Лев Толстой
Казаци [0] (1) (Кавказка повест)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Казаки (Кавказская повесть), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2012)
Разпознаване и корекция
krechetalo (2012)

Издание:

Л. Н. Толстой

Събрани съчинения в 14 тома

Том 3: Повести и разкази 1857–1863

 

Превел от руски: Георги Константинов

 

Издателство „Народна култура“, София, 1956

 

Л. Н. Толстой

Собрание сочинений в 14 томах

„Государственное издательство художественной литературы“

Москва, 1951

Тираж 200,000

 

Редактор: Милка Минева

Художник: Олга Йончева

Худ. редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Коректор: Лев Шопов

 

Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.

Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000

Поръчка №2 (481).

ЛГ IV

 

Цена 1955 г. — 15.90 лева.

 

ДПК Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

I

Всичко утихна в Москва. От време на време някъде се чува скриптене на колела по замръзналата улица. Прозорците вече не светят, фенерите също са угаснали. От черквите излитат звуци на камбани, които трептят над спящия град и напомнят за настъпващото утро. Улиците са пусти. Рядко някъде нощен файтонджия ще размеси пясък със сняг с тесните плазове на шейната си и минал на друг ъгъл, ще заспи, очаквайки пътници. Ще мине някоя бабичка, запътена към черквата, където вече, отразени в златните обковки на иконите, горят тук-таме с червен пламък несиметрично поставените восъчни свещи. Работният народ вече става след дългата зимна нощ и отива на работа.

А за господарите е още вечер.

Един от прозорците на Шевалие[1] свети незаконно изпод затворените капаци. Пред входа стоят една карета, шейни и файтони, които почти допират едни други задните си части. Тук има и една пощенска тройка. Вратарят, загърнат добре и сгушен, сякаш се крие зад къщата.

„И какво преливат от пусто в празно? — мисли лакеят с отслабнало изтощено лице, седнал в антрето. — И все когато аз съм дежурен!“ От съседната светла стаичка се чуват гласовете на трима млади хора, които вечерят. Те седят в стаята около една маса, по която се виждат остатъци от вечеря и вино. Единият, дребен, чистичък, слаб и грозен, седи и гледа с добродушен, уморен поглед заминаващия. Другият, висок, се е излегнал до отрупаната с празни бутилки маса и си играе с ключето на часовника си. Третият, облечен в новичка полушуба, ходи из стаята, спира се от време на време, чупи бадеми с доста дебелите си и силни, но с чисти нокти пръсти и все се усмихва за нещо; очите и лицето му пламтят. Той говори с жар и с жестикулации, но личи, че не намира думи и че всички думи, които му идат на ума, като че са недостатъчни, за да изразят онова, което напира в сърцето му. Той непрекъснато се усмихва.

— Сега може да се каже всичко! — казва заминаващият. — Не че се оправдавам, но би ми се искало поне да ме разбереш, както аз самият разбирам себе си, а не както гледат на тази работа вулгарните хора. Ти казваш, че аз съм виновен пред нея — обръща се той към оногова, който го гледа с добродушен поглед.

— Да, виновен си — отговаря дребничкият грозен човек и сякаш в неговия поглед се отразява още по-голяма доброта и умора.

— Зная защо говориш тъй — продължава заминаващият. — Да бъдеш обичан според тебе е също такова щастие, каквото е самият ти да обичаш, и това ти е достатъчно за цял живот, щом веднъж си го постигнал.

— Да, твърде достатъчно, драги мой! Повече отколкото трябва — потвърждава дребният и грозният, като отваря и затваря очи.

— Но защо да не обичаш и сам! — казва заминаващият, замисля се и сякаш със съжаление гледа приятеля си. — Защо да не обичаш? Не ти се обича… Не, да бъдеш обичан — това е нещастие, нещастие, когато чувствуваш, че си виновен, защото не отвръщаш със същото и не можеш да отвърнеш. Ах, боже мой! — Той махна с ръка. — Ако всичко това се вършеше разумно, а то, обратно, става някак не както ние искаме, а по своему. Като че съм откраднал това чувство. И ти мислиш така; не отричай, ти трябва да мислиш така. А ще повярваш ли, от всички глупости и гадости, каквито успях да извърша доста в живота, тази е единствената, за която не се разкайвам и не мога да се разкая. Нито в началото, нито после съм лъгал нито пред себе си, нито пред нея. Струваше ми се, че най-после ето, влюбих се, а сетне видях, че това е било неволна лъжа, че така не може да се обича, и не можах да отида по-далеч, а тя отиде. Нима съм виновен, че не можах? Какво трябваше да правя?

— Е, сега вече е свършено! — каза приятелят му, като запуши цигара, за да прогони съня си. — Едно нещо ще добавя: ти още не си обичал и не знаеш какво значи да обичаш.

Облеченият с полушубата искаше пак да каже нещо и се хвана за главата. Но не намираше думи да изрази онова, което искаше да каже.

— Не съм обичал! Да, наистина не съм обичал. Но имам желание да обичам, по-силно желание от което не може да съществува! Обаче дали има такава любов? Все остава нещо недовършено. Но защо ли говорим! Обърках, обърках се аз в живота. Но сега всичко е свършено, ти си прав. И чувствувам, че започва нов живот.

— В който ти отново ще се объркаш — каза онзи, който лежеше на дивана и играеше с ключето на часовника си; но заминаващият не го чу.

— И тъжно ми е, и се радвам, че заминавам — продължи той. — Защо ми е тъжно, не зная.

И заминаващият започна да говори само за себе си, без да забелязва, че за другите това не беше така интересно, както за него. Човек никога не е такъв егоист, както в минута на душевен възторг. Струва му се, че няма на света в тази минута нищо по-прекрасно и по-интересно от самия него.

— Дмитрий Андреевич, файтонджията не иска да чака! — каза влезлият млад слуга, облечен в шуба и увит с шал. — Конете са тук от дванадесет часа, а сега е четири.

Дмитрий Андреевич погледна своя Ванюша. В неговия увит шал, в плъстените му ботуши, в сънливото му лице той долови гласа на другия живот, който го зовеше — живот на труд, лишения, дейност.

— И така, прощавай! — каза той, като проверяваше дали не е оставил някое копче незакопчано.

Въпреки че го посъветваха да даде и бакшиш на файтонджията, той си сложи шапката и застана сред стаята. Те се разцелуваха веднъж, два пъти, спряха и после се целунаха трети път. Онзи в полушубата се приближи към масата, изпи оставената там чаша, хвана за ръка дребничкия и грозния и се изчерви.

— Не, все пак ще кажа… Трябва и мога да бъда откровен с тебе, защото те обичам… Ти нали я обичаш? Аз винаги съм мислил това… Да?

— Да — отговори приятелят му, като се усмихна още по-смирено.

— И може би…

— Извинете, заповядано ми е да загася свещите — каза сънливият лакей, който чу последния им разговор и съобразяваше защо господата винаги говорят едно и също. — Със сметката кого ще наредите да задължа? Вас ли? — прибави той, като се обърна към високия, знаейки предварително към кого трябва да се обърне.

— Да — каза високият. — Колко?

— Двадесет и шест рубли.

Високият се замисли за миг, но не каза нищо и сложи сметката в джоба си.

А двамата продължаваха своя разговор.

— Сбогом, ти си отличен момък! — каза дребничкият и грозен господин с кротките очи.

Сълзи се показаха на очите и на двамата. Те излязоха пред входа.

— Ах, да! — каза заминаващият, като се изчерви и се обърна към високия. — Сметката на Шевалие ти ще уредиш и после ми пиши.

— Добре, добре — каза високият, като слагаше ръкавиците си. — Как ти завиждам! — прибави той съвсем неочаквано, когато излязоха пред входа.

Заминаващият седна в шейната, загърна се в шубата и каза:

— Защо не! Да вървим заедно — и дори се отдръпна в шейната, за да направи място на оногова, който каза, че му завижда; гласът му трепереше.

Изпращачът каза: „Сбогом, Митя, да ти даде бог…“ Той не желаеше нищо друго, освен приятелят му да замине по-скоро и затова не можа да доизкаже пожеланието си.

Те помълчаха. Някой каза още веднъж: „Сбогом.“

Някой каза: „Карай!“ И файтонджията потегли.

— Елизар, хайде! — извика един от изпращачите.

Файтонджиите и коларят се размърдаха, подвикваха на конете, опъваха поводите. Замръзналата карета заскърца по снега.

— Славен момък е този Оленин — каза един от изпращачите. — Но какво е това желание да тръгне за Кавказ, при това като юнкер? За нищо на света не бих направил такова нещо. Ти утре ще обядваш ли в клуба?

— Да.

И изпращачите се разделиха.

На заминаващия му се струваше топло, горещо в шубата. Той седна на дъното на шейната, разгърна се и пощенската буйногривеста тройка се помъкна из тъмната улица, влезе в друга край някакви къщи, които той не беше виждал. На Оленин му се струваше, че само ония, които заминават, пътуват по тези улици. Наоколо беше тъмно, безмълвно, тъжно, а душата беше пълна със спомени, любов, съжаления и приятни, задавящи сълзи…

Бележки

[0] Повестта е писана от Толстой през 1852–1862 година; от замислените от писателя две части той написал само първата.

По време на пребиваването на писателя в Кавказ него силно го заинтересували природата и битът на обитателите на тоя край. На 21 октомври 1852 година той набелязал план за „Очерци от Кавказ“, между които и „разкази на Япишка за лова, за стария казашки живот, за неговите похождения в планините“. (Пълно събрание на съчиненията, том 46, стр. 146.) Познанството със стария ловец Епишка дало на писателя материал за създаването на образа на Ерошка; другите герои от „Казаци“ също се явяват като резултат на дълбоко изучване от художника характерите и бита на гребенските казаци и на планинците.

Отначало Толстой се опитвал да пише за Кавказ в стихотворна форма. Но по-късно минал към прозата, като сложил в основата на повествованието разказите на казака Епишка. През януари 1854 година Толстой напуснал Кавказ: прехвърлил се в Дунавската армия като артилерийски офицер, а после взел участие в отбраната на Севастопол. Това отклонило писателя от работата му над „казашката повест“.

Отново се заел Толстой с „Казаци“ едва през 1856 година. Обаче скоро прекъснал писането на повестта. Напрегнатата работа над други произведения („Виелица“, „Два хусара“ и други) и отиването в Москва и Петербург го лишили от възможността да се съсредоточи изцяло над създаването на „Казаци“. Толстой се заел с „Казаци“ през пролетта на следващата 1857 година по време на пребиваването му в чужбина. Работата му над повестта продължила и след връщането му в Ясна Поляна през есента на 1857 година и през следващата 1858 година.

В началото на 1862 година Толстой се заел да завърши повестта по силата на едно случайно обстоятелство (загубил при игра на карти), което го поставило в затруднено материално положение. „Аз… взех от Катков 1,000 рубли и му обещах през тази година да му дам своя роман — кавказкият — писал Толстой на В. П. Боткин на 7 февруари 1862 година. — Което, след като го обмислих добре, много ме радва, защото иначе този роман, написан доста повече от половината, би останал да лежи вечно…“ (Пълно събрание на съчиненията, т. 60, стр. 417.)

Работата над подготовката на повестта за печат продължила през цялата 1862 година. На 19 декември 1862 година Толстой записал: „Завърших «Казаци», първата част.“ На 23 януари 1863 година писателят говори в дневника си за последните поправки на повестта.

„Казаци“ били напечатани в януарската книжка на „Русский вестник“ 1863 година.

[1] Шевалие — съдържател на хотел и ресторант в Москва в XIX век.