Сидни Шелдън
Диамантената династия (23)

Двадесет и втора глава

Правото на първородството — на първородния да наследи родовата титла или имение — има дълбоки корени в историята. Когато в кралските семейства в Европа се ражда вероятният наследник на кралицата или принцесата, присъства висш служител, та ако се родят близнаци, правото на наследяване да не бъде оспорвано. Доктор Матсън внимаваше коя близначка ще се роди първа.

Всички бяха единодушни, че близначките са най-красивите бебета, които някога са виждали. Бяха здрави, необикновено жизнени и сестрите в болницата постоянно си намираха повод, за да отидат и да ги погледат. Въпреки че никоя от тях не го признаваше, част от очарованието се криеше в тайнствените истории, които се носеха за семейството на новородените. Майка им бе починала при раждането им. Баща им беше изчезнал и се шушукаше, че убил майка си, но никой не можеше, да го докаже. Във вестниците нямаше нищо, освен кратко съобщение, че Тони Блакуел получил нервно разстройство заради смъртта на жена си и се усамотил. Когато репортерите се опитаха да изкопчат нещо от доктор Харли, той отсече:

— Без коментари.

Последните няколко дни бяха истински ад за него. До края на живота си щеше да помни сцената, когато обезумелият иконом му се обади и той отиде в спалнята на Кейт Блакуел. Кейт лежеше в кома на пода, по врата и гърдите й имаше рани от куршуми, а кръвта й се стичаше по белия килим. Тони тършуваше из шкафовете на майка си и с ножица режеше на парцали дрехите й.

Доктор Харли хвърли бърз поглед към Кейт и незабавно се обади да изпратят линейка. Коленичи и провери пулса й. Беше слаб и едва доловим, а лицето й беше посиняло. Тя изпадаше в шок. Доктор Харли бързо й би адреналин и сода бикарбонат.

— Какво се е случило? — попита той.

Икономът беше плувнал в пот.

— Аз… не зная. Господин Блакуел ме помоли да му направя кафе. Бях в кухнята, когато чух изстрел. Изтичах горе и видях госпожа Блакуел на пода, в това положение. Господин Блакуел стоеше над нея и казваше: „Вече няма да ти причинява болка, майко. Аз го убих.“ Отиде при дрешника и започна да реже роклите й.

Доктор Харли се обърна към Тони:

— Какво правиш, Тони?

Чу се как платът се цепи.

— Помагам на мама. Унищожавам компанията. Нали знаете, че компанията уби Мариан? — И продължи да реже дрехите на Кейт.

Откараха майката в спешното отделение на една частна болница в центъра на града, собственост на „Кругър-Брент“. Докато я оперираха, за да извадят куршумите, й направиха четири пъти кръвопреливане.

Необходими бяха трима санитари, за да вкарат Тони в линейката, той се укроти едва след като доктор Харли му направи инжекция. Заедно с линейката дойде и полицията и доктор Харли извика Брад Роджърс да се оправя. Така и не разбра как средствата за информация не са съобщили нищо за стрелбата.

Отиде в болницата да види Кейт в интензивното отделение.

— Къде е синът ми? — Това бяха първите думи, които тя прошепна.

— Грижат се за него, Кейт. Добре е.

Закараха Тони в частен санаториум в Кънектикът.

— Джон, защо се опита да ме убие? Защо? — Болката в гласа й беше непоносима.

— Обвинява те за смъртта на Мариан.

— Това е лудост.

Джон Харли замълча.

„Обвинява те за смъртта на Мариан.“

Дълго след като Харли си беше отишъл, Кейт, легнала в болничната стая, отказваше да проумее тези думи. Обичаше Мариан, защото тя беше направила Тони щастлив. „Всичко, което съм направила, е било за теб, сине. Всичките ми мечти бяха за теб. Как не можа да разбереш?“ Тя бе изпълнена с такава дълбока мъка, че й идеше да умре. Но нямаше да се остави. Всичко, което бе сторила, беше правилно. Не бяха прави те. Тони беше мухльо. Всички бяха мухльовци. Баща й е бил прекалено слаб, за да се примири със смъртта на сина си. Майка й беше прекалено слаба, за да се оправя сама в живота. „Но аз не съм слаба — мислеше Кейт. — Аз мога да го понеса. Мога да понеса всичко. Аз ще живея. Ще оцелея. Компанията ще оцелее.“