Сидни Шелдън
Диамантената династия (18)

Седемнадесета глава

През следващите пет години светът изживя небивал разцвет. „Кругър-Брент“, основана като компания за диаманти и злато, разнообрази и разшири дейността си по целия свят, така че седалището й вече не беше в Южна Африка. Беше се сдобила с една издателска империя, със застрахователна агенция и с половин милион акра гори.

Една нощ Кейт побутна Дейвид и го събуди:

— Скъпи, хайде да преместим седалището на компанията.

— Какво? — надигна се сънено Дейвид.

— Център на световния бизнес днес е Ню Йорк. Там трябва да бъде седалището на нашата компания. Южна Африка е прекалено далеч. Освен това сега, когато има телефони, можем да се свързваме за минути с всички наши кантори.

— Защо ли не съм се сетил за това? — измърмори Дейвид и пак заспа.

В Ню Йорк ги очакваше вълнуващ свят. При предишните си идвания Кейт бе усетила трескавия ритъм на града, но да се живее там беше все едно да си хванат в менгеме. Земята сякаш се въртеше с по-голяма скорост и всичко се движеше по-бързо.

Кейт и Дейвид избраха петно за новото седалище на компанията на Уолстрийт и архитектите се заловиха за работа. Кейт нае още един архитект, който да проектира сграда на Пето Авеню в стил френски ренесанс от шестнадесети век.

— Този град е ужасно шумен — оплакваше се Дейвид.

И си беше истина. Навсякъде из града бучаха машини, небостъргачите никнеха като гъби. Център на корабоплаването, застрахователната дейност, комуникациите и транспорта, Ню Йорк се беше превърнал в световна Мека на бизнеса. Градът преливаше от необикновена жизненост. Кейт го харесваше, но чувстваше, че Дейвид не е щастлив.

— Това е бъдещето. Градът се разраства и ние ще се развиваме заедно с него.

— Господи, Кейт, какво още искаш?

— Всичко — без да се замисля, отговори тя.

Не разбираше защо Дейвид й задава такъв въпрос. Името на играта беше „Побеждавай“ и човек го постигаше, като надвиваше всички останали. Тя го приемаше за естествено. Защо Дейвид не го виждаше? Беше добър бизнесмен, но имаше нещо, което му липсваше — жаждата и непрестанният подтик да си най-великият и най-добрият. Баща й имаше такъв дух, тя също. Не знаеше кога точно се е случило, но в един момент от живота й компанията беше станала неин господар, а тя — робиня. Компанията я притежаваше повече, отколкото тя нея.

Когато се опита да обясни чувствата си на Дейвид, той се изсмя и й каза:

— Работиш прекалено много.

„Толкова прилича на баща си“, мина му през ума. И не знаеше защо това малко го тревожи.

„Как човек може да работи толкова много?“, чудеше се Кейт. Нямаше по-голяма радост в живота. Тогава се чувстваше най-жизнена. Всеки ден й носеше нови проблеми, а всеки проблем беше предизвикателство, загадка, която трябваше да разреши, нова игра, която трябваше да спечели. И тя бе ненадмината. Беше увлечена от нещо невъобразимо и то нямаше нищо общо с парите или с успеха. Беше свързано с властта. Властта да предопределяш живота на хиляди хора във всяко кътче на света. Точно както някога бяха предопределили нейния живот. Докато притежаваше тази власт, не й трябваше никой. Тя беше невероятно страховито оръжие.

Крале, кралици и президенти я канеха на вечери, всички те търсеха нейната благосклонност и благоволение. Една нова фабрика на „Кругър-Брент“ можеше да означава бедност или богатство. Власт. Компанията беше жив, разрастващ се гигант, който трябваше да се захранва. Понякога се искаха жертви, защото на гиганта не биваше да се пречи. Сега Кейт го разбираше. Гигантът имаше ритъм и пулс, който бе станал и неин.

През март, година след като се бяха преместили в Ню Йорк, Кейт се почувства зле. Дейвид я убеди да отиде на лекар.

— Казва се Джон Харли. Млад е и се ползва с добро име.

Кейт отиде с нежелание. Джон Харли беше слаб и сериозен на вид бостънец на около двадесет и шест години, пет години по-млад от нея.

— Предупреждавам ви — заяви Кейт, — че нямам време да боледувам.

— Ще го имам предвид, госпожо Блакуел. Междувременно ще ви прегледам.

Доктор Харли я прегледа, направи й изследвания и каза:

— Сигурен съм, че не е нищо сериозно. Резултатите ще са готови след ден-два. Обадете ми се в сряда.

 

 

Рано сутринта в сряда Кейт се обади по телефона на доктор Харли.

— Имам добра новина за вас, госпожо Блакуел — радостно й каза той. — Ще имате дете.

Това беше един от най-вълнуващите мигове в живота й. Тя изгаряше от нетърпение да съобщи новината на Дейвид.

Никога не го беше виждала толкова развълнуван. Грабна я в силните си ръце и рече:

— Ще бъде момиче и ще прилича на теб.

„Кейт има нужда точно от това — каза си Дейвид. — Сега ще си седи повече у дома и ще бъде по-добра съпруга.“

А Кейт си мислеше: „Ще бъде момче и един ден ще поеме Кругър-Брент“.

 

 

Времето да ражда наближаваше и Кейт работеше по-малко. Но продължаваше да ходи в кантората всеки ден.

— Забрави за бизнеса и си почивай — съветваше я Дейвид.

Той обаче не разбираше, че бизнесът е почивката на Кейт.

Детето трябваше да се роди през декември.

— Ще се опитам да го родя на двадесет и пети — обеща Кейт на Дейвид. — Това ще бъде нашият коледен подарък.

„Ще бъде една прекрасна Коледа“, мечтаеше си тя. Ръководеше голяма компания, беше омъжена за човека, когото обичаше, и щеше да роди дете от него. Дори да имаше някаква ирония в реда на нейните приоритети, тя не го съзнаваше.

 

 

Наедря, стана тромава и й беше все по-трудно да ходи в кантората. Но когато Дейвид или Брад Роджърс й предлагаха да си стои у дома, тя отговаряше: „Мозъкът ми все още работи“.

Два месеца преди да се роди детето, Дейвид отиде в Южна Африка да провери мината в Пниел. Очакваха го да се върне в Ню Йорк след седмица.

Кейт седеше на бюрото, когато Брад Роджърс влезе, без да предупреди. Тя видя мрачното изражение на лицето му и каза:

— Загубили сме сделката с Шанън?

— Не. Аз… Кейт, току-що научих. Имало е нещастен случай, експлозия в мина.

Тя почувства остра болка.

— Къде? Лошо ли е? Загинал ли е някой?

Брад пое дълбоко въздух.

— Шест души. Кейт… Дейвид е бил с тях.

Думите му сякаш изпълниха стаята и отекнаха в облицованите с ламперия стени. Ехото се засилваше все повече и накрая се превърна в пронизителен писък, мощен като рева на Ниагара, който я заля, и Кейт усети как затъва все по-надълбоко в центъра му, докато загуби дъх.

Всичко бе обгърнато в мрак и мълчание.

 

 

Детето се роди след един час, два месеца преждевременно. Кейт го кръсти Антъни Джеймс Блакуел, на бащата на Дейвид. „Ще те обичам, сине мой, заради себе си и заради баща ти.“

След един месец къщата на Пето Авеню бе построена и Кейт, бебето и слугите се преместиха там. Два замъка в Италия бяха оголени, за да се обзаведе къщата — истински палат с италиански мебели от шестнадесети век, изработени от орехово дърво с богата дърворезба, с подове от розов мрамор, обточен със сиенски червен мрамор. Гордост на облицованата с ламперия библиотека бе величествената камина от осемнадесети век, до която висеше прекрасна картина на Холбайн. Имаше трофейна зала, където беше оръжейната колекция на Дейвид, картинна галерия, която Кейт напълни с платна на Рембранд, Вермеер, Веласкес и Белини. Имаше бална зала и солариум, трапезария за гости и детска стая до спалнята на Кейт, както и безброй спални. В огромния, добре подреден парк имаше статуи на Роден, Огюст Сен-Годен и Майол. Къщата приличаше на царски дворец. „И царят расте тук“, си мечтаеше щастливо Кейт.

През 1928 година, когато Тони беше на четири години, Кейт го изпрати на детска градина. Беше красиво, сериозно момченце със сивите очи на майка си и упорита брадичка. Взимаше уроци по музика, а когато навърши пет години; тръгна и на школа по танци. Двамата прекарваха заедно най-хубавите си часове в къщата „Кедров хълм“ в Дарк Харбър. Кейт купи яхта, осемфутова моторна платноходка, която нарече „Корсар“ и те с Тони плаваха покрай брега на Мейн. Тони обожаваше тези разходки по море. Но най-голямо удоволствие Кейт изпитваше от работата.

В компанията, създадена от Джейми Макгрегър, имаше нещо загадъчно. Тя действаше, поглъщаше я изцяло. Беше нейната голяма любов, която нямаше да умре някоя зима да я остави сама. Щеше да живее вечно. Кейт щеше да се погрижи за това и един ден да я завещае на сина си.

Тревожеше я единствено мисълта за родината й. Кейт се интересуваше живо от Южна Африка. Расовите проблеми се изостряха и тя се безпокоеше. Там имаше два политически лагера: веркрампт — тесняците, застъпници на сегрегацията, и верлихт — просветените, които искаха да подобрят положението на чернокожите. Министър-председателят, Джеймс Хърцог, и Ян Смътс бяха образували коалиция и обединиха властта си, за да прокарат новия Закон за земята. Чернокожите бяха лишени от правото да участват в изборите и да притежават земя. Животът на милиони хора от различни малцинствени групи беше разстроен от новия закон. Земите, в които нямаше полезни изкопаеми, промишлени центрове или пристанища, бяха предоставени на цветнокожите, чернокожите и индийците.

Кейт уреди да се срещне с неколцина висши държавни служители в Южна Африка.

— Това е бомба със закъснител — каза им. — Всъщност се опитвате да държите осем милиона души в робство.

— Това не е робство, госпожо Блакуел. Правим го за тяхно добро.

— Така ли? И как бихте го обяснили?

— Всяка раса дава своя принос. Ако чернокожите се смесят с белите, те ще загубят самоличността си. Ние се опитваме да ги опазим.

— Това са пълни глупости — отсече Кейт. — Южна Африка се е превърнала в расистки ад.

— Не е вярно. Чернокожите от други райони на света изминават хиляди километри, за да се преселят в страната, плащат петдесет и шест лири за подправени паспорти и входни визи. Чернокожият тук е много по-богат от където и да било другаде в света.

— В такъв случай ги съжалявам — грубо отвърна Кейт.

— Те са първобитни деца, госпожо Блакуел. За тяхно добро е.

Кейт си тръгна разстроена и изпълнена със страх за страната си.

Беше загрижена и за Банда. Името му често се появяваше в новините. В южноафриканските вестници го наричаха Аленото огнивче и волю-неволю пишеха за него с уважение. Той се измъкваше от полицаите, преоблечен като работник, шофьор, портиер. Беше организирал въстаническа армия и беше пръв в списъка на издирваните от полицията. В статия в „Кейп Таймс“ пишеше как демонстранти са го носели на гърба си из улиците на селище за чернокожи. Той обикаляше от село на село и говореше пред тълпи ученици, но всеки път, когато полицията го надушеше, изчезваше. За него се говореше, че имал лични телохранители — стотици приятели и последователи, и че всяка нощ спял в различни къщи. Кейт знаеше, че няма да го спре нищо, освен смъртта.

Тя трябваше да се свърже с него. Извика един от своите ветерани — чернокож фабричен майстор, на когото имаше доверие.

— Уилям, смяташ ли, че можеш да откриеш Банда?

— Само ако той поиска да го открием.

— Опитай. Искам да се срещна с него.

— Ще видя какво мога да направя.

На другата сутрин чернокожият й каза:

— Ако довечера сте свободна, ще ви чака кола, за да ви изведе от града.

 

 

Закараха Кейт в селце на стотина километра северно от Йоханесбург. Шофьорът спря пред паянтова къщурка. Кейт влезе вътре. Банда я чакаше. Не се бе променил от последния път, когато го беше видяла. „А сигурно наближава шестдесетте“, помисли си тя. Дълги години бягаше и се укриваше от полицията и въпреки това бе ведър и спокоен.

— Изглеждаш все по-красива — каза й Банда и я прегърна.

— Остарявам — засмя се Кейт. — След няколко години ще бъда на четиридесет.

— Годините, кажи-речи, не ти се отразяват.

Влязоха в кухнята и докато Банда правеше кафе, Кейт поде:

— Не ми харесва какво става тук, Банда. Докъде ще се стигне?

— Ще става по-лошо — простичко каза Банда. — Правителството няма да ни разреши да преговаряме с него. Белите разрушиха мостовете между тях и нас, а някой ден ще открият, че са им нужни, за да дойдат при нас. Сега си имаме своите герои — Нехемия Тиле, Моконе, Ричард Мсиманг. Белите ни пришпорват като добитък на паша.

— Не всички бели разсъждават така — увери го Кейт. — Вие имате приятели, които се борят да променят нещата. Един ден това ще стане, Банда, но се иска време.

— Времето изтича като пясъка в пясъчен часовник.

— Банда, какво стана с Нтаме и Магена?

— Жена ми и синът ми се укриват — тъжно отговори Банда. — Полицията все още упорито ме издирва.

— Мога ли да помогна? Не мога да седя със скръстени ръце. Пари трябват ли ти?

— Парите винаги помагат.

— Ще го уредя. Какво друго?

— Моли се. Моли се за всички нас.

На следващата сутрин Кейт се върна в Ню Йорк.

 

 

Когато Тони порасна достатъчно, за да пътува, Кейт го взимаше на командировки през ваканциите. Той обичаше музеите и можеше да стои с часове, загледан в картините и статуите на големите майстори. У дома скицираше копия на картините по стената, но беше прекалено стеснителен, за да ги покаже на майка си.

Беше сладко и умно дете, бе забавно да си с него. У него имаше някаква стеснителност, която хората намираха за привлекателна. Кейт се гордееше със сина си. Винаги беше пръв в класа.

— Ти изпреварваш всички, нали, миличък? — Тя се смееше и бурно го притискаше в обятията си.

И малкият Тони се опитваше още по-упорито да не разочарова майка си.

През 1936 година, на дванадесетия му рожден ден Кейт се завърна от пътуване в Близкия изток. Тони й беше липсвал и тя нямаше търпение да го види. Той беше у дома и я чакаше. Майката го прегърна и го притисна до себе си.

— Честит рожден ден, миличък! Хубаво ли прекара деня?

— Да! Беше чудесно, м-мамо!

Кейт го отдалечи от себе си и го погледна. Никога не беше забелязвала да е заеквал.

— Добре ли си, Тони?

— Д-добре съм, майко, благодаря.

— Защо заекваш! — каза му тя. — Говори по-бавно.

— Да, м-майко.

През следващите няколко седмици състоянието му се влоши. Кейт реши да поговори с доктор Харли. Когато свърши прегледът, Джон Харли каза:

— Физически на момчето му няма нищо, Кейт. Да не е под никакво напрежение?

— Моят син? Разбира се, че не. Що за въпрос?

— Тони е чувствително момче. Заекването много често е външен израз на отчаянието, на безсилието му да се оправи.

— Не си прав, Джон. Тони е пръв по успех в училището. Миналия месец спечели три награди. Той е най-добрият по физкултура, най-силният по всички предмети и най-добър в изкуствата. И на това ако му викаш безсилие да се справи!

— Ясно — внимателно я изгледа той. — Как постъпваш, когато Тони заеква?

— Разбира се, правя му забележка.

— Бих те посъветвал да се въздържаш. Само ще засилиш притеснението му.

Кейт се ядоса.

— Ако Тони има някакви психически проблеми, както си мислиш ти, мога да те уверя, че причината не е майка му. Обожавам го и той знае, че го смятам за най-прекрасното дете на света.

И проблемът се състоеше точно в това. Никое дете не можеше да живее с такива високи изисквания. Доктор Харли погледна медицинския картон.

— Я да видим. Тони на дванадесет ли е?

— Да.

— Може би е за препоръчване да поживее отделно от теб. Да речем, в някое частно училище.

Кейт се втренчи в него.

— Нека бъде малко самостоятелен. Само докато завърши гимназия. Има отлични училища в Швейцария.

— Швейцария?!

Мисълта, че Тони ще е толкова далеч от нея, я ужаси. Беше прекалено малък, още не беше готов, той…

Доктор Харли я наблюдаваше.

— Ще си помисля — каза му Кейт.

Следобед отмени заседанието на управителния съвет и се прибра рано. Тони пишеше в стаята си домашното.

— М-мамо, п-п-получих най-високите оценки днес.

— Какво ще кажеш, ако отидеш да учиш в Швейцария, миличък?

Очите му светнаха.

— М-може ли?

 

 

След месец и половина Кейт качи Тони на параход и той пое за „Льо Розе“ в Рол — градче на брега на Женевското езеро. Кейт стоеше на кея в Ню Йорк и наблюдаваше как огромният презокеански лайнер се освобождава от влекачите. „Да му се не види! Ще ми липсва.“ После се обърна и отиде при лимузината, която я чакаше, за да я закара в кантората.

Беше се сработила с Брад Роджърс. Той беше четиридесет и шест годишен, две години по-голям от нея. С времето се бяха сприятелили и Кейт го обичаше заради неговата преданост към „Кругър-Брент“. Брад не беше женен и имаше куп привлекателни приятелки, но Кейт постепенно осъзна, че той е малко влюбен в нея. Неведнъж й беше подхвърлял подчертано двусмислени забележки, но тя предпочете да запази приятелството им в рамките на неутралните делови отношения. Само веднъж наруши този установен ред.

Брад си бе намерил сериозна приятелка. Прибираше се късно вечерта, идваше уморен и разсеян на сутрешните заседания и мислите му бяха другаде. Това беше лошо за компанията. След като мина месец и поведението му стана още по-скандално, Кейт реши, че трябва да направи нещо. Спомни си как навремето Дейвид за малко да напусне компанията заради жена. Нямаше да позволи да се случи и с Брад.

Смяташе да замине сама за Париж, за да купи една търговска компания за внос и износ, но в последния момент помоли Брад да я придружи. Прекараха деня на пристигането си в срещи и вечеряха в „Гран Вефур“. След това Кейт предложи на Брад да дойде в апартамента й на „Георг Пети“, за да види баланса за новата компания. Когато той пристигна, Кейт го очакваше по прозрачен пеньоар.

— Донесох преработената оферта — подхвана — така че…

— Тя може да почака — каза му нежно Кейт. В гласа й звучеше покана, която го накара пак да я погледне. — Исках да бъдем сами, Брад.

— Кейт…

Тя се озова в обятията му и силно го прегърна.

— Господи! — каза той. — Толкова отдавна те желая.

— И аз, Брад.

И отидоха в спалнята.

Кейт беше чувствена жена, но от много отдавна цялата й сексуална енергия беше насочена другаде. Беше изцяло отдадена на работата. Брад й беше необходим по други причини. Той легна върху нея. Кейт разтвори крака и усети как прониква в нея, което й беше нито приятно, нито неприятно.

— Толкова отдавна те обичам.

Брад я облада в един древен вечен ритъм, а тя си мислеше: „Искат майка си и баща си за компанията. И няма да отстъпят, защото знаят, че съм си наумила да я имам“.

Брад шепнеше нежно в ухото й.

„Бих могла да се откажа и да изчакам да се върнат. Ами ако не го направят? Смея ли да рискувам и да загубя сделката?“

Той ускори ритъма, Кейт раздвижи бедра и се притисна до тялото му.

„Не. Лесно ще намерят друг купувач. По-добре да им платя колкото искат. Ще компенсирам, като продам една от дъщерните фирми.“

Брад стенеше в безумна наслада, а Кейт се задвижи по-бързо, довеждайки го до оргазъм.

„Ще им кажа, че съм решила да приема условията им.“

— Господи, Кейт, беше прекрасна. Хубаво ли ти беше, скъпа?

— Божествено.

Кейт лежа в ръцете на Брад цялата нощ и докато той спеше, тя мислеше и планираше. Когато Брад се събуди сутринта, му каза:

— Брад, онази жена, с която се срещаш…

— Боже мой! Ти ревнуваш! — И той щастливо се засмя. — Забрави я. Обещавам ти, вече няма да я виждам.

 

 

Кейт не легна повече с Брад. Когато той я попита защо му отказва, единствените й думи бяха:

— Нямаш представа колко те желая, Брад, но се страхувам, че повече няма да можем да работим заедно. И двамата трябва да направим жертва.

И той бе принуден да се примири.

Компанията продължаваше да се разраства, а Кейт основа благотворителна фондация, която да подпомага колежи, черкви и училища. Непрестанно обогатяваше колекцията си от произведения на изкуството. Сдоби се с картини на великите художници от Ренесанса и епохата след него: Рафаел, Тициан, Тинторето и Ел Греко, барокови живописци като Рубенс, Караваджо и Ван Дайк.

Колекцията на Блакуел се славеше като най-ценната частна сбирка в света. Славеше се, защото на никого, освен на поканените гости не се разрешаваше да я види. Кейт не позволяваше да я снимат, нито пък я обсъждаше с представители на печата. Имаше си строги и непоколебими спрямо журналистите правила. Личният живот на фамилия Блакуел беше забранена тема и прислугата, и служителите в компанията нямаха право да обсъждат семейството. Естествено, бе невъзможно да се спрат слуховете и догадките, защото Кейт Блакуел — една от най-богатите и могъщи жени в света — беше интригуваща загадка. За нея всички си задаваха хиляди въпроси, но получаваха само няколко отговора.

 

 

Кейт се обади по телефона на директорката на „Льо Розе“.

— Обаждам се да разбера как е Тони.

— Върви много добре, госпожо Блакуел. Справя се превъзходно. Той…

— Нямах предвид това. Искам да кажа… — Тя се поколеба, сякаш отказваше да приеме, че във фамилия Блакуел би могло да има някакъв недъг. — Искам да кажа, как е със заекването.

— Госпожо, няма и следа от заекване. Той е съвсем добре.

Кейт въздъхна с вътрешно облекчение. Знаеше, че всичко това е само някаква временна, преходна фаза. Край с лекарите!

 

 

Тони пристигна у дома след няколко седмици и майка му отиде на летището да го посрещне. Той изглеждаше здрав и хубав и Кейт почувства прилив на гордост.

— Здравей, любов моя. Как си?

— Д-д-добре съм, мамо. Т-т-ти как си.

През ваканцията у дома Тони с нетърпение очакваше да разгледа новите картини, които майка му бе купила, докато той отсъстваше. Платната на майсторите му вдъхнаха страхопочитание, а френските импресионисти Моне, Реноар, Мане и Морисо го очароваха. Пресъздаваха един вълшебен свят. Той купи комплект бои и триножник и се залови за работа. Мислеше картините си за ужасни и все още не се решаваше да ги покаже на никого. Как можеха да се сравняват с изящните майстори.

— Един ден всички тези картини ще ти принадлежат, миличък — каза му Кейт.

Мисълта за това изпълни тринадесетгодишното момче с неудобство. Майка му не разбираше. Те никога нямаше да му принадлежат истински, защото той не беше направил нищо, за да ги притежава. Беше взел непоколебимо решение да си проправи някак сам път. Изпитваше противоречиви чувства за живота далеч от майка си, тъй като всичко около нея винаги беше интересно. Тя беше в центъра на един непрестанен вихър — даваше заповеди, сключваше невероятни сделки, водеше го на екзотични места и го запознаваше с интересни хора. Беше величествена и Тони изключително се гордееше с нея. Намираше я за най-очарователната жена на света. Чувстваше се виновен, че заеква само в нейно присъствие.

Кейт нямаше представа до каква степен синът й благоговее пред нея, докато един ден, когато беше във ваканция, той не я попита:

— М-м-мамо, ти ли у-у-управляваш света?

Тя се засмя и му отговори:

— Разбира се, че не. Кое те кара да ми задаваш такъв глупав въпрос?

— Всичките ми п-приятели в училище говорят за теб. Ей, наистина си в-върхът.

— Да — каза Кейт. — Аз съм твоята майка.

Повече от всичко на света Тони искаше да радва майка си. Знаеше какво означава компанията за нея, колко много тя разчита той да я управлява един ден и това го изпълваше със съжаление. Знаеше, че няма да се справи. Пък и не смяташе да живее така. Когато се опитваше да го обясни на майка си, тя се смееше:

— Глупости, Тони! Прекалено си млад, за да знаеш какво искаш да правиш в бъдеще.

И той започваше да заеква.

Амбицията да стане художник стимулираше Тони. Заслужаваше си усилието да улавя красотата и в различни форми да я запазва за вечността. Искаше да учи в чужбина, в Париж, но беше наясно, че трябва внимателно да повдигне въпроса пред майка си.

 

 

Прекарваха чудесни моменти заедно. Кейт притежаваше големи имения. Беше купила къщи в Палм Бийч, Южна Каролина, конезавод в Кентъки и те с Тони посещаваха всички тези места през ваканциите. Наблюдаваха конните надбягвания за купата на Америка в Нюпорт, а когато бяха в Ню Йорк обядваха в ресторант „Делмонико“, пиеха чай в „Плаза“ и в неделя вечеряха в „Люоу“. Кейт се бе запалила по конни надбягвания и конюшнята й стана една от най-хубавите в света. Когато се състезаваше някой от конете й и Тони се беше прибрал от училище, тя го водеше със себе си на хиподрума. Сядаха в нейната ложа и Тони в почуда наблюдаваше как майка му вика до прегракване. Знаеше, че вълнението й няма нищо общо с парите.

— Всичко е в победата, Тони. Запомни го! Важно е да победиш.

Друг път прекарваха времето тихо и спокойно в Дарк Харбър. Пазаруваха в Пендълтън и Кофин и си купуваха млечни шейкове в магазина на Дарк Харбър. През лятото плуваха, ходеха на излети и посещаваха художествени галерии. През зимата караха ски, кънки и шейни. Сядаха пред огъня на голямата камина в библиотеката и Кейт разказваше на сина си всички стари фамилни истории за дядо му и Банда, за подаръците, които мадам Агнес и нейните момичета бяха поднесли за детето на баба му. Родът им беше колоритен, човек можеше да се гордее и да го цени.

— Един ден компанията „Кругър-Брент“ ще бъде твоя, Тони. Ти ще я управляваш и…

— Н-не искам да я управлявам, мамо. Големият бизнес или в-властта не ме интересуват.

— Колко си глупав! — избухна Кейт. — Какво знаеш за големия бизнес или за властта? Да не мислиш, че обикалям света, за да сея зло? Или да наранявам хората? Или може би смяташ, че „Кругър-Брент“ е някаква безмилостна машина за пари, която мачка всички по пътя си? Едно ще ти кажа, сине. Компанията е второто най-хубаво нещо след Исус Христос. Ние олицетворяваме възкресението, Тони. Спасяваме живота на стотици хиляди. Когато отворим фабрика в беден район или в държава с голяма безработица, тези хора могат да си позволят да построят училища, библиотеки и черкви да осигурят на децата си прилична храна, облекло, места за почивка. — Ядосана, тя дишаше тежко. — Строим фабрики, където хората, са гладни и нямат работа и благодарение на нас те могат да живеят сносно и да държат главите си изправени. Ние се превръщаме в техни спасители. Никога повече да не съм те чула да се подиграваш с големия бизнес и властта.

— С-с-съжалявам, мамо — беше единственото, което каза Тони, но си помисли с упорство: „Аз ще стана художник!“

 

 

Когато навърши петнадесет години, Кейт му предложи да прекара лятната ваканция в Южна Африка. Никога не бе ходил там.

— Сега не мога да замина, Тони, но ще видиш, че страната е прекрасна. Аз ще уредя всичко.

— М-мамо, аз се н-надявах да прекарам ваканцията в Дарк Харбър.

— Другото лято — отсече Кейт. — Това лято ще идеш в Йоханесбург.

Внимателно инструктира представителя на компанията в Йоханесбург и двамата обмислиха пътуването на Тони. Всеки ден беше планиран с една-единствена цел: пътешествието да бъде възможно най-интересно, та той да си даде сметка, че бъдещето му е свързано с компанията.

Кейт всеки ден получаваше сведения какво е правил синът й. Бяха го водили в една от златните мини. Беше прекарал два дни сред диамантените находища. Беше обиколил заводите „Кругър-Брент“ и бе ходил в Кения.

Няколко дни преди края на ваканцията Кейт се обади на директора на компанията в Йоханесбург.

— Как е момчето?

— О, прекарва чудесно, госпожо Блакуел. Всъщност тази сутрин попита дали не може да остане още малко.

Кейт изпита истинско удоволствие.

— Прекрасно! Благодаря ви.

Когато ваканцията на Тони свърши, той отиде в Саутхамптън, Англия, където се качи на самолет, на „Пан Американ“ за Съединените щати. Когато беше възможно, Кейт летеше само с „Пан Американ“. Това я разглези и не искаше да чуе за другите авиокомпании.

Излезе от важно съвещание, за да посрещне сина си на терминала на „Пан Американ“ в новото летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк. Хубавото му лице грееше от ентусиазъм.

— Хубаво ли прекара, миличък?

— Южна Африка е п-прекрасна страна, м-мамо. Разбра ли, че ходихме със самолет до Намибийската пустиня, където дядо о-откраднал онези диаманти от прадядо В-ван дер Мерве?

— Не ги е откраднал, Тони — поправи го Кейт. — Просто е взел онова, което му е принадлежало.

— Да де — изсмя се Тони. — Както и да е. Аз бях т-там. Нямаше никаква морска мъгла, но надзирателите и кучетата, и всичко останало в-все още са там. — Той се ухили. — Не ми дадоха никакви м-мостри.

Кейт весело се изсмя.

— Не ти трябват никакви мостри, миличък. Един ден всичките ще бъдат твои.

— К-кажи им. Не ме слушат и туйто.

Тя го прегърна.

— Хареса ти, нали?

Беше изключително доволна, че най-накрая Тони е проявил интерес към наследството си.

— Знаеш ли какво ми хареса н-най-много?

— Какво? — засмя се нежно Кейт.

— Цветовете. Н-нарисувах много пейзажи т-там. Жалко, че трябваше да си тръгна. Искам пак да ида и да р-рисувам.

— Да рисуваш? — Кейт се опита да го каже ентусиазирано. — Изглежда чудесно хоби, Тони.

— Не. Нямам п-предвид като хоби. Искам да стана художник. Много мислих върху това. Ще ида в Париж, за да уча. Наистина смятам, че може би имам някакъв талант.

Кейт почувства, че се изнервя.

— Но нали не искаш да прекараш остатъка от живота си в рисуване?

— Искам, м-мамо. Това е единственото нещо, което ме интересува.

Тя разбра, че е загубила.

„Той има право на свой собствен живот — мислеше си майката. — Но как да го оставя да направи такава ужасна грешка?“

 

 

През септември други взеха решение вместо тях двамата. В Европа избухна война.

— Искам да се запишеш в търговската школа „Уортън“ — заяви Кейт на Тони. — След две години, ако все още смяташ да ставаш художник, ще получиш моята благословия.

Беше сигурна, че дотогава синът й ще е променил решението си. То оставаше да предпочете до края на живота си да плеска бои върху платно, вместо да ръководи най-мощната фирма в света. В края на краищата й е син.

За Кейт Блакуел Втората световна война предостави една голяма възможност. В целия свят се търсеха оръжие, и амуниции, а „Кругър-Брент“ можеше да ги осигури. Някои клонове на компанията снабдяваха армиите, други — цивилното население. Фабриките работеха по двадесет и четири часа на денонощие.

Кейт беше уверена, че Съединените щати няма да успеят да запазят неутралитет. Президентът Франклин Рузвелт призова страната да стане големият арсенал на демокрацията и на 11 март 1944 година в Конгреса беше прокаран законопроектът за плана „Наем-заем“. Корабите на съюзническите сили, които прекосяваха Атлантическия океан, бяха застрашени от германски блокади. Нацистките подводници, които се движеха по осем, нападаха и потопяваха десетки кораби на съюзниците.

Германия беше непреодолима сила, която сякаш не можеше да бъде спряна. В разрез с Версайския договор Адолф Хитлер беше изградил една от най-мощните военни машини в историята. Прилагайки новата тактика на светкавичната война, Германия нападна Полша, Белгия и Холандия и на бърза ръка фашистката машина прегази Дания, Норвегия, Люксембург и Франция.

Кейт премина към действия, когато научи, че евреите, работещи в конфискуваните от нацистите фабрики на „Кругър-Брент“, са били арестувани и пратени в концентрационни лагери. Обади се по телефона на двама души и на другата седмица замина за Швейцария. Когато пристигна в хотел „Бор о Лак“ в Цюрих, намери бележка, че иска да я види полковник Бринкман. Беше директор на берлинския филиал на компанията. Когато нацисткото правителство сложи ръка върху фабриката, Бринкман получи чин полковник и продължи да я ръководи.

Дойде да се срещне с Кейт в хотела. Беше слаб и изискан, с руса коса, сресана старателно върху оплешивяващата му глава.

— Много се радвам да се срещна с вас, госпожо Блакуел. Правителството ме е натоварило да ви съобщя, че веднага щом спечелим войната, ще ви върнем фабриките. Германия ще бъде най-великата индустриална сила в света и ние приветстваме съдействието на хора като вас.

— Ами ако Германия загуби?

По устните на полковник Бринкман заигра лека усмивка.

— И двамата знаем, че това не може да се случи, госпожо Блакуел. Съединените щати имат благоразумието да не се месят в работите на Европа. Надявам се и в бъдеще да е така.

— Безспорно, полковник. — Кейт се понаведе. — Чух, че евреите били изпращани в концентрационни лагери и избивани. Вярно ли е?

— Уверявам ви, че това е британска пропаганда. Вярно е, че изпращаме евреите в трудови лагери, но ви давам офицерската си дума, че с тях се държат добре.

Кейт се зачуди какво ли точно означават тези думи и реши да разбере.

На следващия ден си уреди среща с един известен германски търговец, Ото Бюлер, изискан мъж, прехвърлил петдесетте, със състрадателно лице и очи, видели много мъка. Срещнаха се в малко кафене близо до гарата. Бюлер избра маса в един отдалечен ъгъл.

— Казаха ми — меко подхвана Кейт, — че сте започнали нелегално да подпомагате прехвърлянето на евреи в неутрални страни. Вярно ли е?

— Не, госпожо Блакуел. Това би означавало предателство спрямо Третия райх.

— Чух също, че се нуждаете от средства, за да го организирате.

— Тъй като няма нелегален канал, не се нуждая и от средства, нали така? — сви рамене Бюлер.

Погледът му нервно шареше из кафенето. Този човек непрекъснато бе изложен на опасност.

— Надявах се, че мога да помогна с нещо — внимателно каза Кейт. — Компания „Кругър-Брент“ има фабрики в много неутрални и съюзнически държави. Ако някой успее да прехвърли бежанците там, аз ще ги уредя на работа.

Бюлер отпиваше от горчивото кафе. Накрая каза:

— Не зная нищо. Политиката днес е опасно нещо. Но ако проявявате интерес да помагате на някой, изпаднал в беда, то аз имам чичо в Англия, който страда от ужасна смъртоносна болест. Таксите за лекар са много високи.

— Колко?

— Петдесет хиляди долара месечно. Трябва да се открие влог в Лондон, с който да се покриват разходите за лечение, и после парите да се прехвърлят в швейцарска банка.

— Може да се уреди.

— Чичо ще ви бъде много благодарен.

След около два месеца започна малък, но постоянен приток на еврейски бежанци към фабриките на „Кругър-Брент“ в съюзническите страни.

 

 

Тони напусна школата в края на втори курс. Отиде в кантората на Кейт и й съобщи новината:

— О-опитах се, м-мамо. Н-наистина. Но съм решил. Искам да у-уча р-рисуване. Когато в-войната свърши, ще отида в Париж.

Всяка негова дума беше съкрушителен удар.

— З-зная, че си р-разочарована, но аз трябва да и-имам свой живот. Вярвам, че ме бива. Наистина. — Той видя изражението върху лицето й. — Направих, каквото ме помоли. Сега ти трябва да ми д-дадеш шанс. Приет съм в И-института по изящни изкуства в Чикаго.

Мислите на Кейт бяха объркани. Тони искаше да пропилее толкова глупаво живота си.

— Кога смяташ да заминеш? — бяха единствените й думи.

— Записването започва на петнадесети.

— Коя дата сме днес?

— Шести д-декември.

 

 

На 7 декември 1941 година, неделя, ескадрили бомбардировачи „Накаджима“ и изтребители „Зироу“ от японския императорски военноморски флот нападнаха Пърл Харбър и на другия ден Съединените щати обявиха война. Същия следобед Тони се записа във Военноморския корпус на САЩ. Изпратиха го в Куантико, щата Вирджиния, където получи чин в офицерската школа, и оттам — в Южния Тихи океан.

Кейт изпитваше чувството, че живее на ръба на пропаст. От работа нямаше кога глава да вдигне, но дълбоко в себе си тя непрекъснато се страхуваше да не получи ужасяващата новина, че Тони е бил ранен или убит.

Войната с Япония се развиваше зле. Японските бомбардировачи нападнаха американските бази на Гуам, Мидуей и островите Уейк. През февруари 1942 година завзеха Сингапур и бързо опустошиха Нова Британия, Нова Ирландия, Адмиралтейските и Соломоновите острови. Генерал Дъглас Макартър беше принуден да се оттегли от Филипините. Мощните сили на Оста бавно завладяваха света и сенките навсякъде се сгъстяваха.

Кейт се страхуваше, че Тони ще бъде взет в плен и изтезаван. С цялото си могъщество и влияние тя не можеше да направи нищо друго, освен да се моли. Всяко писмо от сина й беше лъч на надежда, сигнал, че допреди няколко седмици е бил жив. „Тук ни държат в неведение — пишеше Тони. — Руснаците все още ли удържат положението? Японският войник е брутален, но заслужава уважение. Не се страхува от смъртта…“

„Какво става в Щатите? Фабричните работници наистина ли стачкуват за повече пари?…“

„Торпедните катери вършат чудесна работа. Тези момчета са истински герои…“

„Имаш големи връзки, мамо. Изпрати ни няколкостотин нови военноморски изтребители. Липсваш ми…“

На 7 август 1942 година съюзниците предприеха първата си офанзива в Тихия океан. Флотът на САЩ дебаркира в Гуадалканал на Соломоновите острови и оттам продължи да си връща завладените от японците острови.

В Европа съюзниците се радваха почти непрекъснато на победи. На 6 юни 1944 година те бяха подкрепени от десанта на американските, британските и канадските войски по бреговете на Нормандия. Година по-късно, на 7 май 1945 година, Германия безусловно капитулира.

На 6 август 1945 година над Хирошима в Япония беше пусната атомна бомба с разрушителна сила, равняваща се на двадесет хиляди тона тротил. Три дни по-късно друга атомна бомба разруши град Нагасаки. На 14 август японците капитулираха. Продължителната кървава война най-накрая свърши.

След три месеца Тони се завърна у дома. Те с Кейт бяха в Дарк Харбър, седяха на терасата и гледаха залива, изпъстрен с красиви бели платноходки.

„Войната го е променила“, мислеше си Кейт. Беше станал по-зрял. Беше пуснал малки мустаци и, обгорял от слънцето, изглеждаше здрав и хубав. Около очите му се бяха появили бръчици. Кейт бе убедена, че през годините, прекарани в чужбина, синът й е размислил и сега ще поеме компанията.

— Какви са плановете ти, сине? — попита го тя.

— Същите, както и преди така грубо да се намесят в живота ни, мамо — отивам в П-париж.