Барбара Делински
Обричане (6)

5.

Три седмици от този ден нататък означаваше двадесети април и Сабрина прекара двадесети април в болницата. Предната нощ Ники беше изпаднал в конвулсии. След намесата на лекарите положението му се стабилизира бързо, но се оказа трудно намирането на причината за припадъка.

Сабрина не можа да се свърже с Ник, който беше в Далас. Опитваше се през цялата нощ, но ако той се намираше в хотела си, нито отговаряше, нито получаваше нейните тревожни съобщения.

Тя беше като бясна. Не че ако се намираше в Ню Йорк, той би могъл да направи нещо повече, отколкото тя вече беше направила: Ники беше настанен в най-добрата болница с най-добрите лекари. Но споделянето на тревогите би помогнало. Тя би могла да получи известна емоционална подкрепа през дългите часове на чакане. Ник отново я беше зарязал.

Зората я завари свита в едно кресло в стаята на Ники. Детето беше получило успокоително. От различни точки на малкото му телце излизаха множество игли и тръбички, чрез които се отчиташе състоянието му. Сабрина имаше чувството, че едва ли не тя бе операторът. Беше изтощена, но очите й не искаха да се затворят. Те не се откъсваха от сина й и го напускаха само от време на време, когато тя поглеждаше към един или друг от апаратите.

Умът й беше неспокоен. Идваха й страшни мисли, отчаяни, обезсърчаващи. Едва контролираше чувствата си и беше на границата на изтощението.

Тъкмо когато помислеше, че ще задреме, от едно ъгълче на ума й изплуваше споменът за Дерек и напрежението й донякъде спадаше. Той я беше държал с такава сила. Сега тази сила й трябваше, о, Боже, как й трябваше! Искаше ръка, която да улови или да почувства върху рамото си. Трябваше й някой, на когото да се облегне, с когото да говори, някой, който да види болката й и да я разбере, някой, който да й внуши, че колкото безнадеждно и да изглежда всичко, нещата ще се подобрят.

Обгръщаше талията си със собствените си ръце и това не беше същото, но все пак по-добро от нищо. Прехвърляше тежестта на тялото си от единия крак върху другия, прегъваше под себе си краката си и оставяше главата си отпусната на облегалката на стола. Насочваше вниманието си върху мъничкия гръден кош на Ники, докато той се надигаше и спускаше надолу с типичния забързан ритъм на едно дете и с такава регулярност, че й се искаше да крещи. Това, че всичко изглеждаше толкова наред, а всъщност толкова отчайващо, беше жестоко.

От време навреме тя поглеждаше часовника си, променяше позата си, поглеждаше отново часовника си. Малко след девет часа, когато шумът от подносите за храна, които никога не стигаха до нейния захранван интравенозно син, беше вече спомен, тя напусна стаята. Сви се в един от ъглите на телефонната кабина в края на коридора и набра номера на Паркързвил. Очакваше, че няма да й разрешат да говори с Дерек и точно това се случи, но тя предаде съобщението си и й беше казано, че той ще го получи.

— Моля. Много е важно. Той ме очаква днес следобед, а аз не мога да дойда.

— Ще получи съобщението — увери я мъжки глас от другата страна на телефона, но той прозвуча за Сабрина ужасно незаинтересовано.

— Скоро? Скоро ли ще го получи? — тя можеше да си представи как един от тъмничарите ще приближи до Дерек след ден, два или три с измачкан лист хартия в ръката си. Беше й неприятно да си представи, че той ще помисли даже за малко, че тя се е обезсърчила или се е отказала от него, или че просто е забравила.

— Ще го получи.

— Много е важно…

— Госпожо, ще го получи.

След като долови раздразнение в гласа, тя реши да не насилва късмета си. Много бързо повтори съобщението си, после затвори телефона и се върна в стаята на Ники.

Сестрите идваха и си отиваха. Лекарите се отбиваха, нови лекари всеки нов ден и задаваха същите стари въпроси. Кога е станал припадъкът. Имал ли е преди други припадъци. Какво е правила с него през този ден, къде го е водила, какво му е дала да яде. С всяко повтаряне на историята чувството й за вина растеше. Бореше се с това чувство, но без успех. Донякъде тя беше виновна за припадъка, беше направила нещо лошо, отново не се бе оказала на висота.

По-късно следобед тя вече започваше да мисли, че нея трябва да окачат на ония жици, а не Ники. Когато образът на Джей Бий Монроу изкристализира пред нея, тя се попита дали не беше го забравила напълно.

Джей Бий беше последният човек, когото беше очаквала да види, може би последният човек, когото би искала да види, ако обстоятелствата бяха по-други, но когато той се появи в стаята на Ники малко преди шест, тя нямаше желание да недоволства. Трябваше й някой и ако брат й беше единственият под ръка, щеше да свърши работа.

На тридесет и осем, Джей Бий приличаше на калифорнийския мечтател, който не успял да стане възрастен. Косата му беше дълга и руса, кожата му обгоряла.

Кръглите очила с метални рамки, които се бяха разположили на носа му, му придаваха вид на естет, на което разсеяната му физиономия ни най-малко не противоречеше. Носеше дрехите си по възможно най-отпуснатия начин, като че ли всичко останало, освен шортите му — в дадения случай един безформен блейзер, прекалено големи за размерите му риза и панталони и платнени обувки — представляваха обида за плътта. Той можеше да свали от себе си всичко това и да изглежда добре до голяма степен благодарение на слабата си фигура и ръста си, който като нищо надминаваше шест фута и който беше наследил от баща си. От майка си бе наследил орловите черти, които правеха от него страхотно приятен простак.

Не съществуваше никаква тайна, що се отнася до начина, по който беше придобил писателското си умение. Странността му беше нещо друго. При различни случаи хората оценяваха Аманда и Гебхарт като необикновени, нетрадиционни и ексцентрични. Никой не ги беше наричал странни. Всички наричаха странен Джей Бий. Не беше възможно да се възприеме като личност, а по-скоро като нещо подобно на жаба. С ръце в джобовете, той приближи и се спря до леглото на Ники. Погледът му премина над него и стигна до ъгъла на стаята, където седеше Сабрина, а след това обърна лицето си към нея.

Но въпреки че привличаше по своя особен начин, той не беше от хората, които можеш да докоснеш физически. Сабрина знаеше, че беше целунал жена си в деня на сватбата им, защото беше видяла това със собствените си очи. Но не можеше да си спомни някога да е виждала повторение на това действие или прегръдка за Джени или дъщерите му. По подобен начин като брат той никога не беше проявявал физическа близост.

Затова тя изрече името му с въздишка и след това попита:

— Как разбра?

— От момичето — той насочи вниманието си към спящия си племенник и се загледа безизразно в продължение на като че ли цяла вечност. Погледът му все още беше върху детето, когато по едно време каза: — Долетях с един ръкопис. Помислих си, че ще празнуваме.

— О, Джей Бий…

— Програмата ми е напрегната.

— Разбирам.

Той намръщи носа си, но това само беше опит да измести очилата си по-нагоре. В момента, в който чертите на лицето му се върнаха в старото положение, той изключи. Изразът му стана нулев. Не се движеше, а само изучаваше Ники продължително и мълчаливо.

След много време той се върна на този свят с бързо вдишване и каза:

— Прилича на мама.

— И на теб.

Той помисли върху това в продължение на една дълга минута, която се утрои и накрая кимна. След още една минута той каза:

— Конвулсии? Това дете представлява подвижно нещастие.

— Той не се движи много.

Джей Бий повдигна рамене и това имаше смисъл на все тая. След малко се намеси и гласът му, който добави:

— И така, какво е сега положението?

Точно това беше необходимо на Сабрина. По време на дългите часове тя нямаше с кого да говори, а отчаяно искаше да сподели скръбта си.

— Подозират, че е лека форма на епилепсия. Можеш ли да повярваш, Джей Бий? — тя притисна коленете си към гърдите, като се погрижи дългата й пола да компенсира не особеното приличие на позата й. От снощи се моля непрекъснато да открият нещо конкретно, например мозъчен тумор. Знам, че това звучи ужасно, но поне ще има нещо известно и подаващо се на лечение и което би могло да обясни бавното развитие на Ники — тя пое дъх разтреперано и това можеше да се чуе. — Епилепсията… епилепсията само допълнително ни набутва в батака.

Вниманието на Джей Бий се беше прехвърлило върху най-близкия до сега апарат. Повечето хора биха погледнали циферблатите, бутоните и дигиталния дисплей. Но не и Джей Бий. Все още с ръце в джобовете, той се навеждаше наляво и надясно и оглеждаше внимателно страничните и долните повърхности на апарата.

— Епилепсия?

— Изключиха почти всичко останало.

Той изправи тялото си и отново я погледна, този път по същия начин, по който беше оглеждал Ники. В очите му имаше някакъв вакуум, който по някакъв начин съдържаше напрегнатост. Този поглед плашеше, той предизвикваше у повечето хора нервно чувство на неудобство и страх. Но Сабрина беше свикнала. Беше достатъчно подготвена и знаеше, че е най-добре да го остави да се взира колкото му душа иска, докато тя гледаше, където си избере, което в този случай беше синът й.

Ники действително приличаше на чичо си. Косата му беше по-кафява, но носът и устата бяха същите. И разконцентрираният поглед. Погледът на Джей Бий често биваше такъв. Преди време Сабрина се беше питала дали мъглата в очите на сина й и неохотата му да говори не представляваха просто един бебешки вариант на странността на Джей Бий Монроу. Тази мисъл не я беше развълнувала, но алтернативата беше по-лоша и тя се беше опитвала да се хване за някоя сламка.

Гласът на Джей Бий пресече мислите й.

— Къде е Ник?

Тя махна с ръка във въздуха с чувство на отвращение.

— Той е задник — беше присъдата на Джей Бий.

— Зает е с бизнес.

— Длъжен е да е тук.

— Опитай се да му го кажеш, ако можеш да го намериш. Аз не мога.

— Тогава той даже не знае, че Ники е хоспитализиран?

— Не — тя се осмели да срещне погледа на Джей Бий, като се чудеше какво ще види в него, но там продължаваше да присъства единствено същата концентрирана празнота. За първи път в живота си тя намери в това някаква странна утеха. Никак не й се искаше да слуша мнения за себе си.

Без да излиза напълно от празнината, той каза:

— Искам кафе — и я подкани с движение на главата към вратата.

— Ъ, не знам… Може би трябва да остана тук.

— Нищо няма да се случи на детето.

— Може да се събуди.

— Ако се събуди, само като те погледне, ще се изплаши.

Тя го изгледа враждебно.

— Благодаря.

Той отново я подкани с движение.

Не след дълго те седяха един срещу друг на една масичка в ресторантчето на болницата. За учудване на Сабрина Джей Бий, който обикновено носеше вместо пари кредитна карта, не само имаше пари, но и настоя да й плати обяда. Истината беше, че той я принуди с грубост да приеме храната, като й каза, че прилича на смърт, леко претоплена, и постави върху подноса й чинията със солено месо и зеле, преди тя да може да избяга.

— Не обичам солено месо — изрече тя съвсем тихо и спокойно. — Ти знаеш това, Джей Бий. Не го понасям от петгодишна възраст.

Той прехвърли месото в собствения си поднос и сложи на негово място пирог с месо.

— Джей Бий… — предупреди го тя. Пирогът заемаше второ място след соленото месо в списъка на нещата, които тя ненавиждаше и Джей Бий знаеше това. Правеше й напук. Когато той смени пирога с пълнени пилешки гърди, на които при други обстоятелства би могла да се зарадва, тя не си даде труд да му каже, че не е чак толкова ужасно гладна. Нямаше сила за това.

Но сега той я караше със садистично удоволствие да яде. Тя отряза едно парче от пилето и го побутна в чинията си, но далеч, повече я интересуваше кафето, единственото нещо, което тя наистина искаше. Стомахът й не беше в ред. Трябваше и само нещо, което да я поддържа бодра.

Джей Бий ядеше с типичното си разсеяно внимание, като се концентрираше върху храната така, сякаш тя беше всичко друго, но не и храна, а той беше всякъде другаде, но не и там. Сабрина действително успя да похапне малко, но беше на второто си кафе, преди брат й да се беше върнал от там, където го беше отвел умът му.

— Кажи ми за Ник — каза той.

Ник беше последният човек, за който й се искаше да говори, но тъй като Джей Бий й беше оказал внимание с обяда, Сабрина се чувстваше задължена. След като остави чашата си, тя повдигна брадичката си и го изгледа:

— Какво искаш да знаеш?

— Защо се омъжи за него?

Брадичката й веднага клюмна. Беше очаквала нещо неутрално, нещо във връзка с бизнеса.

— Що за въпрос е това?

Той отново се загледа втренчено в нея, като я разчленяваше разсеяно през лупите на очилата си.

— Обичаше ли го?

Челото й леко се сбръчка.

— Да.

— Още ли го обичаш?

Тя отвори уста, но я затвори, без да каже нищо.

— Той никога не е тук. Разделени ли сте?

— Моля те, Джей Бий…

— Разделени ли сте?

— Разбира се, че не.

— Но този брак вони.

— Кой каза това?

— Няма защо да го казва. Разбирам нещо от тези неща.

— Джей Бий, твоят брак беше различен от моя още от първия ден.

— Може би. Но все пак схващам положението. Ти си ядосана и твоят яд не е такъв, който ще отмине. Ник не е тук, когато трябва да бъде, и ти си ядосана.

Тя поклати глава.

— Много се уморих да се ядосвам.

— Още си ядосана. И с право. Когато се омъжи за него, ти имаше определени надежди. Той беше твоят вълшебен принц. Ухажваше те много изискано. Направи всички традиционни малки нещица, които мама и татко наричаха старомодни. Беше постоянен й зависим, и привързан. Мислех, че това ще продължи, Сабрина. Действително го мислех. Мислех, че ти ще направиш каквото трябва, за да продължи. Осем години ти се справяше…

— Не осем — прекъсна го тя, като изостави всякакви опити да отрича. Без друго брат й се беше ориентирал правилно и имаше нещо в начина, по който той говореше — проницателност, рационалност, интимност — това беше достатъчно нехарактерно и изискваше пряма и честна ответна реакция. — Не осем. Пет.

Джей Бий потъна в продължително замислено мълчание. Той отдели солницата от черния пипер и захарта, обърна я в една посока, после в друга, огледа внимателно съдържанието й и малките дупчици отгоре. После намръщи носа си, за да си повдигне очилата, и каза:

— Ники не е виновен.

— За какво?

— За твоите брачни проблеми.

— Знам.

— Когато се намесят извънземни духове…

— О, не! — Сабрина наведе глава. Това й беше познато. Той беше показал голямо красноречие, когато говореше за Ник. Джей Бий беше красноречив само когато съчиняваше някаква приказка или когато се канеше да го направи. — Моля те, Джей Бий…

— Молиш ме за какво?

— Да не започваш. Толкова много пъти си го правил. Сега не мога да го приема.

— Но теорията ми не е опровергана.

— Това, че лекарите не могат да открият точната причина за заболяването на Ники, не означава, че той е овладян от извънземни духове.

— Но възможността е интригуваща, Сабрина. Ами ако…

— Не сега — прекъсна го тя умолително.

Джей Бий имаше бледозелени очи като нейните, но за разлика от тях те имаха едно дъгоцветно качество, което се забелязваше само в някои случаи, и което беше толкова тайнствено, колкото историите, които той пишеше. Сабрина забеляза това качество точно в този момент и разбра, че, както беше готова да стане и да се махне, й предстои да чуе нещо. Тя предпочете да употреби слуха си, защото при всичките си недостатъци Джей Бий беше неин брат, а тя имаше нужда да бъде с близък човек. Пък и така или иначе беше прекалено уморена, за да се движи.

— А какво ще кажеш, ако — започна Джей Бий, като употребяваше слабите си пръсти, за да постави в рамка сценария — приемем теорията, че Ники при раждането си е бил овладян от дух, който е проникнал в тялото му през маркуча на инкубатора. Само си представи, че този дух е свръхинтелигентен. Той е наставлявал Ники през последните три години и вероятно ще продължи по този начин още известно време, докато индоктринирането бъде завършено.

— Никакъв свръхинтелигентен дух няма намерение да покровителства дете, чието тяло не работи. Опитай нещо друго.

— Защо мислиш, че тялото на Ники не работи? — попита той самодоволно. — Духът насочва усилията си върху ума му, докато тялото почива отпуснато. Тялото му трябва да почива отпуснато, за да може духът да си върши работата. Доколкото ни е известно, Ники е вече невероятно, умен. Развитието на мозъка му е може би далече отвъд всичко, което можем да схванем. Може би той лежи и ни гледа, като вижда много повече, отколкото ние въобще можем да видим. Може би той ни съжалява заради нашите ограничения.

— Това е много хубава мисъл — въздъхна Сабрина. — Нямам нищо против сина ми да е гений. Но в какво се състои мисловната бомба? Какво ще стане, когато тялото му изведнъж се оживи? Дали няма да започне да избива всички нас, второстепенните души?

Джей Бий поклати глава.

— Този дух е миролюбив. Функциите му са колонизаторски.

— Той е от извънземните духове, които идват от Космоса?

Отново поклащане на глава.

— Единственото извънземно нещо е формата му и нивото на интелигентност.

— Но откъде е дошъл?

— От центъра на Земята.

Сабрина завъртя очи.

— Хайде, Джей Бий! Ти можеш да измислиш нещо по-добро. Центърът на Земята не е ли нещо, което вече си използвал?

— Не е същото. Сега говорим за зародиши, които съществуват от самото начало, когато планетата се е оформила, зародиши, които са се интубирали в топлината на сърцето на Земята през всичкото това време и едва сега са готови да излязат на бял свят. Ники не е единственият, чието тяло е било овладяно. Има и други като него. Ние мислим, че те са със закъсняло развитие или болни от аутизъм, или че са коматозни, но един ден те ще се обединят и ще създадат едно невероятно напреднало общество.

— Как ще се познаят помежду си?

Той я стрелна с поглед нетърпеливо.

— Мозъчните им вълни ще се пресекат. Те са брилянтни, Сабрина. Умствената телепатия е само един от талантите им.

— Разбирам — кимна тя и попита. — Поне историята на Ники има ли щастлив край?

— Не знам — отговори Джей Бий, като гласът му не издаваше обърканост. Всяка от книгите му съдържаше конфликт, който съдържа насилие. Очевидно, той си падаше по побоищата. — В даден момент човешката раса, такава, каквато я познаваме, ще започне да се чувства заплашена и ще се опита да установи контрол върху силата от сърцевината на Земята. Ако се стигне до явен конфликт, нашите шансове не са големи.

— В такъв случай, струва ми се, за мен ще е най-добре да се опитам да бъда на страната на Ники.

— Аз също.

Дълго време двамата се наблюдаваха мълчаливо. Сабрина мислеше, че със или без дъгоцветен поглед, в брат й имаше нещо тъжно. Въпреки че беше много известен, той нямаше близък кръг приятели. При неговия навик да се включва и изключва и склонността да се умълчава, той беше труден за опознаване. Очароваността му от ужасното го правеше труден за харесване. Той имаше жени, но не и установени вкусове. От социална гледна точка беше до голяма степен надничащ аутсайдер.

— Има случаи — каза Сабрина, както беше искала от толкова години да каже това, но не беше имала смелостта, — когато не знам доколко сериозно трябва да те възприемам, Джей Бий.

— Не си само ти.

— Ти самият вземаш ли се сериозно.

— Обикновено не — каза той, но в този момент той беше толкова сериозен, че това й правеше впечатление.

— Джей Бий?

Той й отговори със замислен поглед.

— Не знам какво да правя с Ник.

— Разведи се.

От гърлото й излезе тих неволен звук.

— Той не ти трябва, Сабрина.

— Не мога да се разведа.

— Защо не?

— Толкова много причини… Не мога да започна да обяснявам… Чувствам се много объркана.

— Ти заслужаваш нещо по-добро.

При цялата обърканост на мислите си, Сабрина не отмина без внимание комплимента. Доколкото можеше да си спомни, такова нещо не се беше случвало. Иронията се състоеше в това, че това я направи по-уязвима, от което объркването й се усили още повече.

— Съществува Ники. Не мога сама да решавам съдбата му.

— През цялото време си го правила.

— Но трябва да се вземат важни решения. Ако трябва да бъде настанен в заведение…

Джей Бий я прекъсна с възклицание, което убедително изразяваше неодобрението му. Тя се приготви за отбрана.

— Налага ми се. Положението му с нищо не се подобрява. А сега и припадъци. Не мисля, че повече съм в състояние да се справям с него.

— Намери човек за през деня.

— Не мога. Поне няма да е достатъчно.

— Тогава се задоволи, с каквото можеш.

— Не мога.

— Не го прави, Сабрина. Той е твой син. Не го затваряй с глутница от психопати и лигльовци.

В очите й бликнаха сълзи.

— Не казвай това.

— Не го прави.

— Но той е един от тях, Джей Бий. Защо всички вие не можете да го разберете!

Джей Бий се пренесе някъде другаде. Изразът на лицето му стана неопределен. С поглед, насочен към Сабрина, той заби лъжицата си в покривката на масата. Най-накрая остави лъжицата на мястото й и каза:

— Може би защото е прекалено болезнено. Ти си реалистка. Опитваш се да виждаш нещата такива, каквито са. Аз по-скоро бих предпочел да вярвам, че той е в ръцете на някой дух, който излиза от центъра на Земята, и че той е на път да осъществи по-големи и по-хубави неща…

За момент Сабрина не можа да намери предизвикателно възражение. Никога досега не беше чувала Джей Бий да говори за себе си по този начин. Никога не беше допускала, че той разбира себе си по този начин. Била е късогледа.

Потрябва й една минута, за да се овладее.

— Както и да е — въздъхна тя. — Това е само едно от решенията, които трябва да се вземат — тя протегна ръка към портмонето си. — Извини ме за малко. Трябва да се опитам пак да се свържа с Ник.

Когато тя излезе от телефонната кабина след няколко минути, Джей Бий стоеше облегнат на близката стена.

— Намери ли го?

Тя поклати глава.

— От двадесет и четири часа оставяш съобщения и той не е отговорил на нито едно?

Тя му отправи поглед, изпълнен с болка.

— Разведи се, Сабрина:

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Имам нужда от него.

— Нямаш.

— Ники има.

Джей Бий даже не си даде труд да възрази на това. Отчаяна, тя изтърси:

— Бих останала сама, Джей Бий.

— Е, и какво?

— Това ме плаши. Пътят ми премина от къщи до колежа и оттам до брака. Никога в живота си не съм била сама.

— Не си била? — попита той и изпадна в едно от състоянията си на транс с втренчен поглед. Сабрина щеше да изпищи, когато той направи нещо неочаквано за нея. Докосна я. Той обхвана с ръка рамото й и я подкара пред себе си надолу по коридора.

През тази нощ, след като Джей Бий я беше завел у тях, Никълъс се обади. Той съвсем не се извини за това, че не е можел да бъде намерен, и просто попита за Ники, каза, че ще си бъде вкъщи късно на следващия ден и затвори телефона.

Сабрина не му направи скандал, което можеше и да се случи. Най-напред тя беше прекалено много уморена, искаше да се отдели от телефона и да си легне.

Освен това не беше в състояние да разговаря с Ник, без да мисли за разговора с Джей Бий, и когато направи това, умът й блокира. Не знаеше какво да направи. Бракът й висеше на косъм. Имаше проблеми с поведението на Ник, отношението му, стила му.

Той беше неин мъж. И все пак… И все пак човекът, за който наистина искаше да мисли, беше Дерек. Той представляваше един друг живот, друг свят и в този смисъл мисълта за него беше облекчение. Той беше бягство — тук имаше някаква ирония, но беше истина. Въпреки всичко тя беше на мнение, че проблемите му я освежават. Мисълта, че той би могъл да й разреши да опише историята му я вълнуваше, а тя изпитваше остра необходимост от малко вълнение.

На следващия ден Ники беше буден. Лекарите искаха да го държат под наблюдение в продължение на двадесет и четири часа без упойка, преди да го изпратят вкъщи. Винаги съществуваше възможността да забележат нещо, което преди това са пропуснали — някой малък симптом или мъничка нишка, която би могла да доведе до обяснение на всички останали проблеми. Обяснението би могло да доведе до лечение, лечението до оздравяване.

Обрулените надежди на Сабрина получиха нов живот.

Но напразно. Педиатри, специалисти, сестри — никой не виждаше нищо. Ники създаде грижи, от които предния ден Сабрина беше пощадена. Тя самата не изглеждаше в по-добро състояние. Когато най-накрая разбра, че детето е заспало, взе такси за вкъщи и намери Ник с крака върху масичката за кафе и чаша уиски в ръка.

— Добре дошъл вкъщи — каза тя от вратата.

Той мълчаливо оглеждаше леда в чашата си.

— Кога дойде?

— Преди няколко часа.

— Преди няколко часа? Бях в болницата. Можеше да дойдеш при мен там.

— Имах много работа тук.

Тя стоеше изправена. Не каза нищо. Само стискаше силно презрамката на чантата си и го чакаше да се обясни. Единственото, което последва, беше, че той вдигна чашата си и отпи.

— Болницата, Ник. Бях в болницата — гласът й започна да трепери от напрежение. — Твоят син е все още в болницата. Не си ли любопитен да узнаеш как е?

— Сигурен съм, че е много добре.

— Не е добре! Той е епилептик!

Без да я погледне, Ник попита:

— Кога ще се върне вкъщи?

— Утре.

— Това е добре.

— Как така? Пропускаш ли грижите за него? Или те смущава сметката в болницата?

— Не бъди нахална.

Със стиснати устни тя пое, доколкото може дъх. Не беше необходимо много, за да загуби слабия контрол, който имаше върху себе си.

— Знаеш ли какво преживях току-що, Никълъс?

— Ти? Помислих, че синът ти е този, който…

— Имаш ли представа какво значи да влезеш в спалнята през нощта и да намериш детето си в конвулсии? Или да прекарваш час след час, като го наблюдаваш как диша при целия този шум от една дузина апарати? Или да чакащ безкрайно дълго време лекарите да ти дадат резултатите от техните проби и след това да разбереш, че те нямат никаква добра новина? Не, не знаеш. Ако знаеше, щеше да ми позволиш да бъда нахална или каквото и да е, което си избера!

Той отклони погледа си от чашата за достатъчно дълго време, за да й отправи презрителен поглед.

— Ти се вълнуваш.

— Мисля, че имам това право. Къде беше ти, Ник? Двадесет и четири часа ми беше невъзможно да те открия. Звъних в хотела. Звъних в офиса, на секретарката ти, на твоя вицепрезидент. Пак звъних в хотела. И пак. Чувствах се като абсолютна глупачка. Къде беше ти?

Бързо движение на китката му накара леда да тръгне из чашата. Той следеше кръговете.

— Неочаквано моите клиенти ме поканиха в къщата си.

— За двадесет и четири часа? И през всичкото това време ти не си помисли за някой друг? Мина ли ти през ум да се обадиш? Имаш син с несигурно здраве, ами ако се беше случило нещо наистина критично?

— Ники е много добре.

— Много добре, нека оставим Ники. Помисли за баща си. Той е на седемдесет и девет и е зле със сърцето. Няма жена, няма братя или сестри, никакви деца, освен теб. Ами ако му се беше случило нещо? Или на мен? Ами ако бях получила мозъчен кръвоизлив или ме беше блъснало такси, или нещо такова?

Преди да отговори, Ник помисли малко, а след това изрече с отмерен глас:

— Ако беше оставено съобщение в този смисъл, щях да отговоря.

Тя спря да диша.

— Това, че синът ти е болен, не е било достатъчно? — тя потърка два пръста върху челото си и промърмори повече на себе си, отколкото на него: — Не вярвам. Ти съзнателно си решил да не ми се обаждаш.

— Знаех, че ще се справиш. Много ти върви с докторите — сарказмът му беше просташки.

— Какво означава това?

— Това ти харесва, Сабрина. Харесва ти да тичаш от един доктор, един специалист към следващия — той изглежда намери удовлетворение, когато забеляза, че тя стои с отворена уста, защото продължи в същия стил:

— При най-малкия повод ти водиш Ники на нов доктор.

— Аз не… не е…

— А даже и това да не беше така, знаех, че ще се забавляваш добре. Свикнала си да си имаш работа с доктори.

— Свикнала съм да си имам работа с тях, защото все някой трябва да свърши тази работа, а тебе никога, те няма!

Той остави чашата и я погледна.

— Никога ме няма, защото това място е потискащо. Ако Ники не създава грижи, ти създаваш. Омръзнало ми е, Сабрина. Повече не мога да поема. Искам да изчезна.

Думите му се задържаха във въздуха, като ехото им оставаше и оставаше. Но не бяха само думите му. А и погледът му, тонът, маниерът.

— Мммолляя? — каза тя.

— Ти чу — той спусна краката си на пода. — Искам да изчезна. Дойдох тук рано и стегнах колкото мога багаж. Останалото мога да прибера друг път.

Сабрина си наложи да бъде спокойна, но беше разлюляна от гръмотевичните удари на сърцето си. Като разбра, че й трябва да седне, тя се придвижи колкото може по-гладко до най-близкото кресло.

Ник я гледаше втренчено, но погледът му беше съвсем различен от този на Джей Бий. Погледът на Джей Бий беше безвреден. Този на Ник беше гневен. Той беше антитезата на любящия съпружески поглед и беше загрубял от отбранителната позиция, която идваше само с вината.

— Приключено е, Сабрина. Не е останало нищо. Ти самата го каза, само дето не ти достигна смелост да обявиш финиша. Е, добре, аз го обявявам. Отивам си.

— Ей така?

— Ей така.

Тя направи опит да събере мислите си, но беше шокирана. Разбира се, тя беше мислила за развод. Дълбоко в сърцето си съзнаваше, че тя и Ник отиваха натам. Но беше очаквала, че ще има малко повече време за подготовка. Беше очаквала, че в края на краищата тя ще го напусне, а не обратното.

— Не си избрал подходящия момент — отрони тя тихо.

— Трябваше да направя това преди месеци.

— Не бях разбрала, че да се живее с мен е толкова лошо.

— Не беше така. Имали сме и добри времена заедно. Но тези дни свършиха, когато Ники се превърна за тебе в мания. И животът с теб в това, в което ти се превърна, е лошото. Не мога да приема постоянното хленчене.

— За Ники ли говориш или за мен?

— И за двамата.

— Би могъл да помогнеш. Ако бях имала малко подкрепа…

— Подкрепа сега? Не мога да стоя вкъщи след работа и да сменям пелени, а и да можех, не искам. Ако ти самата имаше някакъв мозък, щеше да се заемеш отново с писане след раждането на Ники. Тогава нямаше да седиш и да анализираш всяко малко нещо, което той прави или не прави. Нямаше да приемеш доктор Спок за библия. Нямаше непрекъснато да сравняваш Ники с други деца.

— Почакай малко, Ник — каза тя разтреперана. — Бях напълно щастлива, когато Ники се роди. Ако си спомням правилно, ние се споразумяхме аз да не ходя на работа първите шест месеца, за да мога изцяло да се посветя на него. Ти искаше това точно толкова, колкото и аз. И не съм се оглеждала за неща, които не са наред, както ти подхвърляш. Когато Ники стана на три месеца, беше очевидно, че нещо не е както трябва, и положението след това продължи да се влошава. Сега, след три години, можеш ли честно, честно да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че Ники е нормален?

Ник я погледна в очите.

— Не.

— Признаваш!

Той я огледа с отвращение.

— Трябва да се погледнеш, Сабрина. Как можеш да злорадстваш за такова нещо?

— Да злорадствам! Не, Ник! Но ако от цялата тази ужасна каша не излезе нищо друго, все пак признанието ти е нещо. Сега, когато признаваш, че Ники има проблем, може би ще се погрижиш да го… и нас… помощта, която ни е необходима.

— Ако мислиш да обсъждаме какво да предприемем, много си закъсняла. Има прекалено много гняв. Има го и Ники. Той е жив. Той е тук. Той няма да си отиде от тук.

— Има места за деца като него…

— Аз няма да взема такова решение.

— Три години вече се опитвам — продължи тя бързо, без да го чува. — Опитах всичко — психотерапия, хидротерапия, електротерапия, практика на поощрения и наказания — списъкът продължава безкрайно. Нищо не излезе. Нищо няма да излезе. И това не е единствено мое мнение. Същото мислят много от хората, които са занимават с него. Ники маркира времето, докато аз вървя назад. Има добри частни заведения, Ник. Посетих едно от тях във Върмонт, където той може да получи възможно най-добрите грижи. От мисълта да го оставят в болница ми става лошо, но това е единственото разумно нещо.

Ник даже не реагира, когато тя спомена за посещението си във Върмонт, което говореше за отсъствието от негова страна на сериозен интерес към всекидневния, й живот.

— Може би. Все пак аз няма да взема такова решение.

Този път тя го чу и стана много спокойна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ники е твой. Оставям го при теб. Ти ще вземаш решенията, свързани с грижите за него.

Тя преглътна.

— Но той е твой син.

— Ти ще имаш цялото попечителство.

— Не е почтено, Ник — прошепна тя, бавно клатейки глава. — Не е почтено да прехвърляш това бреме върху мен — когато той просто вдигна рамене и отпи още една глътка, тя додаде: — Ти си страхливец.

Но той нямаше намерение да обсъжда това.

— Парите няма да са проблем. Ще ти давам каквото ти е необходимо и ще бъда щедър. Разводът ще бъде тих.

Още веднъж тя се почувства поразена от грубостта на всичко това.

— Тогава ти искаш този развод веднага? Без пробна раздяла?

— Какъв е смисълът?

Тя не беше сигурна, но частица от нещо дълбоко в нея я накара да каже:

— Ако Ники беше вън от къщата… Ако беше някъде и ако бяхме само двамата, както бяхме.

Този път Ник беше този, който поклати глава.

— Ники би могъл да бъде на Марс и това би било без значение. Той все още ще е тук, не разбираш ли? Всеки път, когато те погледна, ще виждам него й ще си спомням какво представлява и че ние сме го създали — във възбудата си той прокара ръка през косата си, сякаш едва в този момент беше разбрал това, което беше казал. Изправяйки се на крака, той я изгледа враждебно и каза: — По дяволите, не искам да те гледам, Сабрина. Не искам да ми се напомня ден след ден, седмица след седмица, година след година!

Гласът му експлодира и последва дълбоко мълчание, което беше нарушено само от удара, който той нанесе с ръка по махагоновата рамка на вратата, когато изфуча навън от стаята.

На следващата сутрин Сабрина прибра Ники. Тя прибави още едно шише лекарство към колекцията върху рафта в банята. След това прибави още една точка в края на дългия списък от препоръки какво да се прави в случайна, който списък беше забола върху картата с режима в стаята му. Тя повтаряше бавно упражнението за вървене и прекарваше по-голямата част от времето след това като го държеше в ръце, като го люлееше и му тананикаше тихо, когато гласът й издържаше. Къпеше го, отделяше допълнително време да го разтрива с лосион и да пудри малкото му тяло. Говореше му и му разказваше за всички прекрасни неща, които този свят ще му предложи, после отново го вземаше в ръце, притискаше го силно и плачеше.

— Искам само да те обичам — хълцаше тя. — Нека мама направи това… Моля те…