Лев Толстой
Казаци [0] (19) (Кавказка повест)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Казаки (Кавказская повесть), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2012)
Разпознаване и корекция
krechetalo (2012)

Издание:

Л. Н. Толстой

Събрани съчинения в 14 тома

Том 3: Повести и разкази 1857–1863

 

Превел от руски: Георги Константинов

 

Издателство „Народна култура“, София, 1956

 

Л. Н. Толстой

Собрание сочинений в 14 томах

„Государственное издательство художественной литературы“

Москва, 1951

Тираж 200,000

 

Редактор: Милка Минева

Художник: Олга Йончева

Худ. редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Коректор: Лев Шопов

 

Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.

Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000

Поръчка №2 (481).

ЛГ IV

 

Цена 1955 г. — 15.90 лева.

 

ДПК Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

XIX

Част от мъглата се беше вдигнала, откривайки мокрите тръстикови покриви, а друга част се превръщаше на роса, която овлажняваше пътя и тревата край оградите. Навсякъде из комините се извиваше дим. Хората излизаха от селото — кой на работа, кой на реката, кой на кордона. Ловците вървяха един до друг по влажния, обрасъл с трева път. Кучетата махаха с опашки, поглеждаха господаря си и тичаха на всички страни. Милиарди комари се виеха из въздуха и преследваха ловците, като покриваха гърбовете, очите и ръцете им. Миришеше на трева и горска влага. Оленин непрекъснато поглеждаше към колата, в която седеше Марянка и подкарваше воловете с дългата тояга.

Беше тихо. Звуците откъм станицата, които се чуваха доскоро, сега вече не стигаха до ловците; само кучетата шумяха из тръните и от време на време се обаждаха птици. Оленин знаеше, че в гората е опасно, че абреци винаги се крият по тия места. Той знаеше също тъй, че за пешеходеца в гората пушката е силна защита. Не че се страхуваше, но той чувствуваше, че друг на негово място би се страхувал и се вглеждаше с особено напрежение в мъгливата, влажна гора, вслушваше се в редките, слаби звукове, стискаше пушката и изпитваше приятно и ново за него чувство. Чичо Ерошка вървеше напред и при всяка локва, където личаха двойни следи от животно, се спираше, разглеждаше ги внимателно и ги показваше на Оленин. Той почти не говореше, само от време на време шепнешком правеше своите бележки. По пътя, из който вървяха, някога бе минала кола, а сега той бе обрасъл с трева. Брястовата и чинарова гора от двете страни на пътя беше тъй гъста и непроходима, че в нея нищо не можеше да се види. Почти всяко дърво беше обвито от горе до долу с дива лоза; долу гъсто растеше тъмен трънак. Всяка малка полянка беше обрасла с къпини и тръстики със сиви люлеещи се връхчета. На места големи пътеки, прокарани от дивите животни, и други, малки като тунели фазанови пътечки, се отделяха от пътя към гъстата гора. Мощната растителност на тази още недостъпна за добитъка гора на всяка стъпка поразяваше Оленин, който досега не беше виждал подобно нещо. Тази гора, опасността, старецът със своя тайнствен шепот, Марянка със своята мъжествена стройна снага и планините — всичко това се струваше на Оленин като сън.

— Вдигна фазан — прошепна старецът, като се озърташе и нахлузваше калпака на лицето си. — Закрий си муцуната: фазан! — махна той сърдито на Оленин и отмина напред почти пълзешком. — Не обича той човешката муцуна.

Оленин беше още назад, когато старецът се спря и започна да оглежда едно дърво. Един петел изкряск а от дървото срещу кучето, което лаеше към него, и Оленин видя фазана. Но в същото време се чу изстрел като от оръдие — гръмна юнашката пушка на Ерошка и петелът изпърха, полетяха от него пера и той падна на земята. Като се приближаваше към стареца, Оленин подплаши друг фазан. Вдигна пушката, прицели се и гръмна. Фазанът се изви стремително нагоре и после като камък, закачайки се за клоните, падна в храсталака.

— Браво! — извика засмян старецът, който не можеше да стреля, когато птицата хвърчи.

Те прибраха фазаните и тръгнаха нататък. Оленин, възбуден от движенията и похвалата, непрекъснато говореше на стареца.

— Стой! Оттук ще хванем — прекъсна го старецът, — вчера тук видях следи от елен.

Те се отбиха в гъсталака и като отминаха към триста крачки, излязоха на една поляна, обрасла с тръстика и на места залята с вода. Оленин все оставаше назад от стария ловец, а чичо Ерошка, на двадесетина крачки пред него, се наведе над нещо, кимайки му многозначително, и махаше с ръка. Като го настигна, Оленин видя следи от човешки стъпки, които му сочеше старецът.

— Виждаш ли?

— Виждам. Какво? — каза Оленин, като се стараеше да говори, колкото може по-спокойно. — Следа от човек.

Неволно му мина през ума за Куперовия Патфайндер и за абреците, а като гледаше колко тайнствено вървеше старецът, той не се решаваше да попита и се съмняваше опасността ли или ловът са причина за тази тайнственост.

— Не, това е моя следа — отговори просто старецът и посочи тревата, под която едва се забелязваше следа от животно.

Старецът тръгна нататък. Оленин не се откъсваше от него. Като отминаха двадесетина крачки и започнаха да се спускат надолу, те стигнаха в гъсталака, до една широко разклонена круша, под която пръстта беше черна и се виждаше пресен животински тор.

Обвитото с дива лоза място приличаше на покрита, приветлива беседка — тъмна и прохладна.

— Тази сутрин е бил тук — каза с въздишка старецът, — гледай, леговището му е още потно, прясно.

Изведнъж на десетина крачки от тях в гората се чу страшно пращене. Те трепнаха и стиснаха пушките, но нищо не се виждаше; чуваше се само как се чупят сухи клони. За миг само се чу равномерен бърз галопен тропот, който постепенно премина в ехтене и се разнасяше все по-далеко и по-далеко, все по-нашироко и по-нашироко из тихата гора. Нещо като че се скъса в сърцето на Оленин. Той напразно се взираше в зеления гъсталак и най-после се обърна към стареца. Чичо Ерошка, стиснал пушката на гърдите си, стоеше неподвижно; калпакът му беше килнат назад, очите му горяха с необикновен блясък и отворената уста, из която стръвно се показваха наядените му жълти зъби, тъй си и стоеше отворена.

— Рогач! — продума той. И като хвърли отчаян пушката на земята, започна да дърпа бялата си брада. — Тук е бил! Да бяхме минали по пътеката! Глупак! Глупак! — И той хвана сърдито брадата си. — Глупак! Свиня! — повтаряше и дърпаше до болка брадата. Над гората през мъглата сякаш нещо прелетя; все по-далеч и по-далеч, все по-широко и по-широко се носеше ехото от стремителния бяг на подплашения елен…

Едва привечер Оленин се върна заедно със стареца — уморен, гладен и силен. Яденето беше готово. Той похапна, пийнаха си със стареца, тъй че му стана топло и весело, и после излезе на чардака. Отново пред очите му се издигаха планините, огрени от сиянието на залеза. Отново старецът му разказваше своите безкрайни истории за лова, за абреците, за душичките, за безгрижния юначен живот. Отново красавицата Маряна влизаше, излизаше и минаваше през двора. Под ризата се очертаваше силното девствено тяло на красавицата.