Сидни Шелдън
Диамантената династия (17)

Шестнадесета глава

Бяха в библиотеката, където Джейми навремето бе обичал да седи с чаша бренди пред себе си. Дейвид твърдеше, че няма време за истински меден месец.

— Някой трябва да се грижи за компанията.

— Да, господин Блакуел. А кой ще се грижи за мен?

Кейт се сгуши на коленете му и той усети топлината на тялото й през тънката рокля. Документите, които четеше, паднаха на пода. Тя го прегърна и Дейвид почувства как ръцете й се плъзгат надолу по тялото му. Впи устни в неговите, бавно започна да описва с пръсти малки кръгове и книжата на пода бяха забравени. Кейт усети, че мъжът й се възбужда от милувките, изправи се и се съблече. Дейвид я гледаше и се любуваше на красотата й. Как толкова дълго е бил сляп? Кейт се зае да го съблича и той усети внезапен порив в себе си. Двамата бяха голи и телата им плътно се притискаха. Дейвид я погали, леко докосна лицето и врата й и плъзна пръсти надолу до възвишенията на гърдите й. Тя застена, мъжът й продължи да я милва надолу, докато не усети мекото кадифе между краката й. Нежно я погали и тя прошепна:

— Обладай ме, Дейвид!

Отпуснаха се на дебелия мек килим. Кейт усети силното му тяло върху себе си и как той прониква в нея и я изпълва, сетне се задвижи в неговия ритъм. Беше като огромна приливна вълна, която я издигаше все по-високо и по-високо, докато на Кейт й се стори, че няма да издържи такова блаженство. Дълбоко в нея избухна внезапна опияняваща експлозия, после още една и тя изпита чувството, че е мъртва и се е възнесла в рая.

 

 

Пътуваха по целия свят — до Париж и Цюрих, Сидни и Ню Йорк, движеха делата на компанията, но където и да отидеха, открадваха време и за себе си. Разговаряха до късно нощем, любеха се и взаимно изучаваха умовете и телата си. Кейт доставяше неизчерпаема наслада на Дейвид. Будеше го сутрин, за да се любят буйно и необуздано, а след няколко часа беше до него на делово съвещание и разбираше нещата по-добре от всички други. Имаше вроден нюх към предприемачеството, нещо рядко и неочаквано. Сред каймака на бизнес средите се срещаха много малко жени. В началото я посрещаха с търпеливо снизхождение, но отношението бързо се променяше и прерастваше в предпазливо уважение. Кейт изпитваше удоволствие от маневрите и машинациите в играта. Дейвид я наблюдаваше как надхитря мъже с много по-голям опит. Имаше инстинкта на победител. Знаеше какво иска и как да го получи. Имаше власт.

Завършиха медения си месец с една прекрасна седмица в къщата „Кедров хълм“ в Дарк Харбър.

 

 

На 28 юни 1914 година за пръв път се заговори за война. Кейт и Дейвид бяха на гости в едно провинциално имение в Съсекс. Беше време, когато мнозина живееха в извънградски къщи, и се спазваше ритуалът да се ходи на гости в събота и неделя. Мъжете се обличаха за закуска, преобличаха се за разходката и безделниченето, после за обед, след това за следобедния чай си слагаха кадифено сако със сатенени кантове, накрая сменяха облеклото си за вечеря и се появяваха с официално сако.

— За Бога — роптаеше Дейвид пред Кейт, — чувствам се като надут пуяк.

— Ти си много хубав пуяк, скъпи — увери го тя. — Като се върнем у дома, можеш да се разхождаш гол.

— Вече не издържам.

И той я хвана за ръцете.

На вечеря се чу новината, че Франц Фердинанд, наследник на австро-унгарския трон, и съпругата му София са били убити.

— Каква мръсна работа, а? Да убиеш жена — каза домакинът, лорд Мани. — Но никой няма да воюва за някаква си балканска държавица.

И разговорът се прехвърли на крикета.

По-късно, когато вече бяха в леглото, Кейт попита.

— Мислиш ли, че ще има война, Дейвид?

— Защото са убили някакъв си дребен ерцхерцог ли? Не.

 

 

Оказа се, че не е познал. Австро-Унгария се усъмни, че съседката й Сърбия е в дъното на атентата срещу Фердинанд, обяви война и до октомври повечето големи световни сили вече воюваха. Това беше нов вид война. За пръв път се използваха моторизирани средства — самолети, дирижабли и подводници.

Денят, в който Германия обяви война, Кейт каза:

— Това може да се окаже чудесен шанс за нас, Дейвид.

— За какво говориш? — намръщи се той.

— Страните ще имат нужда от оръжие и боеприпаси и…

— Няма да ги получат от нас — прекъсна я твърдо Дейвид. — И така печелим достатъчно, Кейт. Оставаше да трупаме пари от кръвта на хората.

— Не се ли вживяваш прекалено много, Дейвид? Все някой трябва да произвежда оръжие.

— Няма да сме ние, поне докато аз съм в компанията. Повече няма да го обсъждаме, Кейт. Темата е приключена.

„По дяволите, наистина е приключена — съгласи се в себе си Кейт. За пръв път в брачния си живот спаха отделно. — Как Дейвид може да е такъв отнесен мухльо?“

А Дейвид си мислеше как тя може да е толкова коравосърдечна и как бизнесът я е променил. Последваха лоши и за двамата дни. Дейвид съжаляваше за емоционалната пропаст между тях, но не знаеше как да я премахне. Кейт беше прекалено горда и упорита, за да му отстъпи, защото си даваше сметка, че е права.

 

 

Президентът Удроу Уилсън беше обещал да не намесва Съединените щати във войната, но щом германските подводници започнаха да торпилират беззащитни пътнически кораби и се чуха приказки за жестокостите на германците, се засили натискът САЩ да помогнат на съюзниците. Лозунгът беше: „Спасете света в името на демокрацията!“

Дейвид се научи да кара самолет над дебрите в Южна Африка и когато във Франция с американски пилоти се сформира ескадрилата „Лафайет“, отиде при Кейт да й съобщи, че е длъжен да се запише.

— Не! Нямаш нищо общо с тази война! — ужаси се жена му.

— Ще имам — отвърна спокойно Дейвид. — Съедините щати не могат да стоят настрана, а аз съм американец. Искам да помогна.

— Ти си на четиридесет и шест години!

— Все още мога да управлявам самолет, Кейт. А на тях им е нужна всякакъв вид помощ.

Кейт по никакъв начин не успя да го разубеди. Последните няколко дни прекараха кротко, забравили за разногласията си. Обичаха се и само това имаше значение.

— Вие с Брад Роджърс можете да управлявате компанията не по-зле от мен, ако не и по-добре — каза й Дейвид през нощта, преди да замине за Франция.

— Ами ако нещо ти се случи? Няма да го понеса.

Той я притисна до себе си.

— Нищо няма да ми се случи, Кейт. Ще се върна при теб, окичен с какви ли не медали.

Замина на другата сутрин.

Отсъствието му беше като смърт за. Кейт. Толкова дълго се беше борила да го спечели, че сега непрекъснато тръпнеше да не го загуби. Той винаги беше с нея. Откриваше го в интонацията на някой непознат, във внезапен смях, огласил умълчана улица, в някоя фраза, в аромат, песен. Дейвид беше навсякъде. Кейт му пишеше всеки ден. Когато получеше писмо от него, го препрочиташе безброй пъти, докато хартията не се превърнеше в дрипа. Съобщаваше, че е добре. Германците имали превъзходство във въздуха, но щяло да се промени. Носели се слухове, че Щатите скоро ще помогнат. Щял отново да й пише, когато може. Обичал я.

„Не позволявай нищо да ти се случи, мили мой. Ще те намразя завинаги, ако го допуснеш.“ Кейт се опитваше да забрави самотата и мъката си, работеше до премала. В началото на войната Франция и Германия бяха най-добре въоръжени в Европа, но съюзниците ги превъзхождаха по жива сила, ресурси и материали. Най-голяма армия имаше Русия, ала тя беше лошо въоръжена и със слабо командване.

— Те всички се нуждаят от помощ — каза Кейт на Брад Роджърс. — Трябват им танкове, оръдия и боеприпаси.

Роджърс се смути.

— Но Дейвид не смята…

— Дейвид не е тук, Брад. Решаваме ние с теб.

Брад Роджърс обаче знаеше, че Кейт иска да каже: „Решавам аз!“

Тя не разбираше защо Дейвид отказва да произвеждат оръжие. Съюзниците се нуждаеха от него, а Кейт изпитваше патриотичен дълг да ги снабдява. Обсъди го с ръководителите на шест приятелски настроени държави и до една година „Кругър-Брент“ вече произвеждаше пушки и танкове, бомби и муниции. Компанията осигуряваше влакове, танкове, униформи и оръдия. За кратко време се превърна в една от най-преуспяващите в света. Когато видя последните данни за приходите, Кейт се обърна към Брад Роджърс с думите:

— Видя ли? Дейвид ще е принуден да признае, че е сбъркал.

 

 

Междувременно в Южна Африка избухнаха вълнения. Партийните лидери бяха обещали подкрепата си на съюзниците и поеха отговорността да защитават страната срещу Германия, но повечето африканери се противопоставиха на помощта за Великобритания. Не можеха толкова бързо да забравят миналото. В Европа войната се развиваше зле за съюзниците. Боевете на Западния фронт стигнаха до мъртва точка. И двете страни се бяха окопали в траншеи, разпрострели се през Франция и Белгия, а войниците бяха в окаяно състояние. Дъждовете пълнеха с вода и кал окопите, които гъмжаха от плъхове. Кейт беше благодарна, че Дейвид се сражава във въздуха.

На 6 април 1917 година президентът Уилсън обяви война и предсказанието на Дейвид се сбъдна. В САЩ бе обявена мобилизация. На 26 юни 1917 година Първи американски експедиционен корпус под командването на генерал Джон Пършинг направи десант във Франция. Новите имена станаха част от всекидневния речник на хората: Сен Михиел… Шато Тиери… Мьоз-Аргон… Бело Уд… Вердюн… Съюзниците бяха станали непреодолима сила и на 11 ноември 1918 година войната най-накрая свърши. Светът беше спасен в името на демокрацията.

Дейвид пое към дома.

Когато слезе от транспортния кораб в Ню Йорк, Кейт го чакаше. Те стояха и се гледаха една минута, продължила цяла вечност, не обръщаха внимание на шума и тълпата около тях. После Кейт се озова в ръцете на Дейвид. Той беше отслабнал и изглеждаше уморен, а тя си мислеше: „О, Господи, толкова ми липсваше“. Имаше хиляди въпроси към нето, но те можеха да почакат.

— Ще те заведа в къщата „Кедров хълм“ — каза, му. — Прекрасно място да си починеш.

 

 

Беше направила много промени в къщата в очакване Дейвид да се върне у дома. Беше обзавела голямата и просторна всекидневна с две канапета, тапицирани със старовремска сатинирана басма на розови и зелени цветя. Около камината беше подредила подходящи фотьойли, напълнени с пух. Над камината висеше картина на Фламинк, а от двете й страни имаше два стенни свещника. Двете двукрили врати водеха към верандата, опасла къщата от три страни. Закриваше я раиран сенник. Стаите бяха светли и проветриви и от тях се откриваше величествена гледка към пристанището.

Кейт поведе Дейвид из къщата, като бъбреше щастливо. Той обаче изглеждаше странно мълчалив. Когато свършиха обиколката, тя го попита:

— Харесваш ли какво съм направила, скъпи?

— Красиво е, Кейт. А сега седни. Искам да поговорим с теб.

Кейт изпита внезапно чувство, че потъва.

— Случило ли се е нещо?

— Ние май снабдяваме с оръжие половината свят.

— Почакай, докато видиш счетоводните книги — подхвана Кейт. — Печалбата ни се е…

— Говоря за друго. Доколкото си спомням, печалбата ни беше доста добра още преди да замина. Май се разбрахме да не се залавяме с производство на оръжие.

— Ти реши така, но не и аз — отсече Кейт, усетила как в нея се надига гняв, който се помъчи да потисне. — Времената се менят, Дейвид, и ние трябва да се променяме с тях.

Той я погледна и тихо попита:

— Ти променила ли си се?

Докато лежеше в леглото тази нощ, Кейт се запита кой от двамата се е променил — тя или Дейвид. Тя ли беше станала по-силна или Дейвид — по-слаб? Помисли си за неубедителните му доводи срещу производството на оръжие. В края на краищата все някой трябваше да снабдява съюзниците и това носеше огромна печалба. Какво се беше случило с предприемаческия нюх на Дейвид? Кейт винаги го бе смятала за най-умния мъж, когото познава. Но сега се почувства по-способна от Дейвид да управлява компанията. Не мигна цяла нощ.

На сутринта двамата закусиха и се разходиха из парка.

— Наистина е красиво — каза й Дейвид. — Радвам се, че съм тук.

— Що се отнася до разговора ни снощи… — започна Кейт.

— Въпросът е приключен. Мен ме е нямало и ти си постъпила както си смятала за добре.

„Щях ли да направя същото, ако ти беше тук? — чудеше се Кейт. Но не каза нищо на глас. Беше го сторила заради компанията. — Дали тя е по-важна за мен от брака ми?“ Страхуваше се да отговори на този въпрос.