Лев Толстой
Казаци ^[0] (38) (Кавказка повест)

XXXVIII

Беше вече тъмно, когато Лукашка излезе на улицата. Есенната нощ бе ведра и безветрена. Пълният златен месец изплува над черните тополи, които се издигаха на едната страна на площада. Из комините на избушките се виеше дим, сливаше се с мъглата и се стелеше над станицата. Тук-там прозорците светеха. Из въздуха се носеше мирис на говежди тор, на кожи и мъгла. Човешкият говор, смеховете, песните и шумът от чопленето на тиквеното семе звучаха все тъй смесено, само че по-ясно, отколкото през деня. Белите забрадки и калпаци се виждаха на групи в тъмнината край оградите и къщите.

На площада, срещу отворената и осветена врата на лавката, се чернее и белее тълпа казаци и момичета и се чуват звучни песни, смях и говор. Хванати ръка за ръка, момите се движат в кръг, като стъпят леко по прашния площад. Едно слабо момиче, най-грозно между всички момичета, запява:

От горичката, тъмнолистата,

ай-да люли!

От градинката, от зелената

ето идат два юнака,

два юнака, два ергена.

Минаха те, пък се спряха,

спряха се и се скараха.

Че излезе чудна мома,

чудна мома им говори:

Един от вас ще залюбя,

ще залюбя момче бяло,

момче бяло, русокосо.

Той я хвава за ръката

и я води из селото.

Хем я води, хем се хвали:

„Вижте мойта домакинка!“

Старите жени стоят наблизо, слушат песните. Малки момчета и момичета тичат наоколо в тъмнината, гонят се. Казаците са наредени в кръг, закачат минаващите край тях момичета, от време на време разкъсват хорото и влизат в него. В сянката на вратата стоят Белецки и Оленин с черкезки и калпаци и с чужд, не казашки говор, тихо, но все пак ясно, разговарят помежду си, като чувствуват, че привличат вниманието на околните. В хорото една до друга са се хванали дебеличката Устенка, облечена в червена антерия, и величавата Маряна в нова риза и антерия. Оленин и Белецки разговаряха как да откъснат от хорото Маряна и Устенка. Белецки мислеше, че Оленин иска само да се повесели, но Оленин очакваше решението на своята участ. Той на всяка цена искаше да види още сега Маряна сама, да й каже всичко и да я запита може ли и иска ли да бъде негова жена. Макар че този въпрос отдавна бе решен за него отрицателно, той се надяваше, че ще има сили да й каже всичко, което чувствува, и че тя ще го разбере.

— Защо не ми казахте по-рано? — говореше Белецки. — Аз щях да ви наредя работата чрез Устенка. Какъв чуден човек сте!

— Какво да правя? Някога, много скоро, ще ви кажа всичко. А сега, за бога, наредете тъй, че тя да дойде у Устенка.

— Добре. Това е лесно… Е, Марянке, ти за руския момък ли ще се ожениш, а? Нали не за Лукашка? — каза Белецки, като от приличие се обърна най-напред към Марянка, и без да дочака отговор, се приближи до Устенка и я замоли да доведе у тях Марянка. Но преди да се доизкаже, запевачката подхвана друга песен, а момите я подеха една след друга.

Те пееха:

Из градина, из градина,

ходи, броди млад юнак

и най-после няма как,

той на улицата мина.

Първи път като отмина,

махна с дясната ръка,

втори път като отмина,

махна с рунтавий калпак,

третий път пък не отмина,

не отмина, а се спря.

Спря се и така започна:

„Исках аз при теб да дойда,

да те питам и гълча,

как тъй стана, мила моя,

че в градината не идеш…

Или ти, любезна моя,

нещо си се възгордяла?

Скоро, скоро, мила моя,

ти ще се успокоиш.

Сватове ще ти изпратя,

ще те взема за жена

и ще плачеш ти от мене.“

Знаех аз какво да кажа,

но не смеех да отвърна.

Да, не смеех да отвърна,

а в градината отидох.

Там, в градината зелена,

тихо му се поклоних.

„О, девойко, дружке драга,

моя поклон приеми.

Приеми и тази кърпа,

от сърце ти давам дар.

Ти, девойко, я вземи

и с любов ми отвърни.

Аз не зная що да сторя,

дар достоен да й дам.

Ех, реших на мойта мила

шал копринен да й дам,

а за този дар: награда

пет целувки ми се падат.“

Лукашка и Назарка разкъсаха хорото и тръгнаха между момите. Лукашка пригласяше на песента с острия си глас и размахал ръце, ходеше сред извитото хоро.

— Е, няма ли да излезе някоя! — каза той.

Момите тикаха Марянка: тя не искаше да излезе. Заедно с песента се чуваха лек смях, удари, целувки, шепот.

Като минаваше покрай Оленин, Лукашка му кимна любезно.

— Митрий Андреич! И ти ли дойде да погледаш? — каза той.

— Да — решително и сухо отговори Оленин.

Белецки се наведе до ухото на Устенка и й каза нещо. Тя искаше да му отговори, но не можа и като мина втори път, каза:

— Добре, ще дойдем.

— И Маряна, нали?

Оленин се наведе към Маряна. — Ще дойдеш ли? Моля ти се, ела макар и за минута. Трябва да ти кажа нещо.

— Ако дойдат и други момичета, ще дойда и аз.

— Ще ми кажеш ли, което те питах? — запита той отново, навеждайки се към нея. — Ти днес си весела.

Тя вече се отдалечи от него. Той тръгна подире й.

— Ще ми кажеш ли?

— Какво да ти кажа?

— Онова, което оня ден те питах — каза Оленин, като се навеждаше към ухото й. — Ще се ожениш ли за мене?

Маряна помисли.

— Ще ти кажа — отговори тя, — сега ще ти кажа.

И в тъмнината очите й блеснаха весело и ласкаво към младежа.

Той все вървеше след нея. Радостно му беше да се навежда по-близо до нея.

Но Лукашка, който продължаваше да пее, я дръпна силно за ръката, откъсна я и я изтегли в средата на хорото. Оленин успя само да каже: „Ела у Устенка“ и се оттегли при другаря си. Песента свърши. Лукашка обърса устните си, Марянка също и те се целунаха. „Не, пет пъти поред“ — каза Лукашка. Глъч, смях, тичане смениха плавното движение и плавните звуци. Лукашка, който изглеждаше доста пийнал, започна да подарява на момите сладкиши.

— Черпя всички ви! — говореше той с гордо, комично-трогателно самодоволство. — А която иска да се весели с войниците, да се махне от хорото — прибави неочаквано той, като гледаше злобно към Оленин.

Момичетата поемаха сладкишите и смеейки се, грабеха ги една от друга. Белецки и Оленин се отдръпнаха настрана.

Лукашка, като че се срамуваше от своята щедрост, свали калпака и бършейки с ръкав челото си, се приближи към Марянка и Устенка.

— Или ти, любезна моя, нещо си се възгордяла? — повтори той думите на песента, която току-що бяха пели, и обръщайки се към Марянка с — „нещо си се възгордяла“ — повтори ги още веднъж сърдито. — „Ще те взема за жена и ще плачеш ти от мене“ — добави той, като прегърна заедно Устенка и Марянка.

Устенка се изтръгна, замахна и го удари по гърба тъй, че ръката я заболя.

— Е, ще играете ли още? — запита той.

— Другите, ако искат, нека играят — отговори Устенка, — а аз ще си ходя, Марянка също искаше да дойде у нас.

Казакът продължаваше да прегръща Маряна, отдели я от тълпата и я отведе в сянката на една близка къща.

— Не отивай, Машенка — каза той, — ще се повеселим за последен път. Иди си в къщи, аз ще дойда у вас.

— Какво ще правя у дома? Празникът е, за да се веселим. Ще ида у Устенка — каза Маряна.

— Все пак ще се оженя за теб.

— Добре — каза Маряна, — ще видим.

— Кажи, ще идеш ли? — каза строго Лукашка и като я притисна до гърдите си, целуна я по бузата.

— Остави ме! Какво си се залепил за мене? — И като се изтръгна от него, Маряна се отдалечи.

— Ей, момиче!… Ще патиш — каза с укор Лукашка, като застана на едно място и заклати глава. — И ще плачеш ти от мене — после се обърна на другата страна и викна към момите: — Защо не играете?

Маряна като че се уплаши и разсърди от онова, което каза той. Тя се спря. — Защо ще патя?

— Тъй.

— Как тъй?

— Ей тъй, защото се веселиш с вашия квартирант, войника, и защото си ме разлюбила.

— Поискала съм, разлюбила съм те. Ти не си ми нито баща, нито майка. Какво искаш? Когото искам, него ще любя.

— Тъй, тъй! — каза Лукашка. — Помни добре! — Той отиде към дюкяна. — Ей, момичета! — извика. — Защо спряхте? Играйте още! Назарка, тичай, донеси чихир.

— Какво, ще дойдат ли? — питаше Оленин Белецки.

— Сега ще дойдат — отговори Белецки. — Да вървим, трябва да се приготвим за веселбата.