Лев Толстой
Казаци ^[0] (5) (Кавказка повест)

V

Беше една от ония чудни вечери, каквито се случват само в Кавказ. Слънцето бе залязло зад планините, но още беше светло. Зарята обхващаше една трета от небето и на нейното сияние рязко се очертаваха беломатовите грамади на планините. Въздухът беше рядък, неподвижен и звучен. Дълга няколко версти сянка падаше от планината върху степта. В степта, отвъд реката, по пътищата, никъде не се виждаше жива душа. Ако рядко-рядко някъде се покажат конници, казаците от кордона и чеченците от аула ги гледат с почуда и любопитство и се мъчат да отгатнат кои ли може да бъдат тези лоши хора. Щом се свечери, хората от страх един пред друг се крият по жилищата си и само зверовете и птиците, без да се боят от човека, свободно скитат из тази пустиня. Откъм градините, разговаряйки весело, бързат да се приберат, преди да е залязло слънцето, казачки, които са връзвали лозята. И градините опустяват, както цялата околност; но станицата по това време на вечерта е особено оживена. Отвсякъде към станицата се движат хора — едни пеш, други на коне, трети на скърцащи коли. Девойки със запретнати ризи, с дълги пръчки в ръце, разговаряйки весело, тичат към вратите да посрещнат добитъка, който се блъска в облаци прах и комари, понесли се с него от степта. Ситите крави и биволици се пръсват по улиците и казачките с цветни антерии сноват между тях. Чува се резкият им говор, веселият им смях и крясъци, прекъсвани от рева на добитъка. Някъде въоръжен казак, на кон, измолил да го пуснат от кордона, се приближава към някоя къща, навежда се до прозореца, почуква и веднага след това се показва красивата глава на млада казачка и се чуват нежни, ласкави думи. Другаде скулест окъсан работник-ногаец, докарал тръстика от степта, обръща скрибуцащата кола в чистия широк двор на есаула^[1], сваля ярема от воловете, които въртят глави, и разговаря отдалеч на татарски със стопанина. Около локвата, която заема почти цялата улица и край която толкова години минават хората, притискайки се с мъка към оградите, се промъква боса казачка с наръч дърва на гърба, вдигнала ризата високо над белите си крака, а един казак, който се връща от лов, й подвиква шеговито: „Вдигай по-високо, безсрамнице“ — и се прицелва в нея. Казачката отпуска ризата и изтърсва дървата. Стар казак със запретнати гащи и с открити, обрасли с побелели косми гърди, връщайки се от риболов, носи на рамо мрежата си, в която още мърдат сребристи рибки, и за да съкрати пътя си, минава през съборената ограда на съседа и дърпа дрехата си, която се е закачила за оградата. А ето там една жена мъкне сух клон и зад къщата се чуват удари на брадва. Крещят малкия казачета, които въртят своите пумпали по улиците навсякъде, където видят равно място. През оградите, за да не обикалят, прескачат жени. Из всички комини се вдига миризлив дим от кизяк^[2]. Във всяка къща се чува усилена шетня, която предшествува нощната тишина.

Стрина Улитка, жена на хорунжия^[3] и учителя, също като другите, е излязла при вратата на своята къща и чака добитъка, подгонен из улицата от дъщеря й Марянка. Тя не е успяла още да отвори страничната плетена врата и грамадната биволица, съпътствувана от рой комари, се втурва с мучене през вратата; след нея бавно вървят добре нахранените крави, които с големите си очи познават своята стопанка и се пляскат ритмично с опашките по хълбоците си. Стройната красавица Марянка минава през вратата, хвърля пръчката, затръшва плетената странична врата и се затичва чевръсто да разпредели и прибере добитъка. „Събуй се, дяволско момиче — вика майка й, — обувките си изкриви…“ Маряна никак не се оскърбява от туй, че й викат „дяволско момиче“, тя приема тия думи като ласка и продължава весело работата си. Лицето на Маряна е скрито под вързаната забрадка, тя е облечена в розова риза и зелена антерия. Тя се скрива под навеса в двора, следвайки охранения едър добитък, и откъм обора се чува само гласът й, който нежно придумва биволицата: „Не иска да спре! Ех, ти! Хайде, хайде, майчице!…“ Скоро след това от обора идват и дъщерята, и майката и влизат в избушката^[4] — и двете носят две големи делви с мляко, издоено през този ден. Из пръстения комин на избушката скоро започва да се вие дим от кизяк, млякото се преварява на каймак; момичето разпалва огъня, а старата излиза към вратата. Здрач е паднал вече над станицата. Из въздуха се носи мирис на зеленчук, на добитък и на лютивия дим от говежди тор. Край вратите и по улиците навсякъде изтичват казачки, които носят в ръцете си запалени парцали. Навън се чува пръхтенето и спокойното преживяне на издоения добитък и само женски и детски гласове се провикват из дворовете и по улиците. В делничен ден рядко ще се чуе мъжки пиян глас.

Една от казачките — стара, висока, мъжествена жена, се приближава от отсрещния двор към стрина Улитка и иска огън; в ръката си държи парцал.

— Е, стрино, подредихте ли се? — казва тя.

— Момичето е край млякото. Огън ли ти трябва? — казва стрина Улитка, горда, че може да услужи.

Двете казачки влизат в къщи; грубите ръце, несвикнали с дребни предмети, разкъсват разтреперани капачето на скъпоценната кутийка с кибрит, който е рядкост в Кавказ. Мъжествената казачка сяда на стъпалото с очевидното намерение да си побъбри.

— А човекът ти, майко, в училището ли е? — пита гостенката.

— Все децата учи, майко. Писа ми, че за празника ще си дойде — казва жената на хорунжия.

— Да, умен човек, полезен за всички…

— Разбира се, полезен.

— А моят Лукашка е на кордона и не го пускат да си дойде у дома — казва гостенката, макар че жената на хорунжия отдавна знае това. Тя чувствува нужда да поговори за своя Лукашка, когото тя токущо бе изпратила сред казаците и когото иска да ожени за Маряна, дъщерята на хорунжия.

— В кордона ли е?

— Да, майко. От празника не е дохождал. Преди няколко дни му изпратих дрехи по Фомушкин. Той казва: бива го, началството го одобрява. Те, казва, пак абреци дирят. Лукашка, казва, е весел момък, добър.

— Слава богу — казва жената на хорунжия. — С една дума — смелчага?

Всички наричаха Лукашка Смелчагата заради мъжеството му, за туй, че беше измъкнал от реката едно казаче. И жената на хорунжия спомена прякора му, за да направи удоволствие на майката на Лукашка.

— Благодаря на бога, майко, добро ми е момчето; юнак, всички го харесват — казва майката на Лукашка. — Само веднъж да го оженя и след това спокойно бих умряла.

— Че какво, малко ли са моми в станицата? — отговаря хитро жената на хорунжия, като слага старателно с грубите си ръце капачката върху кутията с кибрита.

— Много са, майко, много — съгласява се майката на Лукашка и клати глава, — но като твоята мома, като Марянушка, със свещ да дириш…

Стрина Улитка знае намеренията на своята съседка и макар Лукашка да й изглежда добър казак, тя отклонява този разговор, първо, защото е жена на хорунжий и е богата, а Лукашка е син на обикновен казак, сирак, второ, защото не й се иска скоро да се раздели с дъщеря си. А главно, защото приличието изисква това.

— И Марянушка ще порасне, и тя ще стане мома — казва тя сдържано и скромно.

— Ще изпратя сватове, ще изпратя, само веднъж да оберем градината, ще дойдем да се поклоним на ваша милост — казва майката на Лукашка. — На Иля Василевич ще дойдем да се поклоним.

— Защо пък Иля! — казва гордо жената на хорунжия. — С мене трябва да говорите. Всяко нещо си чака времето.

По строгото лице на съседката си майката на Лукашка разбира, че не е удобно да говори повече, тя запалва с кибрит парцала и ставайки, казва: — Помни, майко, не забравяй тези думи. Да вървя, огън трябва да запаля — добави тя.

Като минава през улицата, размахвайки в протегнатата си ръка запаления парцал, тя среща Марянка, която я поздравява.

„Хубава мома, работна — мисли тя, като гледа красавицата. — Какво има да расте още! Време е да се омъжи, и то в добра къща да влезе, Лукашка да вземе.“

А стрина Улитка си има своя грижа, тя, както седеше на прага, така си и остава, дълбоко замислена за нещо, докато не я извика момичето.