Лев Толстой
Казаци ^[0] (27) (Кавказка повест)

XXVII

Преди гроздобера Лукашка дойде веднъж на кон при Оленин. Сега изглеждаше по-юначен от друг път.

— Е, какво, ще се жениш ли? — посрещна го весело Оленин.

Лукашка не отговори направо.

— Виждате ли, аз смених отвъд реката вашия кон! Ех, че конче! Кабардински ловтавро^[1]. Много ги обичам.

Те разгледаха новия кон, разиграха го малко из двора. Конят наистина беше необикновено добър: кестеняв, широк и дълъг жребец, с лъскав косъм, с пухкава опашка и нежна, тънка, породиста грива и шия. Той беше тъй охранен, че на гърба му, както се изрази Лукашка — просто лягай и спи. Копитата, очите, зъбите — всичко това беше изящно и рязко показано, както е само при коне от най-чиста порода. Оленин не можеше да не се радва на коня. Досега той не беше срещал в Кавказ такъв красив кон.

— А пък как препуска! — каза Лукашка, като го тупаше по шията. — Ходът му да знаеш какъв е! И какъв е умен! Сам тича подир господаря си.

— Много ли придаде? — запита Оленин.

— Че не съм ги броил — отговори с усмивка Лукашка, — един побратим ми ги даде.

— Чудо! Прекрасен кон! Колко ще ми вземеш за него? — запита Оленин.

— Даваха ми сто и петдесет монети, но на вас ще го дам така — каза Лукашка весело. — Само да го поискате, ще ви го дам. Ще му сваля седлото и — вземай! А на мен ми дай какъв да е.

— Не, за нищо на света.

— Е, тогава, вижте какъв пешкеш ви донесох — и Лукашка се разпаса и свали една от двете ками, които висеха на ремъка му. — Взех ги отвъд.

— Благодаря.

— А грозде майка ми обеща да ви донесе сама.

— Не е нужно, има време да се разплатим. Та нали няма да ти давам пари за камата.

— Как е възможно — побратими сме! Мене Гирей хан ме заведе в къщата си отвъд реката и ми каза: избирай си, каквото искаш. И аз взех ей тази кама. Такъв е нашият закон.

Те влязоха в къщи и се почерпиха.

— Е, какво, ще поостанеш ли тука? — запита Оленин.

— Не, дойдох да се сбогувам. Преведоха ме от кордона в сотнята отвъд Терек. Днес заминавам с Назарка, мой другар.

— А сватба кога ще правиш?

— Ще дойда скоро, ще направим годежа и пак ще замина за службата — отговори неохотно Лука.

— Че как тъй, годеницата си няма ли да видиш?

— Ами така! Какво ще я гледам? А вие, като тръгнете на поход, питайте в нашата сотня за Лукашка Широкия. Знаете ли колко глигани има там! Аз убих два. Ще ви заведа на лов.

— Е, сбогом! Бог да те закриля.

Лукашка възседна коня, разигра го и без да се отбива при Марянка, изскочи на улицата, където вече го чакаше Назарка.

— Какво, няма ли да се отбием? — запита Назарка, като намигаше към оная страна, където живееше Ямка.

— Добре! — каза Лукашка. — На̀, води коня там, а ако аз се забавя, дай му сено. Каквото ще да става, на разсъмване ще бъда в сотнята.

— Какво, юнкирът не ти ли подари още нещо?

— Не! Добре, че му се отплатих с камата, а иначе беше готов да ми поиска коня — каза Лукашка, като слезе от коня и подаде юздата на Назарка.

Под самия прозорец на Оленин той се промъкна в двора и се приближи до прозореца на къщата, в която живееха хазаите. Вече беше съвсем тъмно. Марянка, само по риза, решеше косите си и се готвеше да си ляга.

— Аз съм — прошепна казакът.

Лицето на Марянка беше строго-равнодушно; но то изведнъж се оживи, щом тя чу името си. Тя отвори прозореца и изплашена, и радостна се подаде навън.

— Какво? Какво искаш? — запита тя.

— Отвори — промълви Лукашка. — Пусни ме за една минутка. Знаеш ли колко ми е домъчняло за тебе! Ужасно!

Той обхвана главата й, както се бе подала на прозореца, и я целуна.

— Наистина, отвори.

— Защо говориш празни приказки! Казах, че няма да те пусна. За дълго ли си тук?

Той не й отговори, а само я целуваше. И тя повече не го запита.

— Виждаш ли, през прозореца не мога и да те прегърна хубаво — каза Лукашка.

— Марянушка! — чу се гласът на старата. — С кого говориш?

Лукашка свали калпака си, за да не го забележат по него, и се сви под прозореца.

— Върви си по-скоро — прошепна Маряна. — Лукашка беше тук — отговори тя на майка си, — за татко питаше.

— Е, кажи му да влезе.

— Отиде си. Казва, че нямал време.

Наистина Лукашка, приведен ниско, изтича бързо под прозорците на двора и се спусна към Ямкини; само Оленин го забеляза. Като изпиха две-три паници чихир, те с Назарка излязоха от станицата. Нощта беше топла, тъмна и тиха. Те вървяха мълчаливо, чуваха се само стъпките на конете. Лукашка уж запя песента за казака Мингал, но без да допее първия стих, млъкна и се обърна към Назарка.

— Не ме пусна — каза той.

— О! — отвърна Назарка. — Знаех, че няма да те пусне. Казваше ми Ямка: юнкирът започнал да ходи у тях. Чичо Ерошка се хвалил, че заради Марянка взел от юнкира една пушка.

— Лъже, дяволът! — каза сърдито Лукашка. — Не е такова момичето. А на онзи дърт дявол ще му счупя кокалите. — И той запя своята любима песен:

От селото, от Измайлово,

от любимата градинка господарска,

ясен сокол излиташе,

а след него млад ловец излизаше,

на дясна си ръка сокол мамеше.

Отговаря ясен сокол:

„Не можа да ме държиш ти в златна клетка,

не можа да ме държиш и на десница.

Над синьото море сега ще литна

и бял лебед ще убия.

Ще си клъвна сладко месо,

сладко месо лебедово…“