Сидни Шелдън
Диамантената династия (5)

Четвърта глава

Съботата беше пазарен ден в Кейптаун и улиците бяха пълни с излезли на покупки хора, които търсеха необходимите им стоки и се срещаха с приятели и любовници. Бури и французи, войници в колоритни униформи и английски дами с развети поли и блузи с жабо се смесваха пред сергиите по площадите на Брамиънстайн, Парк Таун и Бъргърсдорн. Продаваше се всичко: покъщнина, коне и каляски, пресни плодове. Човек можеше да си купи дрехи и шахматни дъски, месо и книги на десетина различни езика. В събота Кейптаун се превръщаше в шумен, изпълнен със суетня панаир.

Банда вървеше бавно през тълпата и внимаваше да не срещне погледа на някой бял. Беше прекалено опасно. Улиците гъмжаха от чернокожи, индийци и метиси, но управляваше бялото малцинство. Банда ги мразеше. Това беше неговата страна, а белите бяха uitlanders. В Южна Африка имаше много племена: басуто, зулу, бечуана, матабеле — всичките банту. Самата дума „банту“ идваше от abantu — народ. Но баролонгите — племето на Банда — бяха аристократите. Банда си спомняше приказките на баба си за голямото черно царство, което някога е била Южна Африка. Тяхното царство, тяхната страна. А сега бяха поробени от шепа бели чакали. Белите ги бяха изтласквали на все по-малки и по-малки територии, докато от свободата им не бе останало нищо. Сега един чернокож можеше да съществува само като се преструва — като бъде лукав и умен, но се показва раболепен.

Банда не знаеше на колко години е, защото туземците нямаха удостоверения за раждане. Възрастта им се измерваше по племенната памет: войни и битки, раждане и смърт на велики вождове, комети, бури и земетресения, заселването на Адам Кок, смъртта на Чака и революцията, която изтреби говедата. Но годините му нямаха значение. Банда знаеше, че е син на вожд и е предопределен да направи нещо за народа си. Бантусите отново щяха да се вдигнат и да поемат властта благодарение на него. Мисълта за мисията му го накара за момент да тръгне по-изправен и висок, докато не почувства върху себе си погледа на бял мъж.

Забърза на изток, към покрайнините на града, квартала, определен за чернокожите. Големите къщи и привлекателните магазини отстъпиха място на ламаринени бараки, навеси и колиби. Тръгна по прашна улица, като поглеждаше през рамо, за да се увери, че никой не го следи. Стигна до дървена барака, огледа се още веднъж, почука два пъти на вратата и влезе. На стол в ъгъла на стаята седеше слаба негърка и шиеше някаква дреха. Банда й кимна и продължи към спалнята в дъното.

Погледна надолу към човека на походното легло.

Преди месец и половина Джейми Макгрегър беше дошъл в съзнание и се беше намерил на походно легло в непозната къща. Веднага го заляха спомените. Отново беше в пустинята, с натрошени кости, безпомощен. Лешоядите…

Тогава в малката спалня влезе Банда и Джейми беше сигурен, че е дошъл да го убие. Ван дер Мерве беше научил някак, че все още е жив, и бе изпратил слугата си да го довърши.

— Защо господарят ти не дойде сам? — изхриптя той.

— Аз нямам господар.

— Ван дер Мерве. Не те ли праща той?

— Не. Той би убил и двама ни, ако знаеше.

Всичко това беше пълна безсмислица.

— Къде съм? Искам да знам къде съм.

— В Кейптаун.

— Не е възможно. Как съм се озовал тук.

— Аз ви донесох.

Преди отново да заговори, Джейми задържа погледа си върху черните очи на Банда.

— Защо?

— Имам нужда от вас. Искам възмездие.

— Какво?

Банда се приближи.

— Не за себе си. За себе си не ме е грижа. Ван дер Мерве изнасили сестра ми. Тя умря при раждането на неговото дете. Беше на единадесет години.

Потресен, Джейми се отпусна в леглото.

— Боже мой!

— От деня, в който умря тя, търся бял човек, който да ми помогне. Намерих го онази нощ в плевнята, докато помагах да ви пребият, господин Макгрегър. Захвърлихме ви в пустинята. Беше ми наредено да ви убия. Казах на другите, че сте мъртъв, и се върнах веднага щом ми беше възможно. За малко да закъснея.

Джейми не успя да потисне тръпката, която го разтърси. Сякаш отново почувства как зловонният лешояд забива клюна си в плътта му.

— Птиците вече започваха своя пир. Аз ви отнесох до каруцата и ви скрих в къща на моето племе. Един от нашите лекари съедини ребрата, намести крака ви и се погрижи за раните ви.

— А след това?

— Едва каруца с мои роднини заминаваше за Кейптаун. Взехме ви със себе си. Повечето време не бяхте в съзнание. Всеки път, когато заспивахте, ме хващаше страх, че няма да се събудите.

Джейми погледна в очите мъжа, който едва не го беше убил. Трябваше да си помисли. Нямаше доверие на този човек. И все пак Банда бе спасил живота му. Смяташе чрез него да си отмъсти на Ван дер Мерве. „Може и да е истина“, реши Джейми. Повече от всичко на света искаше да накара Ван дер Мерве да си плати за това, което му беше причинил.

— Добре, съгласен съм — каза Джейми на Банда. — Ще намеря начин да отмъстя на Ван дер Мерве и за двама ни.

За пръв път на лицето на Банда се появи слаба усмивка.

— Той ще умре ли?

— Не — каза му Джейми, — ще живее.

За пръв път този следобед стана от леглото, замаян и слаб. Кракът му още не беше напълно оздравял и той понакуцваше. Банда се опита да го подкрепи.

— Пусни ме! Мога да се справя и сам.

Докато крачеше предпазливо из стаята, Банда го наблюдаваше.

— Искам огледало — каза Джейми.

„Сигурно изглеждам ужасно — помисли си той. — Откога ли не съм се бръснал?“

Банда се върна с малко огледало и Джейми го вдигна към лицето си. Видя напълно непознат човек. Косата му беше станала снежнобяла. Имаше дълга, рошава бяла брада. Носът му беше счупен и издадена кост го бе изместила встрани. Лицето му беше остаряло с двадесет години. Хлътналите бузи бяха прорязани от дълги бръчки, синкав белег пресичаше брадичката му. Но най-много се бяха променили очите. Това бяха очи, видели твърде много болка, изпитали твърде много, мразили твърде много. Бавно остави огледалото.

— Излизам да се поразходя — каза Джейми.

— Съжалявам, господин Макгрегър. Не може.

— Защо?

— В тази част на града не идват бели хора, също както и черните никога не ходят в кварталите за бели. Съседите ми не знаят, че сте тук. Доведохме ви през нощта.

— А как ще си ида?

— Ще ви изведа тази нощ.

За пръв път Джейми започна да осъзнава колко много е рискувал Банда заради него. Каза притеснено: Нямам пари. Трябва ми работа.

— Аз се хванах на пристанището. Там винаги търсят хора. — Негърът извади пари от джоба си. — Ето, вземете.

Джейми прибра парите.

— Ще ти се отплатя.

— Ще се отплатите за сестра ми — отговори му Банда.

Беше среднощ, когато Банда изведе Джейми от бараката. Джейми се огледа. Намираше се насред бидонвил, същинска джунгла от ръждиви ламаринени колиби и навеси, сковани от гнили дъски и скъсано зебло. Разкаляната от превалялия дъжд земя миришеше на гнило. Джейми недоумяваше как горди хора като Банда се примиряват да прекарват живота си на такива места.

— Тук няма ли…

— Не говорете, моля ви — прошепна Банда. — Съседите ми са любопитни. — Той изведе Джейми от гетото и му посочи: — Центърът на града е натам. Ще се срещнем на пристанището.

Джейми отиде в същия пансион, в който бе отседнал след пристигането си от Англия. Госпожа Венстер беше там.

— Искам стая — каза Джейми.

— Разбира се, сър. — Тя се усмихна и показа златния си зъб. — Аз съм госпожа Венстер.

— Зная.

— Ами! Откъде? — попита тя свенливо. — Да не би приятелите да са ви наговорили клюки?

— Госпожо Венстер, не ме ли помните? Бях отседнал тук миналата година.

Тя се вгледа внимателно в набразденото му от белези лице, в счупения нос и бялата брада и с нищо не показа, че намира в него нещо познато.

— Физиономистка съм, миличък. А вашето лице не съм го виждала досега. Но това не означава, че няма да станем добри приятели, нали? Приятелите ме наричат Ди-Ди. А вие как се казвате, скъпи?

И Джейми се чу да казва:

— Травис. Йън Травис.

На другата сутрин Джейми отиде да потърси работа на пристанището.

Началникът каза делово:

— Трябват ни яки плещи. Проблемът е, че може би сте малко стар за такава работа.

— Само на деветнадесет години съм — понечи да обясни Джейми, но си замълча. Спомни си онова лице в огледалото. — Изпробвайте ме — каза той.

Започна работа като докер с надница девет шилинга. Товареше и разтоварваше корабите, които влизаха в пристанището. Научи, че Банда и другите чернокожи докери получават по шест шилинга на ден. При първата възможност Джейми дръпна Банда настрана и му каза:

— Трябва да поговорим.

— Не тук, господин Макгрегър. В края на доковете има изоставен склад. Ще се срещнем там след смяната.

Банда вече чакаше, когато Джейми отиде в изоставения склад.

— Разкажи ми за Саломон ван дер Мерве.

— Какво искате да знаете?

— Всичко.

Банда се изплю.

— Дошъл е в Южна Африка от Холандия. Доколкото съм чувал, жена му е била грозна, но богата. Починала от някаква болест и Ван дер Мерве взел парите й, отишъл в Клипдрифт и отворил универсалния магазин. Забогатял е, като е мамил търсачите на диаманти.

— Както измами мен, нали?

— Това е само един от начините. Търсачи, имали щастието да попаднат на богато находище, отиват при него да искат пари, за да го разработят, и докато се усетят, всичко става собственост на Ван дер Мерве.

— Никой ли не се е опитал да му се противопостави?

— Как? Подкупил е градския писар. Според закона, ако до четиридесет и пет дни едно регистрирано находище не се разработи; всеки може да предяви претенции за него. Писарят предупреждава Ван дер Мерве и той го заграбва. Има и друг номер, който използва. Регистрираните участъци трябва да бъдат заградени от всички страни с колчета, сочещи право нагоре. Ако колчетата паднат, друг може да предяви претенции към собствеността. Е, когато Ван дер Мерве види участък, който му харесва, изпраща някого през нощта и на сутринта колчетата са съборени.

— Господи.

— Сдушил се е с бармана Смит. Смит праща при него търсачите, които му се сторят подходящи, те подписват договори за съдружие и ако намерят диаманти, Ван дер Мерве взима всичко за себе си. Започнат ли да създават неприятности, той разполага с много хора, на които плаща, за да изпълняват заповедите му.

— Това ми е известно — каза мрачно Джейми. — Друго какво?

— Той е религиозен фанатик. Непрекъснато се моли за душите на грешниците.

— А дъщеря му?

Нямаше как и тя да не е забъркана във всичко това.

— Госпожица Маргарет ли? Тя се бои до смърт от баща си. Дори ако само погледне някой мъж, Ван дер Мерве би ги убил и двамата.

Джейми се обърна и отиде до вратата, застана там и отправи поглед към пристанището. Имаше да мисли за много неща.

— Утре ще говорим пак.

 

 

В Кейптаун осъзна каква дълбока пропаст дели чернокожите и белите. Негрите нямаха никакви права, освен няколкото, дадени им от властите. Те бяха затворени като добитък в резервати, истински гета, и им беше разрешено да ги напускат само когато отиваха да работят за белите.

— Как понасяш това? — попита Джейми Банда един ден.

— Гладният лъв крие ноктите си. Някой ден ще променим всичко това. Белият човек приема черния, защото има нужда от мускулите му, но ще трябва да се научи да приема и ума му. Колкото повече ни притиска в ъгъла, толкова повече се страхува от нас, защото знае, че един ден може да му бъде отговорено с дискриминация и унижение. Той не понася тази мисъл. Но ние ще оцелеем благодарение на изико.

— Кой е Изико?

Банда поклати глава.

— Не кой, а какво. Трудно е да се обясни, господин Макгрегър. Изико са нашите корени. То е чувството за принадлежност към една нация, дала името си на великата река Замбези. Преди много поколения моите предци нагазили голи във водите на Замбези, гонейки пред себе си своите стада. Най-слабите загинали, станали плячка на водовъртежите и на гладните крокодили, но оцелелите излезли от водите по-силни и по-мъжествени. Когато един банту умре, изико изисква членовете на семейството му да се оттеглят в гората, другите от племето да не споделят мъката им. Изико е презрението към роба, който угодничи, вярата, че един мъж може да погледне всекиго в очите, че струва точно колкото всеки друг. Чувал ли сте за Джон Тенго Джавабу? — Произнесе името с благоговение.

— Не.

— Ще чуете, господин Макгрегър — обеща Банда. — Ще чуете.

И смени темата.

 

 

Джейми се възхищаваше все повече от Банда. В началото между двамата имаше недоверие. Джейми трябваше да свикне да се доверява на човека, който едва не го бе убил. А Банда трябваше да свикне да се доверява на вековния си враг — белия човек. За разлика от всички чернокожи, които Джейми бе срещал, Банда беше образован.

— Къде си ходил на училище? — попита го той.

— Никъде. Работя от малък. Баба ми ме образова. Работеше при бурски учител. Научи се да пише и чете. Научи и мен. На нея дължа всичко.

Един късен съботен следобед след работа Джейми за пръв път чу за Намибийската пустиня в Грейт Намакаланд. Те с Банда бяха в изоставения склад на доковете и ядяха задушено от импала, което беше приготвила майката на негъра. Беше хубаво, за вкуса на Джейми дъхът на дивеч беше малко необичаен, но паницата му скоро се изпразни. Излегна се на някакви стари чували и заразпитва Банда.

— Кога се запозна с Ван дер Мерве?

— Когато работех на Диамантовия бряг в Намибийската пустиня в Грейт Намакаланд. Той е собственик на този бряг с двама съдружници. Току-що беше отмъкнал дела на някакъв нещастен търсач на диаманти и беше дошъл да го види.

— Ако Ван дер Мерве е толкова богат, защо продължава да работи в магазина?

— Магазинът е неговата примамка. Така привлича нови търсачи на диаманти. И става все по-богат.

Джейми си спомни колко лесно го бяха измамили. Колко доверчиво беше онова наивно младо момче! Представи си овалното лице на Маргарет, когато тя каза:

— Може би баща ми ще бъде в състояние да ви помогне.

Беше я мислил за дете, докато не беше забелязал гърдите й и… Внезапно скочи на крака с усмивка. От обърнатите нагоре ъгълчета на устата синкавият белег на брадата му се набръчка.

— Разкажи ми как стана така, че отиде да работиш за Ван дер Мерве.

— В деня, когато пристигна на брега с дъщеря си — тогава тя беше на около единадесет години, — на нея вероятно й беше доскучало само да седи, беше влязла във водата и вълните я бяха повлекли навътре. Аз се хвърлих и я извадих. Бях младо момче, но си помислих, че Ван дер Мерве ще ме убие.

Джейми го погледна с недоумение.

— Защо?

— Защото я бях държал в ръцете си. Не защото съм черен, а защото съм мъж. Не може да понесе мисълта мъж да се докосне до дъщеря му. Най-после някой го успокои и му напомни, че съм спасил живота й. Взе ме в Клипдрифт за свой слуга. — Банда се поколеба за момент, после продължи: — Два месеца по-късно сестра ми ми дойде на гости. — Гласът му беше съвсем тих. — Беше на същата възраст като дъщерята на Ван дер Мерве.

Джейми не намери какво да каже. Най-после Банда наруши мълчанието.

— Трябваше да си остана в Намибийската пустиня. Работата беше лека. Пълзяхме по брега, събирахме диаманти и ги слагахме в кутийки.

— Чакай малко, да не искаш да кажеш, че диамантите просто си се търкалят върху пясъка?

— Точно така, господин Макгрегър. Но забравете това, което си мислите. Никой не може да се приближи до това находище. То е до океана, а вълните достигат десет метра височина. Дори не си правят труда да охраняват бреговата ивица. Много хора са се опитвали да се промъкнат по море, но вълните и рифовете са ги убивали до един.

— Трябва да има някакъв друг начин да се влезе.

— Не. Намибийската пустиня се спуска направо до брега на океана.

— А какво ще кажеш за входа към диамантеното поле?

— Там има стражева кула и ограда от бодлива тел. От вътрешната страна на оградата има пазачи с пушки и кучета, които могат да те разкъсат на парчета. Освен това имат някакви нови експлозиви, наречени мини. Заровени са по цялата територия. Ако нямаш карта на разположението им, ще хвръкнеш във въздуха.

— Колко голямо е диамантеното поле?

— Простира се на около петдесет километра.

— Петдесет километра диаманти, които, просто си лежат на пясъка… Боже мой!

— Не сте първият, който се е развълнувал от диамантените полета в Намиб, и няма да сте последният. Събирал съм останките на хора, които са се опитвали да влязат там с лодки и рифовете са ги натрошавали на парчета. Виждал съм как избухват онези мини, ако човек направи погрешна стъпка, и как онези кучета прегризват човешки гръклян. Забравете за това, господин Макгрегър. Бил съм там. Няма начин да се влезе и няма начин да се излезе — жив, искам да кажа.

 

 

Тази нощ Джейми не можа да заспи. Непрекъснато си представяше петдесетте километра пясък, който искри от огромните диаманти, собственост на Ван дер Мерве. Мислеше си за океана и за назъбените рифове, за свирепите кучета, пазачите и мините. Не се боеше от опасността, не се боеше от смъртта. Страхуваше се само да не умре, преди да е отмъстил на Ван дер Мерве.

 

 

На следващата сутрин влезе в един картографски магазин и купи карта на Грейт Намакаланд. Там беше брегът на Южния Атлантик между Людериц на север и широкото устие на Оранжевата река на юг. Районът беше маркиран в червено: SPERRGEBIET — забранена зона.

Разучи до най-малката подробност района по картата, разглеждаше я отново и отново. От Южна Америка до Южна Африка се плискаше океанът и нямаше нищо, което да възпира вълните, така че те стоварваха цялата си ярост върху смъртоносните рифове на южноатлантическото крайбрежие. Шестдесет и пет километра на юг по бреговата линия имаше плажна ивица, до която достъпът беше свободен. „Оттам трябва да са тръгвали с лодките си онези нещастници, за да доплават до забранената зона“, реши Джейми. Като гледаше картата, му стана ясно защо брегът не се охранява. От рифовете никакъв плавателен съд не можеше да се приближи.

Джейми насочи вниманието си към пътя за диамантеното поле откъм сушата. Според Банда районът беше заграден с бодлива тел и бе охраняван двадесет и четири часа в денонощието от въоръжени пазачи. На самия вход имаше стражева кула. Дори някой да успееше някак да се промъкне покрай стражевата кула в района с диамантите, оставаха мините и кучетата.

Когато се срещна с Банда на следващия ден, Джейми го попита:

— Каза, че имало карти на мините в диамантеното поле.

— В Намибийската пустиня ли? Те са у надзирателите, които водят хората на работа. Всички се движат един зад друг, за да не хвръкнат във въздуха. — Очите му се разшириха от връхлетял го спомен. — Веднъж чичо ми вървеше пред мен, спъна се в един камък и падна върху мина. От него не остана нищо, което да занесем на семейството му.

Джейми потръпна.

— А не трябва да се забравя и морската мъгла, господин Макгрегър. Нямате представа какво е морска мъгла, щом не сте били в Намибийската пустиня. Тя приижда от океана, залива цялата пустиня чак до планините и закрива всичко. Ако попаднеш в такава мъгла, не смееш да помръднеш. Тогава от картите няма никаква полза, защото не виждаш къде вървиш. Всички просто сядат и кротуват, докато мъглата не се вдигне.

— Колко трае това?

Банда вдигна рамене.

— Понякога броени часове, понякога с дни.

— Банда, виждал ли си някога такава карта?

— Те се пазят много грижливо. — Лицето му придоби загрижено изражение. — Пак ви казвам, никой не може да направи безнаказано това, за което си мислите. От време на време работниците са се опитвали да изнесат някой диамант. Има специално дърво, на което ги бесят. За назидание на останалите — да не се опитват да крадат от компанията.

Тази работа изглеждаше невъзможна. Дори и Джеймс да успееше да проникне в диамантеното поле на Ван дер Мерве, нямаше как да го напусне. Банда беше прав. Трябваше да го забрави.

На другия ден попита негъра:

— Как Ван дер Мерве пречи на работниците да крадат диаманти, когато излизат след смяната?

— Претърсват ги. Събличат ги голи, както майка ги е родила, и ги преглеждат от глава до пети. Виждал съм работници, които си разрязват краката и се опитват да пренесат диаманти в раните. Някой си вадят кътните зъби и ги пъхат в дупките. Опитвано е всичко, за което можете да се сетите. — Погледна Джейми и рече: — Ако ви е мил животът, изхвърлете от главата си това диамантено поле.

Джейми се опита. Но тази идея не го напускаше, непрекъснато го глождеше. Диамантите на Ван дер Мерве, които просто си лежаха на пясъка и чакаха. Чакаха него.

Решението хрумна на Джейми същата нощ. Едва успя да сдържи нетърпението си до срещата с Банда. Започна без предисловие:

— Разкажи ми за лодките, които са се опитвали да се доближат до брега.

— Какво да ви разкажа?

— Какви бяха?

— Всякакви, каквито можете да си представите. Една шхуна. Един влекач. Голяма моторница. Платноходка. Четирима дори опитаха с гребна лодка. Откакто се експлоатира полето, са правени шест опита. Рифовете просто разбиха на трески лодките. Всички в тях се издавиха.

Джейми си пое дълбоко въздух.

— Опитвал ли е някой да стигне на сал?

Банда го гледаше втрещено.

— На сал ли?

— Да. — Вълнението на Джейми се усилваше. — Помисли! Никой не е успявал да стигне до брега, защото рифовете са разкъсвали дъната на лодките. Но салът ще се плъзне над рифовете и ще кацне право на брега. А може и да отплава по същия начин.

Банда дълго не откъсна поглед от него. Когато заговори, в гласа му се долавяха по-различни нотки.

— Знаете ли, господин Макгрегър, това май е идея…

 

 

Всичко започна като игра, като едно възможно решение на неразрешима загадка. Но колкото повече Банда и Джейми го обсъждаха, все повече се въодушевяваха. Празните приказки започнаха да придобиват конкретна форма, превръщаха се в план за действие. Тъй като диамантите лежаха върху пясъка, нямаше да е нужна никаква екипировка. Можеха да построят своя сал с платно някъде по крайбрежието шестдесет и пет километра южно от забранената зона и да потеглят с него през нощта, без някой да ги забележи. По неохранявания бряг на Намиб нямаше мини, пазачите и патрулите действаха само на сушата. Двамата щяха спокойно да се разходят по плажната ивица и да съберат диаманти, колкото могат да носят.

— Можем да си тръгнем преди разсъмване — каза Джейми — с джобове, пълни с диамантите на Ван дер Мерве.

— Как ще се измъкнем?

— По същия начин, както сме влезли. Ще насочим сала към рифовете и ще гребем, докато излезем в открито море, ще опънем платното и ще се приберем по живо, по здраво.

 

 

От настойчивите доводи на Джейми съмненията на Банда започнаха да се топят. Той се опита да търси празноти в плана, но Джейми имаше отговор на всяко негово възражение. Планът можеше да успее. Най-хубавото в него беше простотата му и това, че нямаше да има нужда от пари. Само от голямо хладнокръвие.

— Не ни трябва нищо друго, освен чувал, в който да сложим диамантите — рече Джейми.

Ентусиазмът му беше заразителен. Банда се захили.

— Нека чувалите са два.

 

 

През следващата седмица напуснаха работа и се качиха на каруца за Порт Нолът, крайбрежно село на шестдесет и пет километра южно от забранената зона, за която бяха тръгнали.

В Порт Нолът слязоха и се огледаха. Селото беше малко и първобитно, с колиби и ламаринени бараки, няколко магазина и девствен бял плаж, който изглеждаше безкраен. Тук нямаше рифове и вълните леко се плискаха по брега. Беше идеалното място, където да спуснат във водата своя сал.

Нямаше хотел, но в малкия магазин за хранителни стоки дадоха на Джейми под наем задната стаичка. Банда си нае легло в квартала за чернокожи.

— Трябва да намерим място, където да построим сала тайно — каза Джейми на Банда. — Нали не искаме някой да ни издаде на властите.

Същия следобед попаднаха на стар изоставен склад.

— Устройва ни чудесно — реши Джейми. — Да започваме сала.

— Още не — каза Банда. — Ще почакаме. Купете бутилка уиски.

— Защо?

— Ще видите.

 

 

На другата сутрин Джейми беше посетен от местния полицай — румен пълен човек с голям нос, покрит с издайническите напукани капиляри на пияниците.

— Добро утро — поздрави той Джейми. — Чух, че имаме гост. Рекох си, че трябва да намина да кажа едно здрасти. Аз съм полицай Мънди.

— Йън Травис — отвърна Джейми.

— На север ли сте тръгнали, господин Травис?

— На юг. Пътуваме със слугата ми за Кейптаун.

— А! И аз съм ходил веднъж в Кейптаун. Отвратително голям и отвратително шумен град.

— Така си е. Мога ли да ви предложа едно питие, полицай?

— Никога не пия, когато съм на служба. — Полицай Мънди млъкна за момент и взе решение: — Мисля обаче, че мога да направя едно изключение.

— Чудесно!

Джейми извади бутилката уиски, чудеше се как Банда се е досетил. Сипа два пръста в мръсна чаша за миене на зъби и я подаде на полицая.

— Благодаря, господин Травис! Къде е вашата?

— Аз не мога да пия — каза Джейми със съжаление. — Малария. Затова и отивам в Кейптаун. Да потърся медицинска помощ. Спрях тук да си почина няколко дни. Пътуването е много изморително за мен.

Полицай Мънди се вгледа в него.

— Струвате ми се доста здрав.

— Само да ме видите, когато започне да ме тресе!

Чашата на полицая беше празна. Джейми я напълни.

— Благодаря! Да не се сърдите, ако наистина дойда в такъв момент. — Гаврътна втората чаша до дъно и стана. — Ще вървя. Казахте, че с вашия човек ще потеглите след ден-два?

— Веднага щом се почувствам по-добре.

— В петък ще мина пак да ви проверя — каза полицай Мънди.

Тази нощ Джейми и Банда започнаха да майсторят сала в изоставения склад.

— Банда, правил ли си някога сал?

— Ами, да ви кажа право, господин Макгрегър, не съм.

— Нито пък аз. — Двамата се спогледаха. — Дали ще е много трудно?

 

 

Задигнаха четири празни двесталитрови бъчви от бензин, захвърлени зад пазара, и ги занесоха в склада. Разположиха ги в правоъгълник. След това събраха четири празни щайги и сложиха по една върху всяка бъчва.

Банда беше изпълнен от съмнения.

— Не ми прилича много на сал.

— Още не сме свършили — успокои го Джейми. Нямаше откъде да вземат дъски, затова го покриха отгоре, с каквото им падне: клони от африкански орех, изхвърлени по брега пръти, големи листа. Овързаха всичко това с дебело конопено въже, като внимателно проверяваха всеки възел.

Когато свършиха, Банда го огледа.

— Все още не прилича на сал.

— Ще изглежда по-добре, когато му сложим платното — обеща Джейми.

Направиха мачта от паднало жълто дърво и подбраха два плоски клона за весла.

— Сега ни липсва само платното. Трябва да си го набавим бързо. Ще ми се да се измъкнем оттук още тази нощ. Полицай Мънди ще дойде утре пак.

Банда беше този, който намери платното. Късно вечерта се върна с огромно парче син плат.

— Това става ли, господин Макгрегър?

— Чудесно. Откъде го взе?

Банда се ухили.

— Не ме питайте. И бездруго сме загазили.

Измайсториха четириъгълно платно с прът отдолу и рейка отгоре и най-после всичко беше готово.

— Ще отплаваме в два часа след полунощ, когато селото заспи — каза Джейми. — А дотогава да си починем малко.

Но никой от двамата не можа да заспи. Вълнението от предстоящото приключение си казваше думата.

 

 

В два часа след полунощ се срещнаха в склада. И двамата бяха изпълнени с нетърпение и неизказан страх. Впускаха се в пътешествие, което или щеше да ги направи богати, или да ги погуби. Нямаше средно положение.

— Време е — обяви Джейми.

Излязоха навън. Нищо не помръдваше. Нощта беше тиха и спокойна — с огромен син балдахин над главите им. Високо в небето се появи тънка луна. „Това е добре помисли си Джейми, — няма да е толкова светло, че да ни забележат.“ Разписанието им се усложняваше от това, че трябваше да напуснат селото през нощта, та никой да не знае за заминаването им, и да пристигнат на Диамантения бряг през следващата нощ, така че да се промъкнат в полето и благополучно да се върнат в океана преди разсъмване.

— Бенгелското течение би трябвало да ни отнесе до диамантовите полета някъде късно следобед — каза Джейми. — Но не можем да влезем там, докато е светло. Трябва да останем в океана и да не се показваме, докато не се стъмни.

Банда кимна.

— Можем да се скрием на някой от малките острови по крайбрежието.

— Какви острови?

— Има ги с десетки: Меркурий, Икабод, Плъм Пудинг…

Джейми го погледна недоверчиво.

— Плъм Пудинг ли?

— Има и остров Рост Бийф.

Джейми извади смачканата карта и погледна. Тук не са отбелязани.

— Това са гуанови острови. Англичаните събират птичите изпражнения за наторяване.

— Някой живее ли на тези острови?

— Не може. Миризмата е непоносима. На места гуаното е дебело към тридесет метра. Властите използват дезертьори и затворници, за да го събират. Някои от тях умират на островите и просто изоставят телата им.

— Точно там ще се скрием — реши Джейми. Двамата мъже отвориха вратата на склада, като внимаваха да не вдигат шум, и се опитаха да вдигнат сала. Беше толкова тежък, че не можаха да го помръднат. Плувнаха в пот, теглиха как ли не, но напразно.

— Чакайте тук — каза Банда.

Бързо излезе навън. Върна се след половин час с дълъг объл пън.

— Ще използваме това. Аз ще повдигна единия край, а вие пъхнете пъна отдолу.

Чернокожият мъж повдигна единия край на съоръжението и Джейми се възхити от силата му. Бързо мушна дървото отдолу. Заедно повдигнаха задния край и салът се плъзна леко напред. Когато пънът се изтърколи отзад, повториха процедурата. Работата беше тежка и докато стигнаха брега, и двамата бяха плувнали в пот. Отне им много повече време, отколкото бе предвидил Джейми. Беше пред зазоряване. Трябваше да отплават, преди жителите на селото да ги открият и да съобщят какво правят. Джейми бързо закрепи платното и провери дали всичко е наред. Глождеше го чувството, че е забравил нещо. Изведнъж се сети какво го тревожи и се разсмя с глас. Банда го погледна с недоумение.

— Нещо смешно ли има?

— Преди, когато тръгвах да търся диаманти, имах цял тон екипировка. А сега всичко, което нося, е един компас. Изглежда прекалено лесно.

Банда каза тихо:

— Не мисля, че това ще ни е проблемът, господин Макгрегър.

— Време е вече да ми викаш Джейми.

Банда поклати учудено глава.

— Наистина идвате от много далечна страна. — После се ухили, показвайки равните си бели зъби. — Какво значение има, по дяволите, могат да ме обесят само веднъж. — Провери вкуса на името с устните си, след това го каза на глас. — Джейми!

— Хайде да вървим и да вземем тези диаманти.

Избутаха сала от пясъка в плитката вода, скочиха на него и започнаха да гребат. Минаха няколко минути, докато свикнат с подскачането и отклоненията на този странен плавателен съд. Сякаш се бяха качили на въдичарска тапа. Но салът щеше да свърши работа. Подчиняваше се напълно на управлението и се движеше на север по бързото течение. Джейми вдигна платното и се насочиха към открито море. Когато селото се събуди, бяха далеч зад хоризонта.

— Успяхме — каза Джейми.

Банда поклати глава.

— Още не е свършило. — Потопи ръка в студеното Бенгелско течение. — Това е само началото.

Продължиха да плават на север покрай залива Александер и устието на Оранжевата река, без да забележат някакви признаци на живот, с изключение на ятата корморани, поели към родните гнезда на нос Добра надежда, и ято ярки едри фламинги. Въпреки че имаха на сала консерви говеждо и ориз, плодове и две манерки вода, бяха твърде напрегнати, за да се хранят. Джейми си налагаше да не мисли за опасностите, които им предстояха, но не и Банда. Беше работил там. Спомняше си жестоките надзиратели с пушките, кучетата, ужасните, разкъсващи плътта мини и се чудеше как се е оставил да го уговорят за това безумно начинание. Погледна шотландеца и си рече: „Той е по-глупав от мен. Ако аз умра, ще бъде заради малката ми сестричка. А той за какво ще умира?“

По обед се появиха акули. Бяха пет-шест. Перките им пореха водата, когато те се стрелнаха към сала.

— Черногърби акули — оповести Банда. — Те са човекоядци.

Джейми следеше перките, които се плъзгаха все по-близо.

— Какво ще правим?

Банда преглътна нервно.

— В интерес на истината, Джейми, друг път не съм изпадал в подобна ситуация.

Една акула леко побутна с гръб сала и той едва не се обърна. Джейми грабна веслото, блъсна с него акулата и в миг тя го прекърши на две. Сега хищниците ги обсаждаха от всички страни, лениво кръжаха наоколо, огромните им тела почти се триеха в сала. Всяко побутване го накланяше опасно. Можеше да се обърне всеки момент.

— Трябва да се отървем от тях, преди да са ни потопили.

— Само че как? — попита Банда.

— Подай ми една консервена кутия говеждо.

— Сигурно се шегуваш. Една консерва говеждо едва ли ще им стигне. Интересуваме ги ние!

Последва нов тласък и салът се наклони силно.

— Говеждото! — изрева Джейми. — Дай го!

На Секундата Банда пъхна в ръката му консервата. Салът се люлееше застрашително.

— Отвори я до половината. Бързо!

Банда извади джобното си ножче, отвори консервата наполовина и обърна капака нагоре. Джейми я взе от него. Опипа с пръст острия назъбен ръб на метала.

— Дръж се здраво! — предупреди той. Коленичи в края на сала и зачака. Почти веднага се приближи акула с огромна раззината паст, от която се подаваха дълги редици кръвожадни зъби. Джейми се прицели в очите. Хванал с две ръце кутията, той заби с все сила назъбения ръб на капака в окото на акулата и го разряза. Тя надигна едрото си туловище и за момент салът почти се изправи на ръба си. Водата около тях изведнъж се покри с червени петна и закипя, когато акулите се нахвърлиха върху ранената си сестра. Салът беше забравен. Отдалечаваха се все повече и повече. Джейми и Банда наблюдаваха как кръвожадните риби разкъсват безпомощната си жертва, докато не ги загубиха от очите си. Банда дълбоко си пое дъх и каза тихо:

— Някой ден ще разкажа за това на внуците си. Мислиш ли, че ще ми повярват?

Смяха се, докато по лицата им не потекоха сълзи.

Късно следобед Джейми погледна часовника си.

— Би трябвало да сме на Диамантения бряг около полунощ. Слънцето изгрява в шест и петнадесет. Значи ще имаме четири часа да събираме диаманти и два часа да излезем отново в океана и да отплаваме на такова разстояние, че да не могат да ни видят. Ще ни стигнат ли четири часа, Банда?

— На сто души няма да им стигне животът да похарчат това, което можем да съберем на този бряг за четири часа. Надявам се само, че ще сме живи да го съберем…

 

 

Плаваха неотклонно на север до вечерта, носени от вятъра и течението. Привечер забелязаха очертанията на малък остров. Обиколката му едва ли бе повече от двеста метра. Колкото повече го наближаваха, толкова по-силна ставаше острата миризма на амоняк, от която очите им започнаха да сълзят. На Джейми му стана ясно защо никой не живее тук. Вонята беше непоносима. Но мястото беше идеално като укритие до падането на нощта. Джейми смени ъгъла на платното и малкият сал се удари в ниския скалист бряг. Банда го привърза и двамата слязоха. Целият остров беше покрит, както им се стори, с милиони птици: корморани, пеликани, буревестници, пингвини и фламинги. Въздухът беше наситен с такова зловоние, че бе невъзможно да се диша. Направиха пет-шест крачки и затънаха до пояс в гуаното.

— Хайде да се връщаме на сала — каза Джейми, на когото явно не достигаше въздух.

Банда го последва безмълвно.

Когато се обърнаха, за да тръгнат обратно, ято пеликани се вдигна във въздуха и освободи малко пространство. Там лежаха три трупа. Не можеше да се каже кога са умрели хората. Телата бяха напълно запазени от амоняка във въздуха, а косите им бяха станали яркочервени.

Минута по-късно Джейми и Банда бяха отново на сала и навлизаха в океана.

 

 

Бяха спрели далеч от брега със спуснато платно и чакаха.

— Ще стоим тук до полунощ. После отиваме.

Седяха един до друг, без да разговарят. Всеки посвоему се подготвяше за това, което им предстоеше, каквото и да бе то. Слънцето беше ниско на западния хоризонт и като луд художник пръскаше по небето невъобразими цветове. После внезапно ги обви мрак.

Чакаха още два часа и Джейми вдигна платното. Потеглиха на изток към невидимия бряг. Облаците над главите им се разкъсаха и пропуснаха тънка струя лунна светлина. Салът набра скорост. Двамата мъже започнаха да различават в далечината бледите очертания на брега. Вятърът се засили, заплющя в платното и ги понесе към брега все по-бързо. Скоро различаваха вече ясно сушата — гигантска преграда от скали. Дори от това разстояние се виждаха и чуваха огромните бели гребени, които се блъскаха с гръмотевичен тътен срещу рифовете.

Макар да бяха още далече, гледката беше ужасяваща и Джейми се питаше каква ли ще бъде, когато се приближат. Хвана се, че шепне:

— Сигурен ли си, че брегът не се охранява?

Банда не отговори. Посочи скалите пред тях. Джейми разбра какво иска да му каже. Рифовете бяха по-смъртоносни от всяка клопка, която човек бе в състояние да измисли. Те бяха стражите на океана и никога не почиваха, никога не заспиваха. Стояха си там и търпеливо чакаха плячката сама да отиде при тях. „Е — помисли си Джейми, — ние пък ще ви надхитрим. Ще оставим вълните да ни прехвърлят над вас.“ Салът ги беше донесъл дотук. Щеше да ги пренесе и през остатъка от пътя. Сега брегът препускаше срещу тях и те започваха да чувстват как гигантските талази се надигат тежко. Банда се вкопчи в мачтата.

— Доста бързо се движим.

— Не се тревожи — успокои го Джейми, — когато наближим, ще спусна платното. Това ще намали скоростта. Ще се плъзнем над рифовете леко и меко.

Скоростта на вятъра и вълните растеше и носеше сала срещу смъртоносните скали. Джейми за секунди прецени оставащото разстояние и реши, че течението ще ги пренесе до брега и без платното. Бързо го свали. Скоростта им не намаля ни най-малко. Сега салът беше изцяло в плен на огромните вълни, неуправляем, подхвърлян напред от гигантски гребен на гигантски гребен. Люшкаше се така силно, че двамата мъже бяха принудени да се вкопчат в него с две ръце. Джейми беше очаквал, че влизането ще бъде трудно, но беше абсолютно неподготвен за стихията на бушуващия водовъртеж, пред която бяха изправени. Рифовете изникнаха пред тях с ужасяваща яснота. Двамата виждаха как вълните се блъскат в назъбените им ръбове и се пръскат на огромни яростни гейзери. Успехът на плана им зависеше от това дали ще успеят да преведат сала невредим над скалите, така, че после да го използват и за бягството си. Без него щяха да са загубени.

Вече летяха към рифовете, понесени от ужасяващата мощ на водните талази. Ревът на вятъра беше оглушителен. Внезапно една огромна вълна повдигна сала високо във въздуха и го запрати срещу скалите.

— Дръж се, Банда! — извика Джейми. — Влизаме.

Огромният талаз подхвана сала като кибритена клечка и го понесе над рифовете към брега. Борейки се за живота си, двамата мъже се бяха вкопчили в него и не позволяваха на мощните вълни да ги съборят във водата. Джейми погледна надолу и зърна острите като бръснач зъбери. След миг щяха да са ги преминали и благополучно да са достигнали спасителния бряг.

В този момент с внезапен разтърсващ тласък една от бъчвите отдолу се удари в скалата и се откъсна. Салът рязко подскочи и още една бъчва беше отнесена, после още една. Вятърът, беснеещите вълни и кръвожадните рифове си играеха със сала, подхвърляха го напред-назад и бясно го запращаха във въздуха. Джейми и Банда почувстваха как тънкото дърво под краката им започва да се пропуква.

— Скачай! — изкрещя Джейми.

Гмурна се покрай ръба на сала, една гигантска вълна го подхвана и го изстреля към брега със скоростта на катапулт. Беше във властта на стихия с невероятна мощ. Не можеше да контролира това, което ставаше с него. Беше част от вълната. Тя беше над него, под него, вътре в него. Тялото му се извиваше и обръщаше, още малко и дробовете му щяха да се пръснат. В главата му започнаха да избухват светлини. Джейми си помисли: „Давя се“. И тялото му беше изхвърлено на пясъчния бряг. Джейми лежеше запъхтян, трескаво вдишваше хладният, свеж морски въздух, който изпълваше дробовете му. Гърдите и краката му бяха ожулени до кръв от пясъка, дрехите му бяха станали на дрипи. Бавно седна и затърси с очи Банда. Той клечеше десетина метра по-нататък и повръщаше морска вода. Джейми се изправи на крака и с неуверена крачка отиде при него.

— Добре ли си?

Банда кимна. Пое си дълбоко дъх, потръпна и погледна нагоре към Джейми.

— Аз не мога да плувам.

Джейми му помогна да се изправи. Двамата се обърнаха да погледнат рифа. От сала им нямаше и следа. Бушуващият океан го беше раздробил на трески. Бяха влезли в диамантеното поле.

Нямаше как да се измъкнат от него.