Сидни Шелдън
Диамантената династия (14)

Тринадесета глава

Училището „Челтнам“ беше непоносимо. За всичко имаше правила и наредби. Момичетата трябваше да са еднакво облечени — от униформите до гащите. Училищният ден траеше десет часа, всяка минута беше строго разпределена. Госпожа Кийтън ръководеше ученичките и персонала с желязна пръчка. Момичетата бяха там, за да се научат на обноски и дисциплина, на етикет и благоприличие, така че един ден да привлекат желаните от тях съпрузи.

„Това е същински затвор — писа Кейт на майка си, — момичетата тук са ужасни. Говорят само за идиотските дрехи и момчета. Гадните учители са чудовища. Няма да ме задържат тук. Ще избягам.“

Успя да избяга от училището три пъти и не се разкая, когато всеки път я залавяха и връщаха обратно.

На седмичното събрание на учителите, когато името на Кейт беше посочено, една от учителките се обади:

— Детето е необуздано. Смятам, че би трябвало да го пратим обратно в Южна Африка.

— Склонна съм да се съглася с вас — отговори госпожа Кийтън, — но нека да погледнем на случая като предизвикателство. Ако успеем да дисциплинираме Кейт Макгрегър, значи ще успеем да дисциплинираме всекиго.

Кейт остана. За удивление на всички учители започна да се интересува от фермата на училището, където имаше зеленчукова градина, пилета, крави, прасета и коне. Прекарваше най-много време там и госпожа Кийтън остана много доволна, когато научи.

— Виждате ли — обърна се директорката към учителите, — било е просто въпрос на търпение. Най-накрая Кейт откри какво я интересува в живота. Един ден ще се омъжи за земевладелец и ще му бъде голяма помощница.

На следващата сутрин Оскар Денкър, човекът, отговарящ за фермата, дойде да се срещне с директорката.

— Една от вашите ученички — започна той, — онази, Кейт Макгрегър, вижте, дръжте я далеч от фермата.

— За какво говорите? — попита госпожа Кийтън. — Разбрах, че проявява жив интерес.

— Да, вярно е, ама знаете ли от какво? От съвкупленията на животните, извинете за езика.

— Какво?

— Точно така. Стои там по цял ден и зяпа как го правят.

— По дяволите!

 

 

Кейт още не бе простила на Дейвид, че я е изпратил на заточение, но той ужасно й липсваше. „Такава ми е орисията — мислеше си мрачно тя, — да съм влюбена в мъж, когото мразя.“ Броеше дните, когато беше далеч от него, както затворникът отбелязва времето до деня на освобождаването си. Кейт се страхуваше той да не направи нещо ужасно, например да се ожени за друга, докато тя е в капана на гадното училище. „Ако го направи, ще ги убия и двамата — зарече се. — Не, ще убия само нея. Ще ме арестуват и ще ме обесят, а когато ме изправят на бесилката, той ще осъзнае, че ме обича. Но ще бъде много късно. Ще ме моли да му простя. «Да, скъпи ми Дейвид, прощавам ти. Ти беше твърде глупав и не разбра, че в дланта си държиш голяма любов. Ти я остави да отлети като птичка. Сега тази птичка ще бъде обесена. Сбогом, Дейвид.» Но в последния миг ще я помилват, Дейвид ще я вземе в ръцете си и ще я отнесе в някоя екзотична страна, където храната ще е по-хубава от отвратителната помия, която им сервират в гадния Челтнам“.

 

 

Кейт получи бележка, в която Дейвид й пишеше, че ще бъде в Лондон и ще дойде да я види. Въображението й се развихри. Тя намери десетки скрити значения в бележката му. „Защо ще идва в Англия? Разбира се, за да е близо до мен. Защо ще идва да я види? Защото най-накрая е разбрал, че я обича и че повече не може да бъде далеч от нея. Ще я грабне и ще я измъкне от това ужасно място.“ Кейт едва сдържаше радостта си. Толкова се бе вживяла, че в деня, в който Дейвид пристигна, тя обиколи съученичките си и се сбогува с тях: „Моят любим идва, за да ме отведе оттук“. Момичетата я гледаха и не й вярваха, но не казваха нищо, с изключение на Джорджина Кристи, която й се подигра:

— Пак лъжеш, Кейт Макгрегър.

— Само почакай и ще видиш. Той е висок и хубав и луд по мен.

Когато пристигна, Дейвид се учуди, че всички момичета от училището май го гледат. Стрелкаха го с очи, шепнеха си и се кикотеха, но в мига, когато улавяха погледа му, се изчервяваха и се извръщаха.

— Държат се, сякаш никога не са виждали мъж — сподели Дейвид с Кейт и я изгледа подозрително. — Говорила ли си нещо за мен?

— Разбира се, че не — отвърна надменно тя. — Защо да го правя?

Нахраниха се в голямата трапезария на училището и Дейвид я осведоми за всичко, което става у дома.

— Майка ти сърдечно те поздравява и те очаква за лятната ваканция.

— Как е?

— Добре. Много работи.

— Добре ли върви компанията, Дейвид?

— Много добре. Защо? — изненада се той от внезапния й интерес.

„Защото един ден ще ми принадлежи и ние с теб ще я делим.“

— Просто ми е любопитно.

— Ти не ядеш — погледна той към недокоснатата й чиния.

Кейт не се интересуваше от храната. Очакваше вълшебния миг, когато Дейвид ще й каже: „Ела с мен, Кейт. Ти вече си жена и аз те желая. Ние ще се оженим.“ Донесоха им десерта, те го изядоха. После и кафето, Дейвид все не изричаше вълшебните думи. Едва когато погледна часовника си и каза: „Е, аз да вървя, за да не изпусна влака“, Кейт с ужас разбра, че изобщо не е дошъл, за да я взема. Този гад щеше я остави да гние тук!

Дейвид бе доволен от посещението си при Кейт. Тя беше умно и забавно дете, а своенравието, което бе проявявала, сега беше обуздано. Той я потупа нежно по ръката и попита:

— Мога ли да направя нещо за теб, преди да замина?

— Да, Дейвид — отговори сладко тя, гледайки го в очите. — Можеш да ми направиш огромна услуга. Разкарай се от проклетия ми живот!

И излезе от стаята с огромно достойнство и вдигната глава, оставяйки го сам със зинала уста.

 

 

Маргарет откри, че Кейт й липсва. Момичето бе буйно и недисциплинирано, но майката разбра, че е единственият човек, когото обича. „Ще стане голяма жена с гордост си мислеше Маргарет. — Но аз искам да се държи като дама.“

Кейт се върна у дома за лятната ваканция.

— Как върви училището? — попита я майка й.

— Мразя го! Имам чувството, че съм заобиколена от сто бавачки.

Маргарет внимателно изгледа дъщеря си.

— Другите момичета чувстват ли се по същия начин, Кейт?

— Какво знаят те? — отсече презрително Кейт. — Да можеше да видиш съученичките ми! Цял живот са им треперили. Нищо не знаят за живота.

— О, Боже — възкликна майката, — сигурно се чувстваш ужасно.

— Не ми се смей, ако обичаш. Те дори никога не са били в Южна Африка. Единствените животни, които са виждали, са в зоологическите градини. Никоя не е зървала мина за диаманти или злато.

— Бедните!

— Добре — продължи Кейт, — но когато стана като тях, страшно ще съжаляваш.

— Вярваш ли, че ще станеш като тях?

— Разбира се, че не! — засмя се злобничко Кейт. — Луда ли си!

 

 

Час, след като се върна у дома, Кейт вече играеше навън ръгби с децата на прислугата. Маргарет я наблюдаваше през прозореца и си мислеше: „Прахосвам си парите. Тя никога няма да се промени“.

Същата вечер, докато ядяха, Кейт попита уж между другото:

— Дейвид в града ли е?

— В Австралия е. Сигурно ще се върне утре.

— Ще дойде ли на вечеря в петък?

— Вероятно. — Маргарет внимателно изгледа Кейт и я попита: — Ти го харесваш, нали?

— Струва ми се свестен — сви рамене тя.

— Разбирам — рече майката и вътрешно се усмихна при спомена как Кейт се е зарекла да се омъжи за Дейвид.

— Не може да се каже, че не го харесвам, майко. По-точно, харесвам го като човек, само че не мога да го понасям като мъж…

Когато в петък Дейвид дойде на вечеря, Кейт хукна към вратата да го посрещне. Прегърна го и прошепна в ухото му:

— Прощавам ти. О, Дейвид, толкова ми липсваше! Аз липсвах ли ти?

— Да — машинално се изплъзна от устните му и той с изненада откри, че му е липсвала.

Не познаваше дете като нея. Беше я наблюдавал и всеки път, когато я срещнеше, забелязваше нещо ново. Беше почти на шестнадесет години и бе започнала да се оформя. Беше пуснала черната си коса и тя нежно падаше по раменете й. Бе узряла и в нея имаше някаква чувственост, каквато той не беше забелязал преди. А беше хубавица с пъргав ум и силна воля, и Дейвид смяташе, че ще бъде истински дар за някой мъж. На вечеря той попита:

— Как върви училището, Кейт?

— О, страшно ми харесва — отговори тя. — Наистина научавам много. Учителите са прекрасни и вече имам много чудесни приятелки.

Маргарет мълчеше смаяна.

— Дейвид, ще ме вземеш ли в мините?

— Така ли искаш да пропилееш ваканцията си?

— Да, много те моля.

Едно пътуване надолу до мините траеше цял ден, което означаваше, че тя ще бъде с Дейвид непрекъснато.

— Ако майка ти разреши…

— Моля те, мамо!

— Добре, миличка. След като си с Дейвид, зная, че си безопасност.

Маргарет се надяваше, че Дейвид ще е безопасен.

 

 

Диамантената мина „Кругър-Брент“ до Блумфонтийн беше огромна, в нея стотици работници копаеха, проучваха, промиваха или сортираха диаманти.

— Тази е една от най-впечатляващите мини на компанията — обясни Дейвид.

Намираха се в кабинета на директора над земята и очакваха придружител, който да ги заведе долу в мината. На една от стените имаше витрина, пълна с диаманти с какви ли не цветове и размери.

— Всеки диамант си има своите особености — рече Дейвид. — Необработените диаманти от бреговете на река Ваал са алувиални и страните им са се изтрили и излъскали от времето.

„Той е по-хубав от всякога — мислеше си Кейт. — Харесвам веждите му.“

— Всички тези камъни идват от различни мини, но лесно могат да се определят по вида им. Виждаш ли този? От големината и жълтеникавия му оттенък личи, че от Паардспен. Диамантите на Де Беерс са лъскави и са с дванадесет стени.

„Той е незаменим. Знае всичко.“

— Можеш да познаеш, че този е от мината в Кимбърли, защото е осмостенен. Техните диаманти са с най-различен цвят, от опушени до чисто бели.

„Дали директорът си мисли, че Дейвид ми е любовник? Дано!“

— По цвета на диаманта може да се определи стойността му. Цветовете са групирани в категории от едно до десет. Най-ценни са синкавобелите, а най-некачествени — кафявите.

„Мирише толкова хубаво. На мъж… Харесвам ръцете и раменете му. Искам…“

— Кейт!

— Да, Дейвид — виновно отговори тя.

— Слушаш ли ме?

— Разбира се! — В гласа й прозвуча негодувание. — Чух всяка твоя дума.

Прекараха следващите два часа долу в мината, после обядваха. Идеята за този прекрасен ден беше на Кейт.

 

 

— Забавлява ли се? — попита я майка й, когато тя се върна късно следобед.

— Беше чудесно. Добиването на диаманти наистина е удивително.

След половин час Маргарет случайно погледна през прозореца. Кейт се боричкаше на земята със сина на един от градинарите.

През следващата година писмата й от училището бяха сдържано оптимистични. Бяха я направили капитан на хокейния отбор и на отбора по народна топка. Освен това беше първенец на класа в учението. Всъщност училището не било чак толкова лошо, пишеше Кейт, в класа й дори имало няколко момичета, които били доста приятни. Молеше да доведе две приятелки за лятната ваканция и Маргарет беше очарована. Къщата пак щеше да се оживи от звънтящ младежки смях. Тя нямаше търпение дъщеря й да се върне у дома. Сега всичките й мечти бяха насочени към Кейт. „Ние с Джейми сме миналото, а Кейт е бъдещето. Какво прекрасно и светло бъдеще!“ — казваше си Маргарет.

 

 

Докато беше у дома за ваканцията, всички млади мъже от Клипдрифт, които бяха добра партия за женитба, се трупаха около нея и я обсаждаха с предложения за срещи, но Кейт не се интересуваше от тях. Дейвид беше в Америка и тя нетърпеливо очакваше завръщането му. Когато той дойде в къщата им, Кейт го посрещна на вратата. Носеше бяла рокля с черен кадифен колан, който подчертаваше красивите й гърди. Дейвид я прегърна и се удиви на топлината, с която тя откликна. В цялото й поведение имаше нещо различно, зряло. В очите й се четеше израз, който той не можеше да определи, но който го смути.

Няколко пъти, когато я срещна през ваканцията, тя бе заобиколена от момчета и той се усети, че се пита кой ли ще бъде късметлията. Отново го извикаха по работа в Австралия и когато той се върна в Клипдрифт, Кейт вече беше поела за Англия.

 

 

Една вечер — Кейт беше в последния клас, Дейвид се появи най-неочаквано. Обикновено, преди да дойде, й пишеше или се обаждаше по телефона. Този път нямаше предупреждение.

— Дейвид! Каква чудесна изненада! — прегърна го Кейт. — Трябваше да ми кажеш, че ще дойдеш. Аз щях…

— Кейт, дойдох, за да те заведа у дома.

Тя се дръпна и го погледна.

— Случило ли се е нещо?

— Майка ти е много болна.

Кейт замръзна за миг.

— Ще се приготвя.

 

 

Беше стъписана от вида на майка си. Беше я видяла само преди няколко месеца и тогава Маргарет изглеждаше в цветущо здраве. Сега бе бледа и изпита, бодрият дух бе изчезнал от очите й. Ракът, който прояждаше плътта й, сякаш бе проял и душата й. Кейт седна до леглото и хвана ръката на майка си.

— О, мамо, страшно ми е мъчно.

Маргарет стисна дланта на дъщеря си.

— Аз съм готова, миличка. Мисля, че винаги съм била готова, от мига, в който почина баща ти. — Тя вдигна очи към Кейт. — Искаш ли да чуеш нещо глупаво? — Никога досега не съм го споделяла. — Поколеба се и после продължи: — Винаги съм се тревожела, че няма кой да се грижи както трябва за баща ти. Сега ще го правя аз.

Погребаха я след три дни. Смъртта на Маргарет дълбоко разтърси Кейт. Беше загубила баща си и брат си, но никога не ги бе познавала — за нея те представляваха само съхранени частици от миналото. Смъртта на майка й беше реална и болезнена. Кейт беше осемнадесетгодишна и изведнъж се озова сама в света, а мисълта за това беше ужасяваща.

Дейвид я наблюдаваше как стои до гроба на майка си и храбро се мъчи да не заплаче. Но когато се върнаха вкъщи, не издържа и се разплака.

— Беше толкова добра с мен, Дейвид, а аз бях такава отвратителна дъщеря.

— Ти беше чудесна дъщеря, Кейт — опита се да я утеши той.

— Не правех нищо друго, освен бели. Бих дала всичко, само да й поискам прошка. Аз не исках тя да умира, Дейвид! Защо Бог постъпи така с нея?

Той чакаше — остави я да се наплаче. Когато се успокои, й каза:

— Зная, че сега е трудно да го повярваш, но един ден тази болка ще отмине. И нали знаеш какво ще ти остане, Кейт? Щастливите спомени. Ще си спомниш всички хубави неща, които сте изживели заедно с майка ти.

— Сигурно. Само дето сега страшно боли.

На другата сутрин обсъдиха бъдещето на Кейт.

— Имаш роднини в Шотландия — припомни й Дейвид.

— Не! — отсече Кейт. — Те не са ми близки. — В гласа й имаше горчивина. — Когато татко е искал да дойде тук, те са му се присмивали. Никой не му е помогнал, освен майка му. А сега тя е мъртва. Не, не искам да имам нищо общо с тях.

Дейвид седеше замислен.

— Смяташ ли да приключиш срока в училището? — И преди Кейт да отговори, продължи: — Майка ти щеше да настоява.

— Тогава ще го направя — каза Кейт и сведе невиждащи очи. — Дявол да го вземе.

— Зная — рече тихо Дейвид. — Зная.

 

 

Кейт завърши срока като отличничка на класа и трябваше да произнесе прощалното слово. Присъстваше и Дейвид.

Докато пътуваха с личния вагон от Йоханесбург за Клипдрифт, той каза:

— Знаеш ли, след няколко години всичко това ще ти принадлежи. Вагонът, мините, компанията — те са твои. Ти си много богата млада жена. Може да продадеш компанията за милиони лири. — Погледна я и добави: — Или да я задържиш. Трябва да помислиш.

— Мислила съм — отвърна Кейт, погледна го и се усмихна. — Баща ми е бил разбойник, Дейвид. Чудесен стар разбойник. Жалко, че не го познавам. Няма да продам компанията. Знаеш ли защо? Защото разбойникът я е кръстил на двама надзиратели, опитвали се да го убият. Не е ли постъпил чудесно? Понякога нощем, когато не мога да заспя, си мисля как баща ми и Банда са плавали през морската мъгла и чувам гласовете на надзирателите: Кругър… Брент… — Тя вдигна поглед към Дейвид. — Не, никога няма да продам компанията на баща си. Поне докато ти си тук и я управляваш.

— Аз ще остана, докато имаш нужда от мен — пророни Дейвид.

— Реших да се запиша в търговско училище.

— Търговско училище ли? — В гласа му прозвуча изненада.

— Сега е 1910 година — напомни му Кейт. — В Йоханесбург има търговски училища, разрешени и за жени.

— Но…

— Попита ме какво смятам да правя с парите си — погледна го твърдо тя и заяви: — Искам да спечеля още.