заминал. Дороти беше неизчерпаем източник на информация. Навремето беше омъжена за човек от хайлайфа и когато се разведоха заради двадесет и една годишната му секретарка, тя беше принудена да се хване на работа. Започна нещо, което пасваше идеално на таланта й: пишеше за жълтата хроника. И тъй като познаваше всички от висшето общество, за което пишеше, и те смятаха, че могат да й се доверят, малцина не споделяха с нея тайните си.

Ако имаше някой, който да каже на Ив нещо за Джордж Мелис, то това беше именно Дороти Холистър. Ив я покани на обяд в „Ла Пирамид“. Холистър беше едра жена с пълно лице, боядисана в червено коса, силен хриплив глас и неприятен смях. Беше се накичила като коледна елха с бижута — всичките фалшиви.

След като поръчаха обеда, Ив каза небрежно:

— Миналата седмица бях на Бахамските острови. Беше страхотно.

— Знам, че си била — рече Дороти Холистър. — Имам списъка на гостите на Нита Лудвиг. Как беше?

Ив сви рамене.

— Срещнах доста стари приятели. Запознах се и с един интересен мъж, който се казва… — Тя спря и набръчка чело, уж че мисли. — Джордж не знам кой си. Май Милър. Грък е.

Дороти Холистър се засмя — гръмогласно и екливо, така че я чуха в другия край на салона.

— Мелис, скъпа — Джордж Мелис.

— Точно така, Мелис. Ти познаваш ли го?

— Виждала съм го. Щях да падна от стола! Божичко, изглежда фантастично!

— Разкажи ми нещо за него, Дороти.

Дороти Холистър се огледа, после се наведе и зашушука поверително:

— Никой не знае, но няма да ме издаваш, нали? Джордж е черната овца на семейството. Семейството му търгува с храни на едро и е толкова богато, че не може да се опише с думи, скъпа. Джордж трябваше да поеме бизнеса, но той се забърка в толкова много истории с момичета, момчета и кози — доколкото ми е известно, — че накрая на баща му и братята му им писна, качиха го на един кораб и го изритаха от страната.

Ив поглъщаше всяка дума.

— Отрекли се от бедното момче и го оставили без пукната драхма, та се наложило да работи, за да се издържа.

„Затова взе огърлицата!“

— Всъщност няма защо да се тревожи, скоро ще се жени за една богаташка. — Тя погледна Ив и я попита: — Интересува ли те, сладурче?

— А, не.

Ив беше много повече от заинтересувана. Може би Джордж Мелис беше ключът, който търсеше — ключът към нейното богатство.

 

 

Рано на следващата сутрин му се обади в брокерската къща, където работеше. Той веднага я позна по гласа.

— Щях да полудея, докато те чаках да се обадиш, Ив. Ще вечеряме довечера и…

— Не. Ще обядваме утре.

Той се поколеба, изненадан.

— Е, добре. Трябваше да обядвам с един клиент, но ще го отложа.

Ив не повярва, че става дума за клиент, а не за клиентка.

— Ела в жилището ми — предложи тя и му даде адреса. — Ще се видим в дванадесет и половина.

— Ще дойда.

Ив усети самодоволство в гласа му.

Очакваше го изненада.

 

 

Джордж закъсня с половин час и Ив си даде сметка, че това му е в стила. Не го правеше от грубост, а просто от безразличие, от увереност, че хората винаги ще го чакат. Удоволствията му бяха в кърпа вързани, оставаше само той да си направи труда да се пресегне и да ги вземе. С невероятната му външност и чар светът му принадлежеше. С изключение на едно нещо: той беше беден и това беше уязвимото му място. Джордж разгледа гарсониерата и оцени вещо онова, което съдържаше.

— Много е приятно.

Тръгна към Ив с протегнати ръце.

— Непрекъснато мислех за теб.

Тя отбягна прегръдката му.

— Чакай. Трябва да ти кажа нещо, Джордж.

Черните му очи пронизаха нейните.

— Ще говорим по-късно.

— Ще говорим сега. — Тя го изрече бавно и отчетливо. — Ако пак ми направиш онова, ще те убия.

Джордж я, погледна и устните му се извиха в полуусмивка.

— Каква е тая шега?

— Не е шега. Говоря сериозно. Искам да ти направя едно делово предложение.

На лицето му се изписа учудване.

— Покани ме тук да говорим за работа ли?

— Да. Не знам доколко успяваш да накараш бабички да купуват акции и облигации, но съм сигурна, че не е достатъчно.

Лицето му почервеня от гняв.

— Ти луда ли си? Семейството ми…

— Семейството ти е богато, но не и ти. Моето семейство също е богато, но не и аз. Ние сме в една и съща продънена лодка, скъпи, но знам начин да я превърнем в яхта.

Тя наблюдаваше как любопитството постепенно измества гнева му.

— Я кажи какво имаш предвид.

— Много е просто. Лишена съм от наследство, от огромно наследство, но сестра ми Александра не е.

— Какво общо има това с мен?

— Ако се ожениш за Александра, това богатство може да бъде твое — наше.

— Съжалявам, но и през ум не ми минава да се обвързвам с някого.

— По една случайност — увери го Ив — нямаш никакви проблеми. На сестра ми й върви на нещастни случаи.