Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (1)

ПРОЛОГ

Атина, 1947 година

През прашното предно стъкло на колата началникът на полицията Йоргос Скури наблюдаваше как учрежденията и хотелите в центъра на Атина се сриват в бавен, разрушителен танц като редици гигантски кегли в някаква невероятна зала за боулинг.

— Двадесет минути — обеща униформеният полицай на волана. — Няма движение.

Скури кимна разсеяно и се взря в сградите. Тази илюзия винаги го омайваше. Трептящата мараня на безжалостното августовско слънце обгръщаше сградите с разлюлените си вълни и те сякаш се изсипваха върху улиците като изящен водопад от стомана и стъкло.

Беше дванадесет и десет, улиците бяха почти пусти, но дори и малкото пешеходци бяха твърде апатични и хвърляха само бегъл любопитен поглед към трите полицейски коли, които профучаваха на изток към летище Еленикон, разположено на двадесет мили от центъра на Атина. Началникът на полицията Скури пътуваше в първата кола. Обикновено той стоеше в удобния си прохладен кабинет, докато подчинените му действаха навън в палещата обедна жега, но сега обстоятелствата бяха извънредни и Скури имаше двойно повече основания да присъства лично. Първо, през целия ден щяха да пристигат самолети с известни личности от всички краища на света и се налагаше те да бъдат посрещнати както трябва и прекарани през митницата с минимум безпокойства. Второ, и по-важно, летището гъмжеше от репортери на чуждестранни вестници и оператори от телевизията. Скури не беше глупак и докато се бръснеше сутринта, му хрумна, че няма да навреди на кариерата му, ако по новините го покажат как се грижи за видните гости. Беше голям късмет, че такова световно сензационно събитие се разиграва на негова територия, и щеше да е глупаво, ако не се възползва. Обсъди го с най-близките си — с жена си и с любовницата си. Ана — грозна, озлобена жена на средна възраст и от селски произход — му нареди да не припарва до летището и да стои настрана, за да не го обвинят, ако нещо се обърка. Мелина — неговият сладък, красив и млад ангел — го посъветва да посрещне видните личности. Беше съгласна, че това събитие може да му донесе бърза слава. Стига да се справеше добре, щеше да получи най-малко повишение на заплатата, а ако е рекъл Господ, биха могли да го направят дори и комисар на полицията, когато сегашният се пенсионира. За стотен път Скури се замисли по каква ирония на съдбата Ана му беше жена, а Мелина — любовница, и се запита къде точно е сбъркал.

Скури насочи мислите си към това, което предстоеше. Трябваше да се убеди, че на летището всичко върви гладко. Водеше със себе си дузина от най-добрите си хора. Знаеше, че главният му проблем ще бъде да овладее представителите на пресата. Беше удивен колко много репортери от известни вестници и списания се изсипаха в Атина от цял свят. Самият той даде шест интервюта — всеки път на различен език. Отговорите му се превеждаха на немски, английски, японски, френски, италиански и руски. Тъкмо започна да изпитва радост от новата си слава, и комисарят му се обади, за да го уведоми, че според него не е разумно началникът на полицията да коментира публично процес за убийство, който още не се е гледал. Скури беше убеден, че истинският мотив на комисаря е завист, но благоразумно реши да не упорства по въпроса и отказа да дава повече интервюта. Ала комисарят едва ли можеше да се сърди, ако Скури се окажеше в центъра на събитията на аерогарата точно когато операторите на телевизията снимаха пристигащите знаменитости.

Колата летеше по булевард „Сигру“ и при Фалерон зави наляво към морето. Скури почувства как стомахът му се свива. Бяха само на пет минути от летището. Той отново си повтори наум списъка на знаменитостите, които щяха да пристигнат в Атина преди падането на нощта.

На Арман Готие му прилошаваше при пътуване със самолет. Изпитваше дълбоко вкоренен страх от летенето, породен от изключителната любов към собствената си личност и собствения си живот. Този страх, съчетан със суетнята, обичайна за гръцкото крайбрежие през лятото, му причиняваха силно гадене. Готие беше висок, аскетично слаб мъж с изтънчени черти, високо чело и язвително присвита уста. На двадесет и две години беше сред създателите на „новата вълна“ в борещата се за съществуване френска филмова индустрия, а в следващите години беше продължил с още по-голям успех в театъра. Сега, когато беше признат за един от най-големите режисьори в света, Готие изцяло се вживяваше в ролята си. До последните двадесет минути полетът му беше много приятен. Стюардесите го познаха и обградиха с внимание, като му дадоха да разбере, че са на разположение и за друго. По време на полета няколко пътници дойдоха при него да му кажат колко се възхищават от филмите и пиесите му, но най-много го заинтересува хубавата англичанка, която следваше в колежа „Света Ана“ в Оксфорд. Беше избрала Арман Готие за тема на дипломната си работа върху театъра. Разговорът им вървеше добре, докато момичето не спомена името на Ноел Паж.

— Вие сте били неин режисьор, нали? — попита англичанката. — Надявам се, че ще мога да проникна на процеса й. Ще бъде голям цирк.

Готие усети, че се е вкопчил в страничните облегалки на стола, и силната му реакция го изненада. Дори след толкова години споменът за Ноел пораждаше у него същата остра болка. Никой не му беше въздействал както тя, никой не би и могъл. Откакто преди три месеца прочете за арестуването й, Готие не можеше да мисли за друго. Изпрати й телеграма, писа й, предлагайки да направи каквото може, за да й помогне, но изобщо не получи отговор. Нямаше намерение да присъства на процеса, но знаеше, че не може да остане настрана. Казваше си, че иска само да види дали се е променила от времето, когато бяха живели заедно. И все пак пред себе си признаваше, че има и друга причина. Театралът у него трябваше да присъства на драмата, да наблюдава лицето на Ноел, когато съдията ще й съобщи дали ще живее, или ще умре.

По високоговорителите пилотът обяви с метален глас, че след три минути ще кацнат на летището в Атина, и развълнуван, в очакване отново да види Ноел, Арман Готие забрави, че му е лошо.

Д-р Израел Кац пътуваше за Атина от Кейптаун, където беше неврохирург и главен лекар на „Гроте Шур“ — голяма, току-що построена болница. Беше признат за един от водещите неврохирурзи в света. Медицинските списания бяха пълни с негови нововъведения. Сред пациентите му бяха един министър-председател, един президент и един крал.

Сега седеше, облегнат назад, в самолета — среден на ръст, със силно, умно лице, хлътнали кафяви очи и деликатни, неспокойни ръце с дълги пръсти. Д-р Кац беше уморен и затова започна да чувства познатата болка в левия си крак, който липсваше. Преди шест години един мъжага го беше ампутирал с брадва.

Беше прекарал дълъг ден. Оперира още призори, мина на визитация при десетина пациенти и излезе от съвещание на директорския съвет на болницата, за да хване самолета за Атина заради процеса. Жена му Естер се опита да го разубеди.

— Вече нищо не можеш да направиш за нея, Израел.

Може би имаше право, но навремето Ноел Паж бе рискувала живота си, за да спаси неговия, и той й беше задължен. При мисълта за Ноел отново усети същото неописуемо чувство, което изпитваше винаги в нейно присъствие. Сякаш дори споменът за нея можеше да заличи годините на раздяла. Разбира се, това беше само една романтична мечта. Нищо не можеше да върне отново онези години. Д-р Израел Кац почувства как самолетът потрепери от отварянето на колесника и започна да се снижава. Погледна през илюминатора. Долу се простираше Кайро, там той щеше да се прехвърли на друг самолет за Атина, където се намираше Ноел. Беше ли виновна за убийството? Докато самолетът се насочваше към пистата, той мислеше за другото ужасно убийство, което тя беше извършила в Париж.

Филип Сорел стоеше край парапета на яхтата си и наблюдаваше как се приближава пристанището на Пирея. Морското пътуване беше приятно, защото беше една от редките възможности да избяга от почитателите си. Сега Сорел беше от сигурните касови атракции в света, а някога шансовете му да стане звезда бяха съвсем нищожни. Не бе красив мъж — напротив. Имаше лице на боксьор, изгубил десетина срещи поред, носът му беше чупен няколко пъти, косата му бе рядка, леко накуцваше. Но всичко това нямаше значение, защото Филип Сорел притежаваше сексапил. Беше образован, възпитан, а съчетанието между вродената му деликатност и лицето и телосложението на хамалин подлудяваше жените и караше мъжете да гледат на него като на герой. Докато яхтата се приближаваше към пристанището, Сорел отново се запита какво търси тук. Отложи снимките на филма, който искаше да прави, за да присъства на процеса срещу Ноел. Много добре съзнаваше, че ще бъде лесна мишена за пресата, ако всеки ден седи в съдебната зала без защитата на своите агенти по печата. Репортерите положително щяха да изтълкуват погрешно присъствието му и да сметнат, че си прави реклама от делото за убийство срещу бившата му любовница. Както и да го погледнеше, щеше да бъде мъчително преживяване, но Сорел трябваше отново да види Ноел, трябваше да разбере няма ли начин да й помогне. Докато яхтата се плъзгаше покрай белокаменния вълнолом на пристанището, той мислеше за онази Ноел, която познаваше, с която бе живял, която беше обичал, и стигна до извода, че тя е напълно способна да извърши убийство.

Докато яхтата на Филип Сорел се приближаваше към гръцкия бряг, на сто мили северозападно от летище Еленикон в самолета на „Пан Американ“ пътуваше съветникът на президента на САЩ. Уйлям Фрейзър беше прехвърлил петдесетте, бе хубав мъж с прошарена коса, сурови черти и властно държане. Беше се взрял в писмото, което държеше, но повече от час не бе обърнал страница, нито бе помръднал. Фрейзър си бе взел отпуска за това пътуване, въпреки че моментът беше крайно неподходящ — точно по време на кризата в Конгреса. Знаеше, че следващите няколко седмици ще бъдат болезнени за него, и все пак чувстваше, че няма друг избор. Бе предприел това пътуване, за да отмъсти, и мисълта го изпълваше с хладно задоволство. Фрейзър си наложи да не мисли за процеса, който започваше на другия ден, и погледна през прозорчето на самолета. Някъде долу екскурзионен кораб се полюшваше към Гърция, чийто бряг се мержелееше в далечината.

Огюст Ланшон страдаше от морска болест и изпитваше ужас вече три дни. Страдаше от морска болест, защото екскурзионното корабче, на което се качи в Марсилия, попадна в опашката на мистрал, а изпитваше ужас, защото се страхуваше, че жена му ще открие какво прави. Беше над шестдесетгодишен, дебел и плешив, с къси крака и белязано от шарка лице, със свински очички и тънки устни, които постоянно стискаха евтина пура. Притежаваше магазин за дрехи в Марсилия и не можеше да си позволи отпуска като богаташите — или поне постоянно го повтаряше на жена си. Разбира се, това не беше истинска отпуска — припомни си той. Трябваше още веднъж да види своята любима Ноел. Откакто тя го напусна, години наред той жадно следеше кариерата й по клюкарските рубрики във вестниците и списанията. Когато Ноел играеше първата си главна роля в театъра, Ланшон взе влака за Париж, за да я види, но не можаха да се срещнат заради глупавата й секретарка. По-късно гледаше отново и отново филмите й и си припомняше как някога се е любила с него. Да, това пътуване му излизаше през носа, но си струваше. Скъпата му Ноел щеше да си спомни колко добре са живели заедно и щеше да се обърне към него за закрила. Той щеше да подкупи някой съдия или друг чиновник — стига да не му струваше твърде скъпо, — Ноел щеше да бъде освободена и той щеше да я настани в малко апартаментче в Марсилия, където тя щеше да му бъде подръка, щом я пожелаеше.

Дано само жена му не разбере.

Фредерик Ставрос работеше в малката си адвокатска кантора на втория етаж на стара порутена сграда в Монастираки — един от бедните квартали на Атина. Беше нервен млад мъж, нетърпелив и амбициозен, борещ се да си изкарва прехраната с избраната професия. Тъй като не можеше да си позволи да наеме помощник, беше принуден да извършва сам всички досадни подготвителни юридически проучвания. Обикновено мразеше тази част от работата си, но този път нямаше нищо против, защото знаеше, че ако спечели това дело, ще бъде толкова търсен, че няма да се притеснява повече до края на живота си. Ще може да се ожени за Елена, да създаде семейство. Ще се премести в луксозна кантора, ще наеме чиновници и ще се запише в някой моден клуб като „Атене Лески“, където ще се среща с богати потенциални клиенти. Метаморфозата вече беше започнала. Всеки път, когато Фредерик Ставрос излезеше по улиците на Атина, някой, видял снимката му по вестниците, го познаваше и го спираше. За броени седмици той се бе прочул и беше станал адвокатът, който защитава Лари Дъглас. Дълбоко в себе си Ставрос признаваше, че му се е паднал не клиентът, който му е необходим. Би предпочел да защитава блестящата Ноел Паж вместо нищожество като Лари Дъглас, ала и самият той беше такъв. Но пак добре, че беше сред главните участници в най-сензационното дело за убийство на века. Ако обвиняемите бъдеха оправдани, славата щеше да стигне за всички. Само едно нещо измъчваше Ставрос и не му излизаше от главата. И двамата подсъдими бяха обвинени за едно и също престъпление, но друг адвокат защитаваше Ноел Паж. Ако признаеха нея за невинна, а осъдеха Лари Дъглас… Ставрос потръпна и се опита да не мисли за това. Репортерите постоянно го питаха дали смята подсъдимите за виновни. Колко наивни бяха! Какво значение имаше дали са виновни или невинни? Полагаха им се най-добрите адвокати, които можеха да се наемат. Признаваше, че в неговия случай това звучи малко пресилено, но що се отнася до адвоката на Ноел Паж… о, той беше друго. Защитата й беше поета от Наполеон Котас, а в света нямаше по-блестящ криминалист. Котас не беше губил важно дело. При тази мисъл Фредерик Ставрос се усмихна наум. Пред никого не би го признал, но смяташе да се добере до победата чрез таланта на Наполеон Котас.

Докато Фредерик Ставрос се трудеше в мрачната си кантора, Наполеон Котас беше на официална вечеря в скъп дом в Колонаки — моден квартал на Атина. Беше слаб, съсухрен мъж с големи, тъжни като на куче очи и сбръчкано лице. Зад благите му, леко сковани обноски се криеше великолепен, остър ум. Котас си играеше с десерта, зает с мисли по процеса, който започваше на другия ден. Тази вечер повечето разговори се въртяха около предстоящото дело. Обсъждаха го в общи линии — гостите бяха твърде дискретни, за да разпитват без заобикалки. Но към края на вечерта, когато узото и конякът започнаха да се леят по-обилно, домакинята попита:

— Кажете, мислите ли, че са виновни?

Котас отговори невинно:

— Как може да са виновни? Та едната е моя клиентка!

Предизвика одобрителен смях.

— Каква е всъщност Ноел Паж?

Котас се поколеба.

— Тя е необикновена жена — внимателно отговори той, — красива и талантлива…

За своя изненада изведнъж откри, че не му се иска да я обсъжда. Освен това не беше възможно да опише Ноел с думи. Допреди няколко месеца имаше смътна представа за нея като за блестяща личност, мяркаща се по клюкарските рубрики и красяща кориците на филмовите списания. Никога не я беше виждал и ако изобщо бе мислил за нея, то беше с някакво безразлично презрение, каквото изпитваше към всички актриси. Само тяло без капчица ум. Господи, колко се бе заблуждавал! Откакто се запозна с Ноел, беше безнадеждно влюбен в нея. Заради Ноел Паж наруши главното си правило — никога да не се обвързва емоционално със свой клиент. Котас ясно си спомняше следобеда, когато му се обадиха да поеме защитата й. Тъкмо си събираше багажа, заминаваше за три седмици в Париж и Лондон заедно с любовницата си. Смяташе, че нищо не би могло да го спре от това пътуване. Но бяха нужни само две думи. Още си представяше как икономът му влезе в стаята, подаде му телефона и каза:

— Константин Демирис.

До острова можеше да се стигне само с хеликоптер или с яхта. И площадката за кацане, и пристанището бяха пазени денонощно от въоръжена охрана с обучени немски овчарки. Островът беше собственост на Константин Демирис и никой не можеше да се натрапва без покана. С течение на годините тук бяха идвали крале и кралици, настоящи и бивши президенти, филмови звезди, оперни певци, прочути писатели и художници. Всички си тръгваха, изпълнени със страхопочитание. Константин Демирис беше един от най-могъщите мъже в света и трети по богатство. Той имаше вкус и стил и знаеше как да вложи парите си, за да създаде красота.

Сега Демирис седеше, отпуснат в дълбоко кресло, в богатата, облицована с ламперия библиотека, пушеше от плоските египетски цигари, приготвяни специално за него, и мислеше за процеса, който започваше другата сутрин. Пресата го преследваше от месеци, но той беше просто недостижим. Достатъчно е, че любовницата му ще бъде съдена за убийство, че името му, макар и косвено, ще бъде въвлечено в делото. Не желаеше да допринася за шумотевицата, като дава интервюта. Питаше се какво ли чувства сега, в този момент, Ноел в килията си в затвора на улица „Свети Никодемос“. Спи ли? Или е будна? Обзета ли е от паника пред изпитанието, което й предстои? Мислеше за последния си разговор с Наполеон Котас. Имаше му доверие и знаеше, че адвокатът няма да го подведе. Демирис му внуши, че за него няма значение дали Ноел е невинна или виновна. Котас трябваше да се потруди, за да заслужи баснословната сума, която Константин Демирис плащаше за защитата й. Не, нямаше основание за безпокойство. Процесът щеше да мине добре. Константин Демирис беше човек, който никога нищо не забравяше. Припомни си, че любимите цветя на Катерин Дъглас са трендафилите — красивите гръцки рози. Пресегна се, взе бележник от бюрото си и отбеляза: „Трендафили. Катерин Дъглас.“

Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея.