Лев Толстой
Казаци ^[0] (3) (Кавказка повест)

III

Колкото повече се отдалечаваше Оленин от центъра на Русия, толкова по-далечни му изглеждаха всички спомени и колкото се приближаваше към Кавказ, толкова по-радостно му ставаше на душата. „Да замина завинаги и никога да не се връщам назад, да не се показвам в обществото — минаваше понякога през ума му. — А тия хора, които виждам тук — не са хора; никой от тях не ме познава и никой никога не може да се озове в Москва в онова общество, в което бях аз, и да научи за моето минало. И никой от онова общество няма да научи какво съм правил, живеейки между тези хора.“ И едно съвсем ново за него чувство на освобождение от всичко минало го обземаше между тези груби същества, които срещаше из пътя и които не признаваше за хора наравно със своите московски познати. Колкото по-груби бяха хората, колкото по-малко бяха признаците на цивилизация, толкова по-свободен се чувствуваше. Ставропол, през който трябваше да мине, го огорчи. Фирмите, дори френските фирми, дамите в карети, файтонджиите по площада, булевардът и господинът в шинел и фуражка, който минаваше по булеварда и оглеждаше минаващите — му подействуваха твърде неприятно. „Може би тези хора познават някого от моите познати.“ И той пак си спомни клуба, шивача, картите, обществото… Затова пък от Ставропол нататък всичко тръгна задоволително: диво и освен това красиво и войнствено. И на Оленин му ставаше все по-весело и по-весело. Всички казаци, файтонджии, надзиратели му изглеждаха обикновени същества, с които той можеше естествено да се шегува, да разговаря, без да се съобразява кой към каква категория принадлежи. Всички принадлежаха към човешкия род, който цял беше несъзнателно мил на Оленин, и всички се отнасяха дружелюбно към него.

Още в земята на донската войска смениха шейната с талига, а от Ставропол нататък вече стана тъй топло, че Оленин пътуваше без шуба. Вече беше пролет — неочаквана, весела пролет за Оленин. Нощно време вече не пускаха да се излиза из станиците, а говореха, че и вечер е опасно. Ванюша започна да се страхува и заредената пушка беше до него в талигата. Оленин стана още по-весел. При една станция надзирателят разказа за едно неотдавнашно страшно убийство по пътя. Започнаха да срещат въоръжени хора. „Ето къде започва!…“ — казваше си Оленин и все очакваше да зърне снежните планини, за които толкова много му бяха говорили. Веднъж привечер ногаецът-талигар посочи с камшика облаците, зад които се показваха планини. Оленин започна жадно да се взира, но времето беше мрачно и облаците затуляха наполовина планините. Оленин виждаше нещо сиво, бяло, къдраво и колкото да се мъчеше, не можа да намери нищо хубаво в изгледа на планините, за които толкова беше чел и чувал. Той помисли, че планините и облаците имат съвсем еднакъв вид и че особената красота на снежните планини, за които му бяха разказвали, е също такава измислица като музиката на Бах и любовта към жената, в която той не вярваше — и той престана да очаква появата на планините. Но на другия ден, рано сутринта, той се събуди в талигата от свежия въздух и погледна равнодушно надясно. Утрото беше съвсем ясно. Изведнъж той видя — на двадесетина крачки от себе си, както му се стори в първия момент — чисто белите грамади с техните нежни очертания и чудната, ясна въздушна линия на върховете и далечното небе. И когато разбра цялата далечина между него и планините и небето, цялата огромност на планините, и когато почувствува цялата безкрайност на тая красота, уплаши се, че това е призрак, сън. Той тръсна глава, за да се събуди. Планините бяха все същите.

— Какво е това? Какво представлява това? — запита той коларя.

— Ами планини — отговори равнодушно ногаецът.

— И аз отдавна ги гледам — каза Ванюша, — ех, че красота! Нашите няма да повярват.

При бързото движение на тройката по равния път планините сякаш бягаха по хоризонта, блеснали срещу изгряващото слънце със своите възрозови върхове. Отначало планините само учудиха Оленин, после го зарадваха; но после, като се вглеждаше все повече и повече в тази движеща се верига от снежни планини, която израстваше не от други черни планини, а направо от степта, той малко по малко започна да вниква в тази красота и почувствува планината. От тази минута всичко, което виждаше, всичко, което мислеше, всичко, което чувствуваше, приемаше за него новия, строго величав характер на планините. Всички московски спомени, срамът и разкаянието, всички нелепи мечти за Кавказ изчезнаха и повече не се връщаха. „Сега започна“ — като че му каза някакъв тържествен глас. И пътят, и ивицата на Терек, която се виждаше в далечината, и станиците, и хората — всичко му се струваше сега вече не шега. Ще погледне небето и ще си спомни планините. Ще погледне себе си, Ванюша — и пак ще си спомни планините. Ето минават двама казаци на коне и пушките, поставени в калъфи, се поклащат равномерно на гърбовете им, и конете смесват червеникавите и сивите си крака, а планините… Отвъд Терек се вижда дим от някакъв аул, а планините… Слънцето изгрява и блести в Терек, който се вижда зад тръстиките, а планините… Откъм станицата иде кола, жени вървят, красиви жени, млади, а планините… Абреци препускат в степта и аз пътувам, не се боя от тях, имам пушка и сила, и младост, а планините…