Лев Толстой
Казаци ^[0] (33) (Кавказка повест)

XXXIII

На другата сутрин Оленин се събуди късно. Хазаите вече бяха излезли. Той не отиде на лов и ту се залавяше за някоя книга, ту излизаше на чардака и пак влизаше в стаята си и лягаше на леглото. Ванюша мислеше, че той е болен. Привечер Оленин решително стана, залови се да пише и писа до късно през нощта. Написа писмо, но не го изпрати, защото никой все пак не би разбрал онова, което той искаше да каже, пък и нямаше защо да разбира това друг освен самия Оленин. Ето какво пишеше той:

„От Русия ми изпращат съболезнователни писма; страхуват се, че ще пропадна, като съм се уединил в това затънтено място. Казват: той ще загрубее, ще изостане от всичко, ще започне да пие, а току-виж, че се оженил за някоя казачка. Ненапразно Ермолов, както уверяват, е казал, че който прослужи десет години в Кавказ или ще се пропие, или ще се ожени за някоя безпътна жена. Колко е страшно! Наистина аз не би трябвало да се погубвам тук, защото би могло да ми се падне великото щастие да стана съпруг на графиня Б---, камерхер или дворянски предводител. Колко ми се виждате отвратителни и жалки! Вие не знаете какво нещо е щастие и какво нещо е живот! Трябва веднъж да усетите живота в цялата му естествена красота. Трябва да виждате и да разбирате онова, което аз всеки ден виждам пред себе си: вечните непристъпни снегове на планините и величавата жена в оная първобитна красота, в която вероятно е излязла първата жена от ръцете на своя творец, и тогава ще стане ясно кой погубва себе си, кой живее в истината и кой в лъжата — вие или аз. Ако знаехте колко долни и жалки ми изглеждате с вашата самоизмама! Само като си представя вместо моята селска къщичка, моята гора и моята любов, тези приемни зали, тези жени с напомадени букли над пъхнати отдолу чужди коси, тези неестествено свивани устнички, тези скрити и обезобразени слаби части на тялото и това бърборене в гостните, което се нарича разговор, а в същност няма никакви права за това — става ми непоносимо противно. Представям си тези тъпи лица, тези богати моми с израз на лицата, който ти говори: «Нищо, че съм богата, ела»; тези учтиви покани да седнеш тук или там, това безсрамно сводничество на двойките и тези вечни клюки, преструвки; тези правила — кому да подадеш ръка, кому само да кимнеш с глава, с кого да разговаряш и най-после тази вечна досада, която вече е заседнала в кръвта и минава от поколение на поколение (и всичко това съзнателно, с убеждението, че така трябва да бъде). Разберете едно нещо или повярвайте ми. Трябва да видите и да разберете какво нещо е истината и красотата и тогава ще се пръсне като прах всичко, което вие говорите и мислите, всички ваши желания за моето и за вашето щастие. Щастие — това значи да живееш с природата, да я виждаш, да говориш с нея. «Или, не дай боже, ще се ожени за някоя проста казачка и съвсем ще пропадне за обществото» — представям си, говорят те за мене с истинско състрадание. А пък аз искам само едно нещо: да пропадна съвсем по вашите разбирания, искам да се оженя за една проста казачка и не смея, защото то би било връх на щастието, за което аз не съм достоен.

Три месеца минаха от деня, в който видях за пръв път казачката Маряна. Понятията и предразсъдъците на онзи свят, от който бях излязъл, бяха още свежи в мене. Тогава не вярвах, че мога да обикна тази жена. А й се възхищавах, както се възхищавах на красотата на планините и небето, и не можех да не й се възхищавам, защото тя е прекрасна като тях. После почувствувах, че съзерцанието на тази красота е станало необходимост в живота ми и започнах да се питам: не я ли обичам? Но нищо подобно на онова чувство, както аз си го представях, не открих в себе си. То беше чувство, което не приличаше нито на тъгата на самотния живот и желанието за съпружество, нито на платоническата, а още по-малко на плътската любов, които съм изпитвал. За мене беше необходимо да я виждам, да я слушам, да зная, че е наблизо и тогава бивах не толкова щастлив, колкото спокоен. След вечеринката, на която бях заедно с нея и се докоснах до нея, почувствувах, че между мене и тази жена съществува неразривна, макар и непризната връзка, срещу която човек не може да се бори. Но аз още се борих; казвах си: нима може да се обича жена, която никога няма да разбере съкровените стремежи на моя живот? Нима може да се обича една жена само заради красотата й, да се обича жена-статуя? — питах се аз, а вече я обичах, макар че още не вярвах на своето чувство.

След вечеринката, на която за пръв път говорих с нея, нашите отношения се измениха. По-рано тя беше за мене чужд, но величав предмет от външната природа; след вечеринката тя стана за мене човек. Аз започнах да я срещам, да говоря с нея, да ходя понякога по работа при баща й и по цели вечери да прекарвам у тях. И при тия близки отношения тя остана в моите очи все тъй чиста, недостъпна и величава. На всичко и всякога тя отговаряше еднакво спокойно, гордо и весело-равнодушно. Понякога биваше любезна, но в повечето случаи всеки неин поглед, всяка дума, всяко движение изразяваха това равнодушие — не презрително, но внушително и чаровно. Всеки ден с престорена усмивка на уста аз се стараех да не се издам и скрил мъката на страстта и желанията в сърцето, разговарях шеговито с нея. Тя виждаше, че аз се преструвам, но ме гледаше открито, весело и естествено. Това положение ми стана непоносимо. Исках да не лъжа пред нея и исках да й кажа всичко, което мисля, което чувствувам. Бях особено възбуден; това беше в лозята. Започнах да й говоря за любовта си с такива думи, които ме е срам да си спомня. Срам ме е да си спомня, защото не трябваше да се осмелявам да й говоря това, защото тя стоеше неизмеримо по-горе от тези думи и от онова чувство, което исках да изразя с тях. Аз млъкнах и от този ден моето положение стана непоносимо. Не исках да се унижавам, като запазя предишните си шеговити отношения, и чувствувах, че не съм дорасъл за открити и естествени отношения с нея. Питах се с отчаяние: какво да правя? В своите нелепи мечти аз си я представях ту като своя любовница, ту като своя жена и с отвращение отпъждах и едната, и другата мисъл. Да я направя своя любовница — би било ужасно. Това би било убийство. Да я направя госпожа, жена на Дмитрий Андреевич Оленин, както стана с една от тукашните казачки, за която се ожени наш офицер, би било още по-лошо. Виж, ако можех да стана казак, Лукашка, да крада коне, да се напивам с чихир, да пея до самозабрава, да убивам хора и да се промъквам пиян при нея нощем през прозореца, без да мисля кой съм и защо съм? Тогава би било друго нещо: тогава ние бихме се разбрали един друг, тогава бих могъл да да бъда щастлив. Опитах се да се отдам на такъв живот и още по-силно чувствувах своята слабост, своята извратеност. Не можех да забравя себе си и своето сложно, нехармонично, безобразно минало. А моето бъдеще ми се представя още по-безнадеждно. Всеки ден да бъдат пред очите ми далечните снежни планини и тази величава, щастлива жена. И не за мене е това единствено възможно в света щастие, не за мене е тази жена! Най-ужасното и най-сладкото в моето положение е туй, че аз чувствувам, че аз я разбирам, а тя мене никога няма да разбере. Няма да ме разбере не защото стои по-ниско от мене, напротив, тя не трябва да ме разбере. Тя е щастлива; тя е като природата уравновесена, спокойна и съсредоточена само в себе си. А пък аз, изродено, слабо същество, искам тя да разбере моята извратеност и моите мъки. Нощем не спях и без всякаква цел прекарвах под нейните прозорци и не си давах сметка за онова, което ставаше с мене. На осемнадесети този месец нашата рота предприе нападение. Три дни прекарах извън станицата. Беше ми тъжно, към всичко бях равнодушен. В отреда другарите пееха, играеха на карти, напиваха се, разговаряха за награди и всичко туй ми беше по-противно от друг път. Днес се върнах, видях я, видях къщата, в която живея, чичо Ерошка, видях от своя чардак снежните планини и ме овладя такова силно и ново чувство на радост, че разбрах всичко. Аз обичам тази жена с истинска обич, за пръв и единствен път в живота си. Зная какво става с мене. Не се страхувам, че ще се унижа със своето чувство, не се срамувам от обичта си, гордея се с нея. Не съм виновен, че я обикнах. Това стана против моята воля. Опитах се да се спася от обичта си в саможертвата, въобразявах си, че се радвам на любовта между казака Лукашка и Марянка, но с това само възбуждах своята обич и ревност. Това не е идеалната, така наричаната възвишена любов, която съм изпитвал преди; не е онова влечение, при което се радваш на своята обич, чувствуваш в себе си извора на своето чувство и всичко правиш сам. Изпитвал съм и това. Това най-малко е желание за наслада, това е нещо съвсем друго. Може би в нея аз обичам природата, олицетворението на всичко прекрасно в природата; но аз нямам своя воля, а чрез мене я обича някаква стихийна сила, целият божи свят, цялата природа влага тази обич в моята душа и казва: обичай! Аз я обичам не с ума си, не с въображението, а с цялото си същество. Като я обичам, чувствувам се неразделна част от целия щастлив божи свят. Писах по-рано за своите нови убеждения, които извлякох от самотния си живот; но никой не може да знае с какъв труд са изработени те у мене, с каква радост ги осъзнах и видях новия, открит път в живота. В мене нямаше нищо по-скъпо от тия убеждения… Но… Дойде любовта и сега тях вече ги няма, няма и съжаление в душата ми по тях! Трудно ми е дори да разбера, че съм могъл да скъпя едно такова едностранно, студено, разсъдително настроение. Дойде красотата и като прах се разнесе цялата египетска вътрешна жизнена работа. И никакво съжаление за изчезналото! Саможертвата — всичко това е глупост, дивотия. То е гордост, убежище от заслужено нещастие, спасение от завистта към чуждото щастие. Да живееш за другите, да правиш добро! Защо! Когато в душата ми има една обич към самия мене и едно желание — да я обичам и да живея с нея, да живея нейния живот. Сега аз искам щастие не за другите, не за Лукашка! Сега аз не обичам тези други. По-рано бих си казал, че това е лошо. Бих се измъчвал с въпросите: какво ще стане с нея, с мене, с Лукашка? Сега ми е все едно. Животът ми не зависи от самия мене, а има нещо по-силно от мене, което ме ръководи. Аз се измъчвам, но по-рано бях мъртъв, а едва сега почвам да живея. Днес ще ида у тях и всичко ще й кажа.“