Лев Толстой
Казаци ^[0] (10) (Кавказка повест)

X

На третия ден след описаното събитие две роти от кавказкия пехотен полк отседнаха в Новомлинската станица. Разпрегнатият ротен обоз вече стоеше на площада. Кашаварите, изкопали трап и надомъкнали от разни дворове криви пънове, вече варяха кашата. Фелдфебелите проверяваха хората. Обозниците забиваха колове за коневързите. Квартирните, като че бяха у дома си, сновяха по улиците и посочваха квартири на офицерите и войниците. Виждаха се зелени сандъчета, наредени в права линия. Виждаха се кашаварските коли и конете. Наблизо бяха и казаните, в които се вареше кашата. Тук бяха и капитанът, и поручикът, и Онисим Михайлович, фелдфебелът. И всичко това се намираше в същата оная станица, където, както се говореше, бе заповядано да отседнат ротите; следователно ротите бяха у дома си. Защо ще стоят тук? Какви са тия казаци? Приятно ли им е, че ще квартируват у тях? Разколници ли са те или не? От това никой не се интересуваше. Освободени след проверката, изморени и прашни, войниците се пръсват по площадите и улиците шумно и без ред като рой пчели; без ни най-малко да забелязват лошото настроение на казаците, те, по двама, по трима, като разговарят весело и подрънкват с оръжието, влизат по къщите, окачват амунициите, оправят торбичките си и се шегуват с жените. Около любимото за войниците място, край кашата, се събира голяма група и сложили лулички между зъбите, войничетата се вглеждат ту в дима, който се издига незабелязано към горещото небе и се сгъстява във висинето като бял облак, ту в огъня, който трепти в чистия въздух като разтопено стъкло, остроумничат и се надсмиват на казаците и казачките, че живеели съвсем не тъй, както живеят русите. По всички дворове се виждат войници, чува се техният гърлен смях, чуват се ожесточените и кресливи викове на казачките, които бранят къщите си, не дават вода и съдове. Малки момчета и момичета се притискат към майките си или едно в друго, гледат с почуда и уплаха всички движения на военните, които те виждат сега за пръв път, и тичат след тях на почтително разстояние. Старите казаци излизат от къщите, сядат по пезулите до пътните врати и мрачно и мълчаливо гледат суетнята на войниците, сякаш са махнали ръка на всичко и не разбират какво може да излезе от това.

На Оленин, който вече от три месеца бе зачислен като юнкер в един кавказки полк, бе определена квартира в една от най-хубавите къщи в станицата, у хорунжия Иля Василевич, тоест у стрина Улита.

— Каква е тази работа, Дмитрий Андреевич? — питаше запъхтеният Ванюша Оленин, който, облечен в черкезка, яхнал купения в Грозни кабардинец, след петчасовия поход влизаше весело в двора на определената му квартира.

— Какво има, Иван Василич? — запита той, като потупваше коня и гледаше весело запотения, разчорлен и объркан Ванюша, който беше пристигнал с обоза и сега разтоварваше багажа.

Оленин изглеждаше съвсем друг човек. Вместо бръснати скули сега имаше скоро покарали мустаци и брадичка. Вместо полиняло от нощния живот жълтеникаво лице — сега по бузите, на челото, зад ушите се червенееше здрава, загоряла кожа. Вместо чистия, нов черен фрак сега носеше бяла, нечиста черкезка на широки гънки и оръжие. Вместо току-що колосани якички — загорялата му шия сега бе стегната от червената яка на копринена антерия. Той беше облечен по черкезки, но лошо; всеки би познал, че е руснак, а не джигит. Уж всичко беше както трябва и все пак не беше. Въпреки това цялата му външност дишаше здраве, веселост и самодоволство.

— На вас ви е смешно — каза Ванюша, — но я идете и поговорете с този народ: не те пускат и толкова! Една дума не можеш да изтръгнеш от устата им. — Ванюша хвърли сърдито към прага една тенекиена кофа. — Това не са никакви руси!

— Да беше питал станичния началник.

— Но нали не зная местоположението им — отговори оскърбен Ванюша.

— А кажи, кой те оскърбява толкова? — запита Оленин, като се оглеждаше наоколо.

— Дявол ги знае! Тфу! Самия хазаин го няма, казват, че отишъл на някаква крига^[1]. А бабата е такава вещица, че бог да те пази! — отговори Ванюша, като се хвана за главата. — Как ще се живее тук, умът не ми стига. По-лоши от татарите, бога ми. Напразно се смятат и те за християни. Татаринът, че е татарин, е по-благороден. „Отиде на крига!“ Каква е тази крига, дето са я измислили, един бог знае! — заключи Ванюша и се врътна.

— Не е, значи, като у нас, сред слугите? — каза Оленин, като се шегуваше, без да слиза от коня.

— Позволете да заведа коня — каза Ванюша, явно озадачен от новия порядък тук, но и поко̀рен на съдбата си.

— Значи, татаринът е по-благороден, а, Ванюша? — повтори Оленин, като слезе от коня и тупна с ръка по седлото.

— Да, вие се смеете! На вас ви е смешно — промълви сърдито Ванюша.

— Чакай, не се сърди, Иван Василич — отвърна Оленин, като продължаваше да се усмихва. — Чакай, аз ще ида при хазаите и ще видиш — всичко ще уредя. И как славно ще живеем тук! Ти само не се вълнувай.

Ванюша не отговори, а само присви очи, погледна презрително след господаря си и поклати глава. Ванюша гледаше на Оленин само като на господар. Оленин гледаше на Ванюша само като на слуга. И те двамата биха се учудили твърде много, ако някой им кажеше, че са приятели. А те бяха приятели, без сами да знаят това. Ванюша бе взет в къщата на Оленин на единадесет години, когато и Оленин беше на същата възраст. Когато Оленин беше на петнадесет години, той по едно време се зае да учи Ванюша и го научи да чете на френски, с което Ванюша премного се гордееше. И сега, в минути на добро разположение на духа, Ванюша пускаше по някоя френска дума, при което винаги глупаво се смееше.

Оленин изтича по стъпалата пред входа на къщата и бутна вратата на пруста. Марянка, която беше само по една розова риза, както обикновено ходят казачките в къщи, отскочи уплашено от вратата и като се прилепи до стената, закри долната част на лицето си с широкия ръкав на татарската риза. Като отвори по-широко вратата, Оленин видя в полуосветената стая цялата висока и стройна фигура на младата казачка. С бързото и жадно любопитство на младостта той неволно забеляза силните и девствени форми, които се очертаваха под тънката басмена риза, и прекрасните черни очи, устремени към него с детски ужас и диво любопитство. „Ето я!“ — помисли си Оленин. „А и още много такива ще има“ — дойде му след това на ум и той отвори друга врата. Старата стрина Улитка, също само по риза, наведена с гръб към него, метеше пода.

— Здравей, майко! Дойдох за квартирата… — започна той.

Казачката, без да се изправя, обърна към него строгото си, но още красиво лице.

— Защо си дошъл? Искаш да се подиграваш с нас? А? Ще ти дам аз една подигравка! Чумата да те тръшне! — завика тя, като гледаше влезлия изкриво с навъсени вежди.

Оленин отначало мислеше, че изморената храбра кавказка войска, към която се числеше, ще бъде приета навсякъде, особено от казаците, другари по оръжие, с радост и затова такъв прием го озадачи. Но без да се смущава, той искаше да обясни, че смята да си плати за квартирата, ала старата не го остави да се доизкаже.

— Защо си дошъл? Каква болест те носи? Рендосана мутра! Почакай, ще си дойде стопанинът, ще ти даде да се разбереш. Не ми трябват твоите мръсни пари. По-добре да не ги виждам! Ще ми омърси къщата с тютюн и после ще иска да ми заплати с пари! Такава напаст не сме виждали! Пораз да те порази!… — пронизително крещеше тя, като прекъсваше Оленин.

„Изглежда, Ванюша има право! — помисли Оленин. — Татаринът е по-благороден“ и сподирен от ругатните на стрина Улитка, излезе от къщата. В това време, когато той излизаше, Маряна, както беше само по розовата риза, но вече забрадена с бяла кърпа чак до очите, неочаквано се провря край него от пруста навън. Като трополеше бързо с босите си крака по стъпалата, тя изтича от входното стълбище, спря се, погледна дръзко със смеещи се очи младия човек и се скри зад къщата.

Твърдата младежка походка, дивият поглед на блестящите под бялата забрадка очи и стройността на силното телосложение на красавицата сега поразиха още по-силно Оленин. „Изглежда, тя ще бъде“ — помисли той. И като мислеше по-малко за квартирата, а все поглеждаше към Марянка, той се приближи до Ванюша.

— Виж ти, и момичето също такова диво — каза Ванюша, който все още се суетеше около колата, но малко развеселен, — също като млада кобилка в табун! Ла фам!^[2] — прибави той с висок и тържествен глас и се закиска.