Лев Толстой
Казаци ^[0] (7) (Кавказка повест)

VII

Слънцето вече се скри и нощните сенки бързо се спускаха откъм гората. Казаците свършиха своите занимания около кордона и се събраха в къщата за вечеря. Само старецът, който все още очакваше ястреба и подръпваше от време на време вързания за крака малък сокол, остана под чинара. Ястребът седеше на дървото, но не се спускаше върху пилето. Лукашка нагласяваше спокойно в гъстия трънак, по пътеките на фазаните, примки за фазаните и пееше песен след песен. Макар че беше висок и ръцете му бяха големи, личеше, че всяка работа, голяма и малка, спореше в ръцете на Лукашка.

— Хей, Лука! — чу той наблизо от гъсталака пронизително звучния глас на Назарка. — Казаците отидоха да вечерят.

С жив фазан под мишницата, провирайки се между тръните, Назарка излезе на пътеката.

— О! — каза Лукашка и млъкна. — Откъде взе петела? Сигурно от някоя моя примка…

Назарка беше връстник с Лукашка и също едва тази пролет бе постъпил в строя при казаците.

Той беше грозничък, слабичък, хилав, с писклив глас, който непрекъснато дразнеше слуха. С Лука те бяха съседи и другари. Лукашка бе седнал по татарски на тревата и нагласяше примките.

— Не зная чия е. Трябва да е твоя.

— Отвъд трапа, до чинара, нали? Моя е, вчера я поставих.

Лукашка стана и погледна уловения фазан. Като погали с ръка тъмносинкавата глава, която петелът протягаше уплашено, въртейки очи, той го взе в ръце.

— Ще сготвим пилаф; ти иди го заколи и го оскуби.

— Сами ли ще го ядем, или да дадем и на подофицера?

— Стига му толкова!

— Страх ме е да ги коля — каза Назарка.

— Дай го тук.

Лукашка извади едно ножче изпод голямата си кама и бързо дръпна с него. Петелът трепна, но не бе успял и да разпери криле, окървавената му глава се изви и бликна кръв.

— Ето тъй се коли! — каза Лукашка, като хвърли петела. — Тлъст пилаф ще стане.

Гледайки петела, Назарка трепна.

— Чувай, Лука, онзи дявол пак нас ще изпрати на секретния пост — добави той, като вдигаше фазана. „Онзи дявол“ той наричаше подофицера. — Фомушкин изпрати за чихир, а сега беше неговият ред. Колко нощи вече ходим! Все нас използува.

Като подсвиркваше, Лукашка тръгна по кордона.

— Вземи връвта! — извика той.

Назарка го послуша.

— Днес аз ще му кажа, наистина ще му кажа — продължаваше Назарка. — Ще кажем: няма да идем, изморихме се, и толкова. Кажи наистина, тебе той ще послуша. Че на какво прилича това!

— Е, намери за какво да говориш — каза Лукашка, който очевидно мислеше за друго, — празна работа! Да беше ни прогонил през нощта от станицата, тогава имаше за какво да ни е мъчно. Там ще се поразходиш, а тук какво? На кордона или в секрета — все това. Само да приказваш!…

— А в станицата ще дойдеш ли?

— За празника ще си ходя.

— Гурка казваше, че твоята Дунайка се разхожда с Фомушкин — каза изведнъж Назарка.

— Да върви по дяволите! — отговори Лукашка, като показа гъстите си бели зъби, но без да се смее. — Нима друга не мога да си намеря?

— Гурка разправяше: отишъл, казва, при нея, а мъжа й го нямало. Фомушкин седи, баница яде. Той поседял и си тръгнал; като минавал под прозореца, чул я да казва: „Отиде си дяволът. Защо ти, миличък, не ядеш баница? Няма, казала, да си ходиш да спиш у вас.“ А той извикал под прозореца: „Браво!“

— Лъжеш!

— Наистина, бога ми!

Лукашка помълча. — Като си е намерила друг, да върви по дяволите. Малко ли са девойките? Тя и без туй ми беше омръзнала.

— Какъв дявол си ти! — каза Назарка. — Да беше се завъртял около Марянка, дъщерята на хорунжия. Какво, тя с никого ли не ходи?

Лукашка се намръщи. — Че каква е Марянка! И тя като другите! — каза той.

— Хайде, опитай се де…

— Ти какво мислиш? Малко ли са такива из станицата?

И Лукашка пак започна да си подсвирква и тръгна към кордона, като брулеше листа от клоните. Като минаваше из храсталака, той изведнъж се спря, забелязал едно гладко дръвче, извади изпод камата ножчето и го отряза.

— Ех, че шомпол ще стане! — каза той, като размахваше пръчката и тя свистеше из въздуха.

Казаците вечеряха под измазания навес на кордона, върху пръстения под, около ниска татарска масичка. Тогава стана дума за секретния пост.

— Чий ред е сега? — извика един от казаците, като се обърна към подофицера през отворената врата на стаята.

— Чий ли? — отговори подофицерът. — Чичо Бурлак ходи, Фомушкин ходи — каза той не съвсем уверено. — Като че пак е ваш ред — на тебе и на Назар — обърна се той към Лука. — И Ергушов ще дойде с вас; може би е изтрезнял.

— Ти не изтрезняваш, че той ли! — каза тихо Назарка.

Казаците се засмяха.

Ергушов беше същият онзи казак, който спеше пиян край къщата. Той току-що се беше вмъкнал под навеса и триеше очите си.

В това време Лукашка бе станал и приготвяше пушката си.

— Вървете по-скоро; вечеряйте и вървете — каза подофицерът. И понеже не очакваше да изразят съгласие, подофицерът затвори вратата, личеше, че малко се надяваше да го послушат казаците. — Ако не беше заповядано, не бих ви изпращал, но току-виж, че връхлети сотникът. И то, казват, че осем души абреци са минали отсам.

— Няма какво, трябва да се върви — каза Ергушов, — редът е такъв! Не може, времето е такова. Казвам, трябва да се върви.

А Лукашка, стиснал с две ръце до устата си огромно парче от фазан, поглеждаше ту подофицера, ту Назарка, сякаш беше съвсем равнодушен към онова, което ставаше, и се смееше над двамината. Казаците още не бяха заминали за секретния пост, когато чичо Ерошка, след като бе седял напразно под чинара до късно, влезе в тъмния навес.

— Е, момчета — загърмя под ниския навес неговият бас, който заглушаваше всички гласове, — и аз ще дойда с вас. Вие ще вардите за чеченци, а аз — за глиган.