Лев Толстой
Казаци ^[0] (28) (Кавказка повест)

XXVIII

У хазаите имаше годеж. Лукашка дойде в станицата, но не се отби при Оленин. И Оленин не отиде на годежа, макар че хорунжият го покани. Беше му тъжно, както никога, откак живееше в станицата. Той видя как привечер Лукашка пристигна пременен заедно с майка си у хазаите и го мъчеше мисълта: защо Лукашка е тъй хладен към него? Оленин се затвори в стаята си и започна да пише своя дневник.

„Много премислих и много се измених аз в последно време — пишеше Оленин — и стигнах до една проста, основна истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко, да разстила на всички страни паяжината на любовта: който попадне в нея, него и да улавя. Така аз улових Ванюша, чичо Ерошка, Лукашка, Марянка.“

Когато Оленин дописваше това, при него влезе чичо Ерошка.

Ерошка беше в най-весело разположение на духа. Преди няколко дни, като се отби при него една вечер, Оленин го завари на двора, надвесен над един убит глиган, щастлив и горд да го дере сръчно с едно малко ножче. Кучетата, и между тях любимецът му Лям, лежаха наоколо и загледани в ръцете му, въртяха леко опашките. Струпаните отвъд плета момчета го гледаха с уважение и дори не го закачаха, както друг път. Съседките, общо взето не особено любезни с него, го поздравяваха и му носеха — коя канче чихир, коя каймак, коя брашънце. На другата заран Ерошка седеше у дома си, в килера, целият опръскан с кръв, и даваше по фунт прясно месо — на едни срещу пари, на други срещу вино. По лицето му се четеше: „Помогна ми господ, убих глиган — сега чичо Ерошка стана необходим.“ Вследствие на това, разбира се, той се запи и без да излиза от станицата, пиеше вече четвърти ден. Освен това той пи и на годежа.

Чичо Ерошка дойде от къщата на хазаите при Оленин мъртво пиян, със зачервено лице, с рошава брада, но в нова червена антерия, извезана с ширити, и с една балалайка от кратуна, която бе донесъл отвъд реката. Той отдавна бе обещал на Оленин това удоволствие и беше в настроение. Като видя, че Оленин пише, стана му неприятно.

— Пиши, пиши, бащице — каза той шепнешком, сякаш предполагаше, че някакъв дух стои между него и книгата и страхувайки се да не го уплаши, седна на пода тихичко, без шум. Когато чичо Ерошка биваше пиян, най-много обичаше да сяда на пода. Оленин се обърна, поръча да донесат вино и продължи да пише. На Ерошка му беше скучно да пие сам; искаше му се да си побъбри.

— Бях у хазаите на годеж. Свини! Не мога да ги търпя. Дойдох при тебе.

— А балалайката откъде взе? — запита Оленин и продължи да пише.

— Бях отвъд реката, бащице мой, там я намерих — каза той също така тихо. — Майстор съм в свиренето: мога да ти изсвиря, каквато искаш песен — татарска, казашка, господарска, войнишка.

Оленин го погледна още веднъж, усмихна се и продължи да пише.

Тази усмивка ободри стареца.

— Е, остави, бащице мой! Остави! — изведнъж каза той решително. — Остави ги, плюй, ако са те оскърбили! Какво си седнал, та пишеш, пишеш! Каква полза?

И той започна да подражава иронично на Оленин, като удряше с дебелите си пръсти по пода и като изпъна дебелата си муцуна в презрителна гримаса.

— Защо ще пишеш доноси? По-добре гуляй, бъди юнак!

За писането в неговата глава нямаше друга представа освен като едно пакостно доносничество.

Оленин звучно се засмя. Ерошка също. Той скочи от пода и почна да показва изкуството си да свири на балалайка и да пее татарски песни.

— Защо ще пишеш, добри човече! По-добре послушай какво ще ти изпея. Ще умреш и тогава песни няма да чуеш. Весели се!

Най-напред изпя една съчинена от самия него хороводна песен:

А ди-ди-ди-ди-ди-ли,

къде сте го видели?

На пазара, там пред всички,

той продаваше иглички.

После изпя една песен, която бе научил от някогашния свой приятел-фелдфебел:

В понеделник аз се влюбих,

в мъки вторника изгубих.

Писмо в сряда й написах

и за малко се залисах.

В петък пък дойде решение:

да не чакам утешение.

В събота реших да пия

и след туй да се убия…

Но в неделя изтрезнях,

не направих този грях.

И пак:

А-ди-ди-ди-ди-ди-ли

къде сте го видели.

После, като намигаше, свиваше рамене и подскачаше, той изпя:

Ще те целуна, ще те прегърна,

с алена лента ще те закича,

моя надежда ще те наричам…

Само кажи ми, че ме обичаш.

И тъй се развесели, че като си подсвирваше бодро, подскочи младежки и затанцува сам из стаята.

Песните: ди-ди-ли и други като тях, господарски, той изпя само за Оленин; но после, след като изпи още три-четири чаши чихир, той си спомни миналото и запя истински казашки и татарски песни. По средата на една любима негова песен гласът му изведнъж започна да трепери и той млъкна, като продължи само да дрънка по струните на балалайката.

— Ах, приятелю мой! — каза той.

Странният звук на неговия глас накара Оленин да се обърне: старецът плачеше. Сълзи блестяха в очите му, а една се търколи по бузата.

— Мина ти, мое временце, няма да се върнеш — хълцайки, каза той и млъкна. — Пий, защо не пиеш! — извика неочаквано със своя оглушителен глас, без да избърсва сълзите си.

Особено трогателна беше за него една тавлинска песен. Думите й бяха малко, но цялата й прелест се съдържаше в печалния припев: „Ай! Дай, далалай!“ Ерошка преведе думите на песента: „Млад юнак подкарал стадото си от аула в планината, дошли русите, запалили аула, избили всички мъже, всички жени подкарали в плен. Върнал се юнакът от планината: там, където бил аулът, мястото било пусто, нямало я майка му, нямало ги братята му, нямало я къщата; само едно дърво било останало. Седнал юнакът под дървото и заплакал.“ Останал сам като тебе и запял юнакът: „Ай! Дай, далалай!“ И този тъжен, трогателен припев старецът повтори няколко пъти.

Като допяваше последния припев, Ерошка грабна изведнъж пушката от стената, изтича бързо на двора и гръмна във въздуха с двете цеви. И пак още по-тъжно запя: „Ай! Дай! Далала-а-ай!“ — и млъкна.

Оленин излезе след него на чардака и се вгледа мълчаливо в тъмното звездно небе нататък, където светнаха изстрелите. В къщата на хазаите светеше, чуваха се гласове. На двора момичетата се събираха на купчини до чардака и прозорците и изтичваха от избушката в пруста. Няколко казака изскочиха от пруста и не можаха да се сдържат, провикнаха се, пригласяйки на края на песента и на изстрелите на чичо Ерошка.

— А ти защо не си на годежа? — запита Оленин.

— Остави ги, остави ги! — каза старецът, когото, изглежда, там бяха обидили с нещо. Не обичам тъй, не обичам! Ех, че хора! Да влезем вътре! Те ще си гуляят сами, а ние ще си гуляем отделно.

Оленин се върна в стаята си.

— А как е Лукашка? Весел ли е? Няма ли да се отбие при мене? — запита той.

— Остави го този Лукашка! Излъгали го, че аз ти водя момичето — каза старецът шепнешком. А пък момичето? Само да поискаме, ще бъде наше: дай повече пари и готово! Мога да ти наглася тази работа, истина ти казвам.

— Не, чичо Ерошка, парите нищо не могат направи, ако не ме обича. По-добре не говори за това.

— Не ни обичат нас с тебе, сироти сме ние! — каза изведнъж чичо Ерошка и пак заплака.

Оленин пи повече от друг път, слушайки разказите на стареца. „И тъй, сега моят Лукашка е щастлив“ — мислеше той; но му беше тъжно. Старецът се напи тази вечер тъй, че се строполи на пода и Ванюша трябваше да извика на помощ войници и плюейки, да го измъкне навън. Толкова се беше озлобил срещу стареца заради лошото му поведение, че вече не каза нито една френска дума.