Сидни Шелдън
Диамантената династия (15)

Четиринадесета глава

Търговското училище беше за Кейт вълнуващо ново приключение, докато годините в „Челтнам“ тя приемаше като досадно задължение, като необходимо зло. Сега беше различно. Във всеки час научаваше нещо полезно, което щеше да й помогне по-нататък да управлява компанията. Програмите включваха счетоводство, мениджмънт, международна търговия и административно управление. Дейвид й се обаждаше веднъж седмично, за да разбере как се справя.

— Харесва ми — казваше му Кейт. — Наистина е интересно, Дейвид.

Един ден те двамата щяха да работят заедно, рамо до рамо до късно нощем, сами. „И някоя от тези нощи Дейвид ще се обърне към мен и ще ми каже: «Скъпа Кейт, бил съм такъв глупак. Ще се омъжиш ли за мен?» и подир миг ще бъда в обятията му…“

Но дотогава имаше време. Междувременно тя трябваше да научи много неща. Твърдо се зае с домашните си.

Курсът продължи две години и Кейт се върна в Клипдрифт, за да отпразнува двадесетгодишния си рожден ден. Дейвид я посрещна на гарата. Кейт импулсивно го прегърна.

— О, Дейвид, толкова съм щастлива, че те виждам.

Той се дръпна и неловко я поздрави:

— Радвам се, че те виждам, Кейт. — Държеше се някак сковано.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Просто… младите дами не могат да прегръщат така мъже на публично място.

— Ясно — изгледа го тя за миг. — Обещавам, че няма пак да те злепоставям.

 

 

Докато пътуваха към дома, Дейвид тайно я наблюдаваше. Беше чудно хубава, невинна и уязвима и той твърдо реши да не се възползва от това.

В понеделник сутринта Кейт се нанесе в новия си кабинет в компания „Кругър-Брент“. Сякаш внезапно се потопи в някаква екзотична и странна вселена със свои обичаи и език. В компанията имаше объркващо голям брой направления, филиали, областни отдели, отдели за монопол в определени райони и чужди клонове. „Кругър-Брент“ произвеждаше и притежаваше какво ли не. Имаше стоманолеярни, скотовъдни ферми, железопътна линия, малка флотилия и, разбира се, диаманти, злато, цинк, платина и магнезий, които се добиваха денонощно и се изсипваха в хазната на компанията, за да залегнат в основата на фамилното богатство.

Власт!

Беше толкова много, за да се обхване. Кейт седеше в кабинета на Дейвид и го слушаше как взима решения, които засягаха хиляди хора по света. Генералните директори на отделните направления даваха препоръки, но Дейвид много често ги отхвърляше.

— Защо го правиш? Те не си ли разбират от работата? — питаше го Кейт.

— Естествено, че разбират, но не е там въпросът обясняваше й той. — Всеки директор гледа на своето направление като на центъра на света, а и така трябва. Но някой трябва да има цялостен поглед и да реши кое е най-изгодно за компанията. Ела. Ще обядваме с един човек, с когото искам да се запознаеш.

Заведе я в голямата трапезария до нейния кабинет. Там ги чакаше млад кокалест мъж със слабо лице и будни кафяви очи.

— Това е Брад Роджърс — представи го Дейвид. — Брад, запознай се с младата си шефка, госпожица Макгрегър.

— Приятно ми е, госпожице Макгрегър — протегна ръка Брад Роджърс.

— Брад е тайното ни оръжие — каза Дейвид. — Знае за компанията, колкото и аз. Ако някога я напусна, няма за какво да се тревожиш, Брад ще е тук.

„Ако някога напусна.“ Само при мисълта за това Кейт бе обзета от паника. „Разбира се, Дейвид никога няма да напусне компанията.“ На обеда мислеше само за това и когато приключиха, тя не помнеше какво е яла.

След обеда обсъдиха положението в Южна Африка.

— Скоро ще загазим — предупреди Дейвид. — Правителството току-що е въвело поголовен данък.

— Какво означава това? — попита Кейт.

— Че чернокожите, цветнокожите и индийците трябва да плащат по две лири за всеки член от семействата си. А това надхвърля месечната им заплата.

Кейт се замисли за Банда и я обзе мрачно предчувствие. Заговориха на други теми.

 

 

Кейт изключително харесваше новия си живот. Всяко взето решение означаваше милиони лири. Но в предприемачеството човек се мереше с другите по съобразителност, вкус към хазарта и инстинкт да усетиш кога да спреш и кога решително да продължиш.

— Предприемачеството е игра — каза й Дейвид, — в която се залагат невероятни суми и си мериш силите със спецове. Ако искаш да спечелиш, трябва да се научиш да си господар на играта.

А Кейт беше решила да направи точно това. Да се научи.

Ако не се брои прислугата, живееше сама в голямата къща. Продължиха с Дейвид ритуала на вечерите в петък, но когато го канеше някоя друга вечер, той все си намираше извинение да не дойде. Докато работеха, бяха непрестанно заедно, ала дори и тогава Дейвид като че ли беше издигнал стена помежду им, през която Кейт не можеше да проникне.

 

 

На двадесет и първия й рожден ден всички акции на „Кругър-Брент“ бяха прехвърлени на нейно име. Сега тя официално бе собственик на компанията.

— Хайде да вечеряме заедно довечера, за да отпразнуваме случая — предложи тя на Дейвид.

— Съжалявам, но имам да довършвам много работа.

Кейт вечеря сама, чудейки се защо е така. „В кого е причината, в мен или в Дейвид?“ Трябваше да е глух, ням и сляп, за да не разбира какви чувства изпитва и винаги е изпитвала към него. Бе длъжна да направи нещо.

Компанията преговаряше да закупи корабоплавателна фирма в Съединените щати.

— Защо вие с Брад не отидете в Ню Йорк и не сключите, сделката? — предложи Дейвид на Кейт. — Ще натрупаш опит.

Искаше й се с нея да дойде той, но бе прекалено горда, за да го каже. Щеше да се справи и без него. Освен това не беше ходила в Америка. Зачака с нетърпение пътуването.

Бързо сключиха сделката.

— Докато си там — каза й Дейвид, — виж и малко от страната.

Кейт и Брад посетиха филиалите на компанията в Детройт, Чикаго, Питсбърг и Ню Йорк и тя беше удивена колко големи са Съединените щати, какъв живот кипи в тях. Най-интересно бе посещението й в Дарк Харбър, щата Мейн, прекрасно островче, наречено Айлсбъро, в залива Пенъбскот. Беше поканена на вечеря у художника Чарлс Дана Гибсън. Присъстваха дванадесет души и с изключение на Кейт всички живееха на острова.

— Той има интересна история — обясни й Гибсън. — Преди години жителите му идвали дотук с малки лодки от Бостън. Щом лодката стигнела до брега, ги очаквал кабриолет, който ги откарвал до домовете им.

— Колко души живеят на острова? — поинтересува се тя.

— Около петдесет семейства. Видяхте ли фара, когато фериботът влезе в залива?

— Да.

— Поддържа го един човек с кучето си. Мине ли лодка, кучето излиза и удря камбаната.

— Шегувате се — засмя се Кейт.

— Не. Странното е, че кучето е съвсем глухо. Прилепва ухо до камбанката, за да усети дали трепти.

— Изглежда, островът е прекрасен — усмихна се тя.

— Може би си струва да останете и да го разгледате сутринта.

— Защо не? — бързо се съгласи Кейт. Пренощува в единствения хотел на острова — странноприемницата „Айлсбъро“. На сутринта нае кон и карета, карана от жител на острова. Напуснаха центъра на Дарк Харбър, който се състоеше от гастроном, железария и гостилница, и след няколко минути вече се движеха през красива залесена местност. Кейт забеляза, че малките виещи се улици са без име, нямаше имена и по пощенските кутии.

— Как се ориентират без табели? — обърна се тя към водача си.

— Жителите на острова познават всяко кътче.

— Ясно.

Кейт го изгледа.

В една низина на острова минаха край гробища.

— Спрете, ако обичате — помоли тя.

Слезе от каретата, отиде до старото гробище и повървя из него, като гледаше надгробните камъни.

„ДЖОН ПЕНДЪЛТЪН, ПОЧИНАЛ НА 25 ЯНУАРИ 1774 ГОДИНА, НА 47 ГОДИНИ.“ На плочата пишеше: „Под този камък главата ми почива в сладък сън. Бог благослови сетното ми ложе“.

„ДЖЕЙН, СЪПРУГА НА ТОМАС ПЕНДЪЛТЪН, ПОЧИНАЛА НА 25 ФЕВРУАРИ 1802 ГОДИНА, НА 47 ГОДИНИ.“ Тук витаеха духовете от друго време, от минала епоха. „КАПИТАН УИЛЯМ ХАЧ, УДАВИЛ СЕ В ЛОНГ АЙЛАНД САУНД ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1866 ГОДИНА НА 30 ГОДИНИ.“ На неговата надгробна плоча пишеше: „Издържа на всички бури и прекоси моретата на живота“.

Кейт дълго стоя, радвайки се на тишината и спокойствието. Накрая се върна при каретата и те продължиха.

— Как е тук през зимата? — попита тя.

— Студено. Заливът е замръзвал и хората са се прибирали от сушата с шейни. Сега, разбира се, имаме ферибот.

Направиха завой и там долу, при водата, зърнаха красива двуетажна къща с покрив от бели дъсчици, заобиколена от делфиниум, трендафил и макове. Кепенците на осемте предни прозореца бяха боядисани в зелено, а до двойната врата имаше бели пейки и шест саксии с червено мушкато. Всичко бе като в приказка.

— На кого е тази къща?

— На старите Дребън. Госпожа Дребън умря преди няколко месеца.

— Кой живее сега в нея?

— Мисля, че никой.

— Знаете ли дали се продава?

Водачът погледна Кейт и каза:

— Ако е за продан, вероятно ще я купи синът на някое от семействата, които вече живеят тук. Жителите на острова не гледат с добро око на пришълците.

Не трябваше да й го казва.

След час тя разговаряше за имението с адвокат.

— Става въпрос за къщата на Дребън — уточни Кейт. — За продан ли е?

— Ами и да, и не — сви устни адвокатът.

— Какво означава това?

— За продан е, но няколко души вече проявяват интерес да я купят.

Старите семейства от острова, сети се Кейт.

— Предложили ли са сума?

— Още не, но…

— Аз предлагам — отсече тя.

— Къщата е скъпа — рече снизходително адвокатът.

— Кажете цената!

— Петдесет хиляди долара.

— Хайде да я видим.

 

 

Вътре къщата беше дори по-пленителна, отколкото Кейт беше очаквала. Големият и красив вестибюл гледаше към морето през стена от стъкло. От едната му страна имаше просторна бална зала, а от другата — всекидневна с потъмняла от времето ламперия и грамадна камина. Имаше библиотека и огромна кухня с желязна печка и голяма орехова маса, а встрани се намираше помещението на иконома и пералнята. На долния етаж имаше шест спални за слугите и една баня. Горе имаше голяма спалня на господаря и четири малки спални. Къщата беше много по-просторна, отколкото бе очаквала Кейт. „Когато ние с Дейвид имаме деца, ще ни трябват всички тези стаи“, разсъждаваше наум тя. Паркът стигаше чак долу до залива, където имаше частен пристан.

— Вземам я — обърна се Кейт към адвоката. Реши да нарече къщата „Кедров хълм“.

 

 

Нямаше търпение да се върне в Клипдрифт и да съобщи новината на Дейвид.

На път за Южна Африка преливаше от ентусиазъм, къщата в Дарк Харбър беше знак, символ за това, че те с Дейвид ще се оженят. Кейт знаеше, че той ще обикне къщата така силно, както и тя.

Пристигнаха с Брад в Клипдрифт следобед. Кейт забърза към Дейвид. Той седеше на бюрото и работеше. При вида му сърцето на Кейт силно затуптя. Тя не си беше давала сметка колко много й е липсвал.

— Добре дошла у дома, Кейт! — изправи се Дейвид. И преди тя да проговори, й каза: — Исках да научиш първа. Ще се женя.