Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Блакуел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Master of the Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 121 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Корекция
liliyosifova (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Сидни Шелдън. Диамантената династия

Американска. Второ издание

ИК „БАРД“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Скъпата каляска изтрополи по прашната главна улица на Клипдрифт, теглена от чифт красиви дорести коне. Юздите държеше строен мъж с атлетичен вид, снежнобяла коса, бяла брада и мустаци. Беше облечен в сив костюм с модна кройка и риза с жабо, а на черната му вратовръзка имаше карфица с диамант. Носеше сив цилиндър, а на малкия му пръст проблясваме пръстен с едър диамант. Изглеждаше нов в този град, но бе идвал и друг път.

Клипдрифт се беше променил доста, откакто Джейми Макгрегър го бе напуснал преди година. Беше 1884 година и от бивак на търсачи на диаманти той се бе превърнал в градче. Беше завършена отсечката на железопътната линия от Кейптаун до Хоуптаун, имаше отклонение до Клипдрифт и това беше довело нова вълна от имигранти. Градът бе дори по-претъпкан, отколкото си го спомняше Джейми, ала хората изглеждаха различни. Все още имаше много търсачи на диаманти, но се срещаха и мъже в костюми на бизнесмени. От магазините влизаха и излизаха добре облечени матрони. Клипдрифт беше придобил патината на благоприличието.

Джейми мина покрай три нови танцови зали и пет-шест нови пивници, покрай току-що построена черква, бръснарница и голям хотел, наречен „Гранд“. Спря пред една банка и слезе от каляската, като хвърли небрежно юздите на местно момче.

— Дай им вода!

Влезе в банката и каза на управителя с висок глас:

— Желая да депозирам във вашата банка сто хиляди фунта.

 

 

Мълвата се разнесе бързо, както беше очаквал, и когато напусна банката и влезе в пивница „Нощната птица“, стана център на вниманието. Отвътре кръчмата не се беше променила. Беше претъпкано и мнозина проследиха с любопитни очи Джейми, когато той тръгна към бара. Смит кимна почтително.

— Какво ще обичате, сър?

По лицето на бармана не се появи никакъв знак, че го е познал.

— Уиски. Най-доброто, което имате.

— Да, сър. — Барманът наля питието. — За пръв път ли идвате в града?

— Да.

— Просто минавате оттук, така ли?

— Не. Чух, че градът предлагал добри възможности за човек, който търси къде да вложи парите си.

Очите на бармана светнаха.

— Не бихте могли да намерите по-добро място! Човек със сто… Човек с пари може наистина да преуспее. Всъщност бих могъл донякъде да ви бъда полезен, сър.

— Така ли? По какъв начин?

Смит се наведе и тонът му стана заговорнически.

— Познавам човека, който движи нещата в града. Председател е на общинския съвет и оглавява градския комитет. В тази част на страната е най-важната клечка. Казва се Саломон ван дер Мерве.

Джейми отпи от питието.

— Не съм чувал за него.

— Собственик е на онзи голям универсален магазин отсреща. Може да ви насочи към добри сделки. Струва си да се срещнете с него.

Джейми Макгрегър отново отпи от уискито.

— Повикайте го.

Барманът погледна големия диамант на пръста му и диамантената карфица.

— Да, сър. Мога ли да му кажа името ви?

— Травис. Йън Травис.

— Добре, господин Травис. Сигурен съм, че господин Ван дер Мерве ще иска да се запознае с вас. — Наля още едно питие. — Заповядайте, почерпете се, докато чакате. За сметка на заведението.

Джейми седеше на бара и си пиеше уискито, съзнавайки, че всички в салона го гледат. От Клипдрифт си бяха тръгвали забогатели хора, но досега тук не бе идвал никой, който да е толкова очебийно заможен. Това беше нещо ново за тях.

Петнадесет минути по-късно барманът се върна, придружен от Саломон ван дер Мерве.

Холандецът се приближи до брадатия белокос непознат, подаде ръка и се усмихна.

— Господин Травис, аз съм Саломон ван дер Мерве.

— Йън Травис.

Джейми очакваше някакво потрепване, някакъв знак, че Ван дер Мерве е открил нещо познато в него. Но онзи не го позна. „Че как ще ме познае?“ — помисли си той. От предишното наивно осемнадесетгодишно идеалистче не бе останала и следа. Смит раболепно поведе двамата мъже към една ъглова маса.

Веднага щом седнаха, Ван дер Мерве каза:

— Разбрах, че искате да направите капиталовложения в Клипдрифт, господин Травис.

— Може би.

— Сигурно ще ви бъда донякъде полезен. Човек трябва да внимава. Тук има много безнравствени типове.

Джейми го погледна и рече:

— Не се съмнявам.

Имаше нещо нереално в това да си седи тук и да води любезен разговор с човека, който с измама му бе отнел цяло състояние и след това се бе опитал да го убие. През изтеклата година омразата към Ван дер Мерве го беше погълнала изцяло, единственото, което го бе крепило и го бе карало да живее, беше жаждата за отмъщение. А сега Ван дер Мерве бе на път да почувства това отмъщение.

— Ако смея да попитам, господин Травис, колко пари възнамерявате да инвестирате?

— О, около сто хиляди фунта като начало — каза небрежно Джейми. Видя как Ван дер Мерве се облизва.

— После може би още триста-четиристотин хиляди.

— Ъ… можете да получите от тях много добра печалба, много добра, наистина. Ако бъдете насочен правилно, разбира се — добави бързо той. — Имате ли някаква идея къде да ги вложите?

— Смятах да се поогледам и да видя какви възможности има.

— Много мъдро от ваша страна — кимна дълбокомислено Ван дер Мерве. — Защо не вечеряме днес заедно, тъкмо да го обсъдим? Дъщеря ми е отлична готвачка. За мен ще бъде чест да ми гостувате.

Джейми се усмихна.

— Ще ми достави удоволствие, господин Ван дер Мерве.

„Нямаш си представа какво огромно удоволствие ще ми достави“, рече си той.

Започваше се.

 

 

От диамантените полета в Намиб до Кейптаун се придвижиха без произшествия. Джейми и Банда вървяха пеша навътре в сушата до малко селце, където за ръката на Джейми се погрижи лекар, а след това ги взе фургон за Кейптаун. Пътуването беше дълго и мъчително, но те не забелязваха неудобствата. В Кейптаун Джейми отседна в натруфения хотел „Ройъл“ на Плейн Стрийт — „посещаван от Негово кралско величество, херцогът на Единбург“ — и бе отведен в кралския апартамент.

— Доведете ми най-добрия бръснар в града — нареди Джейми. — После шивач и обущар.

— Веднага, сър — отзова се управителят. „Парите правят чудеса“, каза си Джейми.

 

 

Ваната в кралския апартамент беше едно блаженство. Джейми лежеше отпуснат в топлата вода, която отмиваше умората от тялото му, и си мислеше за невероятните последни седмици. Нима бяха изминали само седмици, откакто те с Банда бяха направили онзи сал? Струваха му се години. Спомни си как плаваха към забранената зона, мислите му се върнаха към акулите и демоничните вълни, към рифовете, раздробяващи сала им на трески. Морската мъгла и пълзенето през минното поле, и огромното куче отгоре му… Зловещите приглушени викове, които вечно щяха да кънтят в ушите му: „Кругър… Брент… Кругър… Брент…“

Но преди всичко си мислеше да Банда. За своя приятел.

Когато стигнаха в Кейптаун, Джейми настоятелно го помоли:

— Остани с мен.

Банда се усмихна, откривайки красивите си бели зъби.

— Животът с теб е много скучен, Джейми. Трябва да отида някъде и да си потърся нещо по-вълнуващо.

— Какво ще правиш сега?

— Ами благодарение на теб и на чудесната ти идея колко е лесно да преплаваш със сал над рифовете ще си купя ферма, ще си намеря жена и ще имам куп деца.

— Добре. Да вървим при оценителя на диаманти, за да ти дам твоя дял.

— Не — отсече Банда. — Не го искам.

Джейми се намръщи.

— Как така не го искаш! Половината диаманти са твои. Ти си милионер.

— Не. Погледни кожата ми, Джейми. Ако стана милионер, животът ми няма да струва и пукната пара.

— Можеш да скриеш някъде част от диамантите. Можеш…

— Трябва ми само толкова, колкото да купя един морган обработваема земя и два вола, които да разменя за съпруга. Два-три малки диаманта ще ми стигнат за всичко, от което някога ще имам нужда. Останалите са твои.

— Няма да стане! Не мога да взема твоя дял.

— Можеш, Джейми. Защото ти ще ми дадеш Саломон ван дер Мерве.

Джейми дълго не откъсна поглед от Банда.

— Обещавам.

— Тогава довиждане, приятелю.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Пак ще се срещнем — рече Банда. — Следващия път измисли да правим нещо по-вълнуващо.

Банда си тръгна с три малки диаманта, грижливо скътани в джоба му.

Джейми изпрати на родителите си с банков превод двадесет хиляди фунта, купи най-хубавата каляска и коне, които намери, и се отправи обратно към Клипдрифт. Беше настъпило времето на отплатата.

 

 

Когато онази вечер Джейми Макгрегър влезе в магазина на Ван дер Мерве, го връхлетя толкова неприятно и толкова силно чувство, че трябваше да спре, за да се овладее.

Ван дер Мерве се появи забързан откъм дъното на магазина и като видя кой е, лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Господин Травис! — каза той. — Добре дошли.

— Благодаря господин… ъ… извинете, не си спомням името ви…

— Ван дер Мерве. Саломон ван дер Мерве. Не се извинявайте, холандските имена трудно се помнят. Вечерята е готова. Маргарет! — извика той, докато въвеждаше Джейми в задната стаичка.

Нищо не се беше променило. Маргарет стоеше до печката, наведена над тигана, с гръб към тях.

— Маргарет, това е нашият гост, за когото ти говорих — господин Травис.

Маргарет се обърна.

— Приятно ми е.

Нямаше никакъв признак, че го е познала.

— Радвам се да се запозная с вас — кимна й Джейми.

Камбанката извести, че е влязъл клиент, и Ван дер Мерве рече!

— Извинете ме. Веднага се връщам. Моля, чувствайте се като у дома си, господин Травис.

И забърза навън.

Маргарет донесе на масата изпускаща пара купа със зеленчуци и месо и докато бързаше към пещта, за да извади хляба, Джейми стоеше неподвижно и безмълвно я наблюдаваше. За годината, откакто не бе я виждал, тя беше разцъфтяла. Беше станала жена с тлееща чувственост, каквато преди й липсваше.

— Баща ви казва, че сте отлична готвачка.

Маргарет се изчерви.

— Аз… надявам се, сър.

— Отдавна не съм вкусвал домашна храна. С нетърпение очаквам да си хапна.

Джейми взе от Маргарет голямото блюдо с масло и вместо нея го сложи на масата. Тя бе така изненадана, че почти изпусна чинията. Никога не бе чувала за мъж, който помага в женската работа. Вдигна изумените си очи и го погледна. Счупен нос и белег разваляха лицето, което иначе би било прекалено красиво. Очите му бяха светлосиви, светеха от интелигентност и изгаряща сила. Бялата му коса й показваше, че не е млад, и все пак в него имаше нещо много младежко. Беше висок и силен и… Маргарет се извърна, смутена от погледа му.

Ван дер Мерве забързано влезе в стаята, като потриваше ръце.

— Затворих магазина — каза той. — Хайде да сядаме и да си похапнем добре.

На Джейми бе отредено почетното място на масата.

— Да си кажем молитвата — рече Ван дер Мерве. Затвориха очи. Докато ехтеше гласът на баща й, Маргарет скришом отвори своите и продължи да разучава изискания непознат.

— Всички сме грешници в твоите очи, о, Боже, и трябва да бъдем наказани. Дай ни сили да понасяме нашите изпитания на тази земя, за да вкусим райските плодове, когато ни призовеш. Благодарим ти, Господи, че помагаш на тези от нас, които са достойни да преуспяват. Амин.

Саломон ван дер Мерве започна да сервира. Този път порциите, които слагаше на Джейми, бяха повече от щедри. Хранеха се и разговаряха.

— За пръв път ли идвате насам, господин Травис?

— Да — каза Джейми. — За пръв път.

— Както разбирам, госпожа Травис не е с вас.

— Няма никаква госпожа Травис. Не намерих жена, която да ме иска — усмихна се Джейми.

„Каква глупачка трябва да е тази, която да му откаже?“ — питаше се Маргарет. Сведе очи, опасявайки се, че непознатият ще прочете безнравствените й мисли.

— Клипдрифт е град, който предлага големи възможности, господин Травис. Големи възможности.

— С най-голямо удоволствие ще се запозная с тях. — Погледна Маргарет и тя пламна.

— В случай че въпросът ми не ви се стори много личен, господин Травис, мога ли да ви попитам как сте придобили състоянието си?

Маргарет се притесни от нетактичните въпроси на баща си, но непознатият, изглежда, нямаше нищо против тях.

— Наследих го от баща си — отвърна непринудено той.

— А, но сигурно имате голям опит в бизнеса?

— Много малък, страхувам се. Имам нужда от доста съвети.

Ван дер Мерве светна.

— Съдбата има пръст в това, че се срещнахме, господин Травис. Аз имам някои много полезни връзки. Много полезни наистина. Почти мога да ви гарантирам, че само за няколко месеца съм в състояние да удвоя парите ви. — Наведе се и потупа Джейми по ръката. — Имам чувството, че това е голям ден и за двама ни.

Джейми само се усмихна.

— Предполагам, че сте отседнали в „Грандхотел“?

— Точно така.

— Престъпно скъпо е. Но за човек с вашите средства сигурно… — Погледът, който отправи към Джейми, сияеше.

Джейми поде:

— Чух, че местността наоколо е интересна. Ще ви създам ли големи затруднения, ако ви помоля да разрешите на дъщеря си утре да ме разведе да я поразгледам?

Маргарет почувства, че сърцето й спря за секунда. Ван дер Мерве се намръщи.

— Не зная, тя…

Желязно правило на Саломон ван дер Мерве беше никога да не допуска мъж да остава насаме с дъщеря му. Реши обаче, че няма нищо лошо, ако в случая с господин Травис направи едно изключение. Не искаше да изглежда негостоприемен, когато залогът беше толкова голям.

— В магазина мога да мина за малко и без Маргарет. Нали ще разведеш госта ни, Маргарет?

— Щом искаш, татко — продума тихо тя.

— Значи разбрахме се — усмихна се Джейми. — Да кажем, в десет сутринта?

 

 

След като високият, изискано облечен гост си отиде, Маргарет почисти масата и изми съдовете с напълно замаяна глава. „Той сигурно ме смята за глупачка.“ Отново и отново прехвърляше в мислите си всичко, което бе казала по време на разговора. Не беше казала нищо. Езикът й съвсем се беше вързал. Защо ли? Не беше ли обслужвала стотици мъже в магазина, без да се превръща в тъпа глупачка. Разбира се, те не бяха я гледали по начина, по който я гледаше Йън Травис. „Всички мъже носят в себе си дявола, Маргарет. Няма да им позволя да покварят твоята невинност.“ Гласът на баща й ехтеше в главата й. Да не би да беше това? Слабостта и трепетът, които беше почувствала, когато непознатият я гледаше? Дали той не покваряваше невинността й? Тази мисъл разтърси тялото й в приятна тръпка. Погледна чинията, която беше избърсала три пъти, и седна до масата. Как й се искаше майка й да беше жива!

Майка й би разбрала. Маргарет обичаше баща си, но понякога имаше потискащото чувство, че е негова затворница. Безпокоеше я, че той никога не позволява някой мъж да се доближи до нея. „Така и няма да се омъжа — казваше си тя. — Поне докато е жив.“ Метежните й мисли я изпълниха с чувство за вина. Бързо напусна стаята и отиде в магазина. Баща й седеше зад тезгяха и се занимаваше със сметките си.

— Лека нощ, татко.

Ван дер Мерве свали очилата със златните рамки и разтърка очите си, преди да протегне ръце и да прегърне дъщеря си за лека нощ. Без да знае защо, Маргарет се отдръпна.

Сама в преградената със завеса ниша, която й служеше за спалня, Маргарет започна да изучава лицето си в малкото кръгло огледало, закачено на стената. Нямаше илюзии за външния си вид. Не беше красавица. Беше интересна. Хубави очи. Високи скули. Добра фигура. Приближи се до огледалото. Какво беше видял Йън Травис, когато я гледаше? Започна да се съблича. Йън Травис беше с нея в стаята, наблюдаваше я, очите му я изгаряха. Свали муселинените си гащи и камизола и застана пред него гола. Ръцете й бавно милваха гърдите и опипваха втвърдяващите се зърна. Пръстите й се плъзнаха по плоския корем и в бавното движение надолу неговата ръка се вплете в нейната. Сега ръцете бяха между краката й, докосваха леко, потупваха, милваха все по-силно, по-бързо и по-бързо, докато не я понесе бясна вихрушка от чувственост, която накрая избухна в нея. Задъхано извика името му и падна на леглото.

 

 

Излязоха с каляската на Джейми и той отново бе изумен от промените, които бяха настъпили. Там, където преди се бе простирало само море от палатки, сега се издигаха масивни дървени къщи с покриви от нагъната ламарина или тръстика.

— Клипдрифт изглежда много преуспяващ — каза Джейми, когато потеглиха по главната улица.

— За един новодошъл сигурно ще е интересен — отвърна Маргарет.

И си помисли: „А досега го мразех“.

Напуснаха града и се отправиха към миньорските лагери покрай река Ваал. Сезонните дъждове бяха превърнали местността в огромна пъстра градина, пълна с кичестите храсти на каруто, със стелещия се ниско реностер, с ерики и диозми, растения, каквито не се срещат никъде другаде по света. Когато минаваха покрай неколцина търсачи на диаманти, Джейми попита:

— Напоследък намирани ли са големи находища на диаманти?

— О, да, няколко. И всеки път, когато новината се разчуе, тук се изсипват стотици нови копачи. Повечето си заминават бедни и с разбити сърца.

Маргарет чувстваше, че трябва да го предупреди за опасностите.

— На татко няма да му хареса, ако ме чуе, но мисля, че това е ужасно занимание, господин Травис.

— За част от тях сигурно е така — съгласи се Джейми. — За част от тях.

— Възнамерявате ли да останете тук по-дълго?

— Да.

Сърцето на Маргарет запя.

— Чудесно. — И бързо добави: — Татко ще се радва.

 

 

Цяла сутрин обикаляха нагоре-надолу, от време на време спираха и Джейми си бъбреше с търсачите на диаманти. Много от тях познаваха Маргарет и й говореха почтително. В нея имаше топлота и непринудена дружелюбност, каквито тя не проявяваше, когато беше близо до баща си.

Продължиха пътя си и Джейми отбеляза:

— Изглежда, всички ви познават.

Тя се изчерви.

— Защото правят сделки с баща ми. Той снабдява повечето от копачите.

Джейми не каза нищо. Бе силно заинтригуван от това, което виждаше. Железопътната линия определено бе променила нещата. Едно ново обединение, наречено „Де Беерс“ на името на селянина, в чиято нива за пръв път бяха намерени диаманти, беше погълнало главния си конкурент, един предприемач особняк, Барни Барнато. „Де Беерс“ усилено сливаше стотиците малки участъци. Неотдавна около Кимбърли бе открито злато ведно с манган и цинк. Джейми беше убеден, че това е само началото, че Южна Африка е съкровищница на природни богатства. Тук имаше невероятни възможности за човек, който мисли в перспектива.

Когато се върнаха с Маргарет, беше вече късен следобед. Джейми спря каляската пред магазина на Ван дер Мерве и каза:

— За мен ще бъде чест, ако вие с баща си ми бъдете гости за вечеря.

Маргарет пламна.

— Ще питам татко. Дано приеме! Благодаря ви за хубавия ден, господин Травис.

И побягна.

 

 

Тримата вечеряха в големия четириъгълен ресторант на „Грандхотел“.

Помещението беше препълнено и Ван дер Мерве измърмори:

— Как тези хора могат да си позволят да се хранят тук! Джейми взе листа с менюто и го погледна. Една пържола струваше фунт и четири шилинга, един картоф беше четири шилинга, а парче ябълков пай — десет шилинга.

— Разбойници! — възропта Ван дер Мерве. — Няколко гощавки тук и човек отива направо в приюта за бедни.

Джейми се запита какво ли би му струвало да натика Ван дер Мерве в приюта за бедни. Възнамеряваше да разбере. Направиха поръчката и Джейми забеляза, че Ван дер Мерве избира най-скъпите неща. Маргарет си взе бульон. Беше твърде развълнувана, за да се храни. Погледна ръцете си, спомни си какво са вършили предишната вечер и се почувства виновна.

— Аз мога да си позволя една вечеря — подкачи я Джейми. — Поръчайте си всичко, каквото желаете.

Тя се изчерви.

— Благодаря, но аз… наистина не съм много гладна. Ван дер Мерве забеляза изчервяването и погледна остро от Маргарет към Джейми.

— Дъщеря ми е изключително момиче, изключително момиче, господин Травис.

Джейми кимна.

— Напълно съм съгласен с вас, господин Ван дер Мерве. От думите му Маргарет се почувства толкова щастлива, че когато вечерята беше сервирана, не можа да изяде дори и бульона. Въздействието, което имаше върху нея Йън Травис, беше невероятно. Във всяка негова дума, във всеки жест тя намираше скрит смисъл. Ако й се усмихнеше, това означаваше, че много я харесва; ако се смръщеше, значи я мразеше. Чувствата на Маргарет бяха като емоционален термометър, който непрекъснато се качваше и падаше.

— Видяхте ли днес нещо интересно? — попита Ван дер Мерве.

— Не, нищо особено — отвърна небрежно Джейми.

Ван дер Мерве се наведе.

— От мен да го знаете, сър, този район ще стане най-бързо развиващият се в света. Човек трябва да прояви разум и да инвестира тук. Новата железопътна линия ще превърне града във втори Кейптаун.

— Не съм сигурен — каза със съмнение Джейми. — Чувал съм за доста бурно развиващи се градове като този, които са фалирали. Нямам интерес да влагам парите си в една химера.

— Не и Клипдрифт — увери го Ван дер Мерве. — Непрекъснато се откриват нови находища на диаманти. И на злато.

Джейми вдигна рамене.

— И колко ще продължи това?

— Е, никой не може да каже със сигурност, разбира се, но…

— Ето на.

— Не взимайте прибързани решения — настояваше Ван дер Мерве. — Не бих искал да видя как изпускате големия си шанс.

Джейми се замисли.

— Вероятно избързвам. Маргарет, можете ли утре пак да ме поразведете?

Ван дер Мерве отвори уста да възрази, после се отказа. Спомни си думите на господин Торенсон, банкера: „Влезе и депозира сто хиляди фунта, без окото му да мигне, Саломон. И каза, че допълнително ще внесе много повече.“

Алчността надделя у Ван дер Мерве.

— Разбира се, че може.

 

 

На следващата сутрин Маргарет облече неделната си рокля и беше готова да се срещне с Джейми. Когато баща й влезе и я видя, лицето му почервеня.

— Да не искаш човекът да си помисли, че си някоя паднала жена — наконтила се, за да му се хареса? Това е бизнес, момиче. Сваляй тая рокля и си облечи работните дрехи.

— Но, татко…

— Прави, каквото ти казвам!

Тя не му възрази.

— Да, татко.

След двадесет минути Ван дер Мерве гледаше как Маргарет и Джейми се отдалечават. Питаше се дали не прави грешка.

 

 

Този път Джейми насочи каляската в обратната посока. Навсякъде кипеше подготовка за разработването на диамантените находища, виждаха се строежи. „Ако продължават все така да откриват природни богатства — мислеше си той, а имаше всички основания да предполага, че ще е така, — тук могат да се направят повече пари от недвижими имоти, отколкото от диаманти и злато. Клипдрифт ще има нужда от нови банки, хотели, пивници, магазини, публични домове…“ Списъкът можеше да се продължи до безкрайност. Безкрайни бяха и възможностите.

Джейми почувства, че Маргарет го гледа.

— Да не би нещо да не е наред? — попита той.

— О, не — каза момичето и бързо се извърна.

Джейми я погледна по-внимателно и забеляза излъчването й. Маргарет откликваше на неговата близост, на неговата мъжественост. Усети чувствата й. Беше жена, на която й трябваше мъж.

По пладне Джейми отби от пътя надолу към дърветата край един поток и спря под голям баобаб. Беше поръчал в хотела да му опаковат храна за пикник. Маргарет застла покривка, разопакова кошницата и извади продуктите. Имаше студено агнешко печено, пържено пиле, жълт ориз с шафран, сладко от дюли, мандарини, праскови и ароматни сладки, поръсени с бадеми.

— Та това е цял банкет! — възкликна Маргарет. — Страх ме е, че не заслужавам всичко това, господин Травис.

— Заслужаваш много повече — увери я Джейми.

Маргарет отклони поглед и започна да подрежда храната.

Джейми взе лицето й в ръцете си.

— Маргарет… погледни ме.

— О, моля ви! Аз… — Тя трепереше.

— Погледни ме.

Маргарет бавно вдигна глава и го погледна в очите. Той я притегли в обятията си и я целуна, прегърна я силно и тялото му се притисна в нейното.

След миг тя се изтръгна от ръцете му, поклати глава и каза:

— О, Господи. Не бива да го правим. Ще идем в пъкъла.

— Не, в рая.

— Страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш. Виждаш ли очите ми? Те проникват право в душата ти. И знаеш какво виждат там, нали? Ти искаш да те любя. И аз ще го направя. Няма от какво да се страхуваш, защото ми принадлежиш. Знаеш това, нали? Ти ми принадлежиш, Маргарет. Кажи го: аз принадлежа на Йън. Хайде! Аз… принадлежа… на… Йън.

— Аз принадлежа… на Йън.

Устните му отново бяха върху нейните и той започна да разкопчава копчетата на корсажа й. След миг Маргарет стоеше гола в лекия ветрец и Джейми нежно я положи на земята. Трепетният преход от моминството към женствеността се превърна във вълнуващо, подобно на полет преживяване, от което Маргарет се почувства по-жива, отколкото някога досега. „Винаги ще помня този момент“, мислеше си тя. Постелята от листа и топлия, галещ ветрец върху голата й кожа, сянката на баобаба, която изпъстряше телата им. Любиха се отново и беше дори още по-прекрасно. Маргарет си рече: „Няма жена, която да обича някого, както аз обичам този мъж“.

Когато се измориха, Джейми я обгърна със силните си ръце и на нея й се прииска да остане в тях завинаги. Погледна го и прошепна:

— За какво си мислиш?

Той се усмихна и й отговори също шепнешком:

— Че умирам от глад.

Тя се разсмя. Надигна се и седнаха да похапнат под сянката на дърветата. След това плуваха и легнаха да ги изсуши жаркото слънце. Джейми отново я облада. Маргарет си мислеше: „Искам този ден никога да не свършва“.

 

 

Вечерта Джейми и Ван дер Мерве седяха на една ъглова маса в „Нощната птица“.

— Имахте право — призна Джейми. — Възможностите тук вероятно ще се окажат по-големи, отколкото предполагах.

Ван дер Мерве засия.

— Знаех си, че сте твърде умен, за да не го разберете, господин Травис.

— Какво по-точно ще ме посъветвате да направя? — поинтересува се Джейми.

Ван дер Мерве се огледа и сниши глас.

— Тъкмо получих информация, че северно от Найл са намерили много диаманти. Все още са свободни десет участъка. Можем да си ги поделим. Аз ще вложа петдесет хиляди фунта за пет от тях, а вие — петдесет хиляди за останалите пет. Там има цели крини диаманти. За нула време можем да спечелим милиони. Какво мислите?

Джейми знаеше много добре какво мисли. Ван дер Мерве щеше да задържи за себе си доходните участъци, а на него щеше да пробута другите. Освен това Джейми беше готов да се обзаложи срещу живота си, че Ван дер Мерве няма да плати и шилинг.

— Звучи интересно — рече той. — Колко търсачи на диаманти участват в тази сделка?

— Само двама.

— А защо трябват толкова много пари? — попита невинно той.

— А, уместен въпрос — наведе се напред в стола си Ван дер Мерве. — Виждате ли, те знаят цената на участъците, които са регистрирали, но нямат пари да ги разработят. И точно тук се включваме ние с вас. Даваме им сто хиляди фунта и им оставяме двадесет на сто от терена.

Той вмъкна двадесетте на сто толкова гладко, че за малко да минат незабелязани. Джейми беше сигурен, че хората няма да видят нито диамантите си, нито парите. Всичко щеше да влезе в джоба на Ван дер Мерве.

— Трябва да действаме бързо — предупреди Ван дер Мерве. — Щом се разчуе…

— Да не изпускаме случая — съгласи се Джейми.

Ван дер Мерве се усмихна.

— Не се тревожете, веднага наредих да напишат договорите.

„На африкаанс“, помисли си Джейми.

— Вижте, има и още няколко сделки, които ми се струват много интересни, Йън.

 

 

Тъй като беше важно да не се разваля настроението на новия съдружник, Ван дер Мерве вече не възразяваше, когато Джейми искаше Маргарет да го развежда извън града. С всеки изминал ден Маргарет все повече се влюбваше в Джейми. Той беше последната й мисъл, преди да заспи вечер, и първата, щом сутрин отвореше очи. Джейми беше отприщил в нея една чувственост, за съществуването на която тя не бе и подозирала. Сякаш изведнъж бе открила какво е предназначението на тялото й и всичките неща, от които беше учена да се срамува, се превърнаха в чудесни дарове, с които тя доставяше удоволствие на Джейми. И на себе си. Любовта бе прекрасна нова страна, която й предстоеше да опознае. Чувствена страна със скрити долини, вълнуващи падини и теснини с реки от мед. Маргарет не можеше да й се насити.

В необятните простори извън града не беше трудно да намерят уединени кътчета, където да се любят, и всеки път за Маргарет това бе вълнуващо, както в началото. Старото чувство за вина към баща и я преследваше.

Саломон ван дер Мерве беше старейшина в холандската реформистка църква и Маргарет знаеше, че ако той разбере какво върши дъщеря му, няма да има прошка. Дори в тяхното грубо общество на заселници, в което мъжете си правеха удоволствието където им падне, нямаше да намери разбиране. Съществуваха само два вида жени — добри момичета и уличници. А едно добро момиче не позволяваше да го докосне мъж, освен ако не е женено за него. Така че щяха да й лепнат етикета „уличница“. „Толкова е несправедливо — мислеше си тя. — Да даряваш и да получаваш любов е така прекрасно, че не може да бъде грях.“ Но ставаше все по-загрижена и накрая повдигна въпроса за женитба.

Каляската се движеше покрай река Ваал, когато Маргарет започна:

— Йън, виждаш колко много… — Не знаеше как да продължи. — Искам да кажа, ти и аз… — И в отчаянието си го каза направо: — Какво ти е отношението към женитбата?

Джейми се разсмя.

— Изцяло съм за, Маргарет. Изцяло съм за.

Тя се присъедини към смеха му. Това бе най-щастливият миг в живота й.

 

 

В неделя сутринта Саломон ван дер Мерве покани Джейми да отиде с него и Маргарет на черква. Холандската реформистка черква беше голяма, внушителна сграда, построена в псевдоготически стил, с катедра за проповедника в единия край и огромен орган в другия. Когато влязоха, Ван дер Мерве бе поздравен с голямо уважение.

— Помогнах за построяването на черквата — каза той гордо на Джейми. — Тук съм старейшина.

Службата изобилстваше с адски пламъци и казани с катран. Ван дер Мерве седеше, изцяло погълнат от молитвата, и кимаше енергично в знак на одобрение след всяка дума на проповедника.

„В неделя той е божи човек — мислеше си Джейми, — а в останалите дни от седмицата принадлежи на дявола.“

Ван дер Мерве се беше настанил между двамата млади хора, но Маргарет чувстваше близостта на Джейми по време на цялата служба. „Добре — нервно се усмихваше тя в себе си, — че проповедникът не знае за какво си мисля.“

Вечерта Джейми отиде в пивница „Нощната птица“. Смит беше зад бара и наливаше напитките. Лицето му светна, когато видя Джейми.

— Добър вечер, господин Травис. Какво да бъде, сър? Както обикновено ли?

— Тази вечер не, Смит. Искам да поговоря с теб. В задната стаичка.

— Разбира се, сър.

На Смит му замириса на пари. Обърна се към помощника си:

— Погрижи се за клиентите!

Задната стаичка на „Нощната птица“ не беше по-голяма от килер, но там можеха да разговарят насаме. В нея имаше кръгла маса с четири стола, а в средата на масата — фенер. Смит го запали.

— Седни — каза Джейми.

Смит се намести на един стол.

— Да, сър. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм дошъл да помогна на теб, Смит.

Смит засия.

— Наистина ли, сър?

— Да. — Джейми извади дълга пура и я запали. — Реших да те оставя жив.

По лицето на Смит се мярна несигурност.

— Аз… не ви разбирам, господин Травис.

— Не съм Травис. Казвам се Макгрегър. Джейми Макгрегър. Спомняш ли си? Преди една година ме вкара в клопката, за да ме убият. В плевнята. По поръчка на Ван дер Мерве.

Смит се намръщи и изведнъж стана предпазлив:

— Не зная за какво…

— Млъкни и слушай! — Гласът на Джейми изплющя като камшик.

Чувстваше как Смит напрегнато мисли. Опитваше се свърже белокосия човек пред себе си и възторжения младеж от преди година.

— Още съм жив и съм богат — достатъчно богат, за да наема хора да изгорят до основи заведението и теб заедно с него. Следиш ли мисълта ми, Смит?

Онзи понечи да възрази, че не знае нищо, но погледна Джейми Макгрегър в очите и видя затаената в тях опасност. Каза предпазливо:

— Да, сър…

— Ван дер Мерве ти плаща, за да изпращаш при него търсачи на диаманти и той да им отнема с измама това, което намират. Добре сте се сдушили. Колко ти плаща?

Не последва отговор. Смит беше попаднал между два воденични камъка. Не можеше да реши в коя посока да скочи.

— Колко?

— По два процента — промълви без желание той.

— Аз ще ти давам пет. Отсега нататък, когато се появи подходящ човек, ще го пращаш при мен. Аз ще го финансирам. Разликата ще е, че той ще си получи дела, който наистина му се полага, а ти ще си получиш своя. Наистина ли си въобразяваш, че Ван дер Мерве ти дава два процента от това, което печели? Ти си глупак.

Смит кимна.

— Добре, господин Трав… господин Макгрегър. Разбирам.

Джейми се изправи.

— Не съвсем — надвеси се над масата той. — Наумил си си да идеш при Ван дер Мерве и да му разкажеш за краткия ни разговор. Така ще получаваш пари и от двама ни. Само че има един малък проблем, Смит — сниши до шепот гласа си той. — Ако го направиш, с теб е свършено.