Лев Толстой
Казаци ^[0] (20) (Кавказка повест)

XX

На другия ден Оленин тръгна сам, без стареца, към същото място, където подплашиха елена. Вместо да обикаля през вратата на селото, той мина, както правеха всички в станицата, през трънливите огради. И още не беше успял да очисти тръните, закачили се по черкезката му, неговото куче, което изтича напред, вече вдигна два фазана. Щом навлезе в храсталака, започнаха на всяка крачка да излитат фазани. (Старецът вчера не бе му показал това място, за да го запази за лов с кобилката.) Оленин уби пет фазана, а стреля всичко дванадесет пъти и се измъчи, цял се обля в пот, като се провираше из храстите да ги прибира. Той извика кучето, затвори ударника на пушката, сложи куршум вместо сачми и като пъдеше комарите с ръкавите на черкезката, тръгна тихичко към вчерашното място. Обаче невъзможно беше да удържи кучето, което още на пътя откри следи, и той уби нови два фазана, тъй че, като се забави заради тях, едва към пладне можа да попадне на вчерашното място.

Денят беше съвсем ясен, тих, горещ. Утринната роса бе пресъхнала дори в гората и безброй комари полепваха и просто покриваха лицето, гърба и ръцете. Кучето от черно стана сиво; целият му гръб бе покрит с комари. Черкезката, през която те забиваха своите жила, също посивя. Оленин беше готов да побегне от комарите; вече му се струваше, че през лятото няма да може да се живее в станицата. Той дори тръгна към дома, но като си спомни, че тук живеят хора, реши да изтърпи, да се остави да го хапят комарите. И — чудно нещо — към пладне това усещане му стана дори приятно. Стори му се дори, че ако не беше тази атмосфера, пълна с комари, която го обкръжаваше от всички страни, ако не беше това тесто от комари, което ръката му размазваше по потното лице, и този неприятен сърбеж по цялото тяло, тукашната гора би загубила за него своята особеност и своята прелест. Тези милиарди насекоми тъй подхождаха на тази дива, богата до безобразие растителност, на това множество от животни и птици, които изпълняха гората, на тази тъмна зеленина, на този ароматен, топъл въздух, на тези вадички с мътна вода, които навсякъде се процеждаха от Терек и бълбукаха някъде под увисналите листа, че му стана приятно именно онова, което по-рано изглеждаше ужасно и нетърпимо. Като заобиколи мястото, където вчера дигна животното, и не срещна нищо, той поиска да си почине. Слънцето се беше дигнало право над гората и непрекъснато изгаряше с отвесните си лъчи гърба и главата му, когато той излизаше на някоя поляна или на пътя. Седемте тежки фазана тежаха до болка на кръста му. Той намери вчерашните следи от елена, промъкна се в гъсталака под храста, на същото онова място, където вчера бе лежал еленът, и полегна в неговото леговище. Огледа тъмната зеленина наоколо, огледа потното място, вчерашния тор, отпечатък от коленете на елена, буца чернозем, откъртена от елена, и своите вчерашни следи. Беше му прохладно, приятно, за нищо не мислеше, нищо не желаеше. И изведнъж го обхвана такова странно чувство на безпричинно щастие и любов към всичко, че той, по стар детски навик, започна да се кръсти и да благодари някому. Изведнъж с особена яснота мина през ума му: „Ето аз, Дмитрий Оленин, такова особено спрямо останалите същество, лежа сега сам, бог знае къде, на мястото, където е живял елен, стар елен, красив, който може би никога не е виждал човек, и в такова място, в което никога никой от хората не е бил и не е мислил това, което аз мисля. Седя, а около мене се издигат млади и стари дървета и едно от тях е обвито от клоните на дива лоза; около мене гъмжат фазани, пропъждайки се един друг, и усещат може би убитите си братя.“ Той попипа своите фазани, разгледа ги и обърса топло окървавената си ръка в черкезката. „Подушват ме може би чакалите и с недоволни муцуни се промъкват на срещуположната страна; около мене, прелитайки между листата, които им изглеждат като огромни острови, трептят във въздуха и бръмчат комари: един, два, три, четири, сто, хиляда, милион комари и всички те нещо и заради нещо бръмчат около мене, и всеки един от тях е също тъй особен, неприличащ на другите Дмитрий Оленин, какъвто съм и аз.“ Той ясно си представи какво мислят и защо бръмчат комарите. „Тука, тука, приятели! Ето кого можем да хапем“ — бръмчат те и се полепват по него. И му стана ясно, че той съвсем не е руски дворянин, член на московското общество, приятел и роднина на тогова и оногова, а е също такъв комар или такъв фазан, или елен като ония, които живеят сега около него. „Също като тях, като чичо Ерошка, ще поживея и ще умра. И право казва той: само трева ще поникне.“

„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше той по-нататък. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив; защото аз желая само едно — щастие. Няма значение, каквото и да съм: същото такова животно ли, както всички, над което ще поникне трева и нищо повече, или пък рамка, в която се е включила част от единното божество, все пак аз трябва да живея най-щастливо. А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“ И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя такъв придирчив егоист, когато в същност лично той нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа прозирната зеленина около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко. „Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив за себе си, какво не измислях и не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“ И изведнъж пред него като че се откри нов свят. „Щастието — да — каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие; значи, тя е законна. Като я задоволяваш егоистично, тоест като дириш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че стечението на обстоятелствата да направи невъзможно задоволяването на тия желания. Следователно тия желания са незаконни, а не нуждата от щастие. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Кои? Любовта, самоотрицанието!“ Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази, както му се стори, нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича. „Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите?“ Той взе пушката и с намерението да се върне по-скоро у дома, за да обмисли всичко това и да намери случай да направи добро, излезе из гъсталака. Като стигна до една поляна, той се озърна: слънцето вече не се виждаше, отвъд върховете на дърветата ставаше по-хладно и местността му се стори съвсем непозната, не приличаше сякаш на оная около станицата. Изведнъж всичко се промени — и времето, и характерът на гората; небето се затуляше от облаци, вятър шумеше по върховете на дърветата, наоколо се виждаха само тръстики и загнили паднали дървета. Той започна да вика кучето, което бе изтичало подир някакво животно, и гласът му отекна самотен. И изведнъж му стана страшно неприятно. Той започна да са плаши. Мина му през ума за абреците, за убийствата, за които му бяха разказвали, и той чакаше: ей сега ще изскочи зад някой храст чеченец и той ще трябва да се брани и да умре или да избяга. Той си спомни и за бога, и за бъдещия живот тъй, както не беше си спомнял това отдавна. А наоколо се виждаше все същата мрачна, строга, дива природа. „И заслужава ли да живееш за себе си — мислеше той, — когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро, и тъй, че никой няма да научи за тебе.“ Той тръгна в оная посока, където предполагаше, че е станицата. За лов вече не мислеше, чувствуваше убийствена умора и оглеждаше особено внимателно, почти с ужас, всеки храст и всяко дърво, очаквайки всеки миг да му видят сметката. Като походи доста дълго, той излезе при една вада, в която течеше песъчлива, студена вода от Терек, и за да не се лута повече, реши да тръгне по нея. Той вървеше, без да знае къде ще го изведе вадата. Изведнъж зад него зашумя тръстиката. Той трепна и стисна пушката. Засрами се: измореното куче, дишайки тежко, се втурна към студената вода и започна да я лочи.

Той пи заедно с него и тръгна по посоката, където то вървеше, като предполагаше, че то ще го изведе в станицата. Но въпреки че имаше за другар кучето, всичко наоколо му изглеждаше още по-мрачно. Гората тъмнееше, вятърът все по-силно и по-силно вилнееше по върховете на старите изпочупени дървета. Някакви големи птици с писък се виеха около гнездата си в тия дървета. Растителността ставаше по-бедна, все по-често се срещаха шумящи тръстики и голи пясъчни поляни, по които личаха следи от диви животни. Към воя на вятъра се присъединяваше и някакъв друг, невесел, еднообразен вой. Изобщо на душата му ставаше тежко, неприятно. Той попита фазаните, които висеха отзад на колана му, и разбра, че един фазан липсва. Беше се откъснал и паднал, на пояса стърчаха само окървавената шийка и главичката. Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на бога и се страхуваше само от едно — че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво; а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.