Сидни Шелдън
Диамантената династия (33)

Тридесет и втора глава

Кейт Блакуел беше изморена — срещата бе продължила твърде дълго. Огледа тримата мъже и трите жени от Управителния съвет, които седяха на масата в заседателната зала — всички изглеждаха свежи и жизнени „Значи не сме се съвещавали чак толкова дълго — каза си старицата. — Аз се уморявам бързо. Ще навърша осемдесет и две. Вече ме няма никаква.“ Тази мисъл я потисна не защото тя се страхуваше от смъртта, а защото още не беше готова. Не искаше да умре, докато някой член на семейство Блакуел не оглавеше „Кругър-Брент“. След горчивото разочарование с Ив Кейт се беше опитала да свърже плановете си с Александра.

— Знаеш, че ще направя всичко за теб, бабо, но просто не ми е интересно да се занимавам с компанията. Джордж ще я ръководи чудесно…

— Съгласна ли си, Кейт? — обърна се Брад Роджърс към старицата.

Въпросът изтръгна Кейт от унеса й и тя погледна Брад виновно.

— Извинявай. Какво ме попита?

— Обсъждаме сливането с „Диликоу“.

Каза го търпеливо. Беше загрижен за Кейт Блакуел. През последните месеци беше започнала да се унася на съвещания на съвета и тъкмо когато Брад решеше, че тя вече изкуфява, Кейт изричаше някое зашеметяващо прозрение, при което всички се питаха как така не са се сетили. Беше удивителна жена. Брад си спомни за тяхната мимолетна отдавнашна любов и се запита отново защо тя е угаснала толкова внезапно.

 

 

Джордж Мелис беше при Питър Темпълтън за втори път.

— Имало ли е много насилие в миналото ви, господин Мелис?

Джордж поклати глава.

— Не, мразя насилието.

„Хайде, пиши го, фукльо такъв. Следователят ще те пита“, помисли си той.

— Казахте ми, че майка ви и баща ви никога не са ви налагали физически наказания?

— Точно така.

— А, смятате ли, че сте били послушно дете?

„Внимавай! Слага ти капанчета!“

— Ами като всички деца.

— Обикновено децата биват наказвани от време на време, задето нарушават правилата на възрастните.

Джордж се усмихна неодобрително.

— Струва ми се, че не съм нарушавал никакви правила.

„Лъже — помисли си Питър Темпълтън. — Но защо? Какво ли крие?“ Припомни си разговора с доктор Харли след първото посещение на Джордж Мелис.

— Каза, че е ударил балдъза си, Джон, и…

— Ударил ли? — Гласът на Джон Харли беше пълен с възмущение. — Това беше клане, Питър. Премазал й скулата, счупил й носа и три ребра и изгорил задника и петите й с цигари.

Питър Темпълтън бе погнусен.

— Нищо не ми е споменавал.

— Естествено, че няма да ти спомене — отсече Харли. — Казах му, че ако не дойде при теб, ще съобщя на полицията.

Питър си спомни думите на Джордж: „Толкова ми е неудобно и затова настоявах да ме приемете.“ Значи и за това беше излъгал.

— Мелис ми каза, че жена му страда от депресия и постоянно говори за самоубийство.

— Да, за това мога да гарантирам. Преди няколко дни Александра беше при мен и аз й предписах уелбутрин. Доста съм загрижен за нея. Ти какво мислиш за Джордж Мелис?

Питър изрече бавно:

— Още не зная, но имам чувството, че е опасен.

 

 

Доктор Кийт Уебстър не можеше да прогони от мислите си Ив Блакуел — тя беше като красива богиня: нереална и недосегаема. Беше общителна и жизнена и приковаваше вниманието, а той беше срамежлив, глупав и скучен. Не се беше оженил, защото не беше срещнал жена, която да е достатъчно близка, че да му стане съпруга. Ако не се брои работата, нямаше особено високо мнение за себе си. Беше израснал с изключително властна майка и слаб, потискан баща. Нямаше кой знае какви сексуални желания и, общо взето, ги потискаше с работа. Сега обаче започна да сънува Ив Блакуел и когато на сутринта си спомнеше сънищата, се чувстваше засрамен. Беше напълно излекувана и нямаше никаква причина Уебстър да се среща с нея, но той усещаше, че трябва да го направи.

Позвъни й вкъщи.

— Ив? Обажда се Кийт Уебстър. Надявам се да не ви безпокоя. Аз… мислех си за вас онзи ден и… как сте?

— Добре, благодаря, Кийт. А вие как сте? — В гласа й пак се появи изкусителна нотка.

— Добре — отвърна Уебстър.

Последва мълчание и той се опита да събере смелост.

— Вероятно сте твърде заета, за да обядвате с мен.

Ив се усмихна — той беше толкова прелестно стеснителен, щеше да е забавно.

— С удоволствие, Кийт.

— Наистина ли? — Ив долови изненада в гласа му. — Кога?

— Какво ще кажете за утре?

— Готово — изрече той бързо, да не би тя да размисли. На Ив й бе приятно по време на обяда. Кийт Уебстър се държеше като влюбен гимназист. Изпусна си салфетката, разля виното и събори една ваза с цветя. Докато го наблюдаваше, Ив си помисли с насмешка: „Никой не би се досетил, че е ненадминат хирург.“

Когато обедът приключи, Кийт Уебстър запита срамежливо:

— Можем ли… можем ли пак да обядваме заедно някой път?

Тя отговори с напрегнато лице:

— По-добре да не го правим, Кийт. Страхувам се, че ще се влюбя в теб.

Лекарят поруменя като домат, не знаеше какво да каже. Ив го потупа по ръката.

— Никога няма да те забравя.

Той отново събори вазата с цветята.

 

 

Джон Харли обядваше в стола на болницата, когато Кийт Уебстър отиде при него. Каза му:

— Джон, обещавам да го пазя в тайна, но ще се чувствам много по-добре, ако ми кажеш какво се е случило на Ив Блакуел.

Харли се поколеба, после присви рамене.

— Добре. Направи го зет й, Джордж Мелис.

И Кийт Уебстър усети, че вече споделя част от тайния свят на Ив.

 

 

Джордж Мелис беше нетърпелив.

— Парите са там, завещанието е променено — какво, по дяволите, чакаме още?

Ив седна на канапето върху дългите си крака и загледа как Джордж крачи из стаята.

— Хайде да приключваме, Ив.

„Губи самообладание“, помисли си Ив. Джордж беше като навита на кълбо отровна змия — бе опасен. Беше сбъркала веднъж, като го беше предизвикала твърде много, и това едва не й струва живота. Втори път нямаше да направи тази грешка.

— Съгласна съм — каза бавно тя. — Мисля, че е време.

Той спря да крачи.

— Кога?

— Другата седмица.

 

 

Сеансът беше към края си, а Джордж Мелис не бе споменал нито веднъж името на съпругата си, когато внезапно каза:

— Тревожа се за Александра, доктор Темпълтън — депресията й като че ли се задълбочава. Снощи цяла вечер говори, че ще се удави. Не знам какво да правя.

— Говорих с Джон Харли. Дал й е някакво лекарство и смята, че ще й помогне.

— Дано, докторе — изрече сериозно Джордж. — Няма да го понеса, ако й се случи нещо.

Питър Темпълтън, който умееше да долавя и неизговорените думи, изпита тревожното чувство, че е свидетел на някаква опасна игра. У този мъж дремеше неудържимо насилие.

— Господин Мелис, какво ще кажете за предишните си връзки с жени?

— Бяха нормални.

— Някога ядосвала ли ви е някоя от тях, избухвали ли сте?

Джордж Мелис усети накъде бие лекарят.

— Никога. — „Прекалено умен съм за теб, докторче.“ — Казах ви, не вярвам в насилието.

„Беше истинско клане, Питър. Премазал й скулата, счупил й носа и три ребра и изгорил таза и петите й с цигари.“

— Понякога — обади се Питър — за някои хора насилието се превръща в необходим отдушник, чрез него се разтоварват.

— Знам какво имате предвид. Имам един приятел, който бие проститутките.

„Имам един приятел.“ Нещо не беше наред.

— Разкажете ми за вашия приятел.

— Мрази проститутките. Те винаги се опитват да го ограбят. Затова, щом свърши, той ги понатупва — колкото да им е за поука. Джордж погледна Питър в очите и тъй като не видя неодобрение, продължи окуражен: — Спомням си, веднъж бяхме в Ямайка. Някаква малка чернокожа проститутка го завела в една хотелска стая и след като му смъкнала гащите, му казала, че иска още пари. — Джордж се усмихна. — Преби я от бой. Сигурен съм, че оная няма да опита същия номер втори път.

„Той е психопат“, реши Питър Темпълтън. Разбира се, нямаше никакъв приятел — Джордж се перчеше, като си измисляше нова самоличност. Беше маниак, и то опасен.

Питър реши да поговори отново с Джон Харли, при това час по-скоро.

 

 

Двамата се срещнаха да обядват в клуб „Харвард“, Питър Темпълтън беше в затруднено положение — трябваше да измъкне възможно най-много сведения за Джордж Мелис, без да нарушава поверителността в отношенията между лекар и пациент.

— Какво можеш да ми кажеш за съпругата на Джордж Мелис? — попита той Харли.

— Александра ли? Прекрасна е. Грижа се за нея и за сестра й Ив още откакто са се родили. — Той се подсмихна. — Чувал ли си за близнаци, които си приличат като две капки вода, но разбираш какво означава това, след като ги видиш двете заедно.

Питър изрече бавно:

— Те еднакви ли са?

— Никой не може да ги различи. Като малки правеха какви ли не лудории. Спомням си веднъж, когато Ив беше болна и трябваше да й бия инжекция, стана така, че я бих на Александра. — Той отпи от питието си. — Удивително — сега са големи и пак не ги различавам.

Питър се замисли.

— Каза, че Александра е идвала при теб, защото искала да се самоубие.

— Точно така.

— Джон, откъде знаеш, че е била Александра?

— О, сега ги различавам — отвърна Харли. — Ив все още има малък червен белег от операцията след побоя, нанесен й от Джордж Мелис.

Питър стигна до задънена улица.

— Ясно.

— Как върви с Мелис?

Той се поколеба, чудеше се колко може да сподели.

— Още не съм усетил що за човек е — крие се зад фасада и аз се опитвам да я разбия.

— Внимавай, Питър. Ако питаш мен, той е луд.

Харли си припомни как Ив лежеше в локвата кръв върху леглото.

— Двете сестри наследяват голямо богатство, нали? — попита Питър.

Сега беше ред на Джон Харли да се подвоуми.

— Как да ти кажа, това е семеен въпрос, но отговорът е отрицателен. Бабата няма да остави на Ив и цент, Александра наследява всичко.

„Тревожа се за Александра, доктор Темпълтън, депресията й като че ли се задълбочава. Непрекъснато говори, че ще се удави. Няма да го понеса, ако й се случи нещо.“

Всичко това изглеждаше на Питър Темпълтън като класически капан за убийство — само дето Джордж Мелис наследяваше голямо богатство и нямаше причина да убива някого заради пари. „Въобразяваш си какво ли не“ — укори се той.

 

 

Една жена се давеше в студеното море и той се опитваше да доплува до нея, но вълните бяха твърде високи и тя непрекъснато се скриваше и показваше от тях. „Дръж се, извика й, идвам.“ Опита се да плува по-бързо, но ръцете и краката му като че ли бяха от олово и той видя как жената отново потъва. Когато стигна до мястото, където беше изчезнала тя, се огледа и видя огромна акула, която го връхлиташе. Питър Темпълтън се събуди, запали лампата, седна в леглото и се замисли за съня.

Рано на другата сутрин се обади на един детектив — лейтенант Ник Папас.

 

 

Ник Папас беше цяла канара — бе висок близо два метра и тежеше почти сто и тридесет килограма. Всеки престъпник обаче можеше да потвърди, че той няма и грамче тлъстина. Лейтенант Папас работеше в отдел „Убийства“ и отговаряше за богаташкия квартал в Манхатън. Питър се беше запознал с него преди няколко години, когато той като психиатър, бе освидетелствал един обвинен в убийство, и двамата се бяха сприятелили. Страстта на Папас беше шахът и те се виждаха веднъж в месеца, за да поиграят.

Ник вдигна слушалката.

— Отдел „Убийства“. Папас.

— Обажда се Питър, Ник.

— Приятелю! Как са загадките на ума?

— Още ги разнищвам, Ник. Как е Тина?

— Екстра. Какво мога да направя за теб?

— Трябва ми малко информация. Още ли имаш връзки в Гърция?

— Още? — изрева Папас. — Имам стотици роднини там и те всички имат нужда от пари. Идиотското е, че им ги пращам. Май трябва да ме прегледаш.

— Късно е — каза му Питър. — Ти си безнадежден случай.

— Така разправя и Тина. Каква информация ти трябва?

— Чувал ли си за някой си Джордж Мелис?

— А, ония с фирмата за хранителни продукти?

— Да.

— Не ми е в района, но го знам. И какво за него?

— Има ли пари?

— Ти майтапиш ли се? Неговото семейство…

— Питам той дали има пари.

— Ще проверя, Питър, но само ще си губя времето. Семейство Мелис е баснословно богато.

— Между другото, ако пратиш някой да разпитва бащата на Джордж, кажи му да се държи внимателно — старецът е прекарал няколко сърдечни удара.

— Добре, ще го пиша в телеграмата.

Питър си спомни за съня.

— Ник, а не може ли още днес да се обадиш по телефона?

В гласа на Папас прозвуча различна нотка.

— Да няма нещо, Питър?

— А, не, питам просто от любопитство. Пиши разговора за моя сметка.

— Така и ще направя — а също и вечерята, на която ще ме поканиш, за да ми разкажеш за какво, по дяволите, става дума.

— Дадено!

Питър Темпълтън затвори. Чувстваше се малко по-ведър.

 

 

Кейт Блакуел не бе добре. Седеше на бюрото си и разговаряше по телефона, когато внезапно й притъмня. Стаята започна да се върти и тя се вкопчи за бюрото, докато дойде на себе си.

Брад влезе в кабинета й, погледна само веднъж бледото й лице и попита:

— Добре ли си, Кейт?

Тя пусна бюрото.

— Само малко ми се зави свят, нищо сериозно.

— Откога не си ходила на лекар?

— Нямам време за глупости, Брад.

— Намери. Ще накарам Анет да се обади и да ти запази час при Джон Харли.

— Я не се занасяй, Брад.

— Ще отидеш ли?

— Да, стига да ме оставиш на мира.

 

 

На другата сутрин секретарката на Питър Темпълтън съобщи:

— Търси ви детектив Папас.

Питър вдигна слушалката.

— Здравей, Ник.

— Май ние с теб трябва да си поговорим, приятелю.

Питър бе обзет от внезапно безпокойство.

— Говори ли с някой за Мелис?

— Говорих с баща му. Първо, никога не е имал сърдечен удар и второ, каза, че за него синът му Джордж е мъртъв. Преди няколко години се е отрекъл от Джордж и го е изгонил без пукната пара. Когато го попитах защо, старецът ми затвори. Тогава се обадих на един приятел в полицейското управление в Атина. Твоя Джордж Мелис си го бива. Полицията го познава добре — кефи се, като пребива момчета и момичета. Последната му жертва, преди да напусне Гърция, е едно петнадесетгодишно момче. Намерили трупа му в някакъв хотел и се досетили, че има пръст Мелис. Баща му подкупил някого и Джордж бил изритан от Гърция. Завинаги. Това удовлетворява ли те?

Не само че го удовлетворяваше, това го ужасяваше.

— Благодаря ти, Ник. Ще те черпя.

— А, без тия, приятелю, този път няма да му се размине на Джордж. Ако е на свобода, по-добре ми кажи.

— Веднага, щом мога, Ник. Поздрави Тина.

И Питър затвори. Трябваше доста да си поблъска главата — Джордж Мелис имаше час на обяд.

 

 

Доктор Джон Харли преглеждаше пациент, когато сестрата му съобщи:

— Тук е госпожа Мелис. Няма час и й казах, че графикът ви е…

Джон Харли я прекъсна:

— Въведи я през страничната врата в кабинета ми.

Лицето й беше по-бледо от миналия път, а сенките под очите й — по-тъмни.

— Извинявай, че те безпокоя, Джон, но…

— Няма нищо, Александра, какво има?

— Ами… чувствам се ужасно.

— Взимаш ли редовно уелбутрина?

— Да.

— И въпреки това се чувстваш депресирана?

Тя стискаше ръце.

— По-лошо от депресия. Чувствам се отчаяна. Не мога да повлияя на нищо. Не мога да се понасям. Страхувам се, че… че ще направя нещо ужасно.

Доктор Харли я успокои:

— Физически си абсолютно здрава — залагам доброто си име. Нещо си разстроена. Ще сменя лекарството и ще ти предпиша номифензин — много е ефикасен. След няколко дни ще усетиш промяната.

 

 

След половин час Ив чистеше фон дьо тена, с който лицето й изглеждаше бледо, и изтриваше петната под очите си.

Темпото се увеличаваше.

 

 

Джордж Мелис седеше срещу Питър Темпълтън усмихнат и самоуверен.

— Как се чувствате днес?

— Много по-добре, докторе. Тези няколко сеанса ми помогнаха повече, отколкото предполагате.

— Така ли? И как точно?

— О, просто имам с кого да си поговоря. На този принцип е изградена католическата църква, нали? На изповедта.

— Доволен съм, че намирате сеансите за полезни. Жена ви по-добре ли е?

Джордж се намръщи.

— Боя се, че не. Пак ходи при доктор Харли, но все по-често говори за самоубийство. Може да я заведа някъде — мисля, че има нужда от промяна.

На Питър му се стори, че долавя в тези думи зловещо предзнаменование. А може би си въобразяваше?

— Гърция ще й се отрази добре — подметна той небрежно. — Водили ли сте я там да я представите на семейството си?

— Още не. Роднините ми дават мило и драго да се запознаят с Алекс. — Джордж се ухили. — Единственият проблем е, че видя ли се с татко, той се опитва да ме убеди да се върна и да поема семейната фирма.

В този момент Питър разбра, че Александра Мелис е наистина в опасност.

 

 

Дълго след като Джордж Мелис си беше тръгнал, Питър Темпълтън продължи да прелиства записките си в своя кабинет. Накрая набра един номер.

— Направи ми услуга, Джон. Можеш ли да разбереш къде Джордж Мелис е водил жена си за медения месец?

— Мога да ти кажа веднага, защото им направих снимки, преди да тръгнат. Бяха в Ямайка.

„Имам един приятел, който бие проститутките… Спомням си, веднъж бяхме в Ямайка. Някаква малка чернокожа проститутка го завела в една хотелска стая и след като му смъкнала гащите, му казала, че иска още пари… Преби я от бой. Сигурен съм, че оная няма да опита същия номер втори път.“

И все пак нямаше доказателства, че Джордж Мелис възнамерява да убие жена си. Джон Харли потвърди, че Александра Мелис е искала да посегне на живота си. „Не ми влиза в работата“, опита се да си внуши Питър, но всъщност знаеше, че трябва да направи нещо.

 

 

Темпълтън бе работил, за да се изучи. Баща му беше пазач в колеж в едно градче в Небраска и макар че получаваше стипендия, Питър не можеше да си позволи да следва в някой от престижните медицински институти. Беше завършил с отличие университета в Небраска и беше записал психиатрия. От самото начало се открои. Тайната му беше, че наистина обичаше хората и взимаше присърце проблемите им. Александра Мелис не му беше пациентка, но той беше свързан с нея. Тя беше липсващата част от загадката и ако я срещнеше, Питър сигурно щеше да я разреши. Извади картона на Джордж Мелис, намери домашния му телефон и се обади на Александра. Прислужницата я повика.

— Госпожо Мелис, казвам се Питър Темпълтън. Аз съм…

— Зная кой сте, докторе. Джордж ми е говорил за вас.

Питър беше изненадан — бе готов да се обзаложи, че Джордж Мелис не е споменавал на жена си за него.

— Дали мога да ви видя? Искате ли да обядваме заедно?

— За Джордж ли става дума? Да не се е случило нещо?

— Не. Просто ми се ще да поговорим.

— Да, разбира се, доктор Темпълтън.

 

 

Седнаха на една ъглова маса в „Ла Грьонуй“. От мига, в който Александра влезе в ресторанта, Питър не можеше да свали очи от нея. Беше облечена простичко, с бяла пола и блуза, която подчертаваше фигурата й, носеше перлена огърлица. Питър напразно търсеше признаците на умората и депресията, за които му беше споменал доктор Харли. Дори да усещаше любопитния поглед на Питър, Александра не го показа с нищо.

— Съпругът ми е добре, нали, доктор Темпълтън?

— Да.

Щеше да бъде по-трудно, отколкото бе очаквал. Рискуваше много. Нямаше право да издава лекарската тайна и в същото време усещаше, че Александра Мелис трябва да бъде предупредена.

След като дадоха поръчката, Питър поде:

— Мъжът ви каза ли ви защо идва при мен, госпожо Мелис?

— Да, напоследък изхаби доста нерви. Съдружниците в брокерската къща, където работи, го претоварват с работа. Джордж е много съвестен, както може би вече сте разбрали, докторе.

Беше невероятно. Александра нямаше никаква представа за побоя, нанесен на сестра й. „Защо ли никой не й е казал?“

— Джордж ми спомена колко добре се чувства, след като има с кого да обсъжда проблемите си. — Тя се усмихна признателно на Питър. — Много съм ви благодарна, че му помагате.

„Тя е толкова наивна!“ Очевидно боготвореше съпруга си и това, което Питър трябваше да й каже, щеше да я унищожи. Как да й каже, че мъжът й е психопат, който е убил онзи млад педераст, който е бил изгонен от семейството си, и е нападнал грубо сестра й? Но, от друга страна, как да не й каже?

— Сигурно изпитвате голямо удовлетворение като психиатър — продължи Александра. — Можете да помагате на толкова много хора.

— Понякога да — каза Питър внимателно. — Ала понякога не сме в състояние.

Донесоха поръчката. Докато ядяха, Питър и Александра разговаряха приятелски. Лекарят беше очарован от нея. Внезапно почувства, че завижда на Джордж Мелис.

— Много ми е приятно, че обядваме заедно — каза накрая Александра, — но май искахте да ме видите заради нещо, нали, доктор Темпълтън?

Моментът наистина беше дошъл.

— Всъщност да. Аз…

Питър замълча. Следващите му думи щяха да разтърсят живота й из основи. Той беше дошъл на този обед, решен да сподели с Александра подозренията си и да й предложи да изпратят съпруга й в психиатрия. Сега, след като се беше запознал с нея, разбра, че няма да му е лесно. Сети се отново за думите на Джордж: „Състоянието й не се подобрява. Тревожа се от мислите й за самоубийство.“ Питър си каза, че никога не е виждал по-щастлив и по-нормален човек. Дали не беше от лекарствата, който Александра взимаше? Поне за това можеше да я попита.

— Джон Харли ми спомена, че взимате…

Гласът на Джордж Мелис избумтя над тях:

— Ето те и теб, скъпа! Обадих се у дома и ми казаха, че ще те намеря тук. — Той се обърна към Питър: — Радвам се да ви видя, доктор Темпълтън. Мога ли да се присъединя към вас?

И Питър трябваше да замълчи.

 

 

— Но защо се е срещал с Алекс? — настоя Ив.

— Нямам никаква представа — отвърна Джордж. — Слава Богу, беше оставила бележка къде да я намеря, ако ми потрябва. Заедно с Питър Темпълтън, моля ти се! Тутакси отидох при тях!

— Тая работа не ми харесва.

— Повярвай ми, нищо не се е случило. Аз я разпитах след това и тя ми каза, че не са обсъждали нищо особено.

— По-добре да ускорим нещата.

Джордж Мелис почувства почти сексуална възбуда от нейните думи — толкова дълго беше очаквал този момент.

— Кога?

— Веднага.