Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Блакуел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Master of the Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 121 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Корекция
liliyosifova (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Сидни Шелдън. Диамантената династия

Американска. Второ издание

ИК „БАРД“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

Десета глава

— Имам прекрасна новина за вас, госпожо Макгрегър — цял сияеше доктор Тийгър. — Чакате дете.

Маргарет почувства думите му като удар, не знаеше дали да се смее, или да плаче. Прекрасна новина ли? За нищо на света нямаше да роди още едно дете в този лишен от любов брак. Не можеше повече да понася това унижение. Трябваше да намери някакъв изход, а само при мисълта започна да й се повдига и почувства как се залива в пот.

Доктор Тийгър попита:

— Сутрешно гадене?

— Понякога.

Подаде й някакви таблетки.

— Вземете това. Ще ви помогне. В чудесна форма сте, госпожо Макгрегър. Няма от какво да се притеснявате. Бягайте вкъщи да съобщите хубавата новина на съпруга си.

— Да — каза тя безизразно. — Така и ще направя.

 

 

Седяха на масата и вечеряха, когато Маргарет рече:

— Днес бях при лекаря. Чакам дете.

Без да каже дума, Джейми хвърли салфетката, стана от стола и с гръм и трясък излезе от трапезарията. В този момент Маргарет разбра, че е в състояние да мрази Джейми Макгрегър толкова силно, колкото и го обича.

Бременността й беше тежка и тя прекарваше голяма част от времето на легло, отпаднала и уморена. Лежеше там часове наред и фантазираше. Представяше си как Джейми пада в краката й и моли за прошка или как отново я люби необуздано. Но това бяха само фантазии. Реалността беше, че е хваната в капана. Нямаше къде да отиде и дори да можеше да се махне, той никога нямаше да й позволи да вземе със себе си детето.

Джейми беше вече на седем години, здраво, хубаво момче с бърза мисъл и чувство за хумор. Беше се привързал още повече към майка си, сякаш някак усещаше, че е нещастна. В училище правеше малки подаръчета за нея и й ги носеше вкъщи. Маргарет се усмихваше, благодареше му и се опитваше да се измъкне от депресията. Когато малкият Джейми я питаше защо баща му не се прибира по цели нощи и никога не я извежда, Маргарет му отговаряше:

— Твоят баща е много важна личност, Джейми, занимава се с важни неща и е твърде зает.

„Отношенията ми с баща му са си мой проблем — мислеше си тя — и няма да допусна Джейми да го намрази заради това.“

 

 

Бременността на Маргарет започваше все повече да бие на очи. Когато излизаше на улицата, познати я спираха и казваха:

— Наближава времето, нали, госпожо Макгрегър? Обзалагам се, че ще бъде хубаво момченце като малкия Джейми. Съпругът ви сигурно е много щастлив.

А зад гърба й си шепнеха:

— Горката, изглежда отслабнала, сигурно е разбрала за уличницата, която си е взел за метреса…

Маргарет се опита да подготвя малкия Джейми за попълнението в семейството.

— Ще си имаш братче или сестричка, скъпи. Винаги ще имаш с кого да си играеш. Нали ще бъде чудесно?

Джейми я прегърна и каза:

— И ти ще бъдеш по-малко сама, мамо.

Маргарет с усилие сдържа сълзите си.

 

 

Родилните болки започнаха в четири часа сутринта. Госпожа Тали изпрати за Хана и бебето се роди по обед. Беше здраво момиченце с устата на майка си, брадичката на баща си и черни къдрици около малкото червено личице. Маргарет я нарече Кейт. „Хубаво, силно име — каза си тя. — А ще й трябват много сили. На всички ни ще трябват. Длъжна съм да отведа децата оттук. Още не зная как, но ще намеря начин.“

 

 

Дейвид Блакуел връхлетя в кабинета на Джейми Макгрегър, без да чука, и Джейми изненадано вдигна очи.

— Какво, по дяволите?…

— В Намиб има бунт!

Джейми скочи.

— Какво? Какво се е случило?

— Едно от чернокожите момчета е било заловено при опит да открадне диамант. Прерязало дупка под мишницата си и скрило там камъка. Ханс Цимерман го бичувал пред другите работници за назидание. Момчето умряло. Било дванадесетгодишно.

Лицето на Джейми се изкриви от гняв.

— Боже Господи! Нали наредих във всички мини да се прекрати бичуването!

— Аз предупредих Цимерман.

— Изхвърли това копеле!

— Не можем да го намерим.

— Защо?

— Попаднал е в ръцете на негрите. Ситуацията е извън контрол.

Джейми си грабна шапката.

— Остани тук и поеми работата, докато се върна.

— Едва ли е безопасно, да ходите там, господин Макгрегър. Туземецът, когото Цимерман е убил, е от племето на баролонгите. Те не прощават и не забравят. Аз бих могъл…

Но Джейми вече беше излязъл.

 

 

Когато стигна на петнадесет километра от диамантеното поле, вече виждаше пушека. Всички къщурки в Намиб бяха подпалени. „Проклети глупаци! — помисли си Джейми. — Подпалват собствените си домове.“ Щом каляската му се приближи, чу пушечни изстрели и писъци. Сред всеобщия хаос униформени полицаи стреляха по негри и метиси, които отчаяно се опитваха да избягат. Белите бяха десет пъти по-малко, но оръжието беше в техните ръце.

Когато полицейският началник Бърнард Съти видя Джейми Макгрегър, забърза към него и му каза:

— Не се тревожете, господин Макгрегър, ще заловим до един тези негодници.

— В никакъв случай, по дяволите! — изкрещя му Джейми. — Веднага наредете на хората си да прекратят стрелбата!

— Какво? Ако ние…

— Правете каквото ви казвам! — Задъхан от ярост, Джейми видя как чернокожа жена рухва под града от куршуми. — Спрете хората си!

— Както кажете, сър. Полицейският началник даде нарежданията си на свой заместник и след три минути стрелбата беше прекратена. Навсякъде по земята се търкаляха трупове.

— Ако искате съвета ми — рече Съти, — аз бих…

— Не искам съвета ви. Доведете ми техния предводител! Двама полицаи доведоха при Джейми млад негър. Беше с белезници и покрит с кръв, но не показваше никакви признаци на страх. Застана, висок и изправен, с горящи очи, и Джейми си спомни думите на Банда за гордостта на бантусите — изико.

— Аз съм Джейми Макгрегър.

Мъжът се изплю.

— Това, което се е случило тук, не е мое дело. Държа хората ти да бъдат обезщетени.

— Кажи го на вдовиците им.

Джейми се обърна към Съти.

— Къде е Ханс Цимерман?

— Продължаваме да го търсим, сър.

Джейми видя блясъка в очите на чернокожия мъж и разбра, че Ханс Цимерман няма да бъде намерен. Каза:

— Затварям мината за три дни. Говори с хората. Направете списък на оплакванията си и аз ще го прегледам. Обещавам ти, че ще бъда справедлив. Ще променя тук всичко, което не е както трябва.

Мъжът го гледаше скептично.

— Тук ще има нов управител и прилични условия за работа. Но очаквам хората ти да се върнат по местата си след три дни.

Полицейският началник попита недоверчиво:

— Искате да кажете, че ще го пуснете да си върви ли? Той уби няколко мои хора.

— Ще се направи пълно разследване и…

Чу се тропот от галопиращ към тях кон и Джейми се обърна. Беше Дейвид Блакуел. Неочакваното му появяване отекна в съзнанието му като сигнал за тревога.

Дейвид скочи от коня.

— Господин Макгрегър, изчезнал е синът ви.

Светът изведнъж се вледени.

Половината население на Клипдрифт излезе да го търси. Пребродиха цялата околност, претършуваха оврази, дерета и ровове. От момчето нямаше и следа.

Джейми беше като побъркан. „Просто е отишъл някъде, това е всичко. Ще си дойде.“

Отиде в спалнята на Маргарет. Тя лежеше в леглото и кърмеше бебето.

— Има ли някакви новини?

— Все още не, но аз ще го намеря.

За момент задържа поглед върху малката си дъщеричка, после се обърна и излезе, без да каже дума повече.

Госпожа Тали влезе в стаята, като кършеше ръце под престилката си.

— Не се тревожете, госпожо Макгрегър, Джейми е голямо момче, знае как да се грижи за себе си.

Очите на Маргарет бяха премрежени от сълзите. „Никой, няма да направи нищо лошо на малкия Джейми. Разбира се, че няма.“

Госпожа Тали се наведе и взе Кейт от ръцете на Маргарет.

— Опитайте се да поспите.

Занесе бебето в детската стая и го сложи в креватчето. Кейт я гледаше и й се усмихваше.

— Добре е и ти да поспиш, мъничкото ми. Предстои ти бурен живот.

Госпожа Тали излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

В полунощ прозорецът на детската стая тихо се отвори и вътре се промъкна човек. Отиде до креватчето, хвърли одеяло върху главата на бебето и го взе в ръцете си.

Банда изчезна така бързо, както се бе появил.

 

 

Госпожа Тали беше тази, която откри, че детето го няма. Първата й мисъл беше, че майка му е дошла през нощта и го е взела. Отиде в спалнята на Маргарет и попита:

— Къде е бебето?

От израза на лицето й веднага разбра какво се е случило.

 

 

Когато измина още един ден, а от сина му нямаше никаква следа, Джейми беше на края на силите си. Отиде при Дейвид Блакуел.

— Нали не мислиш, че му се е случило нещо лошо?

Едва владееше гласа си.

Дейвид се опита да придаде убедителност на отговора си.

— Сигурен съм, че не, господин Макгрегър.

Но беше сигурен в противното. Бе предупредил Джейми Макгрегър, че бантусите нито прощават, нито забравят, а жестоко убитото момче беше банту. Беше убеден в едно: ако те са отвлекли малкия Джейми, той е умрял от ужасна смърт, защото отмъщението им едва ли е отстъпвало по жестокост на предизвикалото го деяние.

Призори Джейми се прибра вкъщи плувнал в пот. Беше водил неколцина граждани, копачи и полицаи, цяла нощ бяха търсили безрезултатно момченцето на всевъзможни места.

Когато влезе в кабинета си, там го чакаше Дейвид, който стана.

— Господин Макгрегър, отвлечена е дъщеря ви.

Джейми го погледна безмълвно, лицето му беше бледо като платно. Обърна се и отиде в стаята си.

 

 

Не беше лягал четиридесет и осем часа. Падна в леглото напълно изтощен и заспа. Беше в сянката на огромен баобаб и в далечината през девствената степ към него се приближаваше лъв. Малкият Джейми го разтърсваше. „Събуди се, татко, идва лъв!“ Сега животното се движеше по-бързо. Синът му го разтърси още по-силно. „Събуди се!“

Джейми отвори очи. Над него се беше надвесил Банда. Джейми понечи да каже нещо, но негърът сложи ръка на устата му.

— Тихо! — Остави го да седне.

— Къде е синът ми? — попита Джейми.

— Той е мъртъв.

Стаята се завъртя.

— Съжалявам. Стигнах твърде късно и не можах да ги спра. Твоите хора проляха бантуска кръв. Моят народ искаше отмъщение.

Джейми зарови лице в ръцете си.

— О, Боже мой! Какво са му направили?

В гласа на Банда прозвуча дълбока скръб.

— Оставили са го в пустинята. Аз… аз намерих тялото му и го погребах.

— О, не! О, моля те, не!

— Опитах се да го спася, Джейми.

Джейми бавно кимна в знак, че разбира това. После безизразно попита:

— А дъщеря ми?

— Аз я взех, преди да са се добрали до нея. В стаята си е. Спи. Нищо няма да й се случи, ако направиш това, което си обещал.

— Джейми вдигна поглед, лицето му бе сковано в маската на омразата.

— Ще удържа на думата си. Но искам хората, които са убили сина ми. Те ще си платят.

Банда каза тихо:

— Трябва да избиеш цялото ми племе, Джейми.

И си тръгна.

 

 

Беше само един кошмар, но тя продължаваше да стиска очи, защото знаеше, че ако ги отвори, кошмарът ще се превърне в действителност и децата й ще са мъртви. Така че щеше и занапред да играе играта. Щеше да продължава да държи очите си затворени, докато не почувства ръката на малкия Джейми върху своята и не го чуе да казва:

— Всичко е наред, мамо. Тук сме. Нищо не ни заплашва.

От три дни беше на легло. Отказваше да разговаря с когото и да било и да вижда когото и да било. Доктор Тийгър идваше и си отиваше, а Маргарет дори не го забелязваше. Лежеше със затворени очи, когато посред нощ чу силен трясък откъм стаята на сина си. Отвори очи и се заслуша. Имаше още някакъв звук. Малкият Джейми се беше върнал!

Маргарет бързо скочи от леглото и се завтече по коридора към затворената врата на стаята му. Иззад нея проникваха странни животински звуци. С лудо биещо сърце отвори и влезе.

Съпругът й лежеше на пода. Лицето и тялото му бяха сгърчени. Едното му око беше затворено, другото — гротескно втренчено в нея. Опитваше се да говори, но от устата му не излизаха думи, а лигаво животинско скимтене.

Маргарет прошепна:

— О, Джейми, Джейми!

 

 

Доктор Тийгър каза:

— Опасявам се, че новините са лоши, госпожо Макгрегър, Съпругът ви е получил много сериозен удар. Шансът да остане жив е петдесет на сто, но и да оживее, само ще вегетира. Ще уредя да го приемат в един частен санаториум, където ще се грижат за него както трябва.

— Не.

Лекарят я погледна изненадано.

— Не… какво?

— Никаква болница. Ще остане тук при мен.

Доктор Тийгър се замисли за момент.

— Добре. Ще имате нужда от болногледачка. Ще уредя…

— Не ми трябва болногледачка. Сама ще се грижа за Джейми.

Той поклати глава.

— Няма да е възможно, госпожо Макгрегър. Не знаете с какво е свързано това. Вашият съпруг вече не е човешко същество в истинския смисъл на думата. Напълно е парализиран и ще остане така до смъртта си.

Маргарет отсече:

— Аз ще се грижа за него.

Най-после Джейми й принадлежеше изцяло.