Барбара Делински
Обричане (20)

9.

Атмосферата в къщата беше еуфорична. Не само че Дерек и Сабрина се върнаха победоносни, но и опипващият почвата под краката си Институт за изследователска журналистика беше продал първите си три репортажа. И отгоре на това Джей Бий беше завършил книгата си. Той беше, който се погрижи за оформянето на празненството, като покани всекиго поотделно да му бъде гост на вечеря в един близък хотел, елегантен и скъп. А това беше само началото на вечерта. По-късно отново в хамбара и след като скъпоценните документи бяха сложени на сигурно място, Дерек и Сабрина, Джей Бий, Ан и Джъстин и тримата други, които попълваха екипа, вдигнаха чаши, за да отпразнуват успехите си.

След полунощ последните смехове заглъхнаха и алкохолът си беше взел данъка. Всички спяха, освен Сабрина, която не беше изпила повече от половин чаша. Беше съвсем будна. Тялото й си почиваше, отпуснато спокойно до Дерек, но моторът в ума й не искаше да спира. Тя преживяваше отново този ден, преживяваше момента, когато стана ясно, че най-после файловете бяха техни, преживяваше вълнението, с което ги четеше, когато намери в тях доказателствен материал срещу Ноел Гриър, дотолкова инкриминиращ, че напълно съвпадаше с надеждите им.

Но умът й не спря дотук. Той се насочи към написването на историята, огледа различните възможни пазари и вероятното време за публикуването й. След това по собствена инициатива той превключи и се насочи към бебето. По план тестът трябваше да бъде проведен следващата седмица и тогава щеше да започне истинското чакане.

Сабрина се замисли за упорството, което Джей Бий беше проявил в битката срещу кошмарите. Замисли се за упорството на Дерек, което беше проявил в сражението срещу Ноел Гриър. А след това се замисли за нещо друго, за това, което Дерек беше казал на Алексис за нещата, които се случват в името на някаква цел. Съдбата на Ники беше трагична, но дали в това нещастие не се съдържаше някаква утеха? Не беше ли по-силна поради него? Не беше ли връзката й с Дерек по-силна, любовта й по-голяма след всичко, което беше преживяла с Ник? И не бяха ли чувствата, които я изпълваха — да, те я изпълваха — към детето, което се оформяше в корема й, различни от тези, които беше изпитвала по отношение на Ники? Дали щеше да се радва на това дете, дали щеше да й бъде скъп всеки малък знак, че то расте, дали щеше да й бъде скъпа всяка стъпка в развитието му в много по-голяма степен? Щеше ли да се опиянява от аромата на розите на този живот, наистина да се опиянява за първи път?

Тя се отърси от тези мисли и затвори очи, опитвайки се да заспи, но мислите се върнаха. Дерек… Джей Бий — Ан… Алексис… Бяха ли толкова много по-смели от нея?

Чувствайки, че сънят е далече от нея и в желанието си да се разсее по някакъв начин, тя се измъкна от леглото, наметна един халат над нощницата си и най-отгоре един шал и излезе от стаята, без да събужда Дерек. Задната врата проскърца под ръката й. Тя я остави малко отворена и се спусна към осветената от луната пътека, която водеше към хамбара. Малко по-късно тя се върна с файловете на Балантайн.

На слабата светлина, която надничаше над рамото й, тя ги чете в продължение на часове. В определени интервали спираше, за да си отбележи нещо, но главно просто четеше и препрочиташе, изучаваше и мислеше. Беше три часът сутринта, когато очите й натежаха силно и трябваше да прекрати. Заключи файловете в шкафа до бюрото и се завърна в леглото.

Малко преди настъпването на зората тя беше събудена от силно блъскане на вратата на спалнята.

— Дерек! Дерек, Сабрина!

Сабрина правеше усилия да разбере къде се намира, когато до нея се размърда Дерек.

— Събуждайте се — крещеше Ан и блъскаше още по-силно. — Хамбарът гори!

— Боже, Господи — промърмори Дерек. След кратка битка с чаршафите той беше на крак и тичаше към прозореца. Един поглед и се върна, грабвайки дрехите си. — Пожар! По дяволите! — той заподскача на един крак, опитвайки се да вкара другия в панталоните, после се залюля и едва не падна, когато се опита да постъпи по същия начин с другия. — Четиримата там не знаят какво става.

Сабрина, която също беше напълно разсънена, закрещя.

— Станахме! — после се втурна към телефона и завъртя на пожарната. Когато се върна, Дерек беше вече навън. Грабвайки халата си, тя го навлече, докато бягаше навън.

 

 

Пожарът беше умишлено предизвикан. Дерек знаеше това, преди още шефът на пожарната да се беше произнесъл. Не е имало бавни следи от пушек, които да предупредят спящите. Пожарът е започнал изведнъж и се е разгорял бързо, като големият ад е бил концентриран в предната част на хамбара, където се намираха един до друг офисите. Той беше предизвикан от човек, който си разбира от работата, и целта е била да се унищожат документите и файловете, като на тези, които са спели в задните стаи, е била предложена възможност да избягат.

Те бяха избягали. Дерек беше благодарен на Бога за това. Джъстин, Джейсън, Денис и Бил — всички бяха в безопасност, макар и напълно объркани. Единственият пострадал беше Джей Бий, който се беше втурнал в хамбара да спасява книгата си и каквото още би могъл да докопа от книжата, преди горещината да беше нараснала неимоверно много и гредите да заплашат да се срутят, и ръката на Дерек, която го измъкна отзад за панталоните. Беше получил изгаряне, след като рамото му се беше блъснало в димяща греда, но като се оставеше това настрана, беше извадил късмет.

Самият хамбар беше пълна скръб. До пристигането на пожарникарските коли той беше напълно погълнат от пламъците. Най-голямото постижение на огнеборците беше, че успяха да облеят къщата и дърветата наоколо и така да попречат на разпространяването на огъня.

Сега, опустошен и покрит със сажди, Дерек стоеше прав сред обгорелите руини. Беше ранен следобед. Пламъците отдавна бяха стигнали до естествения край на съществуването си, а не многото упорити искри, които се бяха спасили от маркучите, сега се доубиваха от падащия дъжд. Беше нежен, априлски дъжд. Въздухът щеше да ухае на влажна земя и на трева, ако не беше все завладяващата миризма на пушек. Опустошението го измъчваше и го принуждаваше да иска да изпищи от болка. Книгата на Джей Бий се беше поопърлила, но оцеляла. Беше спасен един от докладите. Всичко останало беше отнесено от огъня. Отнесено.

Всичко, което беше останало, бяха самообвинения.

Трябваше да инсталира пожарогасителна система в хамбара или малко по-свястна сигнална система против пожар. Трябваше да купи куче, когато беше заподозрял, че Гриър е по следите му. Трябваше да купи уреда за регистриране на движение, който беше видял, този, който автоматично светваше при първия знак за движение.

Трябваше, трябваше, по дяволите, да копира тези файлове и да скрие оригиналите някъде другаде.

Но беше късно. Никакви самообвинения не можеха да върнат загубеното. За Ан и Джъстин, Бил, Джейсън и Денис загубата представляваше само неголямо забавяне.

За него беше огромно поражение.

Като промърмори мръсна ругатня, той зарита обгорелите останки пред себе си. Самият хамбар не беше важен. По дяволите, той вече беше мислил да купи една от старите викториански къщи в града и да премести там офисите. Даже беше мислил да преустрои една друга в апартаменти за екипа. Искаше възможност за уединение за себе си и Сабрина. Що се отнасяше до съвместната работа, сега за сега всичко беше достатъчно наред.

Не, не заради хамбара го болеше сърцето, а заради файловете.

Отчаян, той се огледа наоколо. Сабрина скоро щеше да се върне. Беше я изпратил нарочно в болницата с Ан и Джей Бий, за да се занимава с нещо в условия на безопасност, но тя щеше да се върне. До тогава трябваше да реши какво да прави, трябваше да знае какво да каже. Но какво можеше да каже?

Хей, не го прави на въпрос, това беше само една купчинка книжа…

И така, какво толкова, че сме се поизмъчили малко — разгледахме толкова много места, не е ли така?

Окей, значи Гриър е избран. И какво? Виждали сме и по-лоши от него да командват положението.

Какво казваш? Отмъщение? Отмъщение?

Всичко напразно. Тази мисъл засядаше все по-дълбоко в него и увеличаваше мъката му. Всичко напразно. Интересът му към файловете беше първото нещо, което предупреди Гриър, интересът му към файловете, който беше довел до смъртта на един човек и до собствения му процес, осъждане и затворничество. Болката, страхът, досадата и отчаянието, и бесът — всичко беше напразно. Файловете ги нямаше.

Той стисна силно очите си, наведе глава, притисна юмруци към слепоочията си и издаде нисък, дивашки вик, който се понесе във въздуха и прозвуча траурно над развалините от хамбара. После бавно отшумя. Дерек отпусна юмруците си и те увиснаха от двете му страни. Той вдигна глава и отвори очи за студа, който го завладяваше.

— Моето съчувствие, Макгил — се чу глас зад него.

Дерек замръзна. Гледаше право напред, разпознавайки гласа, отказвайки да повярва, че разпознатият глас наистина прозвуча. Но колкото беше вярно, че овъглените развалини пред него нямаха намерение да се превърнат повторно в нещо полезно, толкова вярно беше, че гласът се разнесе отново.

— Това е ужасна загуба за новото ти начинание, но ще започнеш отново строителството. Просто ще опиташ нещо друго, това е всичко.

Като наведе погледа си, Дерек пое дъх, после отново още веднъж. После бавно изправи глава и се обърна.

Човекът пред него беше след петдесетте си години, висок и забележително добре сложен. Кожата му беше обгоряла от слънцето, сребристата му коса, защитена от дъжда от голям черен чадър, беше безукорно подредена. Той носеше дрехи, характерни за провинцията и характерни за хората, които искаха да приличат на местни, без да са такива. Позата му беше самоуверена и предизвикателна, по лицето му беше разлята самодоволна усмивка, той самият беше арогантен както винаги.

— Какво правиш тук, Гриър? — попита Дерек с тих, злобен глас.

Гриър не трепна. Само се усмихна.

— Новините имат криле. Слухът за пожара се разнесе от радиото малко преди обед. Казах си бедният Макгил, напоследък не му върви и реших, може би в името на доброто старо време да дойда и да предложа помощта си — той се обърна и погледна към къщата, после към езерото и дърветата. — Тук е хубаво.

Дерек стисна челюсти.

— В този хамбар имаше хора.

При тези думи Гриър наистина придоби разтревожен вид.

— И аз чух за това. Много е хубаво, че са се измъкнали. С досие като твоето много лесно би могъл да бъдеш обвинен за убийство по невнимание.

— В този хамбар имаше хора, невинни хора и ти и твоят подпалвач рискувахте техния живот.

— И така, ти мислиш, че е било палеж? — попита Гриър с чисто разговорен тон. Той се почеса по главата и погледна с невинен поглед към мястото, където началникът на пожарната команда, седнал в колата си, пишеше нещо. — Това, за палежа, е трудна работа за решаване. Друго е, когато си в града и имаш свидетели, които са забелязали, че някой бяга от сцената точно преди пожара, но тук… — той вдигна тъжно рамене. — Тук няма кой да види, особено точно преди зората.

Дерек знаеше, че е прав. Вероятно беше възможно да се докаже, че пожарът е умишлен, но да се намери човекът, който го е предизвикал, едва ли.

— За това ли си дошъл? Да злорадстваш?

— Да злорадствам? Заради това, че си претърпял една малка злополука? Ню Йорк би могъл да бъде съвсем подходящо място за злорадство, ако това съм имал предвид — той се залюля на петите си. — Ти си добър човек, Макгил — той вдигна ръка. — Имаш няколко слабости, върху които трябва да се поработи, но си добър човек — ръката се отпусна, при което палецът му се закачи на страничния джоб на жилетката му. — По някое време мислех да те наема да работиш при мен във Вашингтон — от теб би излязъл чудесен секретар по въпросите на печата, — но сега, след като си пуснал тук корени, това изглежда няма шансове. И освен това имаш и други слабости. Ти си твърдоглав. Винаги си бил. Не знаеш кога трябва да отстъпиш — той поклати глава. — С това не може да се постигне успех там, където отивам. Политиката е тънко изкуство на компромиса.

С всяко позоваване на столицата, за, където Гриър не се съмняваше, че се е упътил, гневът на Дерек нарастваше. Единственото нещо, което можеше да го успокои, беше пълното недоверие, което изпитваше към нахалството, към безочието на този човек да се появи на сцената на поредното си престъпление.

— Знаеш ли какво — каза Дерек, очите му бяха тъмни, твърди и безжалостно насочени към Гриър, — аз мога много ясно да си представя как си постъпил с Падила, какво е било участието ти в процеса и всичко останало. Мога също да се досетя, че не си бил развълнуван от освобождаването ми. Трябва да си мислил, че ще ме задържат за по-дълго. Но това, което не мога да разбера, е защо просто не си ме убил след излизането ми. Куршумът на един снайперист от разстояние, насочен не към гумата на колата ми, а към мен — нямаше, ли това да бъде по-бързо и по-чисто, отколкото да ме следиш навсякъде в продължение на месеци?

Отначало Гриър не каза нищо. После той се наведе и разбута буците от тъмни, влажни пръчки пред краката си.

— Разбирам, че сам си ремонтирал хамбара. Много лошо. Това трябва да те прави двойно по-разстроен от пожара. Разбира се — той вдигна глава и погледна строго Дерек в очите, — важната част от удовлетворението се съдържа в самата работа. Проектът, планирането, очакването, предприемането на стъпка след стъпка.

— Защо ти сам не тръгна след файловете? — попита Дерек. — Някои от хората ти би могъл да направи това, което аз направих. Щяло е да бъде много по-лесно.

Без да сваля погледа си, Гриър се изправи.

— Не слушаш, Макгил. Това е определена слабост. Не слушаш, не чуваш какво се говори.

— Слушам. Чувам. Само че не мога да повярвам, че цялото това… театро е било разиграно с единствената цел да се позабавляваш.

Гриър повдигна чадъра си, за да погледне към гъстите оловни облаци над себе си.

— Изграждането и управлението на голяма корпорация като моята ме научиха на много неща. Казвам ти следното, Макгил, тъй като изглежда, че смяташ да станеш предприемач, а аз не виждам причина защо да не се поучиш от мен. От критична важност е организацията. Трябва да можеш да разпределиш задълженията и да решиш проблемите за властта. Дублирането на едно усилие означава загуба на време и пари.

— С други думи — каза Дерек, избърсвайки дъждовните капки от лицето си е ръкава на якето си, — аз съм правил това и тогава защо е трябвало да го правиш и ти. Но ти знаеше за момичето. По-рано от мен е трябвало да се сетиш, че файловете са у нея, но въпреки това не си предприел нищо.

Гриър отмести погледа си към езерото. Лицето му беше спокойно, тонът му безгрижен. Все едно, че говореше за времето.

— Човек трябва да бъде внимателен, особено ако е политик. Трябва да се имат предвид медиите. В наше време те са свободни от всякакви ограничения, вдигат прекалено много шум, много се стараят. Всяко нещо се вижда, отбелязва, оглася и ако въпросният политик се е нацелил към по-високо място, това може да означава неприятности.

Дерек можеше да мисли само за едно по-високо място, за което Гриър би аспирирал, и от тази мисъл му призляваше.

— Играеш опасна игра, Гриър. Много добре, може да съм загубил този път, но някой ден, някъде аз ще те спипам.

Една вежда се издигна и спусна като израз на пълно безгрижие.

— Аз съм предпазлив.

— Никой не е винаги достатъчно предпазлив.

— Аз съм умен.

— Ти си арогантен. Ти манипулираш хората заради чувството на власт, което получаваш от това.

Бавно, почти разсеяно, Гриър огледа къщата и месторазположението й. Той подуши въздуха и после кимна.

— Намерил си хубаво място. Наистина е хубаво. И хубава жена.

Гръбнакът на Дерек се изправи. Върху слепоочието му заигра една вена един мускул потрепна на лицето, му.

Гриър го огледа критично.

— Тя знае ли за произхода ти?

Дерек направи нервна гримаса и стисна зъби.

— Ще й е трудно да се примири с минало като твоето. Двойно по-трудно с досие като твоето. Като говоря за това, си спомням, че бях много учуден, че този, при когото трябва да се явяваш всеки месец, не е попречил на пътуванията ти. Полицията обикновено предпочита бившите затворници да не шават много, за да може да ги наблюдава — той направи кратка пауза. — Ти си предупредил за пътуването, нали?

Дерек не помръдна от мястото си, само ноздрите му леко се разшириха.

— Лошо е, че не можеш да намериш работа в града — каза Гриър. — Когато научих, че ще излизаш, отидох тук-там, поговорих с някои хора.

— Мога да се обзаложа, че е било така — изрече Дерек много бавно.

— Опитах се да им кажа колко си отдаден на работата, но те като че ли се страхуваха от риска да вземат убиец. И ако трябва да бъда честен, те имаха право. Да вземеш на работа човек, който е склонен към насилие, да заложиш пари в един проект…

— Мога да те убия, Гриър.

Гриър се ухили.

— Сигурен съм в това.

— Напусни територията ми.

— Доколкото знам, това е територия на жена ти.

— Махни се от земята ми, преди да съм те удушил — юмруците му се свиваха и отпускаха, сърбеше ги точно за това.

— Заплашваш ли ме?

— По-скоро ти обещавам — увери го Дерек. Косата му беше мокра и падаше на пръчки по челото му. И кожата му беше мокра, и дрехите, но той не забелязваше това. Пълната сила на концентрацията му беше насочена върху Гриър, който, без съмнение, се забавляваше отлично.

— Защо това не ме плаши? — попита той. — Може би защото имаме цяла глутница свидетели, които на бърза ръка ще те хванат, и защото ще попаднеш отново в затвора по обвинение за насилие, преди да можеш да намериш време да се изпикаеш, и защото, когато отново влезеш там, откъдето си излязъл, няма да бъдеш пуснат толкова скоро. Насилието срещу кандидат за Сената на Съединените щати е сериозна простъпка — той присви очи и сниши гласа си, предизвиквайки колкото може повече Дерек. — Хайде, Макгил, опитай се. Предизвиквам те.

Дерек имаше желанието. Дивият поглед в очите му свидетелстваше за това. Искаше да се засили и да го удари толкова силно, че да литне. А след това да го ритне, да го рита пак и пак — точно както бяха ритали него в затвора — докато Гриър не помоли за милост. И тогава, едва тогава, той щеше да реши дали да му позволи да живее.

— Какво става, Макгил? — подразни го Гриър. — Нямаш ли смелост?

Дерек си представи как му нанася още един ритник, чиято сила намери отражение в гласа му.

— Имам смелост.

— Тогава какво чакаш? Искаше да ме ликвидираш с тези файлове, но не можеш — той се засмя злобно. — Файловете ги няма, Макгил. Както винаги, ти си безсилен. Какво казваш на това?

Дерек не каза нищо. Тогава Гриър се огледа наоколо.

— Ммм, справил си се добре. Наистина има нещо примамливо в живота сред природата. Спокоен и непринуден. Малък селски бизнес, хубавичка къща, малко земя. Съвсем не лошо за нещо от средна ръка.

Дерек пристъпи напред.

— И съпругата. Но тя е едно вкусно малко парче, което съжителства активно с бивш затворник. Чух за някакви сцени в двора на затвора. Чух.

— Мога да те убия — кипеше Дерек.

— Е, тогава защо не ме убиеш?

Защо не го убиеше? В продължение на една минута той мислеше за своето вкусно малко парче, мислеше, че тя е най-хубавото нещо, което му се е случило, мислеше, че животът тук му харесваше, че му харесваше да бъде спокоен и непринуден, харесваше му да има селски бизнес, хубавичка къща и малко земя. Мислеше, че му харесва да бяга из селските пътища и да плува в реката, че му харесва мисълта да се намира близо до Ники и че разполага с достатъчно идеи за репортажи, за да осигурява работа за три екипа. Мислеше, че нямаше нищо около него, което да мине за втора ръка, и чене би си сменил мястото с Ноел Гриър срещу всичките пари, сила и слава на този свят.

Защо не убиеше Гриър? С поглед, пълен с презрение, той се изплю.

— Защото ти… не си достоен за това — каза той, обърна се и се отдалечи, но след малко спря, когато видя Сабрина на десетина крачки от себе си. Тя изглеждаше угрижена, малко уморена, странно развълнувана.

Чувствайки, че го облива като вълна някакво необяснимо ведро спокойствие, той продължи да върви. Когато се изравни с нея, сложи ръка върху раменете й и двамата тръгнаха към колата на шефа на пожарната.

Тя хвърли бърз объркан поглед над рамото си към даже по-объркания Гриър, после каза:

— Дерек, има нещо…

— Как е Джей Бий?

— Много добре. Дерек, ние не…

— Ти как си? — попита той, вглеждайки се внимателно в лицето й.

— Много добре. Дерек, какво правеше той…

— Маха се — каза Дерек. Бяха стигнали до колата.

— Сър, този човек — и той посочи с глава към Гриър — нарушава частна собственост. Ще ви бъда признателен, ако извикате полицията. Точно в този момент имам по-важна работа.

Шефът на пожарната, който едновременно беше и началник на пощата и познаваше и уважаваше Дерек като местен човек, каза:

— Разбира се, господин Макгил.

Дерек се отправи към къщата, като продължаваше да държи Сабрина притисната към себе си.

— Току-що се случи най-невероятното.

— С Гриър?

— Ъхъ. Той се появи тук, за да ми натрие в лицето факта, че файловете са пропаднали.

— Но…

Той притисна пръст върху устните и, след това го отдръпна, за да отвори вратата на къщата.

— Стоях там и оглеждах бъркотията, като се чудех как някога бих могъл да оправя живота си, когато той се появи. Когато започна да ме дразни, помислих, че ще експлодирам. Съвсем честно, аз едва се сдържах да не го смажа.

Бяха преминали през кухнята и наближаваха спалнята. Дерек вече беше пуснал ръката на Сабрина, за да свали мокрото си яке. Окачи го на един стол в движение, после се зае с копчетата на ризата си.

— Но не го смазах. И аз мога да се примиря с това, Сабрина. Мога да се примиря със загубата на тези файлове…

— Ти не…

— Защото знам. Знам истината. Знам какво съм направил и какво той е направил и аз съм този, който ще спи с чиста съвест — след като захвърли ризата си върху леглото, той влезе в банята за хавлия. — Да, аз съм бесен — каза той, като излизаше и разтъркваше косата си. — Бесен съм за това, че се измъкна. Бесен съм от това, че той ще спечели тези избори, защото хората от Ню Йорк, хората в тази страна ще бъдат губещите — прокара влажната хавлия, върху покритото си със сажди лице, после рязко отпусна ръката, която държеше хавлията, и погледна Сабрина в очите. — Но не мога повече да живея с този бяс. Той ми омръзна. Имам бъдеще, имаме бъдеще и проклет да съм, ако този бяс го опропасти.

С бавни движения той избърса саждите от ръцете си. В погледа му се четеше решителност.

— Направих всичко възможно. Намерих файловете и ако духът на Джоуи Падила е някъде наблизо — той отправи поглед към небето, — той знае какво се е случило. Може да съм бил пионка в ръцете на Гриър при това убийство, но съм заплатил за участието си. Поел съм достатъчно от вината. Всичко е приключило — той се загледа в ръцете си, докато отстраняваше нечистотията от тях. — Ако приличах на баща си, щях да пребия Гриър до състояние на каша, един момент, щях да потърся някой, който да свърши тази работа вместо мен. Но не съм. Не съм като моя старец. Аз съм аз.

Той издиша остатъка от въздуха, който беше поел, вдъхна отново и пак издиша. После, повдигайки очи, завърши с дълбок и изпълнен с чувство глас:

— Аз съм свободен, Сабрина. Свободен.

Сабрина, която до този момент беше принудена да слуша мълчаливо неговата реч, когато разбра, че той няма да й даде възможност да говори, почувства такъв силен прилив на любов и уважение, че очите й се напълниха със сълзи. Той беше свободен. Беше прекрасен. Беше тук.

И тя беше мислила за себе си, че е неудачница? Как беше възможно! Имаше топъл дом, пълен с приятели и смях, можеше всеки момент да се заеме с благодарна кариера, съпруг, когото обожаваше, и дете, което беше на път — да, Ники, братче или сестриче. Неудачница? Изключено.

За първи път през живота си тя беше убедена, че знае коя е. Никой друг не можеше да пише като нея. Никой друг не можеше да купува къщи в провинцията или да поправя стари мебели, или да приготвя бананови кифлички съвсем като нея. И нямаше жена, която да може да задоволи Дерек като нея.

Тя беше пристигнала. Прекосявайки стаята почти без да чувства къде стъпва, едва докосвайки земята, тя обхвана кръста му с две ръце и притисна мокрото си от сълзи лице към гърдите му.

— Обичам те — прошепна му развълнувано. После, тъкмо когато Дерек беше на път да я обхване здраво на свой ред, тя се, изплъзна от ръцете му. — Почакай.

— Сабрина…

Тя вече беше излязла от стаята. Чу я как се втурна нагоре по стълбите към площадката на втория етаж. Шумът от стъпките й отслабна, когато тичаше надолу по коридора. Известно време не чуваше нищо, но след малко я чу отново, когато бягаше по обратния път, и след малко тя се появи повторно на вратата на спалнята. Лицето й гореше. С поглед, насочен в очите му, тя го приближи бавно, като изглеждаше доволна, макар и развълнувана. На крачка от него тя размаха вързопа, който допреди малко притискаше към гърдите си.

Погледът на Дерек се насочи натам, очите му се разшириха. После бързо се преместиха върху лицето на Сабрина в учудване.

— Не можех да спя — обясни тя спокойно и с известно съзнание за вина. — Снощи. След всичко, което беше говорено и направено, аз бях точно толкова развълнувана за това тука, колкото и ти самият и затова станах, взех файловете от хамбара и седнах в стаята да ги чета. Когато се уморих, не ми се искаше да се връщам и ги заключих в бюрото и си легнах. След това събитията се развиха толкова бързо тази сутрин, че разбрах какво се е случило едва когато бях на път за болницата с Джей Бий и Ан. Опитах се да телефонирам, но изглежда всички са били навън.

Дерек продължаваше да я гледа в пълно изумление.

— Ето ги — тя му подаде файловете. — Вземи ги. Те ме правят нервна. Когато си помисля какво направи Гриър, за да ги унищожи, ми прилошава.

Дерек прочисти гърлото си. После погледна файловете.

— Вземи ги, Дерек — настоя тя.

Като наметна хавлията върху рамото си, той взе файловете и ги хвърли върху близкия шкаф. После взе Сабрина в прегръдките си, единственото, което искаше да направи, и я притисна силно към себе си, доколкото смелостта му позволяваше.

Не личеше тя да обръща внимание на силата му.

— Ще напишем ли историята? — прошепна тя тихо. Ръцете му трепереха. Той помълча една минута и каза с глас, който вече беше пресипнал:

— Най-напред трябва да се обадим на Дейвид и да го информираме за случилото се. После трябва да намерим най-близките копирни услуги и да направим файловете в два екземпляра.

— Два?

— Единият за съхранение в някой сейф в града, другият за хранилището на Дейвид — той взе главичката й с двете си ръце и я притисна към сърцето си. — После Дейвид, ти, аз и оригиналите се отправяме веднага за Вашингтон. Мисля, че правосъдието ще прояви интерес към багажа ни.

— А вестниците?

— Ще им се наложи да почакат. Ти ще напишеш твоята книга, аз ще си отмъстя, но всяко нещо с времето си — той замълча, като повторно преживяваше тази невероятна приказка. — Стаята. Ти си ги прибрала в стаята. Боже, не мога да повярвам!

Сабрина почти можеше да чуе усмивката му. Миг по-късно, когато той повдигна лицето й срещу своето, тя я видя.

— Ти си забележителна жена! Господи, но аз наистина много те обичам! — той я целуна толкова силно и продължително, че Сабрина загуби представа за време и пространство.

— Нямаше да кажеш това, ако файловете бяха изгорели.

— Бъди сигурна, че щях. Това ми стана ясно, когато бях с Гриър. Мога без файловете — жарещият му поглед поглъщаше лицето й. — Ти си, която не можеш.

Неудачница? Човек като Дерек да й говори така? Той се беше отдръпнал от Гриър. Въпреки омразата, злобата, месеците, прекарани в планове за отмъщение, той се беше отдръпнал. Заради нея. Как би могла да бъде неудачница след такава победа?

Преглъщайки емоцията, която заплашваше да я лиши от говор, тя каза:

— При това положение ти имаш и двама ни. Много неясно той целуна връхчето на носа й, после бузата й и в тази нежност имаше нещо — или може би това и двама ни — което насочи мислите на Сабрина.

— Дерек?

Той целуна брадичката й.

— Искам момиченце.

Той замълча за миг, после бавно изправи главата си.

— Момиченце?

— Да.

Той вдъхна дълбоко, продължително, затваряйки очи в един момент на мълчалива благодарност. После я погледна и каза с много мек, много топъл, много негов глас:

— Знаеш добре, че е малко късничко за специални поръчки. Ще ни трябват цели девет месеца.

Промушвайки косата му с пръсти, тя се загледа усмихната в него, докато погледът й се замъгли и вълнение сви гърлото й. После, изправяйки, се на върховете на пръстите си, тя обви ръцете си около врата му и увисна.

Отвръщайки на прегръдката й, Дерек се разтапяше от щастие, чувстваше се възроден и по-силен, докато нейното слънце огряваше душата му. В този момент той се изпълваше с толкова много любов, любов, която преливаше от едното сърце в другото, че се учудваше, че това е възможно.

И в същия този момент той знаеше, че са постигнали всичко.