Лев Толстой
Казаци ^[0] (29) (Кавказка повест)

XXIX

Беше месец август. Няколко дни поред нямаше никакво облаче по небето; слънцето печеше непоносимо и от сутринта духаше топъл вятър, който вдигаше край брега и по пътя облаци горещ пясък и го разнасяше из въздуха над тръстиката, дърветата и станиците. Тревата и листата на дърветата бяха покрити с прах; пътищата и солончаците^[1] бяха открити и отекваха твърдо.

Водата на Терек отдавна беше спаднала и течеше бързо и съхнеше по канавките. Изтъпканите от добитъка тинести брегове на езерото край станицата се бяха оголили и цял ден из водата се чуваха плясъците и крясъците на момичета и момчета. В степта вече започнаха да съхнат пясъчните хълмове и тръстиките и добитъкът бягаше денем с мучене из полето. Дивечът се оттегли в далечните тръстики и в планините отвъд Терек. Комари и мушици се виеха на облаци над низините и станиците. Сива мъгла забулваше снежните планини. Въздухът беше рядък и вонещ. Говореше се, че абреци са минали през намалялата река и че бродят отсам. Слънцето всяка вечер залязваше в пламнало червено зарево. Беше време за най-усилена работа. Цялото население на станиците гъмжеше по бостаните и лозята. Градините бяха обрасли с гъста, пълзяща зеленина и тънеха в прохладна дебела сянка. Навсякъде изпод широките прозрачни листа се чернееха тежки узрели гроздове. По прашния път, който води към градините, се точеха скрибуцащи талиги, препълнени с черно грозде. Из прашния път се чернееха смачкани от колелетата гроздове. Момченца и момиченца с изцапани от гроздето ризки, с гроздове в ръцете и устата тичаха подир майките си. По пътя непрекъснато се виждаха окъсани работници, които носеха на силните си плещи кошници с грозде. Забрадени до очите жени водеха воловете, впрегнати в претоварените с грозде коли. Войници, като срещнеха някоя кола, искаха от казачките грозде и казачката, без да спира, скачаше на колата, загребваше с две ръце грозде и го изсипваше в пеша на войника. В някои дворове вече тъпчеха гроздето. Дъх на шира бе наситил въздуха. Кървавочервени корита се виждаха под навесите и ногайци-работници, със запретнати крачоли и боядисани от гроздето прасци, шетаха по дворовете. Свини грухтяха, лапаха джибрите и се търкаляха из тях. Плоските покриви на къщурките бяха целите покрити с черни кехлибарени гроздове, които съхнеха на слънцето. Врани и свраки, открадвайки си по някое зърно, се събираха около покривите и прелитаха от едно място на друго.

Плодовете на едногодишен труд се събираха весело, а тазгодишният плод беше необикновено обилен и хубав.

В сенчестите зелени лозя, сред море от лози, отвсякъде се чуваха смехове, песни, веселие, женски гласове и се мяркаха ярките цветни облекла на жените.

Тъкмо по обяд Маряна седеше в тяхното лозе, в сянката на една праскова, и вадеше от разпрегнатата кола обяда за цялото семейство. Срещу нея, на постлан чул, седеше хорунжият, който се беше върнал от училището и миеше ръцете си с една стомна. Братчето й, току-що дотичало от езерото, се бършеше с ръкавите си, поглеждаше неспокойно към сестра си и майка си, очаквайки обяда, и дишаше тежко. Старата, запретнала ръкави на силните си, загорели ръце, нареждаше грозде, сушена риба, каймак и хляб върху ниска кръгла татарска масичка. Хорунжият обърса ръцете си, свали шапка, прекръсти се и се приближи до софрата. Момчето грабна стомната и почна жадно да пие. Майката и дъщерята подвиха крака и седнаха край софрата. И на сянка горещината беше непоносима. Из въздуха над лозето беше надвиснала тежка миризма. Топлият силен вятър, който се провираше през клоните, не носеше прохлада, а само огъваше еднообразно върховете на крушите, прасковите и черниците, които растяха пръснати по лозята. Хорунжият се помоли още веднъж, после взе затъкнатата с лозов лист стомна с чихир, която беше зад гърба му, пи от нея и я подаде на старата. Хорунжият беше само по риза, разкопчана отпред и откриваща мускулестите му космати гърди. Слабото му хитро лице беше весело. Нито в позата, нито в говора му се забелязваше неговата обичайна вежливост; той беше весел и естествен.

— До довечера дали ще можем свърши до прасковата? — каза той, като бършеше мократа си брада.

— Ще го оберем — отговори старата, — само времето да не ни попречи. Демкини още половината не са обрали — добави тя. — Устенка бере самичка, съсипва се.

— Ех, остави ги тях! — гордо каза старецът.

— На̀, Марянушка, пийни си! — каза старата, като подаваше стомната на момичето. — Ето, ще даде бог, ще има с какво да направим сватбата — каза старата.

— Има време и за това — каза хорунжият, като се намръщи малко.

Момичето наведе глава.

— Че защо не говориш? — каза старата. — Работата привършихме, наближава време и за това.

— Остави — каза отново хорунжият. — Сега трябва да приберем гроздето.

— Видя ли новия кон на Лукашка? — запита старата. — Онзи, който му бе подарил Митрий Андреич, той го сменил за друг.

— Не, не съм го виждал. А говорих днес с момъка на нашия квартирант каза хорунжият, — казва, че пак получил хиляда рубли.

— Богат човек, с една дума — потвърди старата.

Цялото семейство беше весело и доволно.

Работата вървеше добре. Гроздето излезе повече и беше по-добро, отколкото те очакваха.

След като обядва, Маряна сложи на воловете трева, сгъна антерията под главата си и легна под талигата върху утъпканата сочна трева. Тя беше само с една червена малка забрадка — тоест с копринена кърпа на главата и синя излиняла басмена риза, но й беше непоносимо горещо. Лицето й пламтеше, краката й не можеха да си намерят място, очите й бяха забулени от влагата на съня и умората; устните й неволно се откриваха и гърдите й дишаха тежко и високо.

Вече две недели откак бе започнала усилената работа и в тежък непрекъснат труд минаваше животът на младото момиче. В ранни зори тя скачаше от леглото, измиваше лицето си със студена вода, забраждаше се и тичаше боса при добитъка. Обуваше се бърже, обличаше антерията и като вземаше вързопче с храна, впрягаше воловете и отиваше за цял ден в лозята. Там почиваше малко, а през останалото време береше грозде, мъкнеше кошници и привечер, весела и неуморна, като теглеше воловете за повода и ги подкарваше с дългата пръчка, се връщаше в станицата. По здрач прибираше добитъка, вземаше в широкия ръкав на ризата си тиквено семе и излизаше на улицата да се посмее с другите момичета. Но щом мръкнеше, тя се прибираше у дома и след като вечеряше в тъмния пруст с баща си, майка си и братчето си — безгрижна, здрава, влизаше в къщи, сядаше на печката и в полудрямка слушаше разговора на квартиранта. Щом той си отидеше, тя се отпущаше на леглото и заспиваше до зори в непробуден, спокоен сън. На другия ден се повтаряше същото. Лукашка тя не бе виждала от годежа и спокойно очакваше деня на сватбата. С квартиранта свикна и с удоволствие чувствуваше върху себе си неговия втренчен поглед.