Лев Толстой
Казаци ^[0] (35) (Кавказка повест)

XXXV

На другия ден беше празник. Вечерта всички, блеснали с празничните си дрехи в лъчите на залязващото слънце, бяха на улицата. Вино беше налято повече от друг път. Хората се бяха освободили от тежката работа. Казаците се тъкмяха за поход след един месец и в много семейства се подготвяха сватби.

На площада, пред станичното управление и около двете дюкянчета — едното за закуски и семки, другото за забрадки и басми — се трупаха най-много хора. На пезулите пред управлението седяха и стояха прави старци в сиви и черни солидни горни дрехи, без гайтани и украшения. Старците се разговаряха спокойно, с отмерени гласове за плодородието и за децата, за обществените работи и за някогашния живот, като поглеждаха към младото поколение величаво и равнодушно. Минаваха ли край тях, жените и момите спираха за малко и свеждаха глави. Младите казаци намаляваха почтително крачките, сваляха калпаци и ги задържаха известно време пред главите си. Старците млъкваха. Едни строго, други любезно оглеждаха минаващите и снемаха бавно и пак слагаха калпаците си.

Казачките още не бяха започнали хора̀та, а събрани на групи, в пъстроцветни антерии и бели забрадки, спуснати до над очите, седяха по земята и пезулите пред вратите на къщите, в сянка от ко̀сите лъчи на слънцето, и разговаряха и се смееха със звънливите си гласове. Момчета и момичета играеха на топка, като я хвърляха високо в ясното небе, и с викове и писък тичаха по площада. На друго място на площада подявките вече бяха извили хоро и пееха с тънки, плахи гласове. Писарите, пуснатите в отпуск и дошлите за празника младежи, в спретнати бели и нови червени черкезки, украсени с ширити, с празнични, весели лица, по двама — по трима, хванати за ръце, ходеха от една група жени и моми към друга, спираха се, шегуваха се и се закачаха с казачките. Арменецът-търговец в своята синя черкезка от тънко сукно с ширити стоеше пред отворената врата на дюкянчето, където се виждаха редици сгънати цветни кърпи, и с гордостта на източен търговец и със съзнанието за своята важност очакваше купувачи. Двама червенобради боси чеченци, пристигнали отвъд Терек, за да се порадват на празника, бяха приклекнали пред къщата на един свой познат и като пушеха небрежно с малките си лули и плюеха, гледаха хората и си разменяха кратки думи с гърлени гласове. От време на време някой войник, делнично облечен в стар шинел, минаваше бързо между пъстрите групи по площада. Тук-таме вече се чуваха пиянските песни на гуляещи казаци. Всички къщи бяха заключени, чардаците още от снощи измити. Дори и бабите бяха навън. Из праха на сухите улици навсякъде се валяха в краката люспи от динени и тиквени семки. Въздухът беше топъл и неподвижен, ясното небе — синьо и прозрачно. Беломатовият гребен на планините, който се виждаше иззад покривите, изглеждаше близък и розовееше в лъчите на залязващото слънце. От време на време откъм реката се чуваше далечен тътен на топовен изстрел. Но над станицата, сливайки се в едно, се носеха разнообразни, весели, празнични звуци.

През цялата сутрин Оленин ходи из двора, очаквайки да види Маряна. Но тя се премени и отиде на литургия в параклиса; после ту седеше на пезула пред някоя къща с други момичета и чоплеше семки, ту пък заедно с дружките си изтичваше до къщи и поглеждаше весело и ласкаво квартиранта. Оленин се страхуваше да заговаря с нея шеговито и пред други хора. Той искаше да й доизкаже вчерашното и да получи от нея решителен отговор. Чакаше същата минута като снощната; но такава минута не идваше, а да остане в такова неопределено положение той нямаше повече сили. Тя излезе отново на улицата, а малко по-късно, без сам да знае накъде, тръгна и той подире й. Мина край мястото, където седеше тя, сияеща със своята атлазена синя антерия, и с болка в сърцето чу как момичетата се изкискаха след него.

Къщата на Белецки беше на площада. Като минаваше край нея, Оленин чу гласа на Белецки: „Елате“ и той се отби.

Те поговориха малко и седнаха при прозореца. Скоро към тях се присъедини Ерошка в нова антерия и седна до тях на пода.

— Ето тази група там е аристокрацията на селото — каза Белецки, като сочеше с папиросата си една пъстра група на ъгъла, и се усмихваше. — И моята е там, виждате ли я, в червената дреха. Нова е. А защо ли не започват хора̀та? — извика Белецки, като надникна от прозореца. — Почакайте, като се мръкне, ще излезем и ние. После ще ги извикаме у Устенка; ще трябва да им уредим бал.

— И аз ще дойда у Устенка — каза Оленин решително. — Маряна ще бъде ли там?

— Ще бъде, елате! — каза Белецки, без да се учуди ни най-малко. — Но нали е много красиво — добави той, като сочеше пъстрите групи.

— Да, много! — съгласи се Оленин, като се мъчеше да изглежда равнодушен. — На такива празници — добави той — мене винаги ме учудва как поради туй, че днес например е петнадесето число, изведнъж всички хора са станали доволни и весели. Във всичко личи празникът. И очите, и лицата, и гласовете, и движенията, и дрехите, и въздухът, и слънцето — всичко е празнично. А у нас вече няма празници.

— Да — каза Белецки, който не обичаше такива разсъждения. — А ти, старче, защо не пиеш? — обърна се той към Ерошка.

Ерошка намигна на Оленин, поглеждайки към Белецки. — Твоят приятел изглежда горд човек!

Белецки вдигна чашата.

— Ала бирди — каза той и изпи виното. (Ала бирди значи: бог е дал; това е обикновена наздравица, употребявана от кавказците, когато пият заедно.)

— Сау бул (здрав бъди) — каза усмихнат Ерошка и изпи своята чаша.

— Казваш: празник! — обърна се той към Оленин, като стана и погледна през прозореца. — Какъв празник е това! Да можеше да видиш как гуляехме някога! Ще наизлязат жените понякога, облечени в сарафани, цели обшити с гайтани. На гърдите им по два реда златни гердани. На главата — венец, от злато изкован. Като тръгнат — фр, фр! — се чува наоколо. Всяка жена беше като княгиня. Ще излязат понякога — цял табун, ще запеят, песента им като стон се носи; по цяла нощ гуляят. А казаците ще изтъркалят бъчвите на двора, ще заседнат, ще пият до зори. Или ще се хванат за ръце, ще тръгнат из селото като лавина. Когото срещнат, подкарват го със себе си и тъй ходят от едного у другиго. Случвало се е и по три дни да гуляят. Помня, баща ми ще дойде цял зачервен, подпухнал, без калпак, пропилял всичко, ще дойде и ще легне. Майка ми вече си знае: ще му поднесе пресен хайвер и чихир, за да изтрезнее, а самата тя ще припне из селото да му търси калпака. Тъй ще спи той две денонощия! Ето какви хора имаше едно време! А сега?

— А момичетата със сарафаните? Сами ли гуляеха? — запита Белецки.

— Да, сами! Ще дойдат понякога казаци, пешком или с коне, ще кажат: хайде да им разтурим хорото, и ще тръгнат, а момите грабнат тояги. Случвало се е по заговезни някой юнак да се засили, а те — удрят, коня удрят, него удрят. Той ще разкъса веригата, ще хване, която си обича, и ще я отмъкне. Миличка, душичка, ще й се радва, ще я люби, както си иска. Ама и моми ли бяха! Кралици!