Лев Толстой
Казаци ^[0] (11) (Кавказка повест)

XI

Привечер хазаинът се върна от риболов и като научи, че ще му плащат за квартирата, укроти жена си и задоволи исканията на Ванюша.

В новата квартира всичко се уреди. Хазаите се пренесоха в топлата, а на юнкера срещу три монети на месец, дадоха студената къща. Оленин похапна и заспа. Като се събуди на свечеряване, той се изми, изчисти дрехите си, нахрани се и като запали цигара, седна до прозореца, който гледаше към улицата. Жегата беше намаляла. Наклонената сянка на къщата с щръкналото отгоре й дървено украшение се стелеше през прашната улица и дори се пречупваше в основите на другата къща. Стръмният тръстиков покрив на отсрещната къща блестеше от лъчите на залязващото слънце. Въздухът ставаше все по-свеж. В станицата беше тихо. Войниците се бяха настанили и утихнаха. Стадата още не бяха докарани и хората още не се прибираха от работа.

Квартирата на Оленин беше почти на края на станицата. От време на време, някъде далеч отвъд Терек, в ония места, от които беше дошъл Оленин — в Чечня или в Кумицката равнина, — се чуваха глухи гърмежи. Оленин се чувствуваше много добре след тримесечния бивачен живот. По умитото си лице той чувствуваше свежест, по силното си тяло — непривична след поход чистота, по всички отпочинали крайници — спокойствие и сила. В душата му също беше свежо и ясно. Той си спомняше за похода, за отминалата опасност. Спомняше си, че по време на опасността той се държа добре, че не е по-лош от другите и че е приет в обществото на храбрите кавказци. Московските му спомени вече бяха бог знае къде. Старият живот беше заличен и бе започнал нов, съвсем нов живот, в който още не бяха сторени грешки. Той можеше тук, като нов човек между нови хора, да си спечели ново, хубаво име. Той изпитваше младежко чувство на безпричинна радост от живота и като поглеждаше ту през прозореца към децата, които си въртяха пумпал в сянката на къщата, ту в новата си подредена квартирка, мислеше колко приятно ще се нареди в този нов за него селски живот. Поглеждаше и към планините и небето и към всичките му спомени и мечти се примесваше строгото чувство от величавата природа. Животът му започна не тъй, както той очакваше, когато напускаше Москва, а неочаквано хубаво. Планини, планини, планини… се усещаха във всичко, което той мислеше и чувствуваше.

— Кучката целунал! Делвата облизал! Чичо Ерошка кучката целунал! — започнаха изведнъж да викат казачетата, които въртяха пумпалите под прозореца, като поглеждаха към съседната уличка. — Кучката целунал, камата си пропил! — викаха малчуганите, събираха се накуп и отстъпваха назад.

Тези викове бяха отправени към чичо Ерошка, който с пушка на рамо и с окачени на пояса фазани се връщаше от лов.

— Да, сгреших, момчета! Сгреших! — бъбреше старецът, като махаше живо с ръце и поглеждаше към прозорците от двете страни на улицата. Пропих кучката, сгреших! — повтори той, очевидно сърдит, но преструвайки се, че му е все едно.

Оленин се учуди от това отношение на малчуганите към стария ловец, но още повече го изненада изразителното умно лице и силното телосложение на човека, когото наричаха чичо Ерошка.

— Дядка! Ей, казак! — обърна се той към него. — Ела насам.

Старецът погледна към прозореца и се спря.

— Здравей, добри човече — каза той, като приповдигна калпачето над ниско остриганата си глава.

— Здравей, добри човече — отговори Оленин. — Какво викат подире ти тия малчугани?

Чичо Ерошка се приближи до прозореца.

— Ядосват стария човек. Нищо. Аз ги обичам. Нека се радват на чичо си — каза той с твърдата и напевна интонация, с която говорят старите и почтени хора. — Ти началник на войниците ли си, а?

— Не, аз съм юнкер. А къде си убил тия фазани? — запита Оленин.

— В гората ударих три кокошчици — отговори старецът, като обърна към прозореца широкия си гръб, на който, затъкнати с главите на пояса му, цапайки с кръв черкезката, висеха три фазанки. — Не си ли ги виждал? — запита той. — Ако искаш, вземи си двечки. На̀! — И той подаде през прозореца два фазана. — А ти ловджия ли си? — запита той.

— Ловджия. По време на похода и аз убих четири.

— Четири? Много! — каза иронично старецът. — А пияница ли си? Чихир пиеш ли?

— Че защо не? Обичам и да попийна.

— Е, виждам, че си юначага! Ще станем приятели с тебе — каза чичо Ерошка.

— Ела ми на гости — каза Оленин. — И чихир ще пием.

— Че защо да не дойда — каза старецът. — Ти вземи фазаните.

По лицето на стареца личеше, че юнкерът му хареса; той веднага разбра, че при юнкера ще може да пие даром и затова заслужаваше да му подари чифт фазани.

След няколко минути на къщната врата се показа фигурата на чичо Ерошка. Едва сега Оленин забеляза колко едър и силен е този човек, макар червеникавокафявото му лице със съвсем побелялата широка и гъста брада да бе цялото набраздено с дълбоки старчески бръчки — следи от упорит и продължителен труд. Мускулите на краката, ръцете и плещите бяха тъй пълни и закръглени, както биват само у младите хора. На главата му, под късите коси, се виждаха дълбоки зараснали белези от рани. Жилестият му дебел врат беше покрит като врат на бик с гъста мрежа от гънки. Грапавите му ръце бяха загрубели и издраскани. Той прекрачи прага леко и сръчно, свали пушката, изправи я в ъгъла, с бърз поглед огледа и прецени наредените в къщи вещи и внимателно, с извити крака, обути в кожени цървули, влезе в средата на стаята. Заедно с него в стаята нахлу силен, но не неприятен смесен дъх на чихир, ракия, барут и засъхнала кръв.

Чичо Ерошка се поклони пред иконите, оправи брадата си и като се приближи до Оленин, протегна му черната си дебела ръка.

— Хошгилди! — каза той. — Това по татарски значи: добре дошъл; мир вам по тяхному.

— Хошгилди! Зная, зная — отговори Оленин, като му подаде ръка.

— Е, не знаеш, не знаеш реда! Прост си! — каза чичо Ерошка, като клатеше с укор глава. — Кажат ли ти хошгилди, ти кажи: ала рази бо сун, бог да те пази. Тъй, бащице мой, а не хошгилди. Аз на всичко ще те науча. Тук имаше по-рано един ваш човек, русин, Иля Мосеич се казваше, приятели бяхме. Юначага! Пияница, крадец, ловджия… и то какъв ловджия! Аз го научих на всичко.

— А мене на какво ще научиш? — запита Оленин, за когото старецът ставаше всеки миг все по-интересен.

— Ще те водя на лов, риба ще те науча да ловиш, чеченци ще ти покажа, душичка ако поискаш, и душичка ще ти намеря. Виждаш ли какъв човек съм! Шегаджия!… — И старецът се засмя. — Ще поседна, бащице мой, че съм уморен. Карга? — добави той въпросително.

— А какво значи карга? — запита Оленин.

— Значи: добре, по грузински. Аз така си говоря, то си е моя приказка, любима дума: карга, все тъй си казвам, значи — шегувам се. А, ти, бащице мой, нареди да донесат чихир. Войник, ординарец имаш ли? Имаш? Иване! — извика старецът. — Нали у вас всеки войник е Иван. Твоят Иван ли е?

— И той е Иван. Ванюша! Вземи, моля ти се, чихир от хазаите и го донеси тук.

— Ванюша, Иван — все едно. Защо вашите войници са все Ивановци? Иван! — повтори старецът. — Ти, брат, поискай от наченатата бъчва. Те имат най-хубавия чихир в станицата. И повече от тридесет копейки за осмината не давай, защото тя ще гледа да те излъже, вещицата… Нашият народ е безбожен, глупав народ — продължи чичо Ерошка доверчиво, след като излезе Ванюша, — те не ви смятат за хора. За тях ти си по-лош от татарин. Светски хора, казват, руски. А според мене макар и да си войник, ти все пак си човек, и ти имаш душа. Така ли е? Иля Мосеич беше войник, а какъв златен човек беше! Така ли е, бащице? Ето затова нашите не ме обичат, а пък на мене ми е все едно. Аз съм човек весел, обичам всички, аз съм Ерошка! Да, башице!

И старецът ласкаво потупа младия човек по рамото.