Сидни Шелдън
Диамантената династия (21)

Двадесета глава

На другия ден Тони си взе апартамент в Гринич Вилидж. Нямаше ги вече приятните вечери с майка му. Той запази с нея хладни делови отношения. От време на време Кейт правеше опити за помирение, но Тони ги отхвърляше.

Кейт я болеше сърцето, но тя беше направила онова, което смяташе, че е добро за Тони. Точно както някога беше постъпила с Дейвид. Не можеше да позволи нито на единия, нито на другия да напусне компанията. Тони беше единственият човек в света, когото обичаше, и Кейт наблюдаваше как той все повече и повече се изолира и затваря в себе си, отблъсквайки всички. Нямаше приятели. Там, където някога беше сърдечен и отзивчив, сега бе студен и сдържан. Беше изградил около себе си стена, която никой не можеше да прекрачи. „Има нужда от съпруга, която да се грижи за него, и от син, който да продължи рода — мислеше си Кейт. — Трябва да му помогна. На всяка цена!“

Брад Роджърс влезе в кабинета на Кейт и каза:

— Страхувам се, че ще имате още неприятности.

— Какво се е случило?

Той сложи на бюрото й телеграма.

— Парламентът в Южна Африка е поставил извън закона Представителния съвет на местното население и е прокарал Закона за комунизма.

— Господи! — възкликна Кейт.

Законът нямаше нищо общо с комунизъм и постановяваше, че всеки, който проявява несъгласие с държавната политика и се опитва по някакъв начин да я промени, се обявява за виновен по силата на Закона за комунизма и може да бъде хвърлен в затвора.

— По този начин се опитват да сломят съпротивителното движение на чернокожите — каза тя. — Ако…

— Търсят ви по телефона от чужбина — прекъсна я секретарката, — господин Пиърс от Йоханесбург.

Джонатан Пиърс беше директор на филиала в Йоханесбург. Кейт вдигна слушалката.

— Здравей, Джони. Как си?

— Добре съм, Кейт. Имам новини за теб, добре е да ги знаеш.

— Какво има?

— Току-що научих, че полицията е заловила Банда.

Кейт взе следващия самолет за Йоханесбург. Беше вдигнала на крак адвокатите на компанията, за да видят какво би могло да се направи за Банда. Дори силата и престижът на „Кругър-Брент“ можеха да се окажат недостатъчни, за да му се помогне. Той беше обявен за враг на държавата и Кейт не смееше да мисли какво ще бъде наказанието. Най-малкото трябваше да го види, да разговаря с него и да му предложи помощ, каквато бе по силите й.

Когато самолетът кацна в Йоханесбург, отиде в кантората и се обади на директора на затворите.

— Той, е в отделението с единичните килии, госпожо Блакуел, и не му се разрешава свиждане. Във вашия случай обаче ще видя какво бих могъл да направя…

На другата сутрин Кейт отиде в затвора на Йоханесбург и се срещна очи в очи с Банда. Той беше в окови и белезници, между тях двамата имаше стъкло. Косата му беше съвсем бяла. Кейт не знаеше какво да очаква — отчаяние или неподчинение, но когато я видя, Банда се ухили и каза:

— Знаех си, че ще дойдеш. Ти си като баща си. Не можеш да стоиш настрани от неприятностите.

— Я виж ти какви ги говори! — отвърна троснато Кейт. — Дявол да го вземе! Как да те измъкнем оттук?

— В ковчег. Това е единственият начин, по който ще ме пуснат.

— Имам много добри адвокати, които…

— Остави, Кейт. Пипнаха ме открито и честно, сега и аз трябва да си отида открито и честно.

— За какво говориш?

— Не обичам клетки, никога не съм ги обичал. А и още не са направили такава, в която да ме задържат.

— Банда, не се опитвай — каза му Кейт. — Моля те. Ще те убият.

— Нищо не може да ме убие. Ти говориш с човек, които се е преборил с акули, мини и полицейски кучета. — В очите му се появи нежно пламъче. — Знаеш ли, Кейт? Мисля, че това беше най-хубавото време в живота ми.

 

 

Когато на другия ден тя пак отиде да види Банда, старшият надзирател й каза:

— Съжалявам, госпожо Блакуел. Трябваше да го преместим от съображения за сигурност.

— Къде е?

— Нямам право да ви казвам.

Когато на следващата сутрин се събуди, Кейт видя заглавието на първа страница във вестника, сложен на подноса със закуската: „Бунтовническият вожд убит при опит за бягство от затвора“. След час беше в канцеларията на старшия надзирател.

— Застреляха го при опит да избяга от затвора, госпожо Блакуел. Това е всичко.

„Не си прав, има още много“, помисли си Кейт. Банда беше мъртъв. Но дали бе мъртва мечтата му за свободата на неговия народ?

Два дни по-късно, след като уреди погребението, Кейт се качи на самолета за Ню Йорк. През прозорчето хвърли последен поглед към любимата си страна. Почвата беше червена, богата и плодородна, а в недрата й се криеха съкровища, за каквито човек не можеше и да мечтае. Тази земя беше избрана от Бога и той бе разточително щедър. Но над нея тегнеше проклятие.

„Никога няма да се върна повече — каза си тъжно Кейт. — Никога!“

 

 

Едно от задълженията на Брад Роджърс беше да ръководи отдела за дългосрочно планиране в компанията „Кругър-Брент“. Нямаше равен в откриване на компании, чието закупуване щеше да донесе печалби.

Един ден в началото на май той влезе в кабинета на Кейт Блакуел.

— Натъкнах се на нещо интересно, Кейт. — И сложи на бюрото й две папки. — Две компании. Ако успеем да купим някоя от тях, ще направим истински удар.

— Благодаря ти, Брад. Ще ги разгледам довечера.

Същия ден Кейт вечеря сама и проучи поверителните доклади на Брад Роджърс за двете компании — „Уайът Ойл енд Тул“ и „Интернешънъл Текнолоджи“. Справките бяха дълги и подробни и двете завършваха с буквите НОП — код на компанията, който означаваше „Не е обявен за продан“, тоест, че ако решат да закупят компаниите, процедурата ще е много по-сложна от една проста търговска сделка. „А наистина си струва да ги притежаваме“, помисли си Кейт. И двете бях собственост на богати и енергични хора, а това изключваше възможността Кейт да се опита да ги превземе отвътре. Отдавна не се беше сблъсквала с такова предизвикателство. Амбицираше се все повече. Отново разгледа поверителните балансови отчети. „Уайът Ойл енд Тул“ беше собственост на един тексасец, някой си Чарли Уайът. Той притежаваше петролни кладенци, предприятие за услуги и десетки потенциално печеливши нефтени находища, взети под аренда. „Уайът Ойл енд Тул“ несъмнено би била добра придобивка за „Кругър-Брент“.

Кейт съсредоточи вниманието си върху втората компания. „Интернешънъл Текнолоджи“ беше собственост на германец, граф Фридрих Хофман. Компанията беше започнала с малка стоманолеярна в Есен и с годините се беше разширила и бе прераснала в огромен конгломерат с корабостроителници, нефтохимически заводи, флотилия от танкери и филиал за компютри. Колкото и голям да беше „Кругър-Брент“, компанията можеше да погълне само един от тези гиганти. Кейт вече знаеше към коя компания да насочи усилията си. НОП, пишеше под справката. „Ще видим“, помисли си тя.

 

 

Рано на другата сутрин изпрати да повикат Брад Роджърс.

— Ще се радвам да науча как си се добрал до тези поверителни балансови отчети — засмя се Кейт. — Разкажи ми за Чарли Уайът и Фридрих Хофман.

Брад си беше направил домашното.

— Чарли Уайът е роден в Далас. Нахакан е, вечно вдига шум около себе си, управлява империята, умен е като дявол. Започнал е от нула, имал е късмет да открие петрол в неизследвани терени, непрекъснато разширява компанията си и сега притежава почти половината Тексас.

— На каква възраст е?

— Четиридесет и седем години.

— Деца?

— Двадесет и пет годишна дъщеря. Както дочувам, била очарователна и красива.

— Омъжена ли е?

— Разведена.

— Фридрих Хофман.

— Хофман е година-две по-млад от Чарли Уайът. Граф и произхожда от известен германски род, който води началото си от Средновековието. Дядо му започнал с малка стоманолеярна, която Фридрих Хофмаи наследил и превърнал в конгломерат. Той е един от първите, навлезли в компютрите. Държи много патенти за микропроцесори. Всеки път, когато използваме компютър, граф Хофман получава процент.

— Деца?

— Дъщеря на двадесет и три години.

— Какво представлява?

— Не можах да разбера — извини се Брад. — Много затворено семейство са. Движат се в свой малък кръг. — Той се поколеба. — Май си губим времето с тях, Кейт. Изпих няколко питиета с двама-трима души от ръководството и на двете компании. И Уайът, и Хофман нямат никакво намерение да продават фирмите си или да образуват смесени компании. Както виждаш от финансовите им отчети, ще са луди, ако го направят.

Кейт отново усети предизвикателството, което силно я амбицираше.

 

 

След два дни получи покана от президента на Съединените щати, покана да участва в конференция на водещите индустриалци в света, която щеше да се състои във Вашингтон. Щяха да обсъждат помощта за развиващите се страни. Кейт се обади по телефона и не след дълго Чарли Уайът и Фридрих Хофман също получиха покани за конференцията.

Кейт вече имаше някакво предварително впечатление от тексасеца и германеца и то се оказа вярно. Никога не беше срещала стеснителен тексасец и Чарли Уайът не правеше изключение. Беше цяла канара, бе висок почти метър и деветдесет, с много широки рамене и тяло на футболист, започнал да дебелее. Лицето му беше едро и червендалесто, гласът му — висок и боботещ. Човек би го помислил за добряк, но Кейт вече го познаваше. Чарли Уайът не беше изградил империята си само с късмет. Беше гений в предприемачеството. Само за някакви си десет минути разговор Кейт разбра, че по никакъв начин този човек не може да бъде убеден да направи нещо, което не желае. Беше упорит, направо инатлив. Никой извън компанията му не можеше да го примами, заплаши или изиграе. Но Кейт беше открила ахилесовата му пета и това беше достатъчно.

Фридрих Хофман беше пълна противоположност на Чарли Уайът. Беше хубав мъж с аристократично лице и мека кестенява коса, започнала леко да посивява на слепоочията. Беше педантичен и старомодно галантен. На пръв поглед изглеждаше приятен и добродушен, но Кейт усети, че всъщност е като къс стомана.

Конференцията във Вашингтон продължи три дни и протече добре. Заседанията бяха ръководени от вицепрезидента, а президентът се яви за малко. Всички присъстващи бяха впечатлени от Кейт Блакуел. Тя беше увлекателна жена с чар, оглавяваше цяла империя, за чието изграждане беше спомогнала, и те бяха възхитени от нея — точно според предвижданията й.

Когато, улучи за момент Чарли Уайът сам, Кейт невинно го попита:

— Семейството ви с вас ли е, господин Уайът?

— Доведох само дъщеря си. Има да си купува някои неща.

— О, така ли? Колко хубаво! — Никой не би допуснал, че Кейт не само знае, че дъщеря му е с него, но и каква рокля си е купила сутринта в „Гарфинкъл“. — В петък ще дам малка вечеря в Дарк Харбър. Ще се радвам, ако вие с дъщеря ви прекарате с нас съботата и неделята.

Уайът отговори без колебание:

— Чувал съм много за вашето щедро гостоприемство, госпожо Блакуел. Разбира се, че на драго сърце ще ви погостувам.

— Чудесно — усмихна се Кейт. — Ще уредя да дойдете със самолет утре вечер.

След десет минути разговаряше с Фридрих Хофман.

— Сам ли сте във Вашингтон, господин Хофман — попита тя, — или сте със съпругата си?

— Съпругата ми почина преди няколко години и аз съм тук с дъщеря си.

Кейт знаеше, че са отседнали в хотел „Хей Адамс“, в апартамент 418.

— Давам вечеря за тесен кръг в Дарк Харбър. Ще се радвам, ако вие с дъщеря ви дойдете утре и прекарате с нас съботата и неделята.

— Трябва да се върна в Германия — отговори Хофман. Изгледа я внимателно и се усмихна: — Е, ден-два едва ли са от особено значение.

— Чудесно. Ще се погрижа за транспорта.

 

 

Кейт имаше навика да кани гости в имението Дарк Харбър веднъж на два месеца. На тези събирания идваха някои от най-интересните и влиятелни хора в света и винаги бяха ползотворни. Кейт смяташе да се погрижи тази вечеря да бъде много изискана. Проблемът й беше да осигури присъствието на Тони. През последната година той съвсем рядко се показваше, а когато го правеше, само се мяркаше и бързаше да си тръгне. Той на всяка цена трябваше да дойде и да остане при гостите.

Кейт спомена на Тони за уикенда, а той отсече:

— Н-не мога. Заминавам за К-канада, а преди това имам много работа.

— Важно е — каза му Кейт. — Там ще бъдат Чарли Уайът и граф Хофман, а те са…

— Зная кои са — прекъсна я той. — Р-разговарях с Брад Роджърс. Нямаме и н-най-малък шанс да купим която и да е от двете компании.

— Искам да опитам.

— Коя си избрала? — попита я Тони.

— „Уайът Ойл енд Тул“. Това може да увеличи печалбите ни с петнадесет процента, ако не и с повече. Когато осъзнаят, че са притиснали света до стената, арабите ще се съюзят и цените на петрола ще хвръкнат. Той ще се превърне в течно злато.

— Ами „Интернешънъл Т-т-текнолоджи“?

— И тази компания не е за пренебрегване — сви рамене Кейт, — но големият удар е „Уайът Ойл енд Тул“. Тя би била чудесна придобивка за нас. Трябва да присъстваш, Тони. Канада може да почака няколко дни.

Тони ненавиждаше приемите. Мразеше безкрайните отегчителни разговори, фукливите мъже и хищните жени. Но това беше бизнес.

— Добре.

И всичко си дойде на мястото.

 

 

Уайът и дъщеря му пристигнаха в Мейн със самолет „Чесна“ на компанията, а от ферибота до къщата „Кедров хълм“ ги докара лимузина. Кейт ги посрещна на вратата. Брад Роджърс се оказа прав за дъщерята на Чарли Уайът, Люси. Тя беше изключително красива — висока, с черна коса и златисти точици в кафявите очи, с лице с почти съвършени черти. Впитата скъпа рокля очертаваше стегнатата й разкошна фигура. Според информацията на Брад, преди две години тя се бе развела с един богат италиански плейбой. Кейт представи Люси на Тони, наблюдавайки реакцията на сина си. Той дори не трепна. Поздрави Уайът и дъщеря му еднакво вежливо и ги заведе в бара, където барманът ги чакаше да приготви напитките.

— Каква хубава стая — възкликна Люси. Гласът й бе неочаквано нежен и мек, без следа от тексаски акцент — Прекарвате ли дълго тук? — попита тя Тони.

— Не.

Люси го изчака да каже още нещо, след това попита:

— Тук ли сте израснали?

— Отчасти.

Кейт дочу разговора и умело замаза положението.

— Някои от най-щастливите спомени на Тони са свързани с тази къща. Но той, горкият, е толкова зает, че все не му остава време да отскочи тук и да си почине, нали, Тони?

Той изгледа студено майка си и каза:

— Не. Всъщност сега трябваше да съм в Канада…

— Но отложи пътуването си, за да се запознае с баща ви и с вас — завърши Кейт вместо него.

— Много се радвам. Слушал съм много за теб, моето момче — каза Чарли Уайът и се засмя. — Не искаш ли да работиш за мен?

— Майка ми едва ли е имала точно това предвид, господин Уайът.

— Зная — засмя се отново Чарли Уайът. Обърна се и погледна Кейт. — Майка ти е голяма дама. Трябваше да видиш как взе ума на всички на срещата в Белия дом. Тя…

Той млъкна, защото в стаята влязоха Фридрих Хофман и дъщеря му, Мариан. Мариан беше бледо копие на баща си. Имаше същите аристократични черти и дълга руса коса. Бе със светлокремава тънка рокля. До Люси Уайът бе като топена в белина.

— Разрешете да ви представя дъщеря си, Мариан — каза граф Хофман. — Извинете, че закъсняхме. Самолетът се забави на летище „Ла Гуардия“.

— Какъв срам! — възкликна Кейт. Тони беше сигурен, че майка му е направила така, че полетът да закъснее. Беше уредила Уайът и Хофман да пътуват до Мейн с различни самолети, така че Уайът и дъщеря му да пристигнат по-рано, а Хофманови да закъснеят. — Ние току-що си взехме питие. Какво желаете?

— Скоч, ако обичате — каза граф Хофман.

— А ти, мила?

— Нищо, благодаря ви.

След няколко минути започнаха да пристигат и другите гости. Тони обикаляше сред тях и играеше ролята на внимателен домакин. Никой, освен Кейт не предполагаше колко малко значат за него тези светски сбирки. Не че му беше скучно, Кейт знаеше това. Той просто се бе отказал от всичко, което ставаше около него. Беше загубил удоволствието да общува с хората. Това я тревожеше.

В голямата трапезария бяха наредени две маси. Кейт сложи Мариан Хофман между съдия от Върховния съд и сенатор на едната маса, а Люси Уайът — отдясно на Тони на другата. Всички мъже в стаята — женени и неженени — гледаха Люси. Кейт слушаше как тя се опитва да поведе разговор с Тони, очевидно го харесваше. Майката вътрешно се усмихна. Началото беше добро.

На другата сутрин, в събота, Чарли Уайът рече на Кейт:

— Там на пристана имате мощна и хубава яхта. Колко е голяма?

— Не съм съвсем сигурна. — И Кейт се обърна към сина си: — Колко голям е „Корсар“?

Майката знаеше точно колко голяма е яхтата, но Тони учтиво отговори:

— Двадесет и пет метра.

— Ние в Тексас не се интересуваме много от лодки. Прекалено бързаме. Пътуваме предимно със самолети — Уайът гръмогласно се засмя. — Май ще опитам как е и ще си топна краката.

— Надявах се да ми позволите да ви разведа из острова — усмихна се Кейт. — Утре бихме могли да се поразходим с лодката.

Чарли Уайът я погледна замислено и рече:

— Изключително мило от ваша страна, госпожо Блакуел.

Тони ги наблюдаваше спокойно, без да казва нищо. Първият ход току-що беше направен и той се чудеше дали Уайът го съзнава. Вероятно не. Беше умен бизнесмен, но никога не се беше сблъсквал с човек като Кейт Блакуел.

— Какъв хубав ден! — обърна се Кейт към Тони и Люси. — Защо не се поразходите двамата с яхтата?

— С удоволствие — съгласи се Люси, преди Тони да успее да откаже.

— Съжалявам — отсече той. — Очаквам да ми се обадят по телефона от чужбина. — Усети неодобрителния поглед на майка си.

— Не съм виждала баща ви тази сутрин — обърна Кейт към Мариан Хофман.

— Разхожда се и изучава острова. Става рано.

— Разбрах, че обичате да яздите. Тук имаме хубава конюшня.

— Благодаря ви, госпожо Блакуел. Само ще се поразтъпча, ако нямате нищо против.

— Не, естествено. — Кейт отново се обърна към Тони. — Наистина ли няма да промениш решението си и да отидеш с госпожица Уайът на разходка с яхтата. — В гласа й имаше стоманена нотка.

— С-сигурен съм.

Беше спечелил победа — малка наистина, но победа.

Битката бе започнала и Тони не смяташе да я губи. Този път не. Майка му нямаше власт да го измами. Веднъж го бе използвала за пионка и той напълно осъзнаваше, че пак възнамерява да опита. Но този път нямаше да успее. Кейт бе хвърлила око на компанията „Уайът Ойл енд Тул“. Чарли Уайът нямаше намерение да я слива или продава. Но всеки мъж има слабост и Кейт я беше открила — дъщеря му. Ако Люси се омъжеше за Тони Блакуел, двете компании щяха да се слеят. На закуска Тони презрително гледаше майка си през масата. Беше се хванала на въдицата. Люси не беше само красива, беше умна и очарователна. Но и тя като Тони беше пионка в тази гадна игра и той за нищо на света нямаше да я докосне. Това беше битка между него и майка му.

Когато закуската свърши, Кейт се изправи.

— Тони, защо не заведеш госпожица Уайът в парка, преди да са ти телефонирали?

Този път нямаше как да откаже учтиво.

— Добре.

Смяташе да съкрати разходката.

— Интересувате ли се от редки книги? — обърна се Кейт към Чарли Уайът. Имаме богата колекция в библиотеката.

— Интересувам се от всичко, което желаете да ми покажете — каза й тексасецът.

Почти веднага на Кейт й хрумна нещо и тя се обърна към Мариан Хофман:

— Добре ли се чувствате, мила?

— Да, благодаря ви, госпожо Блакуел. Моля ви, не се безпокойте за мен.

— Няма — отговори Кейт.

И Тони знаеше, че майка му наистина няма да се безпокои. Госпожица Хофман не й беше нужна и тя я бе зачеркнала. Бе го направила с лекота и с чаровна усмивка, но под тях се криеше целенасочената безскрупулност, за която Тони я ненавиждаше. Люси го наблюдаваше.

— Готов ли си, Тони?

— Да.

Двамата се отправиха към вратата. Още не се бяха отдалечили достатъчно, когато Тони чу майка си:

— Каква красива двойка, нали?

Поеха из големия, добре поддържан парк към пристана, където беше вързана яхтата „Корсар“. Огромните площи с цветя в какви ли не отсенки изпълваха летния въздух с ухание.

— Божествено място — отбеляза Люси.

— Да.

— В Тексас нямаме цветя като тези.

— Така ли?

— Да.

— Тук е толкова тихо и спокойно.

— Да.

Люси спря рязко и се обърна към Тони.

— Нещо обидно ли казах? — попита я.

— Нищо не сте казали и точно това е обидното. Досега чувам от вас само „да“ или „не“. Карате ме да се чувствам така, като че ли ви… преследвам.

— Наистина ли?

— Да — засмя се тя. — Стига да можех да ви науча да разговаряте, между нас можеше и да се получи нещо.

Тони се ухили.

— За какво мислите? — попита го Люси.

— За нищо.

Мислеше за майка си и колко мрази тя да губи.

 

 

Кейт показваше на Чарли Уайът голямата библиотека с дъбова ламперия. По лавиците бяха подредени първите издания на Оливър Голдсмит, Лорънс Стърн, Тобиас Смолет и Джон Дън, както и първият фолиант на Бен Джонсън. Там бяха творбите на Самюел Бътлър и Джон Бъниън, и рядко срещано, тайно отпечатано издание от 1813 година на „Кралица Маб“. Уайът вървеше с блеснали очи покрай лавиците, отрупани със съкровища. Спря пред едно красиво подвързано издание на „Ендимион“ на Джон Кийтс.

— Екземпляр от „Роузбърг“ — каза Чарли Уайът.

— Да — погледна го изненадана Кейт. — Съществуват само два такива екземпляра.

— Другият е у мен — уточни Уайът.

— Трябваше да се сетя — засмя се Кейт. — Този ваш вид на тексаски добряк ме подведе.

— Така ли? — ухили се Уайът. — Добро прикритие е.

— Къде сте учили?

— Минното училище в Колорадо и после в Оксфорд, със стипендията „Роудс“. — Той внимателно погледна Кейт. — Казаха ми, че именно вие сте ме поканили на конференцията в Белия дом.

— Просто споменах името ви — сви рамене Кейт. — Много се зарадвах, че ще присъствате.

— Страшно мило от ваша страна, Кейт. А сега, след като сме само двамата, защо не ми кажете какво точно сте си наумили?

 

 

Тони работеше в личния си кабинет — стаичка встрани от големия вестибюл на долния етаж. Седеше в дълбок фотьойл, когато чу, че вратата се отваря и някой влиза. Обърна се и видя Мариан Хофман. Още преди да продума и да я предупреди, че е в кабинета, я чу да ахва.

Гледаше неговите картини на стената — малко на брой, които бе донесъл от жилището в Париж. Това беше единствената стая в къщата, където разрешаваше да висят. Наблюдаваше как Мариан се разхожда из стаята и минава от картина на картина — вече беше прекалено късно да се обади.

— Направо не е за вярване — пророни тя.

Тони почувства в себе си внезапен гняв. Знаеше, че картините не са чак толкова лоши. Размърда се, кожата на фотьойла изпука. Мариан се обърна и го видя.

— О, извинете. Не знаех, че тук има някой.

Тони се изправи.

— А, не се притеснявайте! — тонът му беше груб. Не обичаше да нахлуват в светилището му. — Търсите ли нещо?

— Не. Аз… просто се разхождам. Вашата колекция от картини е за музей.

— Без тези — чу се да казва Тони.

Тя се изненада от враждебните нотки в гласа му. Обърна се и отново погледна картините.

— Вие ли сте ги рисували?

— Съжалявам, ако не ви харесват.

— Прекрасни са! — Тя се приближи към него. — Не разбирам. Щом можете да правите това, защо изобщо се занимавате с друго? Вие сте надарен. Не добър, а надарен.

Тони стоеше, без да я слуша, и единственото, което искаше, е тя да излезе.

— Мечтаех да стана художничка — продължи Мариан. — Учих една година при Оскар Кокошка. Най-накрая се отказах, защото разбрах, че никога не бих могла да бъда добра, колкото ми се иска. Но вие! — Тя пак се обърна към картините. — В Париж ли сте учили?

— Да.

Искаше му се тя да го остави сам.

— И се отказахте… просто ей така?

— Да.

— Колко жалко. Вие…

— А, ето ви!

Двамата се обърнаха. На вратата стоеше Кейт. Изгледа ги, после отиде при Мариан.

— Навсякъде ви търсих, Мариан. Баща ви спомена, че обичате орхидеите. Трябва да видите нашата оранжерия.

— Благодаря — измънка Мариан. — Аз наистина…

— Тони, може би е редно да обърнеш внимание на другите гости — обърна се към него Кейт, в гласа й се четеше силно неодобрение.

Тя хвана Мариан под ръка и двете излязоха.

Беше интересно да наблюдава как майка му си играе с хората като с мишки. Направи го толкова ловко, без никакви излишни жестове. Всичко беше започнало с това, че Уайът и дъщеря му дойдоха първи, а Хофман закъсня. С Люси, която седеше винаги до него, с личните разговори с Чарли Уайът. Беше повече от ясно. И все пак Тони трябваше да признае, че е ясно само защото той разполагаше с ключа към нещата. Познаваше майка си и начина, по който тя мисли. Люси Уайът беше чудесно момиче. Щеше да бъде много добра съпруга за някого, но не и за него. Не и с Кейт Блакуел в дъното на всичко. Майка му беше безскрупулна, пресметлива мръсница и докато го помнеше, Тони не бе застрашен от машинациите й. Чудеше се какъв ще е следващият й ход.

Не му се наложи да чака дълго, за да разбере.

Пиеха коктейли на терасата, когато Кейт му каза:

— Господин Уайът беше много любезен да ни покани в своето ранчо другата седмица. Нали е чудесно? — Лицето й грееше от удоволствие. — Никога не съм виждала тексаско ранчо.

„Кругър-Брент“ притежаваше ранчо в Тексас и то вероятно бе два пъти по-голямо от имота на Уайът.

— Тони, нали ще дойдете — попита тексасецът.

— Моля ви — настоя Люси.

Съюзяваха се срещу него. Това беше предизвикателство и Тони реши да го приеме.

— С удоволствие.

— Чудесно!

На лицето на Люси се изписа искрена радост. Кейт също беше доволна.

„Ако си е наумила да ме съблазни, Люси само си губи времето“, помисли си Тони. Раната, нанесена от майка му и Доминик, беше насадила у него такова дълбоко недоверие към жените, че единствените, с които общуваше сега, бяха скъпо платени проститутки на повикване. От всички жени те бяха най-честните. Искаха само пари и открито ти казваха колко. Човек плащаше за това, което получаваше, и получаваше това, за което плащаше. Без усложнения, сълзи и измама.

Люси щеше да бъде доста изненадана.

 

 

Рано в неделя сутринта Тони отиде на басейна, за да поплува. С бял бански костюм, Мариан Хофман вече беше във водата. Имаше красива фигура — висока, стройна и изящна. Тони я наблюдаваше как плува, ръцете й се вдигаха и отпускаха в точен, красив ритъм. Тя видя Тони и му махна.

— Добро утро.

— Добро утро — отговори на поздрава й той. — Добра си.

— Обичам да спортувам — усмихна се Мариан. — Наследила съм го от баща си.

Тя спря до стената на басейна и Тони й подаде кърпа. Загледа я как, без да се притеснява, подсушава косата си.

— Закусвала ли си?

— Не. Не знаех дали готвачът е станал толкова рано.

— Тук е като хотел. Има двадесет и четири часово обслужване.

— Хубаво — усмихна му се Мариан.

— Къде живееш?

— Основно в Мюнхен. В стар замък извън града.

— Къде си учила?

— Това е дълга история — въздъхна Мариан. — По време на войната ме изпратиха в пансион в Швейцария. След това отидох в Оксфорд, учех в Сорбоната и живях няколко години в Лондон. Била съм в тези градове. А ти къде си ходил? — погледна го тя право в очите.

— В Ню Йорк, Мейн, Швейцария, Южна Африка. През войната прекарах няколко години в Южния Тихи океан, после Париж… — Той млъкна отведнъж, като че беше казал прекалено много.

— Извинявай, ако съм любопитна, но не мога да проумея защо си спрял да рисуваш.

— Това не е важно — рязко каза Тони. — Хайде да закусваме.

 

 

Ядоха сами на терасата, която гледаше надолу към блестящата извивка на залива. С Мариан беше лесно да се разговаря. У нея имаше достойнство, някакво благородство, които Тони намираше привлекателни. Тя не флиртуваше и не бе по празните приказки. Изглежда, проявяваше искрен интерес към него. Тони усети как тази тиха и чувствителна жена го привлича. Питаше се обаче до каква степен това привличане се дължи на мисълта, че прави напук на майка си.

— Кога се връщаш в Германия?

— Другата седмица — отговори Мариан. — Ще се омъжвам.

Думите й го изненадаха.

— О, това е чудесно — каза смутен Тони. — За кого?

— За един лекар. Познавам го, откакто съм се родила.

„Защо трябваше да го уточнява? Има ли някакво значение?“

— Ще вечеряш ли с мен в Ню Йорк? — без да се замисля, я попита той.

Мариан го изгледа внимателно, премисляйки отговора си.

— Ще ми бъде приятно.

— Определям ти среща — засмя се доволен Тони.

 

 

Вечеряха в малък ресторант на брега на Лонг Айланд. Тони искаше да е сам с Мариан, далеч от погледа на майка си. Знаеше, че ако тя научи, ще намери начин да отрови тази чиста и невинна вечер. Това беше нещо лично между него и Мариан и независимо, че бе започнало отскоро, Тони не искаше някой да го разваля. Радваше се на компанията на Мариан дори повече, отколкото беше очаквал. Момичето имаше тънко чувство за хумор и той откри, че се смее повече, отколкото през цялото време след завръщането си от Париж. Мариан го накара да се почувства безгрижен и свободен.

— Кога се връщаш в Германия?

— Другата седмица… Ще се омъжвам.

 

 

През следващите пет дни Тони често се виждаше с Мариан. Отмени пътуването си до Канада, без да знае защо. Мислеше, че така може би изразява бунта си срещу плана на Кейт, че отмъщава, но дори това да беше вярно в началото, сега нещата вече се бяха променили. Той усети, че Мариан все по-силно и по-силно го привлича. Харесваше нейната честност. Вече се бе отчаял, че никога няма да открие това качество.

Тъй като Мариан бе туристка в Ню Йорк, Тони я разведе навсякъде. Качиха се в Статуята на свободата, взеха ферибота до Статън Айланд, отидоха на върха на Емпайър Стейт Билдинг и в ресторант в Китайския квартал. Прекараха цял ден в музея на изкуствата „Метрополитън“ и един следобед в галерията „Фрик“. Имаха еднакви вкусове. Внимателно избягваха личните теми, въпреки това и двамата осъзнаваха силното сексуално влечение помежду им. Дните се изнизаха и дойде петък, когато Тони трябваше да замине за ранчото на Уайът.

— Кога ще се върнеш в Германия?

— В понеделник сутринта.

В гласа й нямаше радост.

Същия следобед Тони замина за Хюстън. Можеше да пътува с майка си с един от самолетите на компанията, но предпочете да избегне обстановка, в която те двамата ще бъдат сами. От своя страна, гледаше на майка си единствено като на съдружник в бизнеса — блестящ, силен, хитър и опасен.

На летище „Уилям Х. Хоби“ в Хюстън го чакаше Ролс-Ройс. Шофьорът, облечен с джинси „Ливайс“ и цветна спортна риза, го закара в ранчото.

— Повечето хора предпочитат да отидат със самолет направо в ранчото — отбеляза той. — Господин Уайът разполага с голяма писта. Оттук до портата ще стигнем за около час, а оттам за още около половин час ще идете в централната сграда.

Тони реши, че шофьорът преувеличава, но не беше прав. Имението на Уайът се оказа по-скоро градче, отколкото ранчо. От главната порта поеха по някакъв път и след половин час подминаха трафопоста, селскостопанските постройки, оградените за добитъка паши, къщите за гости и бунгалата на слугите. Централната къща представляваше огромно едноетажно ранчо, което изглеждаше безкрайно. На Тони му се стори потискащо грозно.

Кейт вече беше пристигнала. Те с Чарли Уайът седяха на терасата, която гледаше към басейн с размер на малко езеро. Когато Тони се появи, водеха оживен разговор. При вида му Уайът рязко спря по средата на изречението. Тони усети, че обсъждаха него.

— Ето го нашето момче! Добре ли пътува, Тони?

— Да, б-благодаря.

— Люси се надяваше, че ще успееш да хванеш по-ранен самолет — каза Кейт.

— Т-така ли? — обърна се и изгледа майка си.

Чарли Уайът го потупа по рамото.

— В чест на теб и на Кейт организираме голямо празненство със скара на открито. Всички пристигат със самолет, за да участват.

— М-много мило от ваша страна — каза Тони. „Ако смятате да им поднесете жертвения агнец, ще си идат гладни“, помисли си той.

Люси се появи с бяла риза и плътно прилепнали изтъркани джинси и Тони трябваше да признае, че е поразително хубава.

Тя се приближи и го хвана за ръка.

— Тони, вече се чудех дали ще дойдеш.

— С-съжалявам, че закъснях — извини се той. — Имах да довърша малко работа.

— Няма значение, щом вече си тук — топло му се усмихна Люси. — Какво ти се прави днес следобед?

— Какво ще ми предложиш?

— Каквото пожелаеш — нежно отговори тя и го погледна в очите.

 

 

Кейт Блакуел и Чарли Уайът сияеха.

Пиршеството на открито беше грандиозно дори за критериите на Тексас. Почти двеста души дойдоха с частен самолет, мерцедеси и Ролс-Ройси. Два оркестъра свиреха едновременно в различни части на парка. Шестима бармани разнасяха шампанско, уиски, безалкохолни напитки и бира, докато четирима готвачи приготвяха храната на накладени навън огньове. Имаше печено на жар говеждо и агнешко месо, пържоли, пилета и патици. Поднесоха горещи глинени делви с люти чушлета и цели омари, в пръстта се печаха царевици и раци. Имаше печени картофи, пресен зелен грах, шест вида салати, топли домашни сладки, царевични питки с мед и конфитюр. Четири маси бяха отрупани с десерти — прясно опечени пайове, торти, пудинги и домашен сладолед с дванадесет различни аромата. Това беше най-разточителното празненство, което Тони беше виждал. Според него точно тук се криеше разликата между новите и старите пари. Девизът при старите пари беше: „Ако ги имаш, крий ги“, а при новите: „Ако ги имаш, перчи се с тях!“

Перченето беше невероятно. Жените носеха предизвикателни вечерни рокли, а накичените по тях бижута бяха ослепителни. Тони стоеше настрана и наблюдаваше как гостите се тъпчат и как стари приятели шумно си подвикват. Почувства се така, сякаш присъства на някакъв безсмислен декадентски ритуал. При всяко завъртане пред него изникваше сервитьор с поднос, отрупан с глинени съдове с черен хайвер, пастет или шампанско. Струваше му се, че келнерите са повече от гостите. Слушаше разговорите, които се водеха наоколо.

— Довтаса тук от Ню Йорк, за да ми продаде някакви стоки, а аз му разправям: „Пилееш си времето, мой човек. На изток от Хюстън не можеш да сключиш добра сделка за петрол…“

— Трябва да внимаваш с тия лицемерни хитреци. Те са като сапунените мехури…

До Тони се появи Люси.

— Не ядеш, Тони. Случило ли се е нещо? — Тя внимателно го наблюдаваше.

— Не, всичко е наред. Това се казва пиршество.

— Нищо още не си видял, приятелю. Почакай фойерверките.

— Фойерверките ли?

— Аха! — И Люси го докосна по ръката. — Жалко, че има толкова народ. Невинаги е така. Татко искаше да смае майка ти. — Тя се усмихна. — Утре си отиват.

Аз също, мрачно си помисли Тони и прецени, че е сбъркал, като е дошъл. Ако толкова много искаше да притежава компанията „Уайът Ойл енд Тул“, майка му трябваше да измисли някакъв друг начин да се сдобие с нея. Той я потърси с очи сред тълпата и я видя сред някаква група, която й се възхищаваше. Беше красива. Почти шестдесетгодишна, тя изглеждаше с десет години по-млада. По лицето й нямаше бръчки и благодарение на упражненията и всекидневните масажи тялото й беше стегнато и в отлична форма. Тя беше толкова строга и дисциплинирана спрямо себе си, както и с всички около нея, и Тони донякъде й се възхищаваше. Един страничен наблюдател би казал, че Кейт Блакуел чудесно се забавлява. „Тя ненавижда цялата тази сбирщина — каза си Тони. — Готова е на всичко, само и само да получи онова, което е пожелала.“ Сети се за Мариан и за това колко неприятно би й било подобно безсмислено сборище. При мисълта за нея усети внезапна болка.

„Ще се омъжа за един лекар. Познавам го, откакто съм се родила.“

След половин час, когато Люси дойде, за да потърси Тони, той вече се връщаше в Ню Йорк.

— Искам да те видя.

— Добре — без колебание се съгласи тя.

Тони не можеше да прогони Мариан Хофман от мислите си. От дълго време беше сам, ала не се чувстваше самотен. Но докато беше далеч от Мариан, усети самота, изпита чувството, че нещо му липсва. Близостта с нея означаваше топлина и тържество на живота, тя прогонваше грозните тъмни сенки, които го преследваха.

Тони изпитваше ужасяващото чувство, че ако остави Мариан да замине, с него ще е свършено. Тя му беше необходима така, както никой друг в живота.

Мариан го посрещна в апартамента си и когато Тони влезе, у него се пробуди силен копнеж, какъвто той не се надяваше да усети никога отново. Погледна я и разбра, че тя изпитва същото, никакви думи не можеха да опишат това чудо.

Притисна я в ръцете си. И двамата усещаха непреодолимо влечение, което ги грабна и понесе в прекрасен вихър, в изблик на неописуема наслада. Плуваха в някаква кадифена мекота, която не познаваше време и място, всеки бе погълнат от опияняващата красота и вълшебството на другия. Сетне легнаха изтощени, притиснати един до друг, косата й нежно го докосваше по лицето.

— Ще се оженя за теб, Мариан.

Тя обгърна лицето му с длани и го погледна изпитателно в очите.

— Сигурен ли си, Тони? — попита го внимателно. — Има един проблем, скъпи.

— Твоят годеж ли?

— Не. Аз ще го разтуря. Притеснявам се за майка ти.

— Тя няма нищо общо с…

— Не, нека се доизкажа, Тони. Тя смята да те ожени за Люси Уайът.

— Това си е неин проблем. — Той отново я прегърна. — Аз смятам друго.

— Ще ме намрази, Тони, а аз не го искам.

— Знаеш ли какво искам аз? — прошепна Тони.

И вълшебството започна отначало.

 

 

Кейт Блакуел чу сина си след цели четиридесет и осем часа. Беше изчезнал от ранчото на Уайът без никакви обяснения и без да се сбогува и бе хванал самолета за Ню Йорк. Чарли Уайът беше объркан, а Люси — бясна. Кейт с неудобство се извини и същата вечер замина със самолета на компанията за Ню Йорк. Когато се прибра у дома, се обади по телефона на Тони в апартамента му. Никакъв отговор. Нямаше го и на другия ден.

Кейт беше в кантората си, когато личният телефон на бюрото й иззвъня. Преди още да го вдигне, тя знаеше кой е.

— Добре ли си, Тони?

— Д-добре съм, майко.

— Къде си?

— Карам м-медения си месец. Ние с Мариан Хофман се оженихме вчера. — Последва дълго мълчание. — М-майко, на телефона ли си?

— Да, чувам те.

— Би трябвало да ми честитиш и да ми пожелаеш много щастие или да кажеш някоя от ония дежурни фрази.

В гласа му се четеше горчива ирония.

— Да, разбира се — каза Кейт. — Желая ти много щастие, сине.

— Б-благодаря ти, м-майко.

И затвори.

 

 

Кейт остави слушалката и натисна копчето на телефона за вътрешна връзка.

— Брад, ела, ако обичаш.

— Току-що се обади Тони — каза тя, когато Брад влезе в кабинета й.

Брад я погледна в лицето.

— Господи! Само не ми казвай, че си го направила!

— Тони го направи. Империята на Хофман е в ръцете ни.

Брад Роджърс потъна в стола.

— Не мога да го повярвам! Зная колко вироглав може да е той. Как успя да го склониш да се ожени за Мариан Хофман?

— Беше много просто — въздъхна Кейт. — Притисках го в другата посока.

Но тя знаеше, че именно това е посоката, която е трябвало да избере. Мариан Хофман щеше да бъде чудесна съпруга за Тони. Щеше да разсее мрака в него.

На Люси й бяха извадили матката.

Мариан щеше да му роди син.