Лев Толстой
Казаци ^[0] (15) (Кавказка повест)

XV

— Та, за какво се бях разприказвал? — продължи той, като си припомняше. — Да, ето какъв човек съм! Ловец! Друг ловец като мене няма из целия полк. Мога да ти намеря и да ти покажа всякакъв звяр, всякаква птица; какви са, къде се въдят — всичко зная. И кучета имам, и две пушки имам, и мрежа, и въдица, и ястреб — всичко имам, благодаря на бога. Ако ти си истински ловец, ако не се хвалиш, всичко ще ти покажа. Знаеш ли какъв човек съм аз? Попадна ли на някаква следа — аз вече зная от какво животно е, зная къде ще легне, къде ще иде да пие вода или да се отъркаля. Ще си направя скривалище и ще стоя цяла нощ да го чакам. Каква полза да седиш в къщи? Само да си навлечеш някакъв грях на душата или да се натряскаш. Пък и жени ще се насъберат, ще се раздрънкат; деца врякат… жива болест! Друго нещо е да излезеш привечер, да си избереш местенце, да залегнеш в тръстиката, седнеш и си седиш, добро юначе, и чакаш. Всичко, което става в гората, ти е познато. Погледнеш към небето — звездици трепкат, разглеждаш ги, разбираш много ли време имаш още. Оглеждаш се наоколо — гората шумоли и ти чакаш… ей сега ще изпращи, ще дойде глиганът да се потъркаля в тинята. Чуваш как пищят малките орлета, обаждат се петли откъм станицата или гъски. Ако са гъски, значи още не е минало среднощ. Всичко това го зная. А чуеш ли някъде далече пушка да гръмне, всякакви мисли ти идат в главата. Казваш си: кой ли стреля? Някой казак като мене е причакал дивеч и дали го е убил, или само го е похабил и ще тръгне сега горкото животно да ръси даром кръвта си из тръстиката. Не обичам това, никак не обичам! Защо е похабил животното? Глупак! Глупак! Или си мислиш: „Може би абрек е убил някое глупаво казаче.“ Всичко това минава през ума ти. А веднъж, както седях край водата, гледам — реката носи отгоре люлка. Съвсем цяла, само единият й край счупен. Какво не си помислих. Чия ли е тази люлка? Сигурно, мисля си, вашите дяволи, войниците, са влезли в някой аул, подбрали са чеченките, а някой проклетник е убил детенце: вдигнал го е за краката и — о стената. Нима не стават и такива работи? Ех, нямат душа хората! И като си помислих, жал ми стана. Хвърлили са люлката, прогонили са жената, изгорили са къщата, а джигитът е грабнал пушката и е преминал в нашия край да граби. Седиш си и все си мислиш. А като чуеш, че из гъсталака препуска цяло стадо — сърцето ти ще изхвръкне. Елате, милички! Ще те подушат, мислиш си, и седиш, не мърдаш, а сърцето: туп! туп! туп! — просто те люлее. Тази пролет веднъж се приближи до мене голямо черно стадо. „В името на отца и сина…“ — вече бях готов да стрелям. А свинята току изгрухтя на прасенцата: „Пазете се, деца, човек има тук!“ — и те изшумоляха надолу из храсталака. Да можех, със зъби щях да я разкъсам.

— А как тъй свинята е казала на прасенцата, че там има човек — запита Оленин.

— Че ти какво си мислиш? Мислиш, че животното е глупаво? Не, то е по-умно от човека, макар да се казва свиня. То всичко знае. Вземи за пример това: човек ще мине по следите на животното, но няма да ги забележи, а свинята, щом подуши твоята следа — веднага дим да я няма; значи, че тя има ум, че ти не усещаш своята миризма, а тя я усеща. И друго ще ти кажа: ти искаш да я убиеш, а тя иска да си ходи жива из гората. Твоят закон е такъв, нейният — друг. Тя е свиня и все пак не е по-лоша от тебе; също тъй творение божие. Ех! Глупав е човекът, глупав, глупав! — повтори няколко пъти старецът, после наведе глава и се замисли.

Оленин също се замисли, слезе от чардака и сложил ръце на гърба си, тръгна мълчаливо из двора.

Като се опомни, Ерошка вдигна глава и започна да наблюдава втренчено нощните пеперуди, които се виеха над треперливото пламъче на свещта и падаха в него.

— Глупачка! Глупачка! — каза той. — Къде летиш? Глупачка! Глупачка! — Той стана и с дебелите си пръсти започна да пъди пеперудите.

— Ще изгориш, глупачке, ей тука хвъркай, място много — бъбреше той с нежен глас, като се мъчеше да я улови внимателно за крилцата с дебелите си пръсти и да я пусне. — Ти сама си дириш смъртта, а пък на мене ми е жал за тебе.

Той седя дълго, като си приказваше и посръбваше от бутилката. А Оленин ходеше назад-напред по двора. Изведнъж някакъв шепот зад вратата го накара да се спре учуден. Притаил неволно дъх, той чу женски смях, глас на мъж и звук на целувка. Нарочно зашумя с краката си из тревата и се отдръпна към другата страна на двора. Но след малко плетът изскърца. Един казак в тъмна черкезка и бяло дъно на калпака (това беше Лука) мина покрай оградата, а една висока жена с бяла забрадка мина край Оленин. „Нито аз се интересувам от тебе, нито ти от мене“ — говореше му сякаш решителната походка на Марянка. Той я изпроводи с поглед до входа на хазайската къща, дори забеляза през прозореца как тя свали забрадката си и седна на пейката. И изведнъж чувство на тъга, на самотност, някакви неясни желания и надежди и някаква завист към някого завладя душата на младия човек.

Последните светлинки по прозорците угаснаха. Последните звуци из станицата утихнаха. И плетените огради, и белеещият се из дворовете добитък, и покривите на къщите, и стройните тополи — всичко сякаш спеше здрав, тих, трудов сън. Само звънливите непрекъснати звуци на жабите долитаха откъм влажната далечина до напрегнатия слух. На изток звездите оредяваха и като че се разтопяваха в засилващата се светлина. А отгоре, в небесния купол, те се сипваха все по-дълбоко и по-гъсто. Подпрял глава на ръцете си, старецът заспа. В отсрещния двор пропя петел. А Оленин все ходеше и ходеше, замислен за нещо. Звуците на песен, пята от няколко гласа, долетяха до слуха му. Той се приближи към оградата и се заслуша. Млади казашки гласове звънтяха във весела песен, а над всички с голяма сила се издигаше един младежки глас.

— Знаеш ли кой пее? — каза събудилият се старец. — Това е джигитът Лукашка. Той уби един чеченец; затова се и радва. И на какво се радва? Глупак, глупак!

— А ти убивал ли си хора? — запита Оленин.

Изведнъж старецът се надигна на лактите си и приближи лице до лицето на Оленин.

— Дявол! — извика той срещу него. — Защо питаш? За това не бива да се говори. Тежко, тежко нещо е да погубиш една душа! Прощавай, бащице, и сит съм, и пиян съм — каза той, като ставаше. — Утре да дойда ли да вървим на лов?

— Ела.

— Гледай да станеш рано, иначе — глоба ще плащаш.

— Не бой се, и преди тебе ще стана — отговори Оленин.

Старецът тръгна. Песента замлъкна. Чуха се стъпки и весел говор. Малко след туй отново се понесе песента, но този път по-далече и към предишните гласове се бе присъединил силният глас на Ерошка. „Чудни хора! Чуден живот!“ — помисли Оленин, като въздъхна, и се върна самичък в своята стая.