Лев Толстой
Казаци ^[0] (37) (Кавказка повест)

XXXVII

— За твое здраве — каза Лукашка, като поемаше от майка си пълната чаша с чихир и внимателно я поднасяше към наведената си глава.

— Гледай ти, каква била работата! — каза Назарка. — Дядо Бурлак пита: „Много ли коне открадна?“ Значи, знае всичко.

— Магьосник! — отговори накъсо Лукашка. — Но какво от това? — добави той, като тръсна глава. — Те вече са отвъд реката. Нека ги дирят.

— Все пак не е добре.

— Защо да не е добре! Занеси му утре малко чихир. Направи така, и от нищо не се бой. Сега да се веселим. Пий! — викна Лукашка със същия глас, с който произнасяше тази дума старият Ерошка. — Ще идем да се веселим на улицата при момичетата. Ти иди вземи мед или да изпратя нямата. Ще се веселим до зори.

Назарка се усмихваше.

— Ще постоим ли повече? — каза той.

— Сега ще погуляем! Тичай да купиш водка! На̀ ти пари!

Назарка припна послушно към Ямка.

Чичо Ерошка и Ергушов като хищни птици надушиха къде има гуляй и един след друг се намъкнаха в стаята.

— Дай още половин ведро! — извика Лукашка на майка си в отговор на техните поздрави.

— Е, казвай, дяволе, къде ги открадна? — извика чичо Ерошка. — Браво! Така те обичам!

— Да, да, обичаш! — отговори, смеейки се, Лукашка. — А носиш на момите сладкиши от юнкирите! Ех ти, старче!

— Не е вярно, истина ти казвам, че не е вярно! Ех, Марко! — Старецът избухна в смях. — А колко ми се молеше онзи дявол! Иди, казва, опитай се. Една пушка ми даваше. Не, да прощава. Бих уредил тази работа, но ми е жал за тебе. Но казвай къде беше. — И старецът започна да говори на татарски.

Лукашка живо му отговаряше.

Ергушов, който не знаеше добре татарски, само от време на време се обаждаше с някоя руска дума.

— Казвам, коне е отмъкнал. Това зная положително — потвърждаваше той.

— Тръгнахме с Гирейка — разказваше Лукашка. Това, дето наричаше Гирей хан Гирейка, му придаваше в очите на казаците особена смелост. — Докато бяхме отвъд реката, все се перчеше, че познава цялата степ, че ще ме заведе направо, а като излязохме в степта, в оная тъмна нощ, обърка се моят Гирейка, започна да се лута, но напразно. Не може да намери аула и туй то. Изглежда, бяхме взели много надясно. Кажи-речи до полунощ се лутахме, слава богу, по едно време чухме да лаят кучета.

— Глупаци — каза чичо Ерошка. — Така и с нас понякога се е случвало да се объркаме нощем в степта. Дяволска работа! Изляза аз на някоя могила, почвам да вия като глашатай, ей тъй! (Той сложи ръце на устата си и започна да вие, сякаш цяла глутница вълци виеха в един глас.) Изведнъж се обаждат кучета. Е, казвай по-нататък. Какво, намерихте ли?

— Метнахме им живо оглавниците. Малко остана ногайките да пипнат Назарка, истина ви казвам!

— Да, ще ме пипнат — каза обидено Назарка, който току-що се бе върнал.

— Излязохме в степта; Гирейка пак се обърка, щеше да ни закара чак при пясъчните хълмове. Уж все вървим към Терек, а пък то — ние сме се отдалечавали.

— Да беше гледал по звездите — каза чичо Ерошка.

— И аз тъй казвам — добави Ергушов.

— Какви звезди ще гледаш, като беше съвсем тъмно. Аз се блъсках, блъсках! Хванах една кобилка, сложих й оглавник, метнах се отгоре й, а моя кон пуснах — казвам си, той ще ни изведе. И какво мислиш? Той започна да пръхти, да пръхти, да души по земята… Препусна напред и… право в станицата! И за това благодарим. Вече съвсем беше съмнало, едва успяхме да скрием конете в гората. Пристигна Нахим отвъд реката, взе ги.

Ергушов поклати глава.

— И аз тъй казвам: отлично! А много ли са?

— Ей тука са всички — каза Лукашка, като тупаше джоба си.

В това време влезе старата. Лукашка не се доизказа.

— Пийте! — извика той.

— Така веднъж ние с Гирчика тръгнахме късно… — започна Ерошка.

— Е, твоите истории нямат край — каза Лукашка. — А пък аз ще си ходя. — И като допи виното от паницата и стегна ремъка на кръста си, Лукашка излезе.