Лев Толстой
Казаци ^[0] (41) (Кавказка повест)

XLI

— Далече ли са? — само запита Лукашка.

В същото това време на тридесетина крачки от тях се чу кратък и сух изстрел. Подофицерът леко се усмихна.

— Нашият Гурка стреля по тях — каза той, като посочи с глава по направление на изстрела.

Те изминаха още няколко крачки и видяха Гурка, който, скрит зад един пясъчен хълм, пълнеше пушката си. От скука Гурка разменяше от време на време по някой куршум с абреците, скрити зад друг пясъчен хълм. Оттам изсвири едно куршумче.

Хорунжият беше бледен и смутен. Лукашка слезе от коня, даде го на един казак и тръгна към Гурка. Оленин също тъй слезе от коня си и като се наведе, тръгна след него. Щом се приближиха до стрелящия казак, два куршума пропищяха над главите им. Лукашка се засмя, обърна се към Оленин и се наведе.

— Ще те застрелят, Андреич — каза той. — По-добре махай се. Ти нямаш работа тук.

Но Оленин искаше да види непременно абреците.

Зад хълма на около двеста крачки той видя калпаци и пушки. Изведнъж оттам се показа малко клъбце дим, пропищя още едно куршумче. Абреците бяха заседнали под хълма в едно блато. Оленин се изненада най-много от мястото, където бяха заседнали. Мястото беше също такова, както и цялата степ, но с туй, че абреците бяха там, то сякаш изведнъж изпъкна от всичко останало, някак като че се ознаменува. То дори му се стори именно онова място, в което трябваше да заседнат абреците. Лукашка се върна при коня си и Оленин тръгна след него.

— Трябва да се вземе една кола със сено — каза Лука, — иначе ще ни избият. Ей там зад онзи хълм има една ногайска кола със сено.

Хорунжият го изслуша и подофицерът се съгласи. Колата със сеното беше докарана и казаците, като се криеха зад нея, започнаха да се отрупват със сено. Оленин се изкачи на хълма, откъдето виждаше всичко. Колата със сеното се движеше; казаците се притискаха зад нея. Казаците напредваха; чеченците — те бяха девет души — седяха един до друг, коляно до коляно, и не стреляха.

Навред беше тихо. Изведнъж оттам, където бяха чеченците, се чуха странни звуци на някаква жална песен, нещо като ай-да-ла-лай на чичо Ерошка. Чеченците знаеха, че няма да се спасят и за да не се поддадат на изкушението да бягат, бяха се завързали един за друг с ремъци през коленете, напълнили бяха пушките и сега пееха предсмъртната си песен.

Скрити зад колата със сено, казаците настъпваха все по-близко и по-близко и Оленин чакаше всяка минута да чуе изстрели; но тишината бе нарушавана само от жалната песен на абреците. Изведнъж песента спря, проехтя отсечен изстрел, куршумчето плесна в предницата на колата, чуха се чеченски псувни и крясъци. Изстрел след изстрел разкъсваше тишината и куршум след куршум плющеше по колата. Казаците не стреляха и бяха на не повече от пет крачки.

Мина още един миг и казаците изскочиха с вой от двете страни на колата. Лукашка беше напред. Оленин чу само няколко изстрела, викове и стон. Видя дим и, както му се стори, кръв. Той остави коня и без да съзнава какво върши, изтича при казаците. Ужасът замъгли погледа му. Той не можеше нищо да разбере — схвана само, че всичко бе свършено. Лукашка, бледен като платно, държеше за ръка ранен чеченец и викаше: „Не го убивайте! Жив ще го взема!“ Чеченецът беше същият онзи червенокосият, брат на убития абрек, който бе дошъл да откупи трупа. Лукашка извиваше ръцете му. Изведнъж чеченецът се изтръгна и гръмна с пистолет. Лукашка падна. По корема му се показа кръв. Той скочи, но пак падна, като ругаеше на руски и на татарски. Кръвта по него и под него ставаше все повече и повече. Казаците дойдоха при него и взеха да го разсъбличат. Един от тях, Назарка, преди да се заеме с него, дълго време не можа да сложи сабята в ножницата, като все я пъхаше наопаки. Острието на сабята беше окървавено.

Чеченците, червенокоси, с остригани мустаци, лежаха убити и съсечени. Само познатият, цял в рани — същият, който стреля в Лукашка, — беше жив. Също като ранен сокол, цял в кърви (от дясното му око течеше кръв), стиснал зъби, бледен и мрачен, като се озърташе на всички страни с огромните си възбудени очи, той бе приклекнал и държеше камата си, готов още да се защищава. Хорунжият се приближи към него и отстрани, сякаш искаше да го заобиколи, с бързо движение стреля с пистолета си в ухото му. Чеченецът посегна към него, но не успя и падна.

Запъхтени, казаците дърпаха убитите и им вземаха оръжието. Всеки от тези червенокоси чеченци беше човек, всеки си имаше свое особено изражение. Понесоха Лукашка към колата. Той продължаваше да псува на руски и татарски.

— Не дрънкай, ще те удуша с ръцете си! Няма да ми избягаш! Ана сени! — викаше той, като се напрягаше. Скоро се изтощи и млъкна.

Оленин си отиде у дома. Привечер му казаха, че Лукашка е на умиране, но че един татарин отвъд се е заел да го лекува с билки.

Труповете на убитите бяха домъкнати пред станичното управление. Жени и деца се трупаха да ги гледат.

Оленин се върна по мръкнало и дълго време не можа да се опомни от всичко онова, което бе видял; но като настъпи нощта, отново го завладяха вчерашните спомени; той погледна през прозореца; Маряна ходеше от къщи до килера, шеташе. Майка й бе отишла на лозето. Баща й бе в управлението. Оленин не дочака тя да привърши работата си и тръгна към нея. Тя беше в къщи и стоеше гърбом към него. Оленин мислеше, че тя се срамува.

— Маряна — каза той, — слушай, Маряна! Може ли да вляза?

Изведнъж тя се обърна. В очите й блестяха едва видими сълзи. По лицето й бе разлята красива печал. Тя го погледна мълчаливо и величаво.

Оленин повтори:

— Маряна! Дойдох…

— Остави — каза тя. Лицето й не се промени, но сълзите потекоха от очите й.

— Какво ти е? Защо плачеш?

— Защо плача? — повтори тя с твърд и груб глас. — Избиха казаците, ето защо.

— Лукашка? — каза Оленин.

— Върви си, какво искаш!

— Маряна! — каза Оленин и се приближи до нея.

— Никога нищо не чакай от мене.

— Маряна, не говори тъй — молеше я Оленин.

— Махни се, проклетнико! — извика момичето, тропна с крак и се насочи заплашително към него. На лицето й се изписа такова отвращение, презрение и злоба, че Оленин изведнъж разбра, че няма на какво да се надява; онова, което бе мислил по-рано за недостъпността на тая жена, беше безспорна истина.

Оленин не й каза нищо и бързо излезе навън.