Барбара Делински
Обричане (3)

2.

Сабрина винаги беше особено чувствителна по отношение на лъжата. Според нея отвращението й беше от детството й, от времето, когато майка й, й казваше, че ако не си почисти стаята, насилникът от Ардулония ще й обърне ушите наопаки, или от времето, когато баща й предсказваше дуели между обожателите й, ако стане много по-хубава, или от времето, когато брат й я информира, че нощната сянка на стената в спалнята й е превъплъщение на великан човекоядец, който е бил погребан под дъба в двора преди около един век.

Трябваше да мине доста време, докато тя разбере, че насилникът от Ардулония не беше нищо повече от продукт на въображението на майка й и че Ардулония съвсем не беше някаква невероятно напреднала страна някъде в съседство на Антарктика, а измислица. Тя израсна с приказки за Ардулония, без да разбере, че кошмарните разкази на майка й представляваха съкратени версии на приказки, които се продаваха навсякъде в голямо количество, и бяха много четени. Тя разбра истината, и това съвсем не й беше лесно, едва когато стана на седем години, когато в училище учеше география, но даже след това продължаваше да поддържа стаята си чиста за всеки случай, защото не изключваше напълно картата, учителката и другите ученици да грешат.

До времето, когато разбра истината, тя продължаваше да се намира и под влиянието на фантазията на баща си. Даже ако беше толкова хубава, колкото баща й казваше, че е, а тя знаеше, че това не е така, и даже ако момчетата се захласваха по нея, което също не беше истина, дуели просто нямаше във втората половина на двадесети век… освен в многосерийните уестърни, като тези, които баща й фабрикуваше за многобройните си почитатели. Нито пък великаните човекоядци се превръщаха в сенки по стената, освен в книгите с ужаси, благодарение на които брат й, осем години по-голям от нея, с времето си създаде име.

Членовете на семейството казваха, че тя е лековерно дете. Разказваха й истории, на които тя вярваше. Наричаха това белетристика и тя накрая трябваше да приеме, че такива истории, когато биваха подвързани и с подходящ етикет, бяха напълно приемливи. Но това, което й разказваха, предупрежденията и предсказанията, и ужасите, се поднасяха като евангелие.

Тя реши, че я лъжат и известно време беше като бясна. После съпротивата й угасна и дойде примирението. Семейството й беше нейно семейство. Тези хора бяха ексцентрични и нищо не беше по силите на Сабрина да ги промени. Аманда Монроу нямаше да бъде Аманда Монроу, ако през половината от времето умът й не беше в космоса. Нито Гебхарт Монроу щеше да бъде същият без риза с ресни, мека шапка с широка периферия, както при каубоите, и шпори. А Джей Бий, който беше неприлично красив, беше и винаги щеше да бъде ужас.

Сабрина се разбунтува. Тя се посвети на намерението си да бъде земна. Следеше вечерните новини, напредваше в историческата наука в колежа, обличаше се стилно, макар и консервативно. Пишеше, но не белетристика. Беше й приятно да вярва, че схваща добре действителността и избягването на лъжата се превърна за нея в навик.

Но навиците, също както правилата, подлежаха на нарушаване, когато това се налагаше от трезвата преценка, поради което тя не намираше грешка в извършеното от Дерек. Искаше да мисли за него като за приятел. Не знаеше защо, но изпитваше остра необходимост от това. Всичко извън приятелството беше невъзможно и затова тя му беше признателна, че беше отрекъл жарта, която тя беше видяла. Тази алтернатива не водеше доникъде.

Това изискваше правилната оценка.

Същата тази оценка я накара да замъгли донякъде истината, когато тя се върна в Манхатън и когато мъжът й я потърси по телефона.

— Къде беше, Сабрина? — попита настоятелно Никълъс. — Търся те за трети път.

— Съжалявам — отговори тя със затаен дъх. Току-що беше влязла, беше обърнала внимание на сина си, беше си сменила дрехите и изпратила Пам, когато иззвъня телефонът. Икономката, госпожа Хоскинз, беше вдигнала слушалката и я беше предала, след като разбра кой звъни. Сабрина все още се опитваше да настани на коленете си слабоватия и болнав Ники. — Трябваше да изляза.

— Къде ходи?

Тя премести слушалката на другото си ухо, притисна я между рамото й челюстта си, повдигна Ники малко по-високо и го обхвана с ръце.

— Бях с колата.

— Опитвам се да се свържа с тебе от обед. Сега е седем. Изглежда доста си била с колата.

— Имах нужда да се махна от града.

— Не се сетих, че те измъчва скука — вметна той със сарказъм, който трябваше да я накара да стане по-словоохотлива.

— Не ме измъчва скука, Ник. Аз съм уморена, отчаяна и много натясно. Месецът беше ужасен. Това, да изнасям навън Ники в кишата и студа, е два пъти по-трудно, отколкото при нормални условия, а ние трябваше да се срещнем с тримата досегашни доктори и двама нови, един специалист по очни болести и един психолог. Трябваше ми някаква почивка.

— Какво й става на тази връзка, Сабрина? Не мога да чуя и половината от думите ти.

Тя въздъхна. Изглежда, че той не я беше разбрал.

— Разхождам Ники и затова съм с безжичния телефон.

— Той е боклук. Ще трябва следващия път, когато си навън, да бъдеш с нов — след като с това беше свършено, той набързо премина към следващата точка от списъка, който имаше в ума си. — Как мина срещата с Нейхоули?

Джоузеф Нейхоули беше мениджър на клуба в Уестчестър, където Никълъс играеше голф. От време на време Сабрина беше имала удоволствието да прекара някой следобед на басейна, но това беше преди Ники. Сега тя ходеше в клуба само за вечеря, и то когато не успяваше да отклони това посещение. Тя и Никълъс щяха да бъдат домакини на едно такова събиране след две седмици и трябваше да се срещне с Джоузеф предния ден, за да уговорят менюто. Беше отложила тази среща, когато трябваше да отиде във Върмонт.

— Не можах вчера…

— Защо не можа?

Властният му тон беше причина, за да може тя да каже с лекота:

— Защото Ники не беше във форма — тя не искаше Никълъс да знае, че е посещавала Грийнхаус, както се наричаше центърът във Върмонт. Той беше по-добър от останалите и доста скъп. Искаше да се убеди, че това е подходящото място за детето, преди да започнат мъките по уреждането на въпроса.

— Ники никога не е във форма — излая таткото, — но животът трябва да продължава.

Сабрина затвори очи и разтреперана пое дъх. Не искаше да спори. Не сега. Не, когато се чувстваше мъничко освежена след двата дни свобода.

— Когато говорих с Джоузеф, той каза, че все още разполагаме с изобилие от време.

— Можела си днес да спреш там, докато си била навън. Изминала си много километри, Сабрина. Сигурна ли си, че е трябвало да оставиш Ник с Пам цялото това време?

Сабрина поддържаше гласа си тих и спокоен.

— Пам е опитен терапевт. Нищо не й липсва да се грижи за него както трябва.

— Но той се нуждае от теб.

— Не, Ник. Той се нуждае от някого, но дали това съм аз или ти, или Пам, няма значение — в този момент детето се сви и проплака. В опита си да го успокои, Сабрина изпусна слушалката. Тя падна на килима. Сабрина клекна, за да я вдигне. — Съжалявам — каза. Все още клекнала, леко полюля Ники върху коляното си. — Изпуснах слушалката.

— Чух го, че плаче. Какво не е наред?

Прииска й се да каже: Какво е? Но не го каза. Никълъс щеше да я обвини в песимизъм и въпреки че тя щеше да твърди, че е искрена, нямаше да успее да надделее. Не с Ник. Затова просто обясни:

— Кой знае? Може да е гладен. Пам каза, че е ял малко от вечерята. Може да го боли стомахът. Няма треска, но е възможно ухото му да го мъчи пак. Бих искала да можеше да ми каже, но той не може.

— Ако се беше върнала по-рано, щеше да имаш повече шанс да разбереш какво е.

— Не е вярно.

— Щеше да можеш да го наглеждаш.

— Наглеждам го сега. Няма никаква разлика.

— А за мен щеше да има разлика — декларира Никълъс. — За да те намеря, трябваше да напускам заседанията. Досадно е, когато откривам, че те няма, особено след като знаеш, че трябва да се върна.

— А аз съм тук точно във времето, когато каза, че ще се прибереш. Но ти все още си в Чикаго.

Той игнорира логиката й като неуместна.

— Телефонирах ти, за да ти кажа тъкмо това. Стана засечка в последния момент. Няма да се върна до утре. Ако оправим нещата до обед, трябва да съм вкъщи не по-рано от пет и половина…

— Но ние трябва да бъдем у Тейлърови в шест! — извика тя. Ники започна да хленчи и тя разбра, че е спряла да го люлее. Мускулите на бедрата й плачеха за почивка. Справяйки се някак си със слушалката, тя се плъзна и седна, като едновременно с това успя да сложи Ники в скута си. Това не беше малък подвиг, защото Ники беше напълно безпомощен.

— Трябва ми половин час, за да се обръсна, да взема душ и да се облека — продължи Никълъс.

— О, Ник — въздъхна тя, но след това продължи със спокоен глас: — Бяхме решили да се редуваме при Ники, докато се подготвяме да излезем. Той иска да бъде държан на ръце и ако не искаме да вдига шум през цялото време…

— Ти си го разглезила, Сабрина. Щом заплаче, го вземаш на ръце. Когато го оставиш, той вдига шум и така го вземаш отново. Време е някога да разбере, че не може непрекъснато да бъде на ръце.

— Но той не разбира нищо — извика тя отчаяна от упоритостта на мъжа си не по-малко, отколкото от дефектите на бебето. — Това е проблемът!

Никълъс не искаше да чуе за това.

— Госпожа Хоскинз ще трябва да ти помогне.

— Госпожа Хоскинз не може да държи Ники. Боли я кръстът.

— Като я боли кръстът, каква полза от нея?

— Това вече не знам — каза Сабрина сухо. Тя често беше твърдяла, че ако госпожа Хоскинз бъде заменена с някой, който може да се справя с Ники, Сабрина ще има успех на два фронта. Но тъй като Никълъс отказваше да признае, че проблемите на Ники изискват помощ през всичкото време, госпожа Хоскинз имаше твърд съюзник.

— Мисля, че при нея нещата са организирани — изтъкна той, което Сабрина и очакваше да направи. — Ако трябваше да се грижиш за оправянето на леглата и чистенето, и прането, и на всичко отгоре да лъскаш сребърните предмети, ти ще грохнеш.

Аз съм грохнала, искаше да изкрещи Сабрина, но знаеше, че това няма да принесе полза. Никълъс виждаше това, което искаше да види. Така беше от първия път, когато се срещнаха, и тогава това не пречеше, защото виждаха по еднакъв начин живота и бъдещето си. Сега малко от вижданията им съвпадаха, поради което, когато Никълъс се грижеше само за себе си, Сабрина страдаше.

— Няма ли да ти е възможно — започна тя, тялото й я наболяваше, докато люлееше Ники напред-назад, — да хванеш по-ранен самолет?

— Не.

— Само един час по-рано?

— Не съм тук на почивка, Сабрина. Това е пътуване по работа. И не съм сам, една дузина хора, които чакат в другата стая. Трябваше да изоставя този разговор преди десет минути.

Сабрина беше твърде много ядосана, за да остави това без внимание.

— Ще се обадя на Тейлърови и ще им кажа, че ще закъснеем.

— Не бъди егоистка. Знаеш, че програмата им е силно сгъстена. Не могат да ни чакат, ако държат да вечерят и да отидат на театър навреме.

— Нека започнат вечерята без нас. Ние ще се появим, когато се сервира второто.

— Това би било много грубо, особено след като не е необходимо. Казах ти, че ще бъда вкъщи навреме.

— Но не навреме, за да ми помогнеш! Боже мой, Ник, аз не мога да върша всичко сама! Нещата стоят така, че Дона ни прави услуга, като се съгласява да гледа детето — Дона беше вторият от терапевтите, който се занимаваха с Ники, — но тя не може да дойде тук преди шест и половина, което означава, че госпожа Хоскинз ще трябва да направи всичко, което е по силите й в продължение на час и половина!

— Трябва да вървя, Сабрина.

— Преди всичко аз не исках да ходя у Тейлърови!

— Ще се видим утре. Довиждане.

— Но не сме се разбрали… По дяволите! Никълъс Стоун, не затваряй Ник? О, по дяволите — тя прошепна последните думи с плачлив тон, като изпитваше омраза към това, което беше казала, а още повече към сърдитото звучене нагласа си. А беше с такъв благ нрав и отстъпчива… преди Ники…

С въздишка, в която се съдържаше болка, тя избута слушалката встрани заедно с онова малко отпускане, на което се беше радвала през двата дни почивка. Действителността се беше върнала с пълна сила — безкрайна работа, отчаяние и сърдечна болка. И отговорност. През двата дни, докато я нямаше, тя беше освободена от отговорност. Беше й хубаво, толкова хубаво. Но с това беше свършено. Беше се върнала. Ники беше нейната отговорност. Раменете й се огъваха под бремето.

Никълъс отново я захвърляше. Тя трябваше да се сети, че ще бъде така. Напоследък той все повече затъваше в света на работата си. Тя можеше да си каже, че неговата заетост е в реда на нещата, че компанията жъне успехи, че финансовото им положение е по-добро от всякога, но кой знае защо нито един от тези доводи не й носеше утеха.

Тя отпусна глава и се загледа в лицето на Ники. Можеше да получи утеха, ако той я погледнеше на свой ред, ако протегнеше ръка и й издърпа косата и може би я наречеше мама. По дяволите, тя нямаше големи претенции, той можеше да я нарече както поиска малкото му сърце, само и само да постигне връзката между гласни струни и реч.

Но това не стана. Звуците, които издаде, не бяха волеви, те произтичаха от неудоволствие или неудобство, или — в много редки случаи — от доволство. Безпомощни бълбукащи звуци, когато го гъделичкат по корема. Рефлексивно ахване при подхвърляне във въздуха. Но тогава не изглеждаше да съзнава, че той е произвел звука и не се забелязваше никаква склонност да го произведе при желание.

И все пак беше хубав. Сабрина нито за момент не се отказа да мисли това. И тя знаеше, че тук има нещо много повече от майчина гордост. Хората я спираха на улицата или в асансьорите, или в магазините, за да й го кажат. Ники Стоун беше хубаво дете. При него нямаше обриви от топлина, екземи, протъркана кожа. Лицето му беше гладко, бузите му меки. Очите му представляваха огромни кръгчета кафе мока, над които се надвесваха необикновено дълги мигли. Косата му беше шапка от свободно падащи с цвят на орех къдрици, които улавяха и отразяваха светлината наоколо. Сабрина го обличаше в най-възхитителните дрехи, които можеше да намери — даже сега той беше особено елегантен — но тя знаеше, че със или без скъпите дрехи, той привлича погледите.

Това беше жесток парадокс. Прекрасна обвивка, съдържаща в себе си един ограничен ум. Един жесток, жесток парадокс. Без да се колебае, тя би заменила външния вид срещу умствено здраве. Но това не можеше да стане.

Той не беше пълно дете. Като не се смяташе бебешката тлъстина, която придаваше на лицето му леко закръглен вид, нямаше никакво излишно тегло — и нищо чудно, като се има предвид трудността на храненето. Тъй като не можеше да се научи да гълта, храната му трябваше да се прецежда, но даже и тогава единственото, което Сабрина можеше да направи, беше да натика с пръсти половината в гърлото му. Това не му беше приятно. Може би го заплашваше глад — и тя се страхуваше, че през повечето време той беше гладен, поради което по съвета на лекарите получаваше шест малки порции на ден — но продължаваше да е против това да има нещо чуждо в устата му. Не разбираше нищо. Не можеше да направи връзка между ядене и оцеляване, насищане или удоволствие.

Много пъти Сабрина беше виждала отчаяни майки да се опитват да изчистят оклепаните си с шоколад деца, но беше готова да пожертва целия свят, за да може поне веднъж да види Ники в такова състояние.

Телефонът иззвъня и я откъсна от тъжните мисли. Като знаеше, че госпожа Хоскинз ще вдигне, тя взе Ники в ръцете си й се изправи на крака. Помисли си, че има късмет, че той е лек за възрастта си. Болката в гърба от това, че го държеше с часове наред всеки ден, беше достатъчно лоша, ако беше по-тежък, не я чакаше нищо добро.

— Какво ще кажеш за една баня, скъпичък? — попита тя, заравяйки лицето си в неговото. Той лежеше по гръб в стола, който тя оформи с ръцете и бедрата си, а допълнителното движение от стъпката й беше предназначено за игра. — Сега ще има мехурчета, ще донеса и патенцето и ти ще можеш да се протягаш и да риташ, и да плуваш. Харесва ли ти?

Тя премина половината от разстоянието до стаята му, когато я настигна госпожа Хоскинз.

— Пак беше мъжът ти, госпожо Стоун. Не искаше да те безпокои, но бил забравил да те помоли да му вземеш смокинга. Не можа да си спомни дали е поръчал ризата за смокинга, но каза, че там му имат размерите. Освен това му е свършил кремът за бръснене и дезодорантът. И спомена нещо за някакви сладкиши за Тейлърови.

Сабрина се спря, притисна брадичката си към гърдите и затвори очи. Да вземе нова риза. Да вземе крем за бръснене, дезодорант, сладкиши, нов безжичен телефон. Никълъс много го биваше да я отрупва с дребни поръчки, като никак не се замисляше, че изпълнението им не е толкова лесно. Задачи, които преди три години биха били съвсем прости, сега тежаха. Тя въздъхна с притиснато до главата на Ники лице и продължи към стаята му.

Малко по-късно той беше във ваната. Сабрина го държеше здраво, което практически я накара самата тя да бъде във ваната, но в цялата работа нямаше нищо лошо. По-късно щеше да се преоблече. Важното в момента беше, че той кротуваше.

Тя разтърка с гъба гърдите и врата му, после постави ръката си под гъбата, като направи фигурката на куче — не че той знаеше какво представлява едно куче, въпреки безкрайните часове, когато му показваше книги с картинки или охкаше и ахкаше при срещата с истинско животно в парка. Но нещо свързано със звуците, които тя издаваше, и леките потупвани на лапичките на кучето по корема му го караха да реагира шумно. Тя повтори операцията с лапичките още веднъж и още, веднъж, като се смееше, раздаваше похвали и го забавляваше, доколкото може. Резултатите бяха спорадични, няколко от неговите гърлени шумове, после тишина, още малко шум, после едно-две простенвания. Тя продължи да го къпе, докато шумовете изчезнаха, а хленчовете станаха повече — три или четири; след това за свое и негово добро тя го извади от ваната.

Подсушен и затънат в пелени и облечен в приятно ухаеща пижама, той изглеждаше като скъпоценност. Тя седна в люлеещия се стол до кошарката му и го притисна до себе си, наслаждавайки се на свежестта и бебешката му миризма. Започна да му чете една история — Зелени яйца с шунка, тъй като картинките бяха ярки и привличаха окото и защото тя считаше, че ритъмът винаги увлича. Нито картинките, нито думите направиха впечатление на Ники, но започна да му се доспива.

Тя се зае да му помага, като пееше тихо и от време на време изговаряше по някоя и друга дума.

Тихо… ммм…, бебчо…, ммм…, мое дете.

Важно беше движението на стола, топлината на нейното тяло, нежната вибрация на тихия глас.

Много внимателно тя го премести в кошарката. И тогава настъпи единственото за всички дни време, което Сабрина очакваше с желание. При слабата светлина на двете настолни лампи тя се наведе над кошарката и се усмихна на сина си. Той я погледна. Той винаги го правеше през нощта, когато беше отпуснат според неговите стандарти на отпуснатост, и беше уморен достатъчно, за да изключи всичко, освен това, което е точно пред очите му.

Сабрина беше точно пред очите му. Тя закриваше яркочервения подвижен клоун, който висеше над кошарката, и жълтите коли, които се надбягваха по близката стена, и тюркоазното мече, разположило се между две еднакви фигурки ниско долу в кошарката.

— Спи ли ти се, ангелче? — пропя тя със съвсем слаб глас. После погали лицето му, а после и врата. — Беше тежък ден, нали? — после го погъделичка под брадичката. — Ти ли си доброто дете на мама? — попита тя, но гласът й секна по средата на думите й, когато той цъфна в усмивка. — А, ето какво харесвам. Ето какво харесвам, Ники-рики. Хайде още веднъж. Още веднъж за мама? Една голяма, хубава усмивка? Една хубава, голяма усмивка и да видя всички зъбчета. Мама обича това. Какво ще кажеш, Ники-рики?

Но една усмивка на нощ беше всичко, което тя получаваше. И затова, когато очите на Ники започнаха да се затварят, тя го сложи по корем и известно време масажира гърба му. После се изправи с облегнати върху преградата на кошарката лакти и се усмихна през сълзи.

Той изглеждаше толкова нормален. В нощ като тази, когато спеше, когато крайниците, му бяха отпуснати и обвитото му с пелени задниче беше леко повдигнато, а ръцете му с разтворени длани лежаха от двете му страни и къдриците прегръщаха главата му, тя можеше да повярва, че той е като всяко друго тригодишно дете. Беше готова да повярва, че той има приятни сънища и че ще се събуди призори, че ще се разскача и че ще вдигне шум и прояви желание да избяга от кошарката си.

Защо лъжеше самата себе си? Без съмнение, тя се лъжеше и това нямаше нищо общо с трезвата преценка. Имаше общо с надеждите и мечтите и с факта, че беше отчаяна. През деветдесет и девет на сто от времето тя беше реалист; в единия процент си позволяваше да мечтае. Само нощем. Само когато беше сама.

 

 

Дерек Макгил се чувстваше много самотен тази нощ. О, той беше самотен всяка нощ, но сега беше по-лошо и тя беше виновна.

Дотогава той успяваше да се владее. Беше се научил да забавя мислите си и да ги стеснява. Затворът беше много тясно място за свободното движение на разума; човек можеше да полудее, ако не се приспособи. И така, Дерек се беше приспособил. В онези празни часове — толкова много празни часове — той насочваше мислите си върху престъплението, което беше извършил, процеса, работата, която беше имал, когато го арестуваха, и връзката между трите. Четеше вестниците всеки ден, беше решил, че това е по принуждение.

Не мислеше за излизанията с кола до Нордуудз, както правеше всяко лято. Не мислеше, че трябва да закрепи лодката върху покрива сааба^[1] си, преди да тръгне на север от Манхатън, и за това, че ще гребе по Мохоок, както правеше, когато намереше, макар и само един свободен ден. Не мислеше за филе миньон, водни легла или дрехи, изпрани е омекотител. В мислите му нямаше нищо топло или меко, или нежно.

Сабрина го принуждаваше да изпълва мислите си с топлина и нежност.

Килията му беше мрачна. Разпилени снопове светлина проникваха между решетките. Те не бяха достатъчни, за да го поддържат буден, ако имаше намерение да спи, но тъй като беше станал, бяха достатъчни, за да осветят нещата около него и да му напомнят къде се намира. Не че би могъл да забрави, даже ако беше сляп. Нощната тишина се нарушаваше от хъркане, понякога се чуваше някой да говори насън, от движенията на страдащите от безсъние, от стъпките на тъмничарите, които извършвах проверки. Преди затварянето му имаше много нощи, когато заспиваше над компютъра в офиса или вкъщи на канапето при включен телевизор, но никога предаване по радиото или късен филм не бяха звучали по този начин. Звуците и миризмата на затвора не можеха да се сравнят с нищо. Тук човечеството беше представено в най-лошия възможен вид.

Дерек искаше да знае защо беше дошла. Беше я питал много, много пъти, а тя не даваше задоволителен отговор, докато накрая не изтърси нещо за някаква нужда от разбиране и топлина. Разбиране и топлина от него? Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно.

Беше й казал, и го мислеше, че е наивна. Това беше особено вярно, ако тя считаше, че той има нещо, което да предложи. Тя нямаше представа какъв ад беше животът му. Досада. Изолираност. Прахосани дни, един след друг. Отчаяние. Недоверие. Неспирната битка срещу един вътрешен бяс, който би го изял жив съвсем лесно, ако той не му отклоняваше вниманието с грижливо изработени планове за отмъщение.

Искаше да знае защо беше дошла, защото не можеше да се освободи от картината, която тя беше оставила в съзнанието му. Тази картина му причиняваше нова и особен вид болка. И той ненавиждаше това.

Никога не беше имал претенциите, че е монах. На тринадесетгодишна възраст, скоро след като беше навлязъл в пубертета, доста страшнико му се случи да налети в ръцете на най-стръвното седемнадесетгодишно парче в махалата и след това никога не отправи поглед назад. До двадесетгодишната си възраст той беше истинско сексуално страшилище. Когато стана на тридесет, вече беше по-придирчив и внимателен, а когато стана на тридесет и пет, беше имал няколко по-продължителни връзки. Изминалите няколко години бяха умерени по негов собствен избор: сексът заради самия секс не го привличаше, а и той беше прекалено много увлечен от работата си и ограничаваше емоционалното изразходване, което беше от значение.

В този смисъл и само в този смисъл затварянето му беше поносимо. Не беше оставил след себе си дадена конкретна жена. Отдавна бяха минали годините, когато беше виждал в своя полов нагон фактор, който определяше мястото му между другите хора. Не беше загубил кой знае колко по отношение на секса от това, че беше в затвора. Не беше педант или позьор, не завиждаше на тези, приглушени стонове, които говореха за самозадоволяване в нощта. Нито на тези, които намираха готови за услуги партньори, въпреки че не му беше трудно да отклони поканите, които сам получаваше. Все пак презираше тези, които улавяха невинни в изолирани места и предизвикваха викове от болка и унижение. Ако не бяха изключително острите му рефлекси, левият му прав удар и силата, породена от отвращението, той самият щеше да бъде една от тези жертви.

Силата, породена от отвращението? Тя беше породена и от страх, но даже в по-голяма степен от гняв и отчаяние, и безсилие. Една нощ преди малко повече от година в друг град, в друг затвор, той изпита необходимост от отдушник за гнева си. Нямаше нищо сексуално в начина, по който той натупа тези, които го бяха нападнали. Това му донесе десет дни карцер, белег, който щеше да носи цял живот, и репутация, която нямаше да се изличи, докато трае затворничеството му.

Не, нямаше нищо сексуално в мислите му тази нощ или която и да е друга нощ. Досега. Сабрина Стоун го докосна. Беше го направила първия път, когато бяха заедно, когато беше видял в нея олицетворение на невинността, и беше го направила днес. Тя го докосна, затопли, накара го да почувства болка.

С ръце под главата, той гледаше съсредоточено не много ясните пукнатини на тавана. Както при известния тест, те придобиваха очертания, изобразяваха нежно тяло в голям пуловер и дълга пола с изящен колан и вносни — обувки. Имаше и още нещо. В пукнатините той виждаше нейната коса. Тя я носеше донякъде в прическа паж, с вътрешно руло — донякъде, защото беше разрошена от вятъра, от яката на палтото й, може би даже от пръстите й. И като че ли това не я смущаваше, защото нито за момент не се опита да укроти русите размирици. Имаше и още нещо. Той виждаше грациозността на шията й, изяществото на китките й, приятния наклон на гърдите й под пуловера, който би трябвало да скрие всичко, но не скриваше. И жасминовия парфюм. Не, не парфюм. Това беше много леко, много деликатно. Може би шампоан. Или крем.

Той притисна очите си и пое на няколко пъти дълбоко и с известно усилие дъх. Помисли си за онази тъжна имитация на хамбургер на вечеря, за тъмничаря, когото беше видял да рита един от затворниците за това, че не беше станал от нара си сутринта поради единствената причина, че имаше остър апандисит, за последния и най-глупав опит за бягство на Лудия Луи. С времето подутостта между краката му спадна. Едва тогава той отвори очи. Пукнатините на тавана отново бяха пукнатини на тавана. Но, по дяволите, той все още усещаше миризмата й.

Тя беше цялата стил и класа. Всичко в нея — дрехи, накити, грим, беше само загатнато и съвсем очевидно от най-добро качество. Беше абсурдно да се прави сравнение между нея и другите посетители в тази зала.

Не трябваше да идва. Тук не й беше мястото. Но, Боже, тя изглеждаше чудесно! Уморена, може би, и напрегната, но той беше виждал всичко това и преди. Тя все още беше прекрасна и се измъчваше по нея, както не се беше измъчвал по жена от много, много месеци, което беше абсурдно. Тази жена беше табу.

Точка първа, тя имаше проблеми. Имаше дете, което изискваше от нея всичката й любов и внимание. Имаше и мъж — не просто мъж, но такъв, който се радваше на огромен престиж й сила. Дерек не знаеше откъде тя намира сили да поддържа това особено съжителство, когато грижите й за сина й приключваха, но това не трябваше да го засяга.

Номер две, той имаше проблеми. Той беше човек, застанал пред кръстопътя на живота и оглеждащ последователно различните безрадостни пътеки. Беше в затвора, закотвен най-малко за още девет месеца и при това съдбата му в голяма степен зависеше от настроението на хората, които определят точния срок на присъдата. Той беше човек с талант без място за приложение, ако мрачните предсказания на пълномощника му се окажеха верни. Беше доказан неудачник.

Господи, как се беше сражавал това да не бъде така. Беше напуснал дома си на осемнадесет години, в деня, когато завърши гимназия, и беше решен да се отдалечи максимално от миналото си. Беше постъпил на служба във флота, отби номера във Виетнам и напълно загуби всичките си илюзии. Но беше положил големи усилия да протестира срещу убиването и осакатяването на невинни хора. Ако целта му беше да се отдалечи колкото може повече от корена си, това означаваше, че го очаква дълъг път и че няма време за губене.

Записа се в колеж, получи степен по политическите науки, а след това още една по журналистика. Много преди да завърши, той вече предаваше среднощните новини от една местна радиостанция. Оттам нататък продължи да се издига. Прехвърляше се от град на град, което беше прекрасно, защото обичаше пътуванията и приключенията, но още по-важно, всяко придвижване означаваше работа, а тя беше още едно стъпало нагоре по стълбата.

На тридесет и пет години беше избран като един от тримата главни кореспонденти в „Аутсайд Инсайт“. Това беше преди четири години. Чувството за триумф, което го овладя тогава, беше невероятно. Беше успял. Беше нанесъл големия удар по забележителен начин. Честен начин. Законен, уважаван начин.

Това беше едно от нещата, които сега му причиняваха най-голяма болка — това е било проклето пилеене на време и усилия. Беше се скъсал от работа през всичките тези години. Непрекъснато го повишаваха. Беше си плащал данъците навреме и до стотинка. Беше такъв глупак, че върна десетте долара, които в супермаркета по погрешка му бяха дали в повече.

От гледище на закона всичко при него беше перфектно и въпреки това свърши зле. Сега се намираше там, откъдето беше започнал не, по-лошо, защото сега преди всичко друго той носеше петното на позора.

Защо, по дяволите, искаше Сабрина Стоун да се занимава с него? Топлина и разбиране, бяха думите й. Очевидно мъжът й не й ги предлагаше, но Дерек можеше да се досети за това преди месеци. След оня ден на нейната тераса той беше изучил всички съобщения, беше разглеждал подробно всяка снимка на Никълъс Стоун. В някои от тях беше включена и Сабрина и във всичките Никълъс се намираше на една крачка пред нея с лице, обърнато към обектива, и поглед, който оглеждаше целия свят.

И така, Сабрина беше в нужда. Но тя беше красива и интелигентна. Беше богата. Тя беше Обществото. Ако се нуждаеше от топлина, без съмнение можеше да я намери в десетки желаещи и подходящи ръце. Не й беше необходимо да ходи много далече.

Което го върна към първия въпрос. Защо, по дяволите, беше дошла?

Някой я беше изпратил да го подлуди. Това беше всичко. Това беше психологическо мъчение, просто и ясно.

Изпълнен с досада и отчаяние, той се обърна върху едната си страна. Нарът изскърца. Дочу далечния звук от стъпките на тъмничарите и машинално започна да брои. Пет крачки, стоп, поглеждане. Пет крачки, стоп, поглеждане. Стъпките се чуваха все по-наблизо й по-шумно. Той беше напълно подготвен, когато лъч светлина претършува килията му, после мина по лицето му, после изчезна.

Лежеше кротко и се вслушваше в стъпките, които постепенно заглъхваха. Вдишваше, издишваше, броеше ударите на сърцето си. Затвори очи и се опита да си представи нищото. Концентрира мислите си върху нищото. Опита се да застави ума си да обхване нищото. Това обикновено помагаше, но не и сега.

Тя все още присъстваше.

Той се изправи рязко, седна на ръба на нара и започна да движи пръстите си, като ту ги разтваряше, ту ги свиваше в юмрук. Искаше да докосне — чанта, дреха, кожа — женска кожа, кожата на Сабрина. Тъй като не можеше, той прокара нервно всичките си пръсти през косата си и тихо изруга. Не беше мислил, че затворът може да стане по-лош, но днес това се случи. Никога не го беше напускало чувството за интелектуалната стагнация и емоционалното вегетиране. Но едва сега осъзна, че беше лишен от възможността да се изяви като мъж.

Той скочи енергично и започна да се разхожда. Отиде до решетките, обхвана ги с пръсти и постоя така една минута, обърна се, отиде до задната стена на килията, обърна се и тръгна отново напред.

Сабрина беше казала истината за причината на посещението си. Той знаеше това дълбоко в себе си, знаеше го с една увереност, която растеше с всяка измината крачка. Тя търсеше утеха. Нямаше съмнение.

Това му говореше нещо. Тя също го беше почувствала — хармонията на първия им ден. Тя реагираше посвоему на това чувство, макар че той просто не знаеше до каква степен тя беше наясно със себе си. Той безспорно знаеше, че всяко едно от основанията му да избяга от нея продължаваха да действат.

И въпреки всичко той я желаеше.

И това беше причината да се чувства толкова сам.

И да не може да й разреши да дойде пак.

Две седмици по-късно се случи нещо, което можеше да му струва живота. Действайки импулсивно, той наруши едно от основните правила на изкуството за оцеляване в затвора. Опита се да разтърве двама затворници. Инцидентът беше в банята. Нямаше дреха, която да притъпи удара, когато към врата му полетя бръснач. Един сантиметър не стигна, за да му бъде разсечен гръклянът.

Зашиха кожата и преди настъпването на вечерта той беше обратно в килията си, но през по-голямата част от нощта остана буден от пулсирането на раната. На следващата сутрин написа кратка бележка, запечата я в един плик, и я пусна в затворническата пощенска кутия.