Лев Толстой
Казаци ^[0] (22) (Кавказка повест)

XXII

Сотникът и станичният си отидоха; а Оленин, за да направи удоволствие на Лукашка и да не върви сам из тъмната гора, помоли да пуснат Лукашка и подофицерът го пусна. Оленин мислеше, че Лукашка иска да види Марянка и изобщо беше радостен, че ще има за другар такъв приятен на вид и разговорлив казак. Лукашка и Марянка неволно се сливаха в неговото въображение и той намираше някакво удоволствие в това да мисли за тях. „Той обича Маряна — мислеше си Оленин, — а бих могъл да я обичам аз.“ И някакво силно и ново за него чувство на умиление го овладяваше, когато вървяха към дома си из тъмната гора. На Лукашка също му беше весело. Нещо прилично на обич се чувствуваше между тези двама толкова различни младежи. Всеки път, когато се поглеждаха един друг, и на двамата им се искаше да се смеят.

— Ти през коя врата ще минеш? — запита Оленин.

— През средната. Но аз ще ви изпратя до блатото. После вече не се страхувайте от нищо.

Оленин се засмя.

— Та нима аз се страхувам? Ти се върни, благодаря ти. Ще си отида сам.

— Нищо, нищо! А пък аз и без това нямам работа. Но как няма да се страхувате? И ние се страхуваме — каза Лукашка и също се смееше, успокояваше самолюбието му.

— Ти ела с мене. Ще си поприказваме, ще пийнем, пък на сутринта си върви.

— Нима няма да намеря място, където да пренощувам — засмя се Лукашка, — но подофицерът каза да се върна.

— Вчера чух като пееше, пък те и видях, като…

— Всички сме хора… — И Лука поклати глава.

— Вярно ли е, че си щял да се жениш? — запита Оленин.

— Мама иска да ме жени. Но аз още си нямам кон.

— Ти не си ли строеви?

— Къде ти! Току-що съм постъпил. Още нямам кон, а няма и откъде да взема. Затова и не ме женят.

— А колко струва един кон?

— Пазарихме тези дни един отвъд реката, шестдесет монети им дадохме, не се съгласиха, а конят е ногайски.

— Ще се съгласиш ли да ми станеш драбант? (При походите драбантите са нещо като ординарци на офицерите.) Аз ще те изискам и кон ще ти подаря — каза внезапно Оленин. — Истина ти казвам, аз имам два, единият не ми трябва.

— Как да не ви трябва? — каза Лукашка, смеейки се. — Защо ще ми го подарявате? Ще спечеля, ще даде бог.

— Наистина ти казвам! Или ти не искаш да ставаш драбант? — каза Оленин, зарадван, че му дойде на ум да подари единия кон на Лукашка. Но кой знае защо, той се чувствуваше някак неудобно, беше му съвестно. Той искаше и не знаеше какво да каже.

Лукашка пръв прекъсна мълчанието.

— Вие в Русия имате ли си своя къща? — запита той.

Оленин не можа да се сдържи и му каза, че има не една, а няколко къщи.

— Хубави къщи? По-големи от нашите? — добродушно запита Лукашка.

— Много по-големи, десет пъти по-големи, по на три етажа — разказваше Оленин.

— А такива коне като нашите имате ли?

— Аз имам сто коня, по триста, по четиристотин рубли единият, само че не такива като вашите. По триста сребърни рубли! Чуден тръс имат, знаеш… Но все пак тукашните повече ми харесват.

— А вие как дойдохте тук — доброволно или насила? — запита Лукашка, който сякаш все се подсмиваше. — Ето къде сте се заблудили — добави той, като сочеше пътеката, покрай която минаваха, — трябвало е да хванете надясно.

— Аз пожелах да дойда — отговори Оленин, — искаше ми се да видя вашите места, да участвувам в походите.

— И аз бих отишъл на поход сега — каза Лука. — Чуй, чакали вият — прибави той, като се ослушваше.

— А не те ли е страх, че си убил човек? — запита Оленин.

— От какво ще ме е страх? Бих участвувал и в някой поход! — повтори Лукашка. — Тъй ми се иска, тъй ми се иска…

— Може би ще идем заедно. Нашата рота ще тръгне преди празника, също и вашата сотня.

— И защо ви е трябвало да дохождате тука? Къща си имате, коне си имате и слуги си имате. Да бях на ваше място, щях само да гуляя, да гуляя… А какъв чин имате?

— Аз съм юнкер, а сега съм представен за повишение.

— Ако не се хвалите, че животът ви е така нареден, на ваше място аз никъде не бих ходил. Та аз и оттук никъде не бих отишъл. Добре ли се живее при нас?

— Да. Много добре — каза Оленин.

Беше вече съвсем тъмно, когато те, разговаряйки тъй, приближиха станицата. Още ги забулваше тъмният мрак на гората. Вятърът свиреше високо по върховете на дърветата. Чакалите сякаш изведнъж започваха да вият, да се кискат и да плачат съвсем близо край тях; а отпред, в станицата, вече се чуваше женски говор, кучешки лай, очертаваха се ясно силуетите на къщите, светеха огньове и се усещаше миризма, особената миризма на дим от говежди тор. Оленин чувствуваше тъй силно, особено тази вечер, че тук, в станицата, е неговият дом, неговото семейство, цялото му щастие и че никога никъде не е живял и няма да живее тъй щастливо, както в тази станица. Така много обичаше всички тази вечер, и особено Лукашка! Като стигна у дома, Оленин, за голяма почуда на Лукашка, сам изведе от обора коня, който бе купил в Грозни — не онзи, който яздеше винаги, а другия, който, макар и стар, също не беше лош, и му го даде.

— Защо ми го подарявате? — каза Лукашка. — Аз още с нищо не съм ви услужил.

— Истина ти казвам, на мене нищо не ми струва — отговори Оленин, — вземи го, и ти ще ми подариш нещо… Ето, и на поход ще идем.

Лука се смути.

— Но как тъй? Нима конят струва малко? — каза той, без да гледа коня.

— Вземи го де, вземи! Ако не го вземеш, ще ме оскърбиш. Ванюша, заведи сивия у тях.

Лукашка хвана повода.

— Е, благодаря. Като от невиделица ми дойде…

Оленин беше щастлив като дванадесетгодишно момче.

— Завържи го тук. Конят е добър, купих го в Грозни, прекрасно бяга. Ванюша, дай ни чихир. Да влезем вътре.

Донесоха вино. Лукашка седна и взе една паричка.

— Ще даде бог и аз ще ви се отблагодаря — каза той, като допиваше виното. — А как се казваш?

— Дмитрий Андреич.

— Е, Митрий Андреич, бог да ти помага. Ще бъдем другари. Сега и ти дохождай у нас. Макар и да не сме богати, все ще намерим с какво да гостим побратима. Ще кажа и на мама, ако ти дотрябва нещо: каймак или грозде. А дойдеш ли на кордона, аз съм твой слуга — за лов ли, отвъд реката ли да идем, каквото поискаш. Ето, ако знаех, преди няколко дни убих такъв глиган! Така го раздадох на казаците, а щях да го донеса на тебе.

— Добре, добре. Благодаря. Само че не го впрягай, той не е впряган.

— Как тъй ще впрягам кон! А чуй какво още ще ти кажа — добави Лукашка, като наведе глава, — ако искаш, аз имам един побратим, Гирей хан се казва, вика ме да идем да завардим пътя, по който слизат планинците, може да идем, значи, заедно; аз няма вече да те оставя, водач^[1] ще ти бъда.

— Ще идем, ще идем някога.

Лукашка, изглежда, се успокои съвсем и разбра отношението, което имаше към него Оленин. Неговото спокойствие и естественото му отношение учудиха Оленин и дори му бяха малко неприятни. Те дълго разговаряха и вече късно Лукашка — непиян (той никога не биваше пиян), но много пил, стисна ръката на Оленин и си отиде.

Оленин надникна от прозореца да види какво ще прави той, след като излезе на двора. Лукашка вървеше тихо, навел глава. После изведе коня на улицата, изведнъж тръсна глава, скочи като котка върху него, прехвърли оглавника, провикна се силно и полетя надолу по улицата. Оленин мислеше, че той ще отиде да сподели радостта си с Марянка; но макар Лука да не направи това, той чувствуваше, че е леко на душата му както никога досега. Той се радваше като дете и не можа да се сдържи да не каже на Ванюша не само че подари коня на Лука, но и защо го подари, и цялата си нова теория за щастието. Ванюша не одобри тази теория и съобщи, че ларжан ильньяпа^[2] и поради туй всичко е празна работа.

Лукашка долетя у дома си, скочи от коня и го даде на майка си, като поръча да го откара в казашкия табун; а самият той трябваше още същата нощ да се върне на кордона. Нямата пое грижата да отведе коня и със знаци показваше, че като срещне човека, който е подарил коня, тя ще му се поклони до земята. Старата само поклати глава на онова, което разказа синът й, но в себе си реши, че Лукашка е откраднал коня, поради което поръча на нямата да го откара в табуна още преди да се разсъмне.

Лукашка тръгна сам към кордона и по пътя все обмисляше постъпката на Оленин. Макар конят по негово мнение да не беше добър, все пак струваше поне четиридесет монети и Лукашка се радваше много на подаръка. Но защо беше направен този подарък, това той не можеше да разбере и поради туй не изпитваше ни най-малко чувство на благодарност. Напротив, в главата му се въртяха неясни подозрения за някакви лоши намерения на юнкера. Какви бяха тия намерения, той не можеше да отгатне, но и да допусне, че един непознат човек му е подарил кон за четиридесет монети ей така, само от добрина — и това му се виждаше невъзможно. Ако беше пиян, тогава можеше да се разбере: искал е да се поперчи. Но юнкерът беше трезв и затова сигурно е искал да го подкупи за някаква лоша работа. „Е, стига! — мислеше си Лукашка. — Конят е вече мой, а за останалото — ще видим. И аз не съм вчерашен. Ще видим кой кого ще надхитри!“ — мислеше той, като чувствуваше нужда да бъде нащрек с Оленин и поради това раздухваше в себе си недоброжелателно чувство към него. Той на никого не казваше как бе получил коня. На едни казваше, че го е купил; от други пък се отърваваше с уклончиви отговори. Но в селото скоро научиха истината. Майката на Лукашка, Маряна, Иля Василевич и други казаци, като научиха за безпричинния подарък на Оленин, недоумяваха и започнаха да се страхуват от юнкера. Въпреки тия опасения тази постъпка възбуди в тях голямо уважение към простотата и богатството на Оленин.

— Чу ли, юнкира, дето живее у Иля Василич, подарил на Лукашка кон за петдесет монети — казваше един. — Богат човек!

— Чух — отговаряше другият дълбокомислено. — Трябва да му е услужил с нещо. Ще видим, ще видим какво ще излезе от тая работа. Щастлив човек е този Смелчага!

— Големи хитреци са тия юнкири, ей! — казваше трети. Току-виж, че запалил къщата ти или друга някаква беда ти стори!