Лев Толстой
Казаци ^[0] (36) (Кавказка повест)

XXXVI

В това време от една странична улица излязоха двама конника. Единият беше Назарка, другият Лукашка. Лукашка бе седнал малко накриво върху своя охранен дорест кабардинец, който стъпяше леко по твърдата земя — мяташе красивата си глава с лъскава тънка грива. Грижливо прибраната в калъфа пушка, пистолетът отзад на гърба и сгънатият на седлото ямурлук показваха, че Лукашка иде не от близко и безопасно място. В напетото му яздене настрана, в небрежното движение на ръката, която едва чуто пляскаше с камшика коня под корема, и особено в искрящите му черни очи, които, като примижаваха, гледаха гордо наоколо, се изразяваше съзнание за сила и младежка самонадеяност. Очите му се озъртаха настрани и сякаш питаха: „Виждали ли сте такъв юнак?“ Стройният кон със сребърни украшения по юздата и оръжието и самият красив казак обърнаха вниманието на всички, които бяха на площада. Назарка, слаб и дребен, беше облечен много по-лошо от Лукашка. Като минаваха край старците, Лукашка се спря и приповдигна белия рунтав калпак над остриганата си черна глава.

— Е, много ли ногайски коне откара? — каза едно слабичко старче с навъсен, мрачен поглед.

— А ти, дядка, не си ли ги броил, защо питаш? — отговори Лукашка и се обърна на другата страна.

— И напразно водиш това момче със себе си — каза още по-мрачно старецът.

— Гледай го ти дявола, всичко знае! — каза си Лукашка и лицето му прие загрижен израз, но като погледна към ъгъла, където се бяха събрали много казачки, той обърна коня си към тях.

— Здравейте, момичета! — викна той със силния си звънлив и проточен глас, като спря изведнъж коня си: — Остарели сте без мене, вещици! — И той се засмя.

— Здравей, Лукашка! Здравей, драги! — чуха се весели гласове. — Много ли пари донесе? Купѝ сладки на момичетата! За дълго ли си дошъл? Та и отдавна не сме те виждали.

— Долетяхме с Назарка да погуляем тази нощ — отговори Лукашка, като размахваше камшика над коня и налиташе към момичетата.

— Добре си направил, иначе Марянка съвсем те забрави — изписука Устенка, като блъскаше с лакът Маряна и се кискаше с тънкия си глас.

Маряна се отдръпна от коня и като отметна назад глава, с големите си блестящи очи погледна спокойно казака.

— Наистина, отдавна не си дохождал! Защо тъпчеш тъй с коня? — каза тя сухо и се извърна.

Лукашка изглеждаше особено весел. Лицето му сияеше от смелост и радост. Хладният отговор на Маряна очевидно го изненада. Той изведнъж се навъси.

— Стъпи на стремето, ще те отведа в планината, изгоро! — извика изведнъж той, сякаш пропъждаше лошите мисли от главата си, като разиграваше изкусно коня сред девойките. Той се наведе над Маряна. — Ще те целуна, ех, как ще те целуна!

Маряна срещна с очи неговия поглед и изведнъж се изчерви. Тя се отдръпна.

— Махни се! Краката ми ще стъпчиш — каза тя и като наведе глава, погледна стройните си крака, обути в сини чорапи с багети, в нови червени пантофки, украсени с тънък сребърен ширит.

Лукашка се обърна към Устенка, а Маряна седна до една казачка, която държеше дете в ръцете си. Детенцето се наведе към девойката и с пълничката си ръчичка улови нанизаните мъниста, които висеха на синята й антерия. Маряна се наведе към детето и погледна под око Лукашка. Лукашка в това време вадеше под черкезката, от джеба на черната си антерия, вързопче със закуски и тиквено семе.

— Ето това за всички ви — каза той, като даваше вързопчето на Устенка и погледна с усмивка Марянка.

Отново по лицето на девойката се изрази смущение. Прекрасните й очи сякаш се замъглиха. Тя спусна забрадката ниско до устата си и изведнъж, като притисна глава до бялото личице на детето, което я теглеше за мънистата, почна жадно да го целува. Детенцето се опираше с ръчички във високите гърди на момичето и крещеше, разтваряйки беззъбата си устичка.

— Ще го удушиш! — каза майката, като взе детето и заразкопчава антерията, за да му даде да суче. — Ти по-добре се поразговори с момъка.

— Само да прибера коня, ще дойдем с Назарка и цяла нощ ще гуляем — каза Лукашка, като удари коня с камшика и се отдалечи от девойките.

Двамата с Назарка свърнаха в една странична улица и стигнаха двете къщи, издигнати една до друга.

— Стигнахме, брат! Ела по-скоро! — извика Лукашка на другаря си, който слезе от коня в съседния двор и го поведе предпазливо през плетената врата на техния двор. — Здравей, Стьопка! — обърна се той към нямата, която, също облечена празнично, идеше от улицата, за да поеме коня. Със знаци Лукашка й каза да даде на коня сено и да не му сваля седлото.

Нямата започна да издава някакви ниски гърлени звуци и да мляска, сочейки коня, а после го целуна по носа. Това значеше, че тя обича коня и че конят е добър.

— Здравей, мамо! Какво, още ли не си излязла на улицата? — провикна се Лукашка, като крепеше пушката и се качваше по стълбите.

Майка му отвори вратата.

— Никак не ти се надявах — каза старата. — Кирка казваше, че няма скоро да си дойдеш.

— Иди донеси чихирец, мамичко. Ще дойде Назарка, нека да почетем празника.

— Ей сега, Лукашка, ей сега — отговори старата. — Жените са излезли да се веселят. А сякаш и нашата няма е отишла там.

И като взе ключа, тя забърза към избушката.

Назарка прибра коня, свали оръжието и дойде при Лукашка.