Лев Толстой
Казаци ^[0] (8) (Кавказка повест)

VIII

Беше вече съвсем тъмно, когато чичо Ерошка и тримата казаци от кордона, наметнати с ямурлуци и с пушки през рамо, минаха покрай Терек на мястото, определено за секретен пост. Назарка никак не искаше да иде, но Лука му викна и те бърже се стъкмиха. Като минаха мълчаливо няколко крачки, казаците свърнаха от рова и по една едва забележима пътека в тръстиките се приближиха до Терек. На брега на реката лежеше дебел черен дънер, изхвърлен от водата, и тръстиката около дънера беше току-що изтъпкана.

— Тука ли ще вардим, а? — каза Назарка.

— Че защо не? — каза Лукашка. — Ти седни, а аз ей сега ще дойда, само да покажа на чичо Ерошка.

— Тук мястото е най-удобно: нас няма да ни виждат, а ние ще виждаме — каза Ергушов, — тук ще вардим; отлично място.

Назарка и Ергушов постлаха ямурлуците и се разположиха зад гредата, а Лукашка продължи с чичо Ерошка.

— Ей тук е, чичо, не е далеч — каза Лукашка, като стъпяше безшумно пред стареца, — ще ти покажа къде минаха. Само аз, братко, зная мястото.

— Добре! Ти си юначага, смелчага! — също шепнешком отговори старецът.

Като направи още няколко крачки, Лукашка се спря, наведе се над една баричка и подсвирна. — Ето къде са минали да пият вода, виждаш ли? — каза едва чуто той, като сочеше пресните следи.

— Господ да те благослови — отговори старецът: — глиганът трябва да е зад рова, в ямата — прибави той. — Аз ще поседя, а ти върви.

Лукашка вдигна по-високо ямурлука и тръгна сам назад по брега, поглеждайки живо ту наляво към стената от тръстики, ту към Терек, който клокочеше наблизо под брега. „И той сега караули или пълзи някъде“ — помисли Лукашка за чеченеца. Изведнъж силен шум и плясък във водата го накараха да трепне и да грабне пушката. Иззад брега изскочи силно запъхтян глиган и черната му фигура, като се отдели за миг от лъскавата повърхност на водата, изчезна в тръстиката. Лука бърже вдигна пушката, прицели се, но не успя да гръмне; глиганът вече се скри в храсталака. Лукашка плю от яд и продължи нататък. Като приближаваше мястото на секретния пост, той пак се спря и тихичко подсвирна. Отговориха му със също такова леко подсвирване и той отиде придругарите си.

Свит на кълбо, Назарка вече спеше. Ергушов седеше, подгънал крака под себе си, и малко се отдръпна, за да направи място на Лукашка.

— Колко е весело да вардим тука, наистина хубаво място — каза той. — Заведе ли го?

— Показах му — отговори Лукашка, като постилаше ямурлука си. — А да знаеш какъв голям глиган дигнах преди малко край реката. Трябва да е същият! Не чу ли, като изпращя?

— Чух го, като прошумя, веднага познах, че е звяр. Мисля си: Лукашка е подплашил някой звяр — каза Ергушов, като се завиваше с ямурлука. — Сега ще спя — добави той, — събуди ме, като пропеят първи петли; защото трябва да се спазва редът. Аз ще полегна, ще поспя, после пък ти ще поспиш, а аз ще пазя… Тъй е.

— Благодаря, не ми се спи — отговори Лукашка.

Нощта беше тъмна, топла и тиха. Само от едната страна на небосклона светеха звезди; другата, по-голямата част от небето, към планините, беше забулена от голям облак. Черният облак, сливайки се с планините, бавно, тъй като нямаше вятър, се движеше все по-нататък и по-нататък и рязко се очертаваше с извитите си краища на дълбокото звездно небе. Казакът виждаше само напреде си Терек и далечината; отзад и отстрани го заобикаляха гъсти тръстики. От време на време тръстиките, сякаш без причина, започваха да се люлеят и да шумолят, като се удряха една о друга. Гледани отдолу, люлеещите се върхове на тръстиката се очертаваха върху светлия край на небето като кичести клони на дървета. Съвсем близо до краката на казаците отпред беше брегът, под който клокочеше поток. По-нататък лъскавата движеща се маса на кафявата вода еднообразно се къдреше около плитките места и брега. Още по-нататък и водата, и брегът, и облакът — всичко се сливаше в непроницаем мрак. По повърхността на водата се проточваха черни сенки и свикналото око на казака познаваше, че това са пънове, които реката мъкне отгоре. Само от време на време светваше светкавица и светлината й, отразявайки се във водата като в черно огледало, очертаваше линията на отсрещния полегат бряг. Равномерните нощни звуци, шумоленето на тръстиката, хъркането на казаците, бръмченето на комарите и ромонът на водата се прекъсваха от време на време ту от някакъв далечен изстрел, ту от сриването на откъртил се бряг, ту от плясъка на някоя голяма риба, ту от шума на някой звяр из дивата гъста гора. Веднъж прелетя по течението на Терек кукумявка, като при всяко второ размахване удряше крило о крило. Точно над главите на казаците тя изви към гората и като долетя до едно дърво, вече при всяко размахване удряше крило о крило и след това дълго пърха, докато се настани добре на стария чинар. При всеки такъв неочакван звук слухът на будния казак усилено се напряга, очите се взират и той посяга бавно към пушката си.

Мина по-голямата част от нощта. Черният облак, проточил се на запад, откри изпод разкъсаните си краища чистото звездно небе и изкривеният златист рог на месеца блесна ярко над планините. Почна да пронизва студ. Нязарка се събуди, побъбри малко и пак заспа. Лукашка започна да се отегчава, стана, извади ножчето изпод камата и се залови да дялка пръчка за шомпол. В главата му се въртяха мисли за чеченците — как живеят там в планините, как техни храбреци минават отсам, как не се боят от казаците. Помисли си, че те могат да минат реката и на друго място. И Лукашка вдигаше глава и гледаше по протежението на реката, но нищо не се виждаше. После, като поглеждаше от време на време към реката и далечния бряг, който при плахата светлина на луната едва се различаваше от водата, той вече престана да мисли за чеченците и само чакаше да настъпи часът, когато трябва да събуди другарите си и да тръгне за станицата. Там той си представяше Дунка, неговата душенка, както наричат казаците любовниците си, и мислеше с яд за нея. Ето вече признаците на утрото: сребристата мъгла започна да се белее над водата и младите орли, недалеч от него, започнаха да пищят пронизително и да пляскат с криле. Най-после далече откъм станицата се чу кукуригането на първия петел, после се обади втори с проточен глас, на който се отзоваха и други.

„Време е да ги събудя“ — помисли Лукашка, като довърши шомпола и почувствува, че клепките му натежават. Той се обърна към другарите си и разгледа кои крака на кого са; но изведнъж му се стори, че нещо плесна на отвъдната страна на Терек и той погледна още веднъж светлеещия под изкривения лунен сърп хоризонт на планините, погледна чертата на отвъдния бряг, погледна Терек и ясно очертаващите се плуващи по него дървета. Стори му се, че той се движи, а Терек с дърветата е неподвижен; но това продължи само един миг. Той отново започна да се вглежда. Едно голямо черно дърво със сух клон особено привлече вниманието му. Някак странно, без да се наклонява и без да се върти, плуваше това дърво точно по средата на реката. Стори му се дори, че то плува не по течението, а пресича реката и се насочва към плиткото. Опънал шия, Лукашка започна внимателно да го следи. Дървото доплува до плиткото, спря и някак странно започна да мърда. Лукашка сякаш видя изпод дървото да се показва една ръка. „Ето как самичък ще убия един абрек!“ — помисли той, взе пушката, спокойно, но бързо постави подпорката, сложи върху нея пушката, безшумно я задържа, вдигна ударника и притаил дъх, започна да се прицелва, без да откъсва поглед. „Няма да ги будя“ — мислеше той. Но сърцето му затуптя в гърдите тъй силно, че той се спря и се ослуша. Дървото изведнъж шльопна и отново заплува, пресичайки водата към нашия бряг. „Само дано не го изпусна!“ — помисли той и ето, при слабата лунна светлина, зърна пред дървото една татарска глава, насочи пушката право към главата. Струваше му се, че тя е съвсем близко, при самия край на цевта. Той се взря. „Да, това е абрек“ — помисли Лукашка радостно и изведнъж скочи възбудено на колене, намести отново пушката, погледна в целта, която едва се виждаше на края на дългата пушка, каза по казашки навик, усвоен още от детски години: „В името на отца и сина“ и дръпна спусъка. Светкавица освети за миг тръстиката и водата. Резкият отсечен изстрел се разнесе по реката и някъде далеч се превърна в глух тътнеж. Дървото вече заплува не напреко на реката, а надолу по течението, като се накланяше и поклащаше.

— Дръжте бе! — извика Ергушов, като търсеше с ръка пушката и се надигаше зад гредата.

— Мълчи, дяволе! — прошепна му със стиснати зъби Лука. — Абреци!

— По кого стреля? — запита Назарка. — По кого стреля, Лукашка?

Лукашка нищо не отговаряше. Той пълнеше пушката и следеше отдалечаващото се дърво. След малко то спря на плиткото и зад него се показа нещо голямо, което се олюляваше над водата.

— По кого стреля? Защо не казваш? — повториха казаците.

— Абреци, нали ти казвам! — повтори Лука.

— Стига си лъгал! Кажи, пушката ли гръмна сама?

— Убих един абрек! Ето по кого стрелях! — каза с треперещ от вълнение глас Лукашка и скочи на крака. — Един човек плуваше… — добави той, като сочеше към плиткото. — Аз го убих. Ето вижте ей там.

— Стига си лъгал! — повтаряше Ергушов, като триеше очите си.

— Кой лъже? Я виж! Виж ей там — каза Лукашка, като го хвана за рамото и го наведе към себе си с такава сила, че Ергушов изохка.

Ергушов погледна натам, където сочеше Лука, и като видя тялото, изведнъж промени тона.

— Виж ти! Аз ти казвам, че и други ще има. Истина ти говоря — каза той тихо и започна да разглежда пушката си. — Този е плувал пръв; другите или вече са тук, или са някъде наблизо на отвъдната страна, истина ти казвам.

Лукашка се разпаса и започна да съблича черкезката.

— Къде ще вървиш бе, диване? — извика Ергушов. — Само се покажи и ще те претрепят като нищо, истина ти казвам. Ако си го убил, няма да избяга. Дай си барутницата да насипя малко барут в пушката. Имаш ли? Назар, тичай бързо до кордона, но не минавай край брега, ще те убият, истина ти казвам.

— Самичък не мога да ида! Иди ти — каза сърдито Назарка.

Лукашка съблече черкезката и се приближи до брега.

— Тебе думат, не отивай! — каза Ергушов, като сипваше барут в пушката си. — Ето, не мърда, виждам го вече. Скоро ще съмне и от кордона ще дойдат. Хайде, Назар, бързай! Виж го какъв е страхливец! Не се бой, ти казвам.

— Лука, ей Лука! — викаше Назарка. — Кажи как го уби.

Лука реши да не влиза веднага във водата.

— Вървете по-скоро в кордона, а аз ще повардя. И кажете на казаците да изпратят патрул. Ако са отсам… трябва да ги изловим.

— Казвам ви, ще избягат — добави Ергушов и се изправи, — наистина трябва да ги изловим.

Ергушов и Назарка станаха, прекръстиха се и тръгнаха към кордона, но не по брега, а като чупеха тръните, излязоха на горската пътека.

— Ти, Лука, внимавай, не шавай много — каза Ергушов, — иначе тук и ще те заколят. Казвам ти, внимавай, не зяпай.

— Върви, аз си зная работата — отговори му Лука и като прегледа пушката си, седна отново зад гредата.

Лукашка седеше сам, гледаше към плиткото и се ослушваше дали не идат казаците; но кордонът беше далеч, а той се измъчваше от нетърпение; все си мислеше, че абреците, които са били заедно с убития, ще избягат. Както на глигана, който му избяга снощи, той се ядосваше на абреците, които ще избягат сега. Поглеждаше ту около себе си, ту към отвъдния бряг и очакваше, че ей сега ще види още един човек и нагласил подпората на пушката, беше готов да стреля. Че можеха да убият него — това и през ум не му минаваше.