Лев Толстой
Казаци ^[0] (42) (Кавказка повест)

XLII

Като се върна в стаята си, той лежа неподвижно близо два часа на леглото си, после отиде при ротния командир и помоли да го преместят в щаба. Без да се сбогува с някого, като се издължи на хазаите си посредством Ванюша, той се приготви да замине за крепостта, където квартируваше неговият полк. Само чичо Ерошка дойде да го изпрати. Те се почерпиха веднъж и дваж, почерпиха се и трети път. Също както по време на заминаването му от Москва пред входа го чакаше пощенска кола. Но Оленин вече не си правеше равносметка със себе си, както тогава, и не си казваше, че всичко, което е мислил и правил тук, е било не онова, което е търсил. Той вече не се заричаше да води нов живот. Той обичаше Марянка повече, отколкото преди и знаеше сега, че никога няма да бъде обичан от нея.

— Е, прощавай, бащице — каза чичо Ерошка. — Тръгнеш ли на поход, бъди по-умен, послушай мене, стария човек. Ако ти се случи да участвуваш в бой или някъде другаде (аз съм стар вълк, много нещо съм видял!), или ако стрелят наблизо, ти не отивай в купа, дето има много хора. Че вие, като се изплашите, все гледате да се съберете накуп: мислите, че сред хората е по-добре. А то е по-лошо от всичко: дето има много народ, там се целят най-много. Аз едно време все гледах да съм по-далеч от хората, все сам си ходех — и ето, нито веднъж не ме раниха. А какво ли не е минало през главата ми!

— Но в гърба ти и сега има един куршум — каза Ванюша, който прибираше нещата в стаята.

— Това казаците се пошегуваха — отговори Ерошка.

— Как казаците? — запита Оленин.

— Ей тъй! Бяхме се запили. Имаше един казак, Ванка Ситкин се казваше, като се разлудува, като гръмна с пистолета… че право в гърба ме улучи.

— Е, болеше ли те много? — запита Оленин. — Ванюша, готово ли е? — добави той.

— Ех! Къде бързаш! Чакай да ти разкажа… Че като ме храсна в гърба, куршумът не можа да пробие костта, ами си остана там. А аз му казвам: бе, брат, че ти ме уби бе! А? Виждаш ли какво ме направи? Няма да те оставя тъй. Ще дадеш едно ведро.

— А болеше ли те много? — запита пак Оленин, който почти не слушаше какво приказва.

— Чакай, ще ти кажа всичко. Той даде едно ведро. Изпихме го. А кръвта си тече. Цялата стая залях с кръв. А дядо Бурлак му казва: „Ще загине момчето. Донеси още едно шише от сладката, иначе лошо ти е писано.“ Донесоха още. Пихме, пихме…

— Но кажи, болеше ли те много? — пак запита Оленин.

— Какво ще ме боли! Остави, не обичам да ме прекъсват. Чакай, ще ти кажа всичко. Пихме, пихме до зори. Тъй съм и заспал на печката, пиян. Като се събудих заранта, не мога да се изправя.

— Много ли болеше? — пак запита Оленин, като предполагаше, че сега най-после ще получи отговор на своя въпрос.

— Нима ти казвам, че ме е боляло. Не ме болеше, но не можех да се изправя, не можех да ходя.

— После раната зарасна, нали? — каза Оленин, без да се засмее: толкова тежко беше на сърцето му.

— Зарасна, но куршумчето си е там. Ето, пипни. — И той запретна ризата, показа широкия си гръб, където близо до костта личеше куршумчето, което можеше да се мести.

— Виждаш ли, то мърда — каза той и явно се забавляваше като с някаква играчка. — Ето, преметна се назад.

— Лукашка ще оживее ли? — запита Оленин.

— Бог знае! Дофтур няма. Отидоха да доведат.

— Откъде ще доведат, от Грозни ли? — запита Оленин.

— Не, бащице, вашите, руските дофтури бих избесил до един, ако бях цар. Знаят само да режат. Така осакатиха нашия казак Баклашев, отрязаха му крака, на човек не прилича. Глупаци. За какво е годен сега Баклашев? Не, бащице, в планината има истински дофтури. Моя приятел Гирчика го раниха в един поход ей тук, в гърдите, вашите дофтури се отказаха да го лекуват, а дойде от планината Саиб, излекува го. Те, бащице, само с билки лекуват.

— Е, стига си говорил глупости — каза Оленин. — По-добре да изпратя лекар от щаба.

— Глупости! — повтори ядосан думите му старецът. — Глупчо глупав! Глупости! Ще изпратя лекар! Че ако вашите лекари лекуваха, казаците и чеченците щяха при вас да идат да се лекуват, а пък то вашите офицери и полковници викат дофтури от планината. У вас всичко е фалч, само фалч!

Оленин не му отговори. Той твърде много беше съгласен, че всичко е фалч в света, в който бе живял и в който се връщаше.

— А как е Лукашка? Ходи ли да го видиш? — запита той.

— Лежи като мъртъв. Не яде, не пие, душата му само водка приема. Нека пие водка — не вреди. Жал ми е за момчето. Добро момче беше, джигит като мене. Тъй и аз веднъж умирах: бабите вече бяха започнали да вият, да нареждат. Огън гореше в главата ми. Свряха ме в къта под иконите. Лежа, а над мене върху печката стоят едни такива малки барабанчици, стоят и бият за проверка. Аз им извиквам, а те заблъскат още по-силно. (Старецът се засмя.) Жените доведоха при мене и поп, искаха да ме погребват; нареждат пред попа: той живя, казват, като грешник, гуляеше с жени, хора е убивал, блажил е, на балалайка свиреше. Покай се, казват. И аз почнах да се кая. Грешен съм, казвам. Каквото каже попът, аз все пригласям: грешен. Запита ме за балалайката. И в това съм грешен, казвам. Къде е, казва, тази проклета балалайка, в тебе ли е? Покажи ми я, че после вземи, че я счупи на парчета.

Казвам му: няма я, не е тука балалайката. А бях я скрил в една мрежа в избушката; зная, че няма да я намерят. И те ме оставиха. После ми мина. Че като пипнах балалайката… Чакай, чакай, за какво говорех — продължи той. — Ти слушай мене, бягай по-далече от хората, инак лошо ще те ударят. Жал ми е за тебе, истина ти казвам. Ти си пияница, аз те обичам. А вашите много обичат да препускат по хълмовете. Живееше у нас един, от Русия беше дошъл, все по хълмовете скиташе, някак чудно наричаше хълмовете могили. Види ли хълмче, право към него ще насочи коня. Препусна тъй веднъж, качи се на върха — радва се. А пък един чеченец се прицелил и го уби. Ех, добре стрелят чеченците, когато имат подпорка. Между тях има и от мене по-добри стрелци. Не обичам такава глупава смърт. Гледам понякога вашите войници и се чудя! Глупави хора! Вървят милите, все накуп, пък отгоре на всичко и червени яки си нашили. Как няма да ги улучат! Убият някого, той падне, а те се съберат, помъкнат другаря си и току-виж, падне и друг. Глупави хора! — повтори старецът, като клатеше глава. — Не е ли по-добре да се пръснат един по един? Тогава можеш спокойно да си вървиш. Няма да може да те улучи. Ти така прави.

— Благодаря ти! Сбогом, чичо! Дай боже пак да се видим — каза Оленин, като стана и тръгна към пруста.

Старецът седеше на пода и не ставаше.

— Та нима тъй се сбогуват хората? Дива работа ти казвам, дива! — каза той. — Бре, какъв народ стана! Цяла година другарувахме, а сега: прощавай, казва, и толкова! Че аз те обичам, жал ми е за тебе! Ти си един такъв печален, все сам, все сам. Саможивец някакъв! Понякога, като не мога да заспя, мисля и за тебе и ми става мъчно. Дето има една песен:

Тежко се живее, братко,

с чужди хора, в чужди край!

Така е и с тебе.

— Е, прощавай — каза пак Оленин.

Старецът стана и му подаде ръка; той я стисна и понечи да тръгва.

— Мутрата, мутрата си дай.

Старецът хвана с двете си дебели ръце главата му, целуна го три пъти с мокрите си мустаци и устни и заплака.

— Обичам те. Прощавай!

Оленин седна в колата.

— Че тъй ли ще си заминеш? Да беше ми подарил нещо за спомен, бащице мой. Една пушка ми подари. Защо ти са две — говореше старецът, като хълцаше и ронеше искрени сълзи.

Оленин извади едната пушка и му я даде.

— Колко неща подарихте на този старец! — мърмореше Ванюша. — Все му е малко. Дърт просяк. Несериозен народ — добави той, като се загръщаше в палтото и сядаше отпред на колата.

— Мълчи бе, швиньо! — извика старецът и се засмя. — Гледай го какъв е скъперник!

Маряна излезе от килера, погледна равнодушно към колата, поклони се и отмина в къщи.

— Ла филь!^[1] — каза Ванюша, като намигна и се засмя глупаво.

— Карай! — извика сърдито Оленин.

— Прощавай, бащице! Прощавай! Ще те помня! — викаше Ерошка.

Оленин се обърна. Чичо Ерошка разговаряше с Марянка, изглежда, за свои работи и нито старецът, нито момичето гледаха към него.