Сидни Шелдън
Диамантената династия (34)

Тридесет и трета глава

На Кейт все по-често й призляваше и всичко в главата й се объркваше. Тя седеше на бюрото и обмисляше предложение за сливане с друга фирма, когато изведнъж си даваше сметка, че компаниите са се слели преди десет години. Това я плашеше и тя най-накрая реши да послуша Брад Роджърс и да иде при Джон Харли.

Доктор Харли отдавна не бе успявал да убеди Кейт Блакуел да се прегледа и сега се възползва от посещението й. Прегледа я внимателно и после я помоли да го изчака в кабинета му. Беше разтревожен: Кейт Блакуел беше учудващо здрава за възрастта си, но все пак имаше някои обезпокоителни признаци. Артериите определено бяха втвърдени, на което явно се дължаха световъртежът и отслабването на паметта. Трябваше да се оттегли още преди години, ала тя упорстваше и отказваше да предаде юздите на друг. „Кой съм аз, че да говоря — помисли си Харли. — И аз трябваше да се оттегля преди години.“

Както държеше резултатите от прегледа, той й каза:

— Де да бях здрав като теб, Кейт.

— Карай без заобикалки, Джон. Какво ми има?

— От възрастта е. Има леко втвърдяване на артериите и…

— Атеросклероза ли?

— О, такъв ли е медицинският термин? — попита доктор Харли. — Каквото и да е, страдаш тъкмо от това.

— Зле ли съм?

— За годините си си добре, но тези неща са относителни.

— Можеш ли да ми предпишеш нещо, за да не получавам този ужасен световъртеж? Само това оставаше — да припадам в стая, пълна с мъже — не говори добре за пола ми.

Той кимна.

— Няма проблем. Кога ще се оттеглиш?

— Когато ми се роди правнук, който да поеме компанията.

Двамата стари приятели, които се познаваха от толкова години, се ръкуваха през бюрото. Джон Харли невинаги се съгласяваше с Кейт, но неизменно се възхищаваше от смелостта й.

Сякаш прочела мислите му, старицата въздъхна:

— Знаеш ли кое е едно от най-големите разочарования в живота ми, Джон? Ив. Наистина умирах за нея и исках да й дам света, но тя се интересува единствено от себе си.

— Грешиш, Кейт, Ив се интересува много от теб.

— Не говори глупости.

— Наистина. Наскоро тя… — Харли трябваше да подбере внимателно думите си. — Изживя нещо ужасно. Почти я бях отписал.

Сърцето на Кейт се сви.

— Защо… защо не си ми казал?

— Тя не ми позволи. Толкова се безпокоеше да не се разстроиш, че ме накара да се закълна, че няма да ти кажа и дума.

— Боже мой! — В шепота на Кейт имаше неописуема мъка. — Тя… добре ли е? — изрече пресипнало.

— Да, сега е добре.

Кейт се взираше в пространството.

— Благодаря ти, че ми каза, Джон. Благодаря ти.

— Ще ти напиша рецепта за хапчетата.

Когато Харли приключи с рецептата и вдигна поглед, Кейт си беше отишла.

 

 

Ив отвори вратата и не можа да повярва на очите си: пред нея стоеше баба й, стегната както винаги, без следа от отпадналост.

— Мога ли да вляза? — попита Кейт.

Ив отстъпи встрани — не проумяваше какво става.

— Разбира се.

Старицата влезе и огледа малкия апартамент, но не каза нищо.

— Мога ли да седна?

— Извинявай, разбира се. Извинявай… толкова е… Да ти направя ли нещо? Чай, кафе, друго?

— Не, благодаря. Добре ли си, Ив?

— Да, благодаря, добре съм.

— Току-що бях при доктор Джон Харли и той ми каза, че си преживяла нещо ужасно.

Ив наблюдаваше баба си внимателно, не бе сигурна какво ще последва.

— Да…

— Спомена, че… почти те бил отписал. И че не си му позволила да ми каже, защото не си искала да ме тревожиш.

„Значи това било.“ Сега Ив беше по-спокойна.

— Да, бабо.

— Това ми подсказва, че… — Кейт внезапно се задави, — че не ти е безразлично.

Ив се разплака от облекчение.

— Разбира се, че не ми е безразлично. Винаги е било така.

Миг по-късно Ив беше в ръцете на баба си. Кейт я притисна до себе си и допря устни до русата глава в скута й. Сетне прошепна:

— Толкова глупава съм била. Ще ми простиш ли? — извади ленена кърпичка и издуха носа си. — Бях прекалено строга с теб. Нямаше да го понеса, ако ти се беше случило нещо.

Ив погали нежно ръката на баба си, покрита със сини вени, и рече:

— Добре съм, бабо, всичко е наред.

Кейт се изправи и просълзена, замига.

— Започваме отначало, нали? — Дръпна Ив и я погледна право в очите. — Бях строга и неумолима — като баща си. Ще поправя грешката си. Първото нещо, което ще направя, е да те впиша пак в завещанието, както е редно.

„Това, което става, е прекалено хубаво, за да е вярно!“

— Аз… не ме интересуват парите, ти да си добре.

— Ти си моя наследница — ти и Александра. Имам само вас двете.

— Аз се оправям — рече Ив, — но ако това ще те направи щастлива…

— Ще ме направи много щастлива, скъпа, наистина. Кога ще се върнеш пак вкъщи?

Ив се поколеба само за миг.

— Мисля, че е по-добре да остана тук, но ще идвам винаги когато пожелаеш. О, бабо, не можеш да си представиш колко самотна бях!

Кейт хвана ръката на внучка си и промълви:

— Можеш ли да ми простиш?

Ив я погледна в очите и изрече тържествено:

— Разбира се, че мога.

 

 

Веднага щом Кейт си тръгна, Ив си наля силно уиски с вода и се отпусна върху канапето, за да възстанови невероятната сцена, разиграла се току-що. Идеше й да крещи от радост — те с Александра сега бяха единствените наследници на богатството на Блакуел. Лесно можеше да се отърве от Александра, но я безпокоеше Джордж Мелис — изведнъж той се беше превърнал в пречка.

— Има промяна в плана — каза Ив на Джордж. — Кейт ме вписа отново в завещанието си.

Джордж застина, както си палеше цигарата.

— Наистина ли? Честито.

— Ако сега се случи нещо на Александра, ще изглежда подозрително. Затова ще се погрижим за нея по-късно, когато…

— Боя се, че по-късно не ме устройва.

— Какво?

— Не съм глупак, скъпа. Ако нещо се случи на Александра, аз наследявам паричките й. Ти искаш да изчезна, нали?

Ив присви рамене.

— Нека го кажем така: ти само усложняваш нещата. Хайде да се споразумеем, Джордж: разведи се и след като се сдобия с парите, ще ти дам…

Той прихна.

— Не ставай за смях. Без мен, скъпа. Нищо не се е променило. В петък вечер ние с Алекс ще се срещнем в Дарк Харбър и аз смятам да отида.

 

 

Александра беше преизпълнена от щастие, когато чу новината за Ив и баба си.

— Сега отново сме заедно!

 

 

Телефонът иззвъня.

— Здравей. Дано не те безпокоя, Ив. Обажда се Кийт Уебстър.

Беше започнал да й се обажда по два-три пъти седмично. В началото тази несръчна страст я забавляваше, но напоследък й беше писнало.

— Не мога да говоря сега — каза Ив. — Връщаш ме от вратата.

— О! — възкликна той извинително. — Няма да те задържам тогава. Имам два билета за родеото другата седмица. Знам, че обичаш конете, и си помислих, че…

— Съжалявам, другата седмица сигурно няма да съм в града.

— Ясно. — Разочарованието ясно личеше в гласа му. — Тогава може би по-следващата седмица. Ще взема билети за някое представление. Коя пиеса ти се гледа?

— Гледала съм ги всичките — отряза го Ив. — Бързам.

Тя остави слушалката. Време беше да се облича — имаше среща с Рори Маккена, млад актьор, когото беше гледала в пиеса в един извънбродуейски театър. Беше пет години по-млад от нея и бе като ненаситен див жребец. Ив си представяше как се люби с него и почувства влага между краката си — очакваше я една вълнуваща вечер.

 

 

На път за вкъщи Джордж Мелис спря да купи цветя за Александра. Беше във великолепно настроение. Каква ирония на съдбата, че старата пак включва Ив в завещанието си! Но това не променяше нищо — след нещастния случай с Александра Джордж щеше да се погрижи и за Ив. Всичко беше подготвено. В петък Александра щеше да го чака в Дарк Харбър. „Само ние двамата — беше я помолил с целувка. — Освободи слугите, скъпа.“

 

 

Питър Темпълтън не преставаше да мисли за Александра Мелис. Чуваше ехото от думите на Джордж Мелис: „Може да я заведа някъде — мисля, че има нужда от промяна“. Инстинктът подсказваше на Питър, че Александра е в опасност, и все пак той бе безсилен да направи каквото и да било — не можеше да отиде при Ник Папас със своите съмнения, защото нямаше доказателства.

 

 

В другия край на града, на етажа на изпълнителните директори на „Кругър-Брент“ Кейт Блакуел подписваше ново завещание, с което оставяше по-голямата част от своето имущество на двете си внучки.

В северната част на Ню Йорк, в градината на психиатричната клиника Тони Блакуел стоеше пред статива. Върху платното бяха наплескани какви ли не цветове — всяко некадърно хлапе би могло да нарисува такава картина. Тони отстъпи да я погледа и доволен, се усмихна.

 

 

Петък, 10:57 часа

На летище „Ла Гуардия“ едно такси спря пред изхода на „Йстърн Еърлайнс“ и от него слезе Ив Блакуел. Подаде на шофьора стодоларова банкнота.

— Ей, не мога да ви върна, госпожо — каза той. — Нямате ли дребни?

— Не.

— Тогава ги развалете вътре.

— Нямам време, трябва да хвана следващия самолет за Вашингтон. — Тя погледна скъпия си часовник и отсъди: — Запазете стоте долара.

Почти изтича към изхода за заминаващи, на който пишеше „Вашингтон“.

— Един билет за отиване и връщане до Вашингтон — изрече запъхтяна.

Мъжът погледна часовника над главата си.

— Изпуснахте го с две минути. Самолетът отлетя.

— Трябва на всяка дена да се кача. Имам среща с… Нищо ли не можете да направите? — Още малко и щеше да изпадне в истерия.

— Спокойно, след час има друг.

— Цял час… По дяволите!

Той я наблюдаваше как се овладява.

— Добре, ще чакам. Има ли кафене наблизо?

— Не, но в коридора има кафе машина.

— Благодаря.

Мъжът я изгледа и си помисли: „Каква красавица! Как му завиждам на онзи, заради когото се е разбързала!“

 

 

Петък, 14 часа

„Ще ни бъде като втори меден месец — помисли си Александра развълнувана. — Освободи слугите. Искам да бъдем само двамата, ангел мой. Ще прекараме един прекрасен уикенд.“ Александра се канеше да излезе от скъпата къща и да поеме към Дарк Харбър, за да се срещне с Джордж. Закъсняваше. Бе обядвала с едни хора и се бе забавила. Каза на прислужницата:

— Заминавам. Ще се върна в понеделник сутринта.

Когато стигна външната врата, телефонът иззвъня. „Закъснявам. Нека звъни“, помисли си тя и забърза.

 

 

Петък, 19 часа

Джордж Мелис бе обмислял плана на Ив многократно — в него нямаше нито един пропуск. „Във Филбрук Коув ще те чака катер. Качи се на него и иди в Дарк Харбър. Внимавай да не те види някой. Вържи го за кърмата на «Корсар». Ще изведеш Александра да се поразходите през нощта с яхтата. Когато сте в открито море, прави каквото ти иска душата, Джордж — само внимавай да не останат следи от кръв. После изхвърли трупа във водата, качи се на катера и остави «Корсар» да се носи по течението. Закарай катера обратно до Филбрук Коув и там хвани ферибота в Линкълнвил до Дарк Харбър. Вземи такси до къщата и намери повод да накараш шофьора да влезе в имението, та и той да забележи, че «Корсар» не е на кея. Когато видите, че Александра я няма, се обади в полицията. Никога няма да открият тялото й — течението ще го отнесе в морето. Двама известни лекари ще дадат показания, че вероятно става дума за самоубийство.“

Той наистина намери катера, закотвен във Филбрук Коув.

Прекоси залива, без да включва фаровете, ориентираше се по лунната светлина. Мина покрай няколко закотвени яхти, не го забеляза никой. Стигна кея в имението на Блакуел. Изключи двигателя и завърза катера при „Корсар“, голямата яхта.

Александра го чакаше във всекидневната. Говореше по телефона, когато Джордж влезе. Махна му, закри слушалката с ръка и промълви:

— Говоря с Ив. — Послуша малко и каза: — Хайде да свършваме. Любимият току-що пристигна. Другата седмица ще се видим да обядваме.

Затвори телефона и забърза към Джордж, за да го прегърне.

— Подранил си. Толкова се радвам.

— Бях самотен без теб, затова зарязах всичко и дойдох.

Тя го целуна.

— Обичам те.

— И аз, съкровище. Освободи ли прислугата?

Тя се усмихна.

— Само ние двамата сме. Познай какво съм ти сготвила? Мусака.

Той прокара леко пръст по зърната на гърдите й, изопнали копринената й блуза.

— Знаеш ли за какво си мислех през целия следобед в онази скучна кантора? Да се поразходим с яхтата. Навън духа свеж вятър. Защо не излезем за час-два?

— Щом искаш. Но мусаката е…

Той обхвана с ръка гърдата й.

— Вечерята може да почака, но не и аз…

Александра се засмя.

— Добре! Ще ида да се преоблека. Идвам веднага.

— Аз ще те изпреваря.

Той се качи горе при гардероба с неговите дрехи и си сложи спортен панталон, пуловер и леки обувки. Сега, когато моментът беше дошъл, Джордж беше изпълнен с диво очакване, изпитваше някакво вълнение, от което всеки момент сякаш щеше да се взриви.

Чу гласа на Александра.

— Готова съм, скъпи.

Обърна се. Тя стоеше на вратата, облечена в пуловер, черен панталон и платнени обувки. Дългата й руса коса беше прихваната на опашка с тънка синя панделка. „Господи, колко е красива!“, помисли си той. Беше срамота да погубва такава хубост.

— И аз — отговори й Джордж.

Тя забеляза катера, завързан за кърмата на яхтата.

— За какво ни е, скъпи?

— Има малък остров в края на залива, който винаги съм искал да разгледам — обясни Джордж. — Ще идем с катера дотам, за да не заседнем на рифовете.

Той развърза въжетата и отдалечи яхтата от кея. Насочи я по посока на вятъра, за да вдигне грота и кливера, и яхтата полегна вдясно. Вятърът изду големите платна и „Корсар“ потегли. Джордж се отправи към открито море. След като напуснаха вълнолома, ги посрещна силен вятър и яхтата започна да се накланя.

— Тук е диво и красиво — извика Александра. — Толкова съм щастлива, скъпи.

Той се усмихна.

— И аз.

По някакъв странен начин Джордж Мелис беше доволен, че Александра е щастлива и ще умре щастлива. Той огледа хоризонта, за да се увери, че наблизо няма други лодки — само в далечината се виждаха някакви слаби светлини. Беше време.

Включи лодката на автоматично управление, погледна за последен път празния хоризонт и се отправи към перилата с разтуптяно от вълнение сърце.

— Алекс — извика Джордж. — Ела да видиш.

Тя отиде, залитайки, при него и погледна надолу към студената тъмна вода.

— Ела изкомандва той дрезгаво.

Александра се сгуши в ръцете му и той я целуна грубо по устните. Прегърна я и почувства как тялото й се отпуска. Напрегна мускули и започна да я вдига във въздуха към перилото.

Внезапно тя се задърпа:

— Джордж!

Той я вдигна още по-високо и усети, че Александра се опитва да се отскубне, но беше прекалено слаба. Вече бе почти върху перилото, диво риташе и Джордж се напъна, за да я прехвърли през него. В този миг в гърдите внезапно го прониза непоносима болка. Първата му мисъл беше: „Сърдечен удар“. Отвори уста, за да каже нещо, и от нея бликна кръв. Той отпусна ръце и погледна невярващо гърдите си — от зейналата рана течеше кръв. Извърна очи — тя стоеше пред него с окървавен нож в ръка и му се усмихваше.

Последната мисъл на Джордж Мелис беше: „Ив…“