Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Събрани съчинения в 14 тома
Том 3: Повести и разкази (1857–1863 г.) - Оригинално заглавие
- Казаки (Кавказская повесть), 1863 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Константинов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy (2012)
- Разпознаване и корекция
- krechetalo (2012)
Издание:
Л. Н. Толстой
Събрани съчинения в 14 тома
Том 3: Повести и разкази 1857–1863
Превел от руски: Георги Константинов
Издателство „Народна култура“, София, 1956
Л. Н. Толстой
Собрание сочинений в 14 томах
„Государственное издательство художественной литературы“
Москва, 1951
Тираж 200,000
Редактор: Милка Минева
Художник: Олга Йончева
Худ. редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Димитър Захариев
Коректор: Лев Шопов
Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.
Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000
Поръчка №2 (481).
ЛГ IV
Цена 1955 г. — 15.90 лева.
ДПК Димитър Благоев
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
XXX
Макар че от жегата не можеха място да си намерят, че комарите се виеха на рояци в прохладната сянка на колата и че братчето й се въртеше непрекъснато и я блъскаше, Маряна забули главата си с кърпа и вече заспиваше, когато изведнъж дотича Устенка, съседката, мушна се под колата и легна до нея.
— Да поспим, момичета! Да поспим! — каза Устенка, като се наместваше под колата. — Чакай! — извика тя изведнъж и стана. — Така не е добре.
Тя скочи, начупи зелени клонки и ги накачи по колелетата от двете страни на колата, а върху тях метна антерията си.
— Направи ми място — извика тя на момчето, като се пъхаше отново под колата, — нима мястото на казака е при момите? Бягай оттук!
Като остана под колата само с другарката си, Устенка изведнъж я прегърна с две ръце, притисна се към нея и започна да целува Маряна по бузите и шията.
— Миличък! Братче мое — повтаряше тя, като се заливаше със своя тънък, звънлив смях.
— Виждаш ли, от дядката си научила това — отговори й Маряна, като се дърпаше. — Остави ме!
И те така силно се закискаха, че старата им завика.
— Да не би да завиждаш? — каза шепнешком Устенка.
— Не дрънкай глупости! Остави ме да спя. Кажи, защо дойде?
Но Устенка не мирясваше. — Да знаеш какво ще ти кажа!
Маряна се повдигна на лакът и оправи смъкналата се забрадка. — Кажи какво!
— За твоя квартирант зная нещо!
— Няма какво да знаеш — отговори Маряна.
— Ах ти, хитруша такава! — каза Устенка, като я мушна с лакът, и се засмя. — Нищо не казваш. Дохожда ли у вас?
— Дохожда. Какво от туй? — каза Маряна и изведнъж се изчерви.
— А пък аз не крия, на всички ще разкажа. Защо да крия? — говореше Устенка и нейното весело румено лице стана някак замислено. — Нима правя на някого нещо лошо? Обичам го — и толкова!
— Дядката ли?
— Да, дядката.
— Че нали е грехота! — възрази Маряна.
— Ах, Машенка! Кога ще си поживеем, ако не сега, докато сме волни момичета? Ще се омъжа за някой казак, ще почна да раждам, ще ме налегне нуждата. Ето ще се омъжиш ти за Лукашка, тогава и на ум няма да ти дойде да се зарадваш, ще се занижат деца, от работа глава няма да можеш да дигнеш.
— Че защо? Някои и след като се омъжат, живеят добре. Все едно е! — спокойно отговори Маряна.
— Но ти ми кажи най-после какво стана между теб и Лукашка?
— Че какво стана. Дойде да ме иска. Баща ми каза да отложим за една година; а сега направихме годеж, наесен ще бъде сватбата.
— А той какво ти каза?
Маряна се усмихна.
— То се знае какво. Каза ми, че ме обича. Молеше ме много да ида с него на лозе.
— Виж го ти каква е лепка! Ти не се съгласи, нали? А какъв юнак е станал! Пръв джигит. И в сотнята все гуляе. Тия дни дохожда наш Кирка. Да знаеш, казва, какъв кон си е заменил! И все за тебе тъгува. А друго какво ти каза? — запита Устенка.
— Всичко трябва да знаеш — засмя се Маряна. — Една нощ пристигна с кон до прозореца, пиян. Искаше да го пусна.
— А ти? Не го ли пусна?
— Ами, ще го пусна! Казала съм веднъж — и толкова! Твърда като камък съм за думата си — сериозно отговори Маряна.
— А какъв е юнак! Само да поиска, никое момиче няма да се погнуси.
— Нека ходи при други — гордо отговори Маряна.
— Не ти ли е мъчно за него?
— Мъчно ми е, но глупост няма да направя. Не е хубаво това.
Изведнъж Устенка отпусна глава на гърдите на другарката си, прегърна я и цяла се разтърси от смях.
— Глупава си ти, глупава! — каза тя задъхана. — От щастието си бягаш — и пак започна да гъделичка Маряна.
— Ай, остави ме! — извика Маряна, като се смееше. — Смачках Лазутка.
— Брей, дяволски момичета, разлудуваха се, не млъкват — чу се пак иззад колата сънливият глас на старата.
— От щастието си бягаш — повтори Устенка шепнешком и се понадигна. — А щастлива си ти, бога ми! Колко те обичат! Ти си такава една груба, а пък те обичат. Ех, да бях аз на твое място, как бих завъртяла главата на вашия квартирант! Гледах го, когато бяхте у нас, струваше ми се, че ще те изяде с очите си. И моят дядка — и той какво ли не ми е дал! А вашият, казват, бил пръв между руските богаташи. Ординарецът му разправял, че той имал свои крепостни селяни.
Маряна се понадигна, замисли се малко и се усмихна.
— Знаеш ли какво ми каза веднъж той, нашият квартирант? — каза тя, като прехапваше стръкче трева. — Бих искал, казва, да съм казак, да съм Лукашка или твоето братле Лазутка. Защо ми каза това?
— Ами тъй, лъже, говори, каквото му дойде на ум — отговори Устенка. — И моят какво ли не казва! Също като побъркан!
Маряна отпусна глава на сгънатата антерия, метна ръка върху рамото на Устенка и затвори очи.
— Искаше днес да дойде да работи на лозето; татко го вика — каза тя, като помълча малко, и заспа.