Лев Толстой
Казаци ^[0] (18) (Кавказка повест)

XVIII

Лукашка се запъти към кордона, а чичо Ерошка в същото това време свирна на кучетата и като прескочи плета, по задните дворове стигна до квартирата на Оленин (когато отиваше на лов, той не обичаше да среща жени). Оленин още спеше, дори Ванюша, който се беше събудил, но още не бе станал, се оглеждаше наоколо и мислеше дали не е време вече за ставане, когато чичо Ерошка с пушка през рамо и в пълна ловджийска премяна отвори вратата.

— Тревога! — извика той с плътния си глас. — Тревога! Чеченци идат! Иване! Слагай самовара на господаря си. А ти ставай! Бързо! — викаше старецът. — Тъй е у нас, добри човече! Ето вече и момите станаха. Погледни през прозореца, виж — една отива вече за вода, а ти спиш.

Оленин се събуди и скочи. Колко леко и весело му Стана, като видя стареца и като чу гласа му.

— Бързо! Бързо, Ванюша! — извика той.

— Така ли се ходи на лов! Хората вече ще закусват, а ти спиш. Лям! Къде отиваш! — извика той на кучето. — Пушката готова ли ти е, а? — викаше старецът, сякаш цяла тълпа хора имаше в къщата.

— Е, изложих се, няма какво. Барута, Ванюша! Пълни патроните! — каза Оленин.

— Глоба! — викаше старецът.

— Дю те вулеву?^[1] — запита Ванюша, като се хилеше.

— Ти не си наш! Ти не бъбреш по нашенски, дяволе! — изкрещя срещу него старецът, като показваше корените на зъбите си.

— Щом е за пръв път, прощава се — пошегува се Оленин, обувайки големите ботуши.

— За пръв път се прощава — отговори Ерошка, — а успиш ли се втори път, едно ведро чихир глоба ще дадеш. Напече ли слънцето, елен не можеш намери.

— Пък и да го намериш, той е по-умен от нас — каза Оленин, като повтаряше думите на стареца, казани снощи, — не можеш го измами.

— Да, смей се! Убий го, че тогава говори. Е, хайде бързай! Ето и хазаинът ти иде — каза Ерошка, като гледаше през прозореца. — Гледай го как се е докарал, облякъл новата дреха, да видиш, че е офицер. Ех, народ, народ!

Наистина Ванюшка съобщи, че хазаинът иска да види господаря.

— Ларжан^[2] — каза той дълбокомислено, предупреждавайки господаря си за значението на това посещение на хорунжия. Веднага след това сам хорунжият в нова черкезка с офицерски пагони на раменете и с лъснати ботуши — нещо рядко за казаците, — като се поклащаше важно и с усмивка на лице, влезе в стаята и поздрави с „добре дошъл“.

Хорунжият, Иля Василевич, беше образован казак, прекарал бе известно време в Русия и беше учител, а най-важното — бе благороден. Той искаше да се показва като благороден; но неволно под грозното лустро на лекомислието, самоувереността и безобразния говор, който бе придобил, се чувствуваше същият чичо Ерошка. Това личеше и по загорялото му лице, и по ръцете му, и по зачервения нос. Оленин го покани да седне.

— Здравейте, бащице Иля Василевич! — каза Ерошка, като стана и както се стори на Оленин, се поклони иронично ниско.

— Здравейте, чичо! Ти вече си тук? — отговори хорунжият, като кимаше небрежно.

Хорунжият беше към четиридесетгодишен човек с побеляла клинообразна брадичка, сух, тънък и красив и още доста запазен за своите четиридесет години. Като идеше при Оленин, той, както личеше, се страхуваше да не го вземат за обикновен казак и искаше да накара Оленин веднага да почувствува важността му.

— Това е нашият Нимврод египетски — каза той, като се обръщаше към Оленин с усмивка на самодоволство и сочеше стареца. — Ловец пред господаря. Пръв из нашия край за всяка работа. Може би вече сте благоволили да разберете?

Чичо Ерошка гледаше краката си, обути в мокри цървули, поклащаше замислено глава, сякаш се чудеше на умението и учеността на хорунжия и повтаряше на себе си: „Нимврод гицки. Какво ли няма да ти измисли?“

— Каним се да вървим на лов — каза Оленин.

— Тъй вярно! — забеляза хорунжият. — А аз имам една дребна работица с вас.

— Какво ще обичате?

— Тъй като вие сте благороден човек — започна хорунжият — и тъй като, мога да кажа, че и ние също тъй имаме честта да бъдем офицер, поради това можем постепенно всякога да се споразумяваме като всички благородни хора. (Той спря и погледна усмихнато стареца и Оленин.) Но ако вие желаете, по съгласие с мене, тъй като моята жена е жена глупава в нашето съсловие, не е могла в настоящо време да разбере в истинския смисъл вашите думи от вчерашна дата. Затова моята квартира за полковия адютант можеше да струва шест монети без конюшнята — а даром аз, като благороден човек, винаги мога да я освободя. Но тъй като вие я искате, то аз, който също съм офицер, мога във всичко да се съглася лично с вас и като жител на тукашния край, не само според нашия обичай, а във всичко мога да съблюдавам условията…

— Ясно и разбрано — измърмори старецът.

Хорунжият говори все тъй още дълго време. От всичко това Оленин с известно усилие можа да разбере желанието на хорунжия да получава по шест сребърни рубли на месец за квартирата. Той се съгласи на драго сърце и предложи на госта си чаша чай. Хорунжият отказа.

— Според нашия глупав обред — каза той — ние смятаме за грешно да се пие от светска чаша. Макар че според моето образование аз бих могъл да разбирам, но моята жена поради човешките слабости…

— Какво, ще пиете ли един чай?

— Ако позволите, ще донеса своя чаша, особита — отговори хорунжият и излезе на чардака. — Дай ми чашата! — извика той.

След няколко минути вратата се отвори и една загоряла млада ръка в розов ръкав се подаде през вратата с една чаша. Хорунжият се приближи, взе чашата и пошепна нещо на дъщеря си. Оленин наля чай на хорунжия в особитата, а на Ерошка — в светска чаша.

— Обаче аз не желая да ви задържам — каза хорунжият, като се пареше и допиваше чая си. — Аз, тъй да се каже, също имам голяма любов към риболов и сега съм тук нещо като в отпуск, тъй да се каже в междучасие от длъжността. Също имам желание да опитам щастието си — няма ли да ми се паднат дароветете на Терек. Надявам се, че и вие някога ще ме посетите, да пийнем от родителското, както е по нашия казашки обичай — добави той.

Хорунжият се поклони, стисна ръка на Оленин и излезе. Докато Оленин се приготвяше, чуваше заповедническия и рязък глас на хорунжия, който даваше нареждания на домашните. А след няколко минути Оленин видя хорунжия да минава край неговия прозорец със запретнати до колене гащи, с окъсана антерия и с мрежа на рамото.

— Мошеник! — каза чичо Ерошка, като допиваше чая си в светската чаша. — Нима ти наистина ще му плащаш шест монети на месец? Къде се е чуло такова нещо! Най-добрата къща в селото ще ти дадат за две монети. Ама че дявол! Че аз моята за три монети ще ти дам.

— Не, ще остана тук — каза Оленин.

— За шест монети! Личи, че имаш грешни пари. Ее-х! — отговори старецът. — Дай чихир, Иване!

Като закусиха и пийнаха ракия за „добър път“, Оленин и старецът излязоха заедно в осем часа̀ сутринта.

При вратите те се натъкнаха на една впрегната кола. Забрадена до очите с бяла кърпа, с антерия върху ризата, с ботуши и дълга тояга в ръка, Маряна теглеше воловете с вързано за рогата им въже.

— Миличка! — каза старецът, като уж посягаше да я улови.

Марянка замахна към него с тоягата и погледна весело и двамата с прекрасните си очи.

На Оленин му стана още по-весело.

— Да вървим, да вървим! — каза той, като мяташе пушката през рамото и чувствуваше отправения към него поглед на девойката.

— Ди! Ди! — прозвуча подире им гласът на Маряна и веднага след туй заскрибуца потеглилата кола.

Докато пътят вървеше край селото, през пасищата, Ерошка все приказваше. Той не можеше да забрави хорунжия и непрекъснато го ругаеше.

— Но защо му се сърдиш толкова? — запита Оленин.

— Скъперник! Не обичам такива! — отговори старецът. — Ще умре, всичко ще остане. За кого трупа? Две къщи издигна. Друга една градина отне чрез съд от брата си. А и като просбописец е голямо куче! От други села дохождат при него да им пише прошения. Каквото напише, изведнъж стане. Бива го. Но за кого трупа тия пари? Има само едно момче и момичето; ще го омъжи — сам ще остане.

— Значи, зестра събира — каза Оленин.

— Каква зестра? Момичето ще го вземат и тъй, то е чудесно момиче. Но той, дяволът му с дяволите, иска на богат да го даде. Голям откуп иска да отмъкне. Има един казак, Лука, мой съсед и племенник, юнак момче, дето уби чеченеца, отдавна вече иска момичето, но той не го дава. Ту едно, ту друго ще измисли. Малко е момичето, казва. А аз зная какво мисли. Иска да му се кланят, да му се молят. Какъв срам беше за това момиче. И все пак за Лукашка ще я сватосат. Защото е пръв казак в станицата, джигит, уби абрек, орден ще получи.

— Ами за туй какво ще кажеш? Вчера, като ходех из двора, видях момичето на хазаите да се целува с някакъв казак — каза Оленин.

— Лъжеш! — извика старецът и се опря.

— Кълна се! — каза Оленин.

— Жената е дявол — каза Ерошка умислен. — А какъв беше този казак?

— Не видях.

— А дъното на калпака му какво беше? Бяло ли?

— Да.

— А антерията червена, нали? Висок колкото тебе?

— Не, по-висок.

— Той е бил. — Ерошка гръмко се засмя. — Той е бил, моят Марко. Лукашка. Аз го наричам Марко, шегувам се. Същият. Обичам го! Такъв бях и аз, бащице мой. Какво ще ги гледаш? Случвало ми се е, моята душичка спи с майка си или със снаха си и аз пак успея да се вмъкна при нея. Живееха във висока къща; майка й беше цяла чума, дявол, никак не ме обичаше, а пък аз взема приятеля си, Гирчик го наричаха. Пристигам под прозореца, кача се на раменете му, дигам прозореца и пипам в тъмното. Тя спеше на миндера до самия прозорец. Веднъж я изплаших, събуди се, не ме позна, почна да се тюхка! Кой е? — пита. А аз не бива да говоря. Майка й започна да шава до нея. Свалих калпака и го наврях в мутрата й — веднага ме позна по ширита, който беше на калпака. Изскочи навън. От нищо не се нуждаех тогава. И каймак, и грозде, всичко мъкнеше тя — добави Ерошка, който обясняваше всичко практически. — И не беше само тя. Живот се живееше тогава.

— А сега?

— Ето: ще вървим след кучето, ще прогоним фазана на някое дърво, тогава — стреляй.

— Подир Марянка би ли се повлякъл?

— Ти гледай кучетата. Довечера ще ти кажа — отговори старецът, като сочеше своя любимец Лям.

Те млъкнаха.

Като изминаха стотина крачки в разговор, старецът отново се спря и посочи една пръчка, която лежеше напряко на пътя.

— Какво мислиш? — каза той. — Мислиш, че това е случайно? Не. Тази пръчка лошо лежи.

— Кое е лошото?

Той се усмихна.

— Нищо не знаеш. Ти мене слушай. Когато една пръчка лежи тъй, ти не я прескачай, а или я заобиколи, или я махни от пътя си и прочети молитвата: „В името на отца и сина, и светия дух“ и после си върви спокойно. Нищо няма да ти направи. Така са ме учили някога старите хора.

— Глупости — каза Оленин. — По-добре разкажи за Маряна. Ходи ли тя с Лукашка?

— Шт! Сега мълчи — старецът отново прекъсна с шепот този разговор, — само слушай. Навлизаме в гората.

И старецът, като стъпяше тихо с цървулите си, тръгна напред по една тясна пътека, която водеше в гъстата, дива, непроходима гора. Той няколко пъти се обръща назад, поглеждайки намръщен Оленин, който шумолеше и тропаше с големите си ботуши, и понеже носеше невнимателно пушката, на няколко пъти закачи клоните на дърветата, надвесени над пътя.

— Не шуми, върви по-тихо, ей, войниче! — говореше му със сърдит шепот той.

Във въздуха се чувствуваше, че слънцето е изгряло. Мъглата се разнасяше, но все още покриваше върховете на гората. Гората изглеждаше страшно висока. При всяка стъпка напред местността се променяше, Което изглеждаше дърво, се оказваше храст, а някоя тръстика изглеждаше като цяло дърво.