Лев Толстой
Казаци ^[0] (25) (Кавказка повест)

XXV

— Как тъй да не познаваш своя квартирант? — каза Белецки, като се обърна към Марянка.

— Че как да го познавам, когато той никак не дохожда у нас? — каза Маряна, поглеждайки Оленин.

Оленин се изплаши от нещо, пламна и като не знаеше какво да отговори, каза: — От майка ти се страхувам. Тя така ме наруга първия път, когато дойдох у вас.

Марянка се закиска.

— И ти се изплаши? — каза тя, погледна го и се обърна настрана.

Сега за пръв път Оленин видя цялото лице на красавицата, а по-рано той я бе виждал забулена до очи със забрадка. Ненапразно тя се смяташе първа красавица в станицата. Устенка беше хубавичко момиче, дребничко, пълничко, румено, с весели кафяви очички, с вечна усмивка на червените устнички, вечно се смее и бъбри. Маряна, напротив, беше не хубавичка, а красавица! Чертите на лицето й биха изглеждали твърде мъжествени и почти груби, ако не беше едрият и строен ръст и силните й гърди и рамене и особено ако не беше този строг и едновременно нежен израз на продълговатите й черни очи, обкръжени с тъмна сянка под черните вежди, и ласкавият израз на устата и усмивката. Тя се усмихваше рядко, но затова пък нейната усмивка винаги поразяваше. От нея лъхаше девствена сила и здраве. Всички момичета бяха красиви, но и самите те, и Белецки, и ординарецът, който донесе сладкишите — всички неволно гледаха Маряна и като се обръщаха към момичетата, обръщаха се към нея. Горда и весела царица изглеждаше тя между тях.

Белецки се стараеше да поддържа приличие във вечеринката, бъбреше непрекъснато, караше момичетата да поднасят чихир, закачаше се с тях и постоянно правеше на Оленин неприлични подмятания на френски език за красотата на Марянка, наричаше я „вашата“, la vôtre, и го подканяше да прави същото, което правеше самият той. На Оленин му ставаше все по-тежко и по-тежко. Вече бе измислил повод, за да излезе и да избяга, когато Белецки съобщи, че именницата Устенка трябва да поднесе чихир с целувки. Тя се съгласи, но при условие, че в чинията й ще пуснат пари, както става на сватба. „Кой дявол ме довлече на тази отвратителна веселба!“ — каза си Оленин, стана и понечи да излезе.

— Къде?

— Ще ида да донеса тютюн — каза той, като смяташе да избяга, но Белецки го хвана за ръката.

— Аз имам пари — каза му той на френски.

„Не бива да си ходя, ще трябва да дам пари — помисли Оленин и много се ядоса на своята стеснителност. — Нима аз не мога да правя същото, което прави Белецки? Не биваше да дохождам, но щом веднъж съм дошъл, не бива да развалям техните удоволствия. Трябва да пия по казашки“ — и като взе дървената паница, която побираше седем-осем чаши, наля си вино и го изпи почти до дъно. Момичетата го гледаха с почуда и почти с уплаха, докато пиеше. Това им се струваше странно и неприлично. Устенка им поднесе още по чаша и се целуна с двамата. — Ето, момичета, ще си погуляем — каза тя, като разтърси чинията с четирите монети, които те бяха оставили там.

Оленин вече не се стесняваше. Той стана разговорлив.

— Е, Маряна, поднеси ни ти сега вино с целувки — каза Белецки, като я хвана за ръката.

— Ще ти дам аз една целувка! — каза тя, като замахна шеговито с ръка към него.

— Дядката можем да целунем и без пари — подхвана друга девойка.

— Ето ти умно момиче! — каза Белеции и целуна момичето, което взе да се дърпа. — Не, ти ще ни поднесеш — настояваше Белецки, обръщайки се към Маряна. — На квартиранта си поднеси.

И като я хвана за ръката, той я доведе до пейката и я сложи да седне до Оленин.

— Каква красавица! — каза той, като изви главата й в профил.

Маряна не се съпротивяваше, а гордо усмихната, изгледа Оленин с продълговатите си очи.

— Каква красавица — повтори Белецки.

„Да, каква красавица!“ — повтаряше сякаш погледът на Маряна. Без да си дава сметка за туй, което правеше, Оленин прегърна Миряна и поиска да я целуне. Тя изведнъж се отскубна, събори Белецки и капачето от масата и отскочи при печката. Развикаха се всички, закискаха се. Белецки шепнеше нещо на момичетата и изведнъж всички те избягаха в пруста и заключиха вратата.

— Защо целуна Белецки, а мене не искаш? — запита Оленин.

— Така, не искам и толкова — отговори тя, като сви долната си устна и веждите. — Той е дядка — добави тя, усмихвайки се, после отиде при вратата и започна да удря по нея. — Защо се заключихте, дяволи?

— Нищо, нека те си стоят там, а ние тук — каза Оленин, като се приближи до нея.

Тя се намръщи и строго го отстрани с ръка от себе си. И отново се показа на Оленин тъй величествено хубава, че той се опомни и му стана срамно за онова, което прави. Той се приближи до вратата и започна да я блъска.

— Белецки, отключете! Какви са тия глупави шеги? Маряна пак се засмя със своя светъл, щастлив смях.

— Ти се боиш от мене? — каза тя.

— Че ти си също такава сърдита като майка си.

— А ти да бе стоял повече с Ерошка, тогава момичетата щяха да те обикнат. — И тя се усмихваше, като го гледаше отблизо и право в очите.

Той не знаеше какво да каже. — Ами ако дохождам у вас?… — каза той неочаквано.

— Тогава друга работа — отговори тя и тръсна глава.

В това време Белецки блъсна вратата и я отвори и Маряна отскочи от Оленин, тъй че бедрото й се удари в крака му.

„Всичко онова, което мислех по-рано, е глупост: и любовта, и саможертвата, и Лукашка. Едно щастие има: който е щастлив, той е и прав“ — мина през ума на Оленин и със сила, която не очакваше у себе си, той хвана и целуна красавицата Марянка по сляпото око и по бузата. Маряна не се разсърди, а само силно се засмя и избяга при другите момичета.

С това вечеринката свърши. Старата, майката на Устенка, се върна от работа, нахока и прогони всички момичета.