Сидни Шелдън
Диамантената династия (9)

Осма глава

Дойде време капанът да щракне. През изминалите шест месеца Джейми Макгрегър бе изкупил без много шум дяловете в различните имоти на Ван дер Мерве от неговите съдружници, така че сега държеше в свои ръце и почти цялата му собственост. Но най-много от всичко желаеше да притежава диамантените му полета в Намибийската пустиня. Бе заплатил за тях стократно с кръвта и дързостта си, без малко не бе дал и живота си. Беше използвал диамантите, които с Банда откраднаха там, за да построи империя, с помощта на която да унищожи Саломон ван дер Мерве. Тази задача все още не бе изпълнена. Сега Джейми беше готов да приключи с нея.

Холандецът затъваше все повече в дългове. Всички в града отказваха да му отпускат заеми, с изключение на банката, която Джейми тайно притежаваше. Разпореждането, което бе дал на банковия си управител — „Давайте на Саломон ван дер Мерве всичко, което поиска“, все още беше в сила.

Сега универсалният магазин почти не се отваряше. Ван дер Мерве започваше да пие още от сутринта, а следобед посещаваше къщата на мадам Агнес, понякога прекарваше там и нощта.

Една сутрин, докато стоеше пред тезгяха на месаря и чакаше да й завият пилетата, поръчани от госпожа Оуенс, Маргарет погледна през прозореца и видя баща си да излиза от публичния дом. Едва го разпозна — бе се превърнал в мърляв старец, който се клатушкаше по улицата. „Аз му причиних това. О, Боже, прости ми, аз му го причиних!“

Саломон ван дер Мерве нямаше никаква представа какво му се случва. Знаеше, че някак си, не по негова вина, животът му е съсипан. Бог го беше избрал, както някога бе избрал Йов, за да изпита непоклатимостта на вярата му. Холандецът беше сигурен, че в края на краищата ще победи невидимите си врагове. Беше му необходимо само малко време — време и още пари. Беше заложил като гаранция за заемите универсалния магазин, дяловете си в шест малки диамантени полета, дори коня и каруцата си. Накрая не остана нищо друго, освен диамантеното поле в Намибийската пустиня. В деня, когато го заложи като допълнителна гаранция, Джейми удари.

— Инкасирайте всичките му полици — нареди Джейми на банковия управител. — Дайте му двадесет и четири часа да изплати всичко, или губи правата си над заложеното имущество.

— Господин Макгрегър, той няма откъде да намери толкова пари. Той…

— Двадесет и четири часа.

Точно в четири часа следобед на следващия ден заместник-управителят на банката се появи в универсалния магазин с шерифа и съдебно решение за конфискация на всичко, което Ван дер Мерве притежаваше. От канцеларията си на отсрещната страна на улицата Джейми наблюдаваше как изхвърлят Ван дер Мерве от магазина му. Старият човек стоеше отвън и премигваше безпомощно срещу слънцето, без да знае какво да прави и накъде да се обърне. Беше лишен от всичко. Отмъщението на Джейми Макгрегър беше изпълнено докрай. „Защо ли — мислеше си Джейми — не изпитвам никакво чувство на триумф?“ В душата му беше пусто. Човекът, когото унищожи, го беше изпреварил, пръв го бе унищожил.

Когато същата вечер влезе в къщата на мадам Агнес, тя му каза:

— Чу ли новината, Джейми? Преди един час Саломон ван дер Мерве си пръснал черепа.

 

 

Погребението беше на мрачните, брулени от ветровете гробища извън града. Освен гробарите присъстваха само двама души: Маргарет и Джейми Макгрегър. Маргарет беше облечена в безформена черна дреха, която прикриваше стърчащия й корем. Изглеждаше бледа, не й беше добре. Джейми стоеше, висок и елегантен, затворен и далечен. Двамата бяха застанали на противоположните страни на гроба и гледаха как спускат в земята грубия ковчег от чамови дъски. Буците пръст заваляха по капака и на Маргарет й се струваше, че викат: „Уличница!… Уличница!…“

Погледна над гроба на баща си към Джейми и очите им се срещнаха. Погледът на Джейми беше хладен и безразличен, сякаш не я познаваше. В този момент Маргарет го мразеше. „Стоиш тук и не чувстваш нищо, а си виновен, колкото и аз. Ние го убихме, ти и аз. Пред Бога съм твоя жена, но сме съучастници в злото.“ Погледа надолу в зеещия гроб, където поредната лопата пръст закри чамовия ковчег.

— Почивай в мир! — прошепна тя. — Почивай в мир!

Когато вдигна очи, Джейми си беше отишъл.

 

 

В Клипдрифт имаше две дървени сгради, които се използваха за болници, но бяха така мръсни и нехигиенични, че умрелите пациенти бяха повече от излекуваните. Децата се раждаха вкъщи. Когато наближи време Маргарет да ражда, госпожа Оуенс уреди да й бабува една чернокожа, Хана. Болките започнаха в три часа сутринта.

— Ти само се дръж — нареждаше Хана, — природата ще се погрижи за останалото.

Първите болки накараха Маргарет да се усмихне. Раждаше своя син и той щеше да има име. Тя щеше да се погрижи Джейми Макгрегър да признае детето си. Нейният син нямаше да бъде наказан.

Родилните мъки продължаваха часове наред и ако някой от наемателите в пансиона надникнеше в стаята, за да види какво става, веднага биваше изпращан да си събира багажа.

— Това е нещо лично — казваше Хана на Маргарет, — между теб, Бог и дявола, който ти е докарал тези неприятности.

— Момче ли ще бъде? — питаше задъхано Маргарет.

Хана бършеше челото й с влажна кърпа.

— Ще ти кажа веднага щом видя пишле. Сега се напъни! С всичка сила! Още! Още по-силно!

Контракциите зачестиха, болката разкъсваше тялото на Маргарет. „О, Господи, нещо не е наред“, мислеше си тя.

— Дръж се! — каза Хана и внезапно в гласа й се прокрадна тревожна нотка. — Обърнато е — извика тя, — не мога да го извадя!

През червена мъгла Маргарет видя как негърката се наведе и взе да извива тялото й, стаята започна да губи очертанията си и изведнъж болката изчезна. Тя се носеше в пространството, в края на някакъв тунел се виждаше ярка светлина, някой я викаше и това беше Джейми. „Тук съм, Маги, скъпа. Ти ще ми родиш хубав син!“ Беше се върнал при нея. Не го мразеше вече. Разбра, че никога не го е мразила. Чу глас, който казваше: „Още малко“, нещо вътре в нея се скъса и тя изкрещя от болка.

— Давай! — каза Хана. — Излиза!

След секунда Маргарет почувства как нещо влажно се плъзна стремително между краката й и чу победоносния вик на Хана, която държеше във вдигнатите си ръце червено телце.

— Добре дошъл в Клипдрифт! — каза тя. — Мила, имаш син!

Маргарет го нарече Джейми.

Знаеше, че новината за бебето бързо ще стигне до Джейми, и очакваше той да дойде да я види или да изпрати да я вземат. Когато изминаха няколко седмици, а от него нямаше никаква вест, Маргарет му изпрати писмо. Пратеникът се върна след половин час.

Тя изгаряше от нетърпение.

— Видя ли господин Макгрегър?

— Да, госпожо.

— И му даде писмото, нали?

— Да, госпожо.

— Той какво каза? — настоя тя.

Момчето беше смутено.

— Той… той каза, че няма син, госпожице Ван дер Мерве.

Целият този ден и цялата нощ остана заключена в стаята си с бебето и отказваше да излезе.

— Твоят татко сега е объркан, Джейми. Мисли си, че майка ти му е причинила нещо лошо. Но ти си негов син и когато те види, ще ни вземе да живеем в неговата къща и ще ни обича много и двамата. Ще видиш, миличко. Всичко ще се оправи.

Когато на сутринта госпожа Оуенс почука на вратата, Маргарет отвори. Изглеждаше странно спокойна.

— Добре ли си, Маги?

— Много добре, благодаря. — Обличаше на бебето нови дрешки. — Тази сутрин ще изведа Джейми с количката.

Количката от мадам Агнес и момичетата й беше цяла прелест. Беше изплетена от първокачествена тръстика, със здраво дъно от камъш и солидни ръчки от извито дърво. Беше тапицирана с вносен брокат, с меки бордюри от копринен плюш, а отзад беше прикачено чадърче с къдрички.

Маргарет буташе количката по тесните тротоари на Луп Стрийт. Случайно минаващ пришълец се спря и се усмихна на бебето, но жените от града отвръщаха очи или минаваха от другата страна на улицата, за да не се срещнат с нея.

Маргарет дори не ги забелязваше. Търсеше с очи един-единствен човек. Всеки ден, когато времето беше хубаво, обличаше на детето хубави дрешки и го извеждаше с количката. Когато изтече цяла седмица, а не срещна Джейми нито веднъж на улицата, разбра, че той съзнателно я избягва. „Добре, щом не желае да дойде да види сина си, синът му ще отиде при него“, реши Маргарет.

На следващата сутрин влезе при госпожа Оуенс.

— Ще попътешествам, госпожо Оуенс. Ще се върна след седмица.

— Бебето е твърде малко, за да пътува, Маги. То…

— Бебето ще остане в града.

Госпожа Оуенс се намръщи.

— Тук ли?

— Не, госпожо Оуенс. Не тук.

 

 

Джейми Макгрегър беше построил къщата си на един от хълмовете, които се издигаха над Клипдрифт. Беше едноетажна, със стръмен покрив и с две обширни крила, свързани с централната сграда посредством широки веранди. Наоколо се простираха осеяни с дървета зелени поляни и пищна розова градина. Зад къщата бяха разположени навесът за каляските и жилищата за прислугата. Грижите за домакинството бяха поверени на Юджиния Тали, всяваща респект вдовица на средна възраст с шест големи деца в Англия.

Маргарет пристигна пред къщата с детето на ръце в десет часа сутринта, когато знаеше, че Джейми е в канцеларията си. Госпожа Тали отвори вратата и ги погледна изненадано, както ги гледаха и всички останали в обсег от сто и петдесет километра. Госпожа Тали знаеше кои са.

— Съжалявам, но господин Макгрегър не е вкъщи — каза икономката и понечи да затвори вратата.

Маргарет я спря.

— Не съм дошла да се срещам с господин Макгрегър. Донесох сина му.

— Страхувам се, че не зная нищо по този въпрос. Вие…

— Ще отсъствам една седмица. След това ще се върна да си го взема — рече Маргарет и подаде бебето. — Казва се Джейми.

Лицето на госпожа Тали придоби ужасено изражение.

— Не можете да го оставите тук! Ами господин Макгрегър ще…

— Имате избор — съобщи й Маргарет. — Или да го внесете вътре, или да ме принудите да го оставя тук, на стъпалата пред вратата. Това също не би се харесало на господин Макгрегър.

Без да каже дума повече, тя тикна детето в ръцете на икономката и си тръгна.

— Чакайте! Не можете!… Върнете се веднага! Госпожице!…

Маргарет не се обърна нито веднъж. Госпожа Тали продължаваше да стои като закована с малкото вързопче в ръце и си мислеше: „О, Боже, как само ще се разгневи господин Макгрегър!“

 

 

Никога не го беше виждала в такова състояние.

— Как можахте да направите такава глупост? — ревеше той. — Трябваше просто да затръшнете вратата в лицето й.

— Тя не ми даде никаква възможност, господин Макгрегър. Тя…

— Не искам детето й в къщата си!

В яростта си крачеше напред-назад, като спираше от време на време пред безпомощната икономка.

— Би трябвало да ви изхвърля заради това.

— Тя ще се върне и ще си го вземе след една седмица. Аз…

— Не ме интересува кога ще се върне — крещеше Джейми. — Махнете оттук това дете! Веднага! Отървете се от него!

— Как предлагате да го направя, господин Макгрегър? — попита жената сковано.

— Подхвърлете го някъде в града. Сигурно има място, където можете да го оставите?

— Къде?

— Откъде, по дяволите, да зная?

Госпожа Тали погледна малкото вързопче, което държеше в ръцете си. От крясъците бебето се бе разплакало.

— В Клипдрифт няма сиропиталища. — Започна да люлее детето в ръцете си, но то ревеше все по-силно. — Някой трябва да се грижи за него.

Поставен натясно, Джейми прокара пръсти през косата си.

— По дяволите! Добре — реши той. — Вие сте тази, която така великодушно прие бебето. Грижете се вие за него!

— Да, сър.

— И прекратете този непоносим вой! Да бъдем наясно, госпожо Тали. Ще го държите далеч от очите ми! Не желая да разбирам, че е в къщата. И когато следващата седмица майка му дойде да си го вземе, не желая да я виждам. Ясно ли е?

Бебето ревна с нова сила.

— Напълно, господин Макгрегър.

Госпожа Тали бързо напусна стаята.

Джейми Макгрегър седеше сам в кабинета си, пиеше бренди и пушеше пура. „Каква глупачка! Очаква, че щом видя бебето, сърцето ми ще се разтопи, ще хукна при нея и ще кажа: Обичам те. Обичам детето. Искам да се оженя за теб.“ Да, но той не си бе дал труда дори да го погледне. Нямаше нищо общо с него. Не беше го заченал от любов, дори не и от страст. То беше заченато за отмъщение. Никога нямаше да забрави изражението на Ван дер Мерве, когато му беше казал, че Маргарет е бременна. Това беше началото. Краят настъпи, когато този боклук беше хвърлен в дървения ковчег. Трябваше да намери Банда и да му съобщи, че мисията им е приключила.

 

 

Чувстваше празнота. „Трябва да си поставя нови цели“, мислеше си той. Вече беше баснословно богат. Бе закупил стотици акри земя с полезни изкопаеми. Беше я взел заради диамантите, които очакваше да бъдат открити в нея, а се оказа, че е станал собственик на злато, платина и пет-шест други редки метала. Банката му държеше ипотеки за половината имоти в Клипдрифт, а земите, които притежаваше, се простираха от Намибийската пустиня до Кейптаун. Това му носеше удовлетворение, но не му беше достатъчно. Беше предложил на родителите си да дойдат да живеят при него, но те не искаха да напускат Шотландия. Братята и сестра му се бяха задомили. Джейми изпращаше на родителите си големи суми и това му доставяше наслада, но животът му беше в пълен застой. Само преди няколко години той беше представлявал непрекъснат низ от вълнуващи върхове и падения. Джейми се беше чувствал жив. Беше жив, когато с Банда направляваха сала към рифовете на забранената зона. Беше жив, когато пълзеше върху мините през пясъка на пустинята. А сега имаше усещането, че от известно време е престанал да живее. Не признаваше дори пред себе си, че е самотен.

Отново посегна към гарафата с бренди и видя, че празна. Или беше пил повече, отколкото си даваше сметка, или госпожа Тали беше започнала да става небрежна. Джейми стана от стола, взе чашата за бренди се запъти към килера, където държаха напитките. Тъкмо отваряше бутилката, когато чу бебешко гугукане. Ето на! Беше наредил на госпожа Тали да го държи в жилището си, далеч от кухнята. Тя бе изпълнила стриктно заповедта му. Джейми не беше виждал и чувал дето през двата дни, откакто то бе подхвърлено в къщата му. — Сега слушаше как госпожа Тали му говори с напевния тон, който жените използват в такива случаи.

— Мъничкото ми, колко си сладко! — казваше тя. — Ти си ми цяло ангелче. Да, да! Ангелче.

Бебето изгука отново. Джейми се приближи до отворената врата на спалнята на госпожа Тали и погледна вътре. Икономката беше намерила отнякъде креватче и малкото лежеше в него. Жената се беше навела над него и то здраво стискаше с юмруче пръста й.

— Брей, че си як, Джейми. Ще пораснеш и ще станеш голям… — Госпожа Тали млъкна изненадано, когато забеляза, че господарят й стои на вратата. — О! — възкликна тя. — Аз… Имате ли нужда от нещо, господин Макгрегър?

— Не. — Той се приближи до креватчето. — Шумът в стаята ми пречи.

И Джейми за пръв път погледна сина си. Бебето беше по-голямо, отколкото бе очаквал, и беше добре оформено. Като че ли му се усмихваше.

— О, съжалявам, господин Макгрегър. Наистина е такова добро бебче. И е здравичък. Само му подайте пръста си, и ще видите колко е силен.

Без да каже дума повече, Джейми се обърна и напусна стаята.

 

 

С различните му начинания се занимаваше екип от над петдесет служители. Между тях — от момчето, което носеше пощата, до най-големите началници — нямаше такъв, който да не знае откъде идва името на „Кругър-Брент“, и всички бяха страшно горди, че работят за Джейми. Неотдавна беше назначил Дейвид Блакуел, шестнадесетгодишния син на един от управителите, американец от Орегон, дошъл в Южна Африка да търси диаманти. Когато Блакуел беше останал без пари, Джейми го бе взел за управител в една от мините. Синът работи в компанията едно лято и Джейми остана толкова доволен от него, че му предложи постоянно място. Младият Дейвид Блакуел беше умен, хубав и инициативен. Джейми знаеше, че умее също и да си държи езика зад зъбите, и затова избра точно него за тази задача.

— Дейвид, иди в пансиона на госпожа Оуенс. Там живее една жена, казва се Маргарет ван дер Мерве.

Ако името й или обстоятелствата около нея бяха известни на Дейвид Блакуел, той не го показа с нищо.

— Да, сър.

— Ще говориш само с нея. Оставила е детето си на моята икономка. Кажи й да си го вземе днес и да го махне от къщата ми.

— Да, господин Макгрегър.

След половин час Дейвид Блакуел се върна. Джейми вдигна поглед от бюрото си.

— Сър, страхувам се, че не успях да направя това, което ми поръчахте.

Джейми се изправи.

— Защо? — строго попита той. — Работата беше много проста.

— Госпожица Ван дер Мерве не беше там, сър.

— Тогава я намери!

— Преди два дни е напуснала Клипдрифт. Очакват я да се върне след пет дни. Ако искате да събера още сведения…

— Не. — Изобщо не желаеше това. — Няма значение. Свободен си, Дейвид.

— Да, сър. — Момчето напусна кабинета му.

Дяволите да я вземат тази жена! Когато се върнеше, щеше да я очаква изненада. Щеше да си получи детето обратно!

 

 

Същия ден Джейми вечеря сам вкъщи. Пиеше си брендито в кабинета, когато влезе госпожа Тали, за да обсъдят някакъв въпрос по домакинството. В средата на изречението тя изведнъж се заослушва и каза:

— Извинете, господин Макгрегър. Чувам, че Джейми плаче.

И излезе забързано.

Джейми ядосано тръсна чашата и разплиска брендито. Проклетото бебе! И тя бе имала нахалството да го нарече Джейми! Не приличаше на никакъв Джейми. Изобщо на нищо не приличаше.

След десет минути госпожа Тали се върна в кабинета. Видя разлятото питие.

Да ви донеса ли още едно бренди?

— Не е необходимо — каза хладно Джейми. — Необходимо е само да си спомните за кого работите. Няма да позволя да ме прекъсвате заради това копеле. Ясно ли е, госпожо Тали?

— Да, сър.

— Колкото по-бързо си отиде детето, което донесохте в къщата ми, толкова по-добре за всички ни. Разбирате ли?

Устните й се свиха.

— Да, сър. Има ли нещо друго?

— Не.

Тя се обърна и тръгна да излиза.

— Госпожо Тали…

— Да, господин Макгрегър?

— Казахте, че плаче. Нали не е болно?

— Не, сър. Само се беше подмокрило. Трябваше да му сменя пеленките.

Джейми си го представи и му се стори отвратително.

— Свободна сте.

Сигурно би побеснял, ако знаеше, че прислугата в къщата с часове говори за него и сина му. Всички бяха единодушни, че господарят се държи неразумно, но знаеха също, че само да кажат една дума на тази тема, веднага ще бъдат изхвърлени. Джейми Макгрегър не беше от хората, които с радост приемат съвети от когото и да било.

 

 

На следващата вечер Джейми имаше делова среща, която продължи до късно. Беше инвестирал в нова железница. Линията без съмнение беше малка, водеше от мините му в Намибийската пустиня до Де Ар, където се свързваше с Линията Кейптаун — Кимбърли, но сега щеше да му излиза много по-евтино да превозва диамантите и златото си до пристанището. Първата железопътна линия в Южна Африка беше открита през 1860 година и свързваше Дънбар с нос Пойнт, а след това между Кейптаун и Уелингтън бяха прокарани нови. Те бяха железните артерии, които щяха да позволят потокът от хора и стоки свободно да преминава през сърцето на Южна Африка. Джейми възнамеряваше да стане собственик на част от тях. Това беше само началото от плана му. „След това — мислеше си той — параходи. Мои параходи, които да прекарват полезните изкопаеми през океана.“

Върна се вкъщи след полунощ, съблече се и си легна. Бе поръчал на декоратор от Лондон да му проектира голяма мъжка спалня с огромно легло, дърворезбата на което беше изработена в Кейптаун. В стаята имаше стар испански скрин в единия ъгъл и два грамадни гардероба, съдържащи повече от петдесет костюма и тридесет чифта обувки. Джейми изобщо не се интересуваше от дрехи, но за него беше важно да ги има. Беше прекарал премного дни и нощи, облечен в дрипи.

Тъкмо задрямваше, когато му се стори, че чува писък. Седна в леглото и се ослуша. Дали не беше детето? Може да е паднало от креватчето. Джейми знаеше, че госпожа Тали спи дълбоко. Щеше да бъде ужасно, ако нещо се случеше на малкото, докато е в къщата му. Можеха да го изкарат виновен. „Дяволите да я вземат тази жена!“ — рече си той.

Сложи си халата и чехлите и тръгна през къщата към стаята на госпожа Тали. Ослуша се пред затворената врата, но не се чуваше нищо. Тихо отвори. Икономката спеше дълбоко, сгушена под завивките, и похъркваше. Джейми се приближи до креватчето. Бебето лежеше по гръб с широко отворени очи. Джейми пристъпи още по-близо и го погледна. Наистина приличаше на него, за Бога! Определено имаше устата и брадичката му. Сега очите му бяха сини, но всички бебета се раждаха със сини очи. Само като го погледна, и разбра, че ще бъде сивооко. То размаха малките си ръчички, издаде гукащ звук и му се усмихна. „Ама че е добричко — помисли си Джейми, — лежи си тук и не вдига никакъв шум, не пищи като другите бебета. — Погледна го по-отблизо. — Да, няма никакво съмнение, че е Макгрегър.“

Подаде му предпазливо пръста си. Детето го сграбчи с двете си ръчички и силно го стисна. „Як е като бик!“ — рече си той. В този момент върху лицето на бебето се появи напрегнато изражение и на Джейми му замириса.

— Госпожо Тали!

Икономката подскочи в леглото, изпълнена с тревога.

— Какво… какво се е случило?

— Бебето има нужда от внимание. Аз ли трябва да върша всичко тук?

И Джейми Макгрегър се измъкна от стаята.

 

 

— Дейвид, разбираш ли от бебета?

— В какъв смисъл, сър? — попита Дейвид Блакуел.

— Ами нали знаеш, с какво обичат да си играят или нещо такова.

Младият американец каза:

— Мисля, че когато са много малки, се радват на дрънкалките, господин Макгрегър.

— Вземи десетина — нареди му Джейми.

— Да, сър.

Никакви излишни въпроси. На Джейми това му харесваше. Дейвид Блакуел щеше да стигне далеч.

 

 

Когато вечерта Джейми се върна вкъщи с малък кафяв пакет, госпожа Тали каза:

— Искам да ви, се извиня за миналата нощ, господин Макгрегър. Направо се чудя как не съм се събудила. Бебето трябва да е плакало ужасно, щом сте го чули чак във вашата стая.

— Няма защо да се тревожите — рече великодушно Джейми, — нали единият от двама ни го е чул. — Подаде й пакета. — Занесете му това. Няколко дрънкалки, да си играе. Сигурно не му е много забавно да лежи по цял ден в това креватче.

— О, той не е затворник, сър. Аз го извеждам.

— Къде го водите?

— Тук, в градината, за да мога да го наглеждам.

Джейми се намръщи.

— Миналата нощ не ми се видя много добре.

— Така ли?

— Да. Цветът му не е хубав. Само това оставаше — да се разболее, докато майка му дойде да си го прибере.

— Наистина, сър.

— Може би трябва пак да му хвърля един поглед.

— Да, сър, да го донеса ли?

— Донесете го, госпожо Тали.

— Веднага, господин Макгрегър.

Върна се след няколко минути с малкия Джейми в ръцете. Бебето стискаше синя дрънкалка.

— Струва ми се, че има напълно здрав цвят.

— Е, може и да съм сгрешил. Дайте ми го.

Тя внимателно му подаде детето и Джейми за пръв път взе на ръце сина си. Чувството, което го прониза, го свари съвсем неподготвен. Сякаш беше копнял за този миг, беше живял за този миг, без изобщо да подозира. Държеше в ръцете си своята плът и кръв, своя син, Джейми Макгрегър младши. Какъв смисъл имаше да съграждаш империя, да създаваш династия, да притежаваш диаманти, злато, железопътни линии, ако няма на кого да ги предадеш? „Какъв глупак съм бил!“ — мислеше си Джейми. Никога досега не се бе досещал какво му липсва. Бе премного заслепен от омразата си. Докато гледаше малкото личице, почувства как от дълбините на душата му изчезва заседналото там като камък коравосърдечие.

— Преместете креватчето на Джейми в моята спалня, госпожо Тали.

Когато след три дни Маргарет се появи пред вратата на къщата, госпожа Тали каза:

— Господин Макгрегър го няма, отиде в канцеларията си, госпожице Ван дер Мерве, но ми заръча да изпратя да го извикат, когато дойдете за бебето. Желае да разговаря с вас.

Маргарет чакаше в хола, прегърнала малкия Джейми. Ужасно й беше липсвал. На няколко пъти през тази седмица решителността почти я бе напуснала и тя едва не бе хукнала към Клипдрифт от страх, че може нещо да му се е случило, да се е разболял или да е паднал. Но се бе насилила да стои надалеч и планът й бе успял. Джейми искаше да разговаря с нея! Всичко щеше да бъде прекрасно. Сега вече тримата щяха да бъдат заедно.

В мига, когато Джейми влезе в хола, Маргарет отново почувства, че я залива познатото вълнение. „О, Боже — помисли си тя, — толкова го обичам!“

— Здравей, Маги.

Тя му се усмихна топло и щастливо.

— Здравей, Джейми.

— Искам сина си.

Сърцето на Маргарет пееше.

— Разбира се, че го искаш, Джейми. Никога не съм се съмнявала.

— Ще се погрижа да бъде отгледан както трябва. Той ще има всичките преимущества, които мога да му осигуря. Разбира се, ще се погрижа и ти да бъдеш обезпечена.

Маргарет го гледаше объркано.

— Аз… аз не разбирам.

— Казах, че искам сина си.

— Мислех… такова… ти и аз…

— Не, искам само момчето.

Маргарет почувства как неочаквано я залива обида.

— Разбирам. Е, аз няма да ти позволя да ми го отнемеш.

Джейми задържа погледа си върху нея.

— Много добре. Ще направим компромис. Можеш да живееш тук с Джейми. И можеш да бъдеш негова… негова гувернантка. — Видя израза на лицето й. — Какво искаш?

— Искам синът ми да има име — каза яростно тя. — Името на баща си.

— Добре, ще го осиновя.

Маргарет го погледна презрително.

— Да осиновиш моето дете? О, не. Няма да получиш моя син. Съжалявам те. Великият Джейми Макгрегър. При всичките си пари и власт ти нямаш нищо. Ти си достоен за съжаление.

И Джейми остана да гледа след нея, когато тя се обърна и напусна къщата с неговия син на ръце. На следващата сутрин Маргарет започна да подготвя заминаването си за Америка.

 

 

— Бягството няма да реши нищо — опитваше се да я разубеди госпожа Оуенс.

— Аз не бягам. Отивам на място, където ние със сина ми да започнем нов живот.

Не можеше повече да подлага себе си и детето на унижението, което им предлагаше Джейми Макгрегър.

— Кога заминаваш?

— Колкото е възможно по-скоро. Ще вземем дилижанса до Уъстър и оттам — влака до Кейптаун. Спестяванията ми ще бъдат достатъчни да стигнем до Ню Йорк.

— Пътят е дълъг.

— Заслужава си да го изминем. Наричат Америка страната на възможностите, нали? Само това ни е необходимо.

 

 

Джейми винаги се бе гордял, че остава спокоен в трудни моменти. Сега обикаляше и викаше по всеки, който му попаднеше пред очите. В кабинета му непрекъснато се чуваха крясъци. Не беше доволен от нищо, който и да го бе направил. Крещеше и се възмущаваше от всичко, неспособен да се владее. Три нощи не беше спал. Непрекъснато мислеше за разговора с Маргарет. Дяволите да я вземат! Трябваше да се досети, че ще се опита да го накара да се ожени за нея. Коварна също като баща си. Джейми беше провалил всичко. Беше й казал, че ще се погрижи за нея, но не й беше предложил нищо определено. Разбира се. Пари! Трябваше да й предложи пари. Хиляда фунта… десет хиляди фунта… дори повече.

— Имам за теб една деликатна задача — каза той на Дейвид Блакуел.

— Да, сър.

— Поговори с госпожица Ван дер Мерве. Кажи й, че й предлагам двадесет хиляди фунта. Тя ще разбере какво искам в замяна. — Написа чек. Отдавна беше разбрал каква съблазън са парите. — Дай й това.

— Добре, сър — отвърна Дейвид Блакуел и тръгна.

Върна се след петнадесет минути и подаде чека на работодателя си. Беше скъсан на две. Джейми почувства как почервенява.

— Благодаря, Дейвид, свободен си.

Значи Маргарет искаше да му измъкне повече пари. Много добре. Щеше да й ги даде. Но този път щеше сам да се заеме с тази работа.

Късно същия следобед Джейми Макгрегър отиде в пансиона на госпожа Оуенс.

— Искам да говоря с госпожица Ван дер Мерве — каза той.

— Боя се, че е невъзможно — осведоми го госпожа Оуенс, — тя замина за Америка.

На Джейми му се стори, че някой го е ударил в стомаха.

— Не може да бъде! Кога?

— Тя и синът й взеха обедния дилижанс за Устър.

 

 

Във влака, спрял в Уъстър, нямаше къде игла да падне. Седалките и коридорите бяха пълни с шумни пасажери, поели за Кейптаун. Имаше търговци с жените си, продавачи, търсачи на диаманти, бантуси, войници и моряци, които се връщаха от отпуска. Повечето за пръв път се возеха на влак и атмосферата беше празнична. Маргарет бе успяла да си намери място до прозореца, където Джейми нямаше да бъде смачкан от тълпата. Седеше, притиснала бебето до себе си, и околните можеха да се досетят, че мисли за новия живот, който им предстои. Нямаше да е лесен. Където и да отидеше, щеше да си остане една неомъжена жена с дете, трън в очите на другите. Но щеше да намери начин да осигури на сина си възможност за добър живот. Чу кондуктора да вика:

— Всички да се качват!

Вдигна поглед и видя пред себе си Джейми.

— Взимай нещата си — нареди й той. — Слизаш от влака.

„Той си въобразява, че може да ме купи“, помисли си Маргарет.

— Колко предлагаш този път?

Джейми погледна надолу към сина си, заспал кротко в ръцете на Маргарет.

— Предлагам ти брак.