Лев Толстой
Казаци ^[0] (26) (Кавказка повест)

XXVI

„Да — мислеше Оленин, като се връщаше у дома си, — само малко да си отпусна юздите, бих могъл безумно да се влюбя в тази казачка.“ Той си легна с тия мисли, но предполагаше, че всичко това ще мине и той ще се върне към предишния си живот.

Но предишният живот не се върна. Отношенията му към Марянка станаха други. Стената, която ги разделяше преди, беше разрушена. Оленин вече се поздравяваше с нея всеки път, когато я срещнеше.

Хазаинът, като дойде да получи парите за квартирата и научи за богатството и щедростта на Оленин, го покани у тях. Старата го приемаше любезно и от деня на вечеринката Оленин често пъти се отбиваше вечер при хазаите и оставаше там до късно. Външно той като че продължаваше да живее в станицата по старому, но в душата му всичко се промени. Деня той прекарваше в гората, а към осем часа, като се мръкваше, отиваше при хазаите сам или с чичо Ерошка. Хазаите вече така свикнаха с него, че се учудваха, когато го нямаше. Той плащаше за виното добре и беше кротък човек. Ванюша му донасяше чай; той сядаше в къта до печката; старата, без да се стеснява, вършеше своята работа и те пиеха чай или вино и разговаряха за казашкия живот, за съседите, за Русия, за която Оленин им разказваше, а те го разпитваха. Понякога той вземаше някаква книга и си четеше. Подвила крака като дива коза, Маряна седеше на печката или в някой тъмен кът. Тя не вземаше участие в разговора, но Оленин виждаше очите й, лицето й, чуваше движенията й, чуваше как дъвче семки и чувствуваше, че тя слуша с цялото си същество, когато той говори, и усещаше нейното присъствие, когато той чете мълчаливо. Понякога му се струваше, че очите й са устремени в него и като срещнеше техния блясък, той неволно млъкваше и се вглеждаше в нея. Тогава тя изведнъж се отдръпваше, а той, преструвайки се, че е много увлечен в разговора със старата, се вслушваше в дишането й, във всяко нейно движение и отново очакваше да зърне погледа й. Когато имаше други хора, тя повечето пъти биваше весела и любезна с него, но насаме беше дива и груба. Понякога той отиваше у тях, когато Маряна още не беше се прибрала от улицата: току изведнъж ще се чуят нейните силни стъпки и през отворената врата ще се мерне синята й басмена риза. Ще влезе тя сред стаята, ще го види и очите й едва уловимо ще се усмихнат нежно, и нему ще стане весело и страшно.

Той нищо не диреше, не искаше от нея, а с всеки ден нейното присъствие му ставаше все по-необходимо.

Оленин така се вживя в станичния живот, че миналото му се стори някак съвсем чуждо, а бъдещето, особено извън оня свят, в който живееше, никак не го занимаваше. Като получаваше писма от къщи, от роднини и приятели, той се оскърбяваше от туй, че те, както изглеждаше, скърбяха за него като за пропаднал човек, докато той в своята станица смяташе за пропаднали всички, които не живеят тъй, както живееше той. Беше убеден, че никога няма да се разкайва, задето се е откъснал от предишния живот, живее така уединено и се е наредил своеобразно в своята станица. В походите, в крепостите той се чувствуваше добре; но само тук, само под крилото на чичо Ерошка, уединен в своята гора, в своята казашка къщица на края на станицата и особено при спомена за Марянка и Лукашка той съзнаваше ясно онази лъжа, в която бе живял преди и която, още докато беше там, го възмущаваше, а сега му бе станала неизразимо отвратителна и смешна. С всеки нов ден той се чувствуваше тук все повече и повече свободен и повече човек. Кавказ му се представи съвсем иначе, а не тъй, както си бе въобразявал. Той не намери тук нищо, което да прилича на неговите мечти и на всички ония описания на Кавказ, за които беше чувал и чел. „Няма тук никакви вълшебни коне, стръмнини, амалатбеговци, герои и злодеи — мислеше той, — хората живеят, както живее природата: умират, раждат се, съвъкупяват се, пак се раждат, бият се, пият, ядат, радват се и пак умират и никакви други условия, извън онези неизменни условия, които природата е установила за слънцето, тревата, дивите животни, дърветата. Други закони за тях няма…“ И поради туй тези хора, в сравнение със самия него, му изглеждаха прекрасни, силни, свободни и като ги гледаше, ставаше му и срамно, и тъжно за самия него. Често пъти съвсем сериозно му идеше на ум да захвърли всичко, да се запише казак, да си купи къща, добитък, да се ожени за казачка — само че не за Маряна, която той отстъпваше на Лукашка — и да живее с чичо Ерошка, да ходи с него на лов, за риба и да участвува в походите заедно с казаците. „Защо не направя това? Какво чакам?“ — питаше се той. И се подканваше, укоряваше се: „Или аз се страхувам да направя онова, което сам смятам за разумно и справедливо? Нима желанието да бъдеш обикновен казак, да живееш близко до природата, да не правиш зло никому, а, напротив, да правиш добро на хората, нима да мечтаеш за всичко това, е по-глупаво, отколкото да мечтаеш за онуй, за което аз мечтаех преди — например да бъдеш министър или полкови командир?“ Но някакъв глас му казваше да почака и той не се решаваше. Задържаше го смътното съзнание, че не ще може да живее напълно живота на Ерошка и на Лукашка, защото той си има друго щастие — задържаше го мисълта, че щастието се крие в себеотрицанието. Постъпката спрямо Лукашка продължаваше да му доставя радост. Той постоянно диреше случай да се жертвува за другите, но такива случаи не му се представяха. Понякога той забравяше тази новоизнамерена от него рецепта за щастие и смяташе, че е способен да се слее с живота на чичо Ерошка; но после изведнъж се опомняше и веднага се сепваше, че мисли за съзнателното себеотрицание и опрян на тази мисъл, гледаше спокойно и гордо на всички хора и на чуждото щастие.